Нора Робъртс
Скрити богатства (14)

Тринадесета глава

Температурата падна до 10 градуса под нулата. Звездите бяха замръзнали върху ясното нощно небе, осветявано от тънкия сърп на луната. Магазините по улица „Южна“ отдавна бяха заключени, а движението — съвсем слабо. Нарядко от ресторантите излизаше по някой човек, сгушваше се в дебелото си палто и притичваше до паркирана кола или до станцията на метрото. После улицата отново опустяваше.

Още при първата си обиколка на квартала Ди Карло забеляза полицейската патрулна кола. Той зави зад ъгъла и подкара колата покрай реката. Не очакваше, че ще има и външна намеса. Полицаите бяха твърде заети, за да охраняват специално някоя сграда само защото там може да бъде извършена дребна кражба с взлом, или защото от магазин са били задигнати няколко дреболии.

Може би дамата развлича шефа на полицията, мислено се пошегува Ди Карло. Или той просто нямаше късмет. И в единия, и в другия случай това беше само допълнителна подробност и още една причина да ликвидира засуканата Конрой, когато си свърши работа с нея.

Нужни му бяха още десетина минути безцелно шофиране, за да се успокои. През това време изключи радиото и запрехвърля различни сценарии в главата си. Когато отново зави по улица „Южна“, вече имаше готов план. Спря на паркинга пред полицейската кола, извади картата на Филаделфия от жабката и излезе навън. В негово лице ченгето щеше да види само някакъв добре облечен господин в кола под наем, който очевидно се е загубил.

— Някакъв проблем ли има, приятел? — Полицаят свали стъклото на прозореца си. Отвътре замириса на кафе и кифли.

— Така изглежда — отговори Ди Карло и объркано се усмихна. — Зарадвах се, като ви видях да паркирате тук, господин офицер. Не мога да разбера къде съм направил погрешен завой, но имам чувството, че се движа в кръг.

— Май че вие минахте оттук преди известно време, нали? Ще се опитам да ви помогна. Къде искате да отидете?

— На Петнайсета и улица „Орех“. — Ди Карло му подаде картата през прозореца. — Сега вече открих мястото върху картата. В колата ми беше по-трудно.

— Няма проблеми. Продължете по тази улица до Пето авеню и свийте вляво. Ще излезете точно на улица „Орех“ при площад „Независимост“ и там ще свиете пак вляво. — Мъжът бръкна в джоба си за писалка. — Ще ви го отбележа на картата.

— Много съм ви благодарен, господин офицер.

Ди Карло се усмихна и опря пистолета със заглушител в гърдите на полицая. Очите им се срещнаха в мига, преди да се чуят две приглушени пуквания. Тялото на полицая се сгърчи и се смъкна на седалката. Без да бърза, и Карло провери врата и постави тялото в седнало положение. Пипаше с гумени ръкавици. Вдигна стъклото, затвори вратата и се върна обратно при колата си.

Започваше да разбира защо братовчед му Гуидо изпитваше толкова голямо удоволствие да убива.

 

 

Дора беше разочарована, че Ричи не бе приел поканата й да спи при нея. Момчето просто имаше по-добро предложение — след киното да остане за нощувка в един приятел.

Искаше й се да се отбие при Лия и Джон и да вземе другите деца за през нощта. Едно шумно парти по пижами щеше да й успокои нервите. Причината беше съвсем проста: не й се оставяше сама. По-точно — не искаше да спи сама, само на няколко крачки от Джед Скимърхорн. Независимо от очарователното му държание този следобед, все пак тя не можеше да забрави, че той бе човек, способен на диви яростни изблици. Да, тя му беше повярвала и бе приела напълно извинението му. Дори донякъде разбираше и мотивите. Но въпреки това не можеше да пренебрегне факта, че Джед представлява патрон с динамит, чийто фитил е съвсем къс. Не искаше да бъде близо до него, когато избухне. Е, фитилът на този динамит можеше да бъде и по-дълъг, ако на неговата избухливост тя противопоставяше своята. Може би той се нуждае точно от това? Нуждае се от жена, която да се съпротивлява и дори понякога да надделява. Ако до него би имало някой, който разбира желанието му да се разтоварва от време на време от напрежението, той сигурно би се чувствал по-добре. Това сигурно би изкарало част от жлъчта, която държеше в себе си и която го измъчваше. Може би…

„Почакай, Дора, каза си тя. Заблуждаваш се. Не става дума какво му трябва на него, а от какво се нуждаеш ти самата.“

Определено не й трябваше любовник, обременен с повече проблеми от герой на Юджин О’Нийл, независимо колко хубав става, когато се усмихва.

Все още потънала в мислите си, Дора спря колата на малкия паркинг зад магазина. Неговият „Тъндърбърд“ го нямаше. Тя се намръщи за момент, но после тръсна глава. Така може би е по-добре. Щом отсъства, няма как да й дойде наум да му почука на вратата и сама да си потърси белята.

Тя мина бавно през паркинга и се заизкачва по задните стъпала, които обикновено вземаше на един дъх. Набра кода на алармената система и отключи вратата, а след това внимателно я заключи. Реши, че няма защо да предизвика съдбата и да се ослушва, за да чуе кога ще се върне Джед. По-добре беше да си легне рано. Чаша чай край огъня и книгата, която се опитваше да чете, бяха най-добрите лекарства за разклатените й нерви. А ако имаше късмет, те можеха да изтрият и спомена от „Викай, ако посмееш“ — филм на ужасите, който беше гледала с Ричи тази вечер.

Дора влезе в апартамента си и запали лампичките на коледната елха. Разноцветните светлинки винаги я ободряваха. Включи стереокасетофона, събу ботушите и смъкна палтото си. Остави ги в дрешника, като си тананикаше и както си беше по чорапи, отиде в кухнята да сложи чайника на котлона. Ръката й върху крана на чешмата трепна, когато чу една дъска да изскърцва в другата стая. Сърцето й бясно заби и тя замръзна на мястото си, докато водата продължаваше да шурти в умивалника.

„Вземи се в ръце, Конрой, прошепна се тя. Не се оставяй един глупав филм да ти изкара ума.“ В нейната гостна беше пълен абсурд да има двуметров супермен с касапски нож в ръка. Сградата е много стара, това е всичко.

Тя включи печката и сложи чайника да ври. Тръгна към гостната и остана втрещена на прага: вътре беше тъмно като в рог. Само слабата светлина от кухнята очертаваше мебелите. От това като че ли ставаше още по-тъмно. Нали беше включила лампичките на елхата? Разбира се, че ги беше включила. Тя се хвана за гърлото, за да успокои учестения си пулс. Да не би да са прекъснали тока? Не, касетофонът продължаваше да свири, а те бяха на един и същи бушон. Вероятно щепселът на елхата не е бил сложен добре. Дора разтърси глава, за да се отърве от излишните си страхове, и се запъти към коледното дръвче, за да оправи осветлението. В този миг зад нея угасна и светлината в кухнята. Дъхът й спря и тя се разтрепери като лист. По гърба й полазиха тръпки. Остана неподвижна цяла минута, като се ослушваше, но не чуваше нищо, освен туптенето на сърцето си и учестеното дишане.

Изведнъж Дора се хвана за главата и се разсмя. Разбира се, че няма нищо. Просто крушката е изгоряла. Развинтената фантазия може да умори човек. Трябваше просто да…

Една ръка я стисна за устата, а другата я хвана през кръста и преди да успее да помисли за съпротива, се усети притисната от силно тяло.

— Нали нямаш нищо против, че е тъмно, скъпа? — Ди Карло говореше шепнешком, за да я изплаши още повече — Най-добре е да не мърдаш и да не издаваш никакъв звук. Знаеш ли какво е това? — Той отпусна леко хватката, мушна пистолета под пуловера й и опря дулото на голо в гръдта й. — Това е голям и много опасен патлак. Нали не искаш да го използвам?

Тя поклати глава и затвори очи, когато усети студената стомана върху кожата си. От този момент престана изобщо да мисли.

— Добро момиче. Сега ще си поговорим малко, но ако врещиш, ще те убия. — Мъжът махна ръката си от устата на Дора и тя прехапа устни, за да не треперят. Не го попита какво иска. Беше като парализирана. — Миналата нощ те наблюдавах в спалнята, докато се събличаше. — Той мушна свободната си ръка между краката й и дишането му се учести. — Беше с черно бельо с дантели. Хареса ми.

Тя изстена и извърна главата си встрани, докато пръстите му алчно шареха между бедрата й. Беше я наблюдавал! О, Боже, този тип я беше наблюдавал!

Това бе единствената мисъл, която се въртеше в главата й.

— Пак ще ми направиш стриптийз, когато приключим с нашия малък бизнес.

— Аз… Аз имам пари — успя да каже тя и стисна зъби. Гледаше право пред себе си и се стараеше да не обръща внимание на това, което той правеше с тялото й. — Имам няколкостотин долара. Ще ви ги дам.

— Ще ми дадеш и много други неща. И това ли се закопчава отпред? — Той си поигра със сутиена й, докато тя плачеше тихичко. — О, да. Така е добре. Какъв цвят е?

Когато тя не отговори, той притисна дулото на пистолета до сърцето й.

— Държа да ми отговориш, когато те питам нещо, сладурче.

— Ч-ч-ервен.

— И гащичките ли?

Тя пламна от неописуем срам.

— Да, и те са червени.

— Страхотна си.

Когато тя, разтреперана, го помоли да престане, той се изсмя и се възбуди още повече. За него това беше допълнително, неочаквано възнаграждение.

— Наистина ще си прекараме много добре, кукличке. И никой няма да пострада. Само трябва да ми дадеш това, което искам. Кажи, че разбираш.

— Да.

— Какво „да“?

Тя прехапа устни в ужас.

— Да, разбирам.

— Така е по-добре. Първо искам да ми кажеш къде е тя, и след това ще започнем забавлението.

Очите й бяха пълни със сълзи. Мислеше си, че миналата нощ с Джед се е изплашила. Но онова беше песен в сравнение с вледеняващия ужас, който изпитваше сега. Не можеше да направи нищо, абсолютно нищо. Само скимтеше и трепереше, очаквайки края си. Опита се да овладее треперенето на брадичката си. Не беше безпомощна и не трябваше да бъде безпомощна. Може би този субект щеше да се опита да я изнасили, но тя нямаше да го улесни. О, не!

— Не знам за какво говорите — каза тя разтреперана. — Моля ви не ме наранявайте. Ще ви дам всичко, каквото поискате, но не ми причинявайте болка.

— Не бих искал. — Боже Господи, беше възбуден до крайност. Всеки път, когато я побутваше с дулото на пистолета, тя започваше да се тресе и от това кръвта му съвсем кипваше. „Тези лигльовци, които казват, че изнасилването било престъпление, са едни лайнари, каза си той. То е проява на мощ, на сила!“ — Подчинявай ми се и всичко ще бъде наред. — Мушна дулото на пистолета под сутиена и бавно го прокара нагоре-надолу между гърдите й. — Огледах всички стаи, но не я намерих. Кажи ми къде е снимката и ще махна пистолета.

— Снимката? — Мозъкът й трескаво работеше. Беше готова да се подчини, но беше безпомощна. — Ще ви дам всички снимки, която поискате. Само моля ви, махнете оръжието. Не мога да мисля, когато съм изплашена.

— Окей, сладурче. — Ди Карло я захапа леко за крайчеца на ухото и свали пистолета. — Така по-добре ли е?

— Да.

— Не каза „благодаря“. — Той отново опря пистолета в гърдите й.

Тя затвори очи.

— Благодаря.

Доволен от признанието й, че е напълно в негова власт, той отново свали оръжието.

— Така е много по-добре. Само ми кажи къде е, и няма да ти причиня болка.

— Добре. — Тя сви лявата си ръка в юмрук и я подхвана с дясната. — Ще ви кажа. — Използвайки силата и на двете ръце, тя заби лакътя си в стомаха му. Той изрева от болка и политна назад. Дора чу зад себе си, че нещо издрънча, докато бягаше към вратата. Но краката й бяха омекнали от страх и когато излезе в коридора, за малко не падна. Стигна до задната врата и тъкмо се опитваше да я отключи, когато той я сграбчи отзад. Тя изписка и в отчаянието си се обърна и раздра лицето му с нокти.

Ди Карло изруга и я стисна за гърлото.

— Значи няма да се разберем. Така ли? — Продължи да стиска докато тя почти изгуби съзнание, и я повлече обратно към тъмния апартамент. В този миг някой започна да се изкачва по стълбите. Ди Карло отчаяно замахна, счупи аплика в коридора и се притаи в полумрака.

Джед влезе приведен, с пистолет в ръка.

— Хвърли го на земята — изсъска Ди Карло и стисна още повече жертвата си за гърлото. — Опрял съм пистолета в гърба й. Ако направиш само една погрешна стъпка, ще й счупя гръбнака.

Джед не виждаше оръжието, но пред очите му бе бледото лице на Дора, сгърчено в отчаяния й опит да си поеме въздух.

Без да изпуска Ди Карло от очи, той се наведе и остави пистолета на пода.

— Отпусни хватката. Ако я удушиш, няма да ти бъде кой знае какво прикритие.

— Изправи се и сложи ръцете си на тила. Изритай пистолета насам.

Джед се изправи и сплете пръсти на тила си. Знаеше, че Дора го гледа, но той не я погледна.

— Колко далеч мислиш, че можеш да отидеш?

— Толкова, колкото трябва. Ритни пистолета насам, казах!

Джед бутна с крак пистолета, който се спря по средата между него и Дора. Онзи трябва да се приближи, за да го вземе. Разстоянието нямаше да е много голямо и това би му дало някакъв шанс.

— Съжалявам. Май не можах да се справя както трябва.

— Не се обръщай. Стой с лице към стената, да те вземат мътните!

Ди Карло започна да се изпотява. Нещата не се развиваха както трябва, но той беше хванал жената и чрез нея щеше да се добере до картината на Финли. Започна да отстъпва заднешком по коридора към отворената врата, като държеше пленничката си между себе си и Джед. Когато стигна до пистолета, я накара да се наведе заедно с него, за да го вземе, и за миг отпусна хватката около врата й.

Джед тъкмо се готвеше за скок, когато Дора си пое въздух.

— Той няма пистолет — изхриптя тя и се дръпна назад, като в същото време ритна с крак револвера и той изхвръкна през вратата. Джед я изблъска встрани и се приготви да посрещне атаката на Ди Карло. Но вместо да нападне, той побягна. Джед го настигна при вратата и се хвърли върху него. Двамата паднаха върху стълбите, сипейки ругатни. Парапетът се счупи с трясък под тежестта на преплетените тела. Когато се изтърколиха на долната площадка, Дора се показа на вратата и се спусна по стълбите, търсейки пистолета. Джед стовари юмрука си в лицето на мъжа, но преди това бе получил два жестоки ритника — в бъбреците и в слабините.

— Не мога да го намеря! — извика Дора.

— Веднага изчезвай! — Джед посрещна крака на Ди Карло, насочен към главата му, и отблъсна противника си назад.

Когато видя как Ди Карло замахна с парче от парапета към лицето на Джед, с три отчаяни скока Дора се хвърли върху гърба му и го захапа за врата. Той се отърси от нея. Падайки, Дора удари главата си в стъпалото. Мозъкът й като че ли експлодира от болка. Тя се изправи на крака, но пред очите й образите станаха двойни, след това тройни… После настъпи пълен мрак и Дора се строполи на земята.

 

 

Дора се опита да повдигне клепачи и сякаш огнен обръч стегна главата й. Тя затвори плътно очи и отново се опита да потъне в бездната.

— Не, недей. Хайде, бейби, отвори очи. — Джед започна да я пляска по бузите с опакото на ръката, докато тя изстена и го погледна.

— Престани. — Бутна настрана ръката му и се опита да стане, но стаята се завъртя пред очите й.

Джед се изплаши да не припадне отново и я накара пак да легне, по гръб.

— Опитай се да останеш с отворени очи, но не се изправяй.

— Главата ми. — Тя попипа внимателно тила си и изстена от болка. — Какво ме удари?

— Ти се удари. Лежи спокойно. Колко пръста ти показвам?

— Два. На доктори ли ще играем?

Той се безпокоеше да не е получила мозъчно сътресение. Засега зрението и гласът й бяха в ред.

— Мисля, че ти няма нищо. — Облекчението, което Джед изпита, бързо се смени с гняв. — Въпреки че не го заслужаваш след идиотската си постъпка. — Какво си мислеше, че правиш, Конрой? Че яздиш прасе ли?

— Опих се да ти помогна. — Изведнъж тя си спомни всичко и вкопчи пръстите си в неговите. — Къде е той? Избяга ли?

— Да, избяга. Дяволите да го вземат! Щях да го хвана, ако ти…

Тя присви очи и го погледна.

— Ако аз какво?

— Ако не се беше строполила като пън. Помислих, че той все пак има пистолет. — При спомена започна да му се повдига. — Мисълта, че може да те е застрелял, ме стресна толкова, че престанах да го блъскам с юмруци по лицето. Но се оказа, че само си си пукнала изключително твърдата глава.

— Добре де, ами ти защо не го подгони? — Тя се опита да се помръдне, но забеляза, че е увита като пашкул в едно килимче от Афганистан.

— И да те оставя там, в безсъзнание, с окървавена глава?

— Окървавена? — Тя се попила внимателно по тила. — Тече ли ми кръв?

— Не много. — Той започна да си възвръща професионалните си маниери. — Ще ми кажеш ли какво всъщност стана? Предполагам, че не е някоя твоя нова авантюра, която не се е развила така, както си искала.

Тя го погледна и после извърна очи.

— Ще извикаме ли полицията?

— Вече се обадих. Брент ще дойде всеки момент.

— Той имаше пистолет. Не знам какво стана с него.

— Намерих го под масата.

Тя се усмихна за миг.

— Отворих ти много работа.

— Гледай ти да се оправиш. Още малко, и вече щях да викам линейка.

— Имам късмет.

Той седна до нея и взе нежно ръката й.

— Разкажи ми точно какво се случи.

— Май ти беше прав, като казваше, че някой е влизал тук вчера. Изглежда, че е бил той. Аз наистина не видях нещо да е било размествано или взето, но той каза, че ме е наблюдавал как се събличам. — Тя се поколеба. — Очевидно е било така, защото описа долното ми бельо.

Джед видя как страхът върху лицето й се смени с чувството за унижение, срам и най-накрая — с гняв.

— Дора, ако мислиш, че за теб ще е по-лесно, мога да накарам Брент да извика някоя полицайка.

— Не. — Тя пое дълбоко въздух. — Той вероятно се е крил някъде тук, може би пак в спалнята. Отидох направо в кухнята да направя чай… Когато се върнах тук, лампичките на елхата бяха угаснали. Бях ги запалила току-що, затова си помислих, че щепселът се е извадил и отидох да го оправя. Тогава угасна светлината в кухнята и той ме сграбчи отзад.

Гласът й започна да трепери. Той се изкашля.

— Щях да се съпротивлявам. Мисля, че щях… той обаче мушна пистолета си под пуловера ми и започна да… да го търка в тялото ми. — Тя се засмя. — За някои мъже пистолетът изглежда е фалически символ.

— Ела. — Той я привлече към себе си, постави главата й върху рамото си и започна да я гали по косата, разяждан от нарастващия гняв. — Вече всичко мина.

— Сигурна бях, че ще ме изнасили. — Тя затвори очи и сбърчи вежди. — Миналата година изкарах курс по самозащита, но сега не можах да си спомня нито една хватка. Сякаш някой беше прекарал през мозъка ми парче лед и не можех изобщо да мисля. Той продължаваше да ми повтаря колко добре ще си прекараме, шепнеше в ухото ми, че само трябва да бъда послушна и да му се подчинявам. Побеснях! Този тип си мислеше, че няма да направя нищо, за да се защитя. Забих му един лакът в корема и побягнах. Точно тогава ти влезе.

— Чудесно си се справила. — Той не искаше да мисли какво можеше да се случи, ако не се беше върнал. — Познаваш ли го?

— Не. Отначало, в тъмното, той беше застанал зад мен. Навън, в коридора успях да го видя добре, но не ми изглеждаше познат. — Тя въздъхна. — Парапетът, който ти току-що беше направил, се счупи. О, Джед…

— Пак ще го направя. Имаш ли аспирин?

— Виж в аптечката в банята. — Тя се усмихна, когато почувства устните му върху слепоочията си. — Това също помага. Донеси ми две хапчета. — Вече успокоена, Дора се облегна назад, когато той се изправи. Вниманието й обаче беше привлечено от една смачкана кърпа за лице върху масичката за кафе. Беше сатенената й кърпа с ръчна бродерия, по нея имаше петна от кръв.

— По дяволите, Скимърхорн! Точно тази кърпа ли реши да използваш? — Тя се наведе ядосана, за да я вдигне. — И защо е мокра? Знаеш ли какво може да направи мокра кърпа върху дърво?

— Не можех да мисля и за мебелите. — Той порови из аптечката. — Къде си държиш аспирина?

— Остави на мен. — Доволна, тя успя да направи няколко крачки сама, но когато се погледна в огледалото над умивалника в банята, възкликна: — Боже, Господи!

— Да не ти се вие свят? — Той я подхвана, страхувайки се да не припадне.

— Не. Но изглеждам ужасно. Гримът около очите ми се е размазал. Приличам на бостанско плашило. — Тя се пресегна и взе от горната полица едно аптекарско шише. — Аспирин.

— Защо не е в оригиналната опаковка?

— Защото пластмасовите флакони са грозни и обиждат безупречния ми вкус. — Тя взе четири хапчета и върна шишенцето на Джед.

— Откъде знаеш, че не са хапчета за разслабване?

— Защото те са в кехлибарения флакон, а аспиринът е в синия. — Главата й буквално я цепеше. — Тя напълни една порцеланова купичка с вода и глътна и четирите хапчета наведнъж. В този момент на вратата се почука. — Дали са те?

— Предполагам. Стой тук.

Той измъкна пистолета си от джинсите и застана до вратата.

— Да?

— Брент е.

— Крайно време беше. — Джед отвори вратата и изля част от гнева си върху своя бивш партньор. — Що за ченгета имате, след като въоръжен изнасилвач може да се промъкне край тях и да влезе с взлом в заключена къща!

— Трейнор беше добър полицай — процеди през зъби Брент и погледна през рамото на Джед към вратата на банята, където беше застанала Дора. — Тя добре ли е?

— Не съвсем, но да благодарим на Бога. Ако не бях… — Той млъкна, потиснал гнева си пред красноречивия поглед на Брент. — „Беше“ ли каза?

— Мъртъв е. Убит е с два куршума почти от упор. Стреляно е от толкова близо, че барутът е обгорил ризата му.

— Какво има? Какво се е случило? — разтревожено попита Дора.

— Помолих Брент да постави човек да охранява сградата, ако онзи, който беше влизал вчера, се върне. — Джед извади цигара и драсна клечка кибрит. — Полицаят е мъртъв.

— Мъртъв? — Тя пак пребледня като платно.

— Искам да седнеш — каза Джед с нетърпящ възражение глас. — И да ни разкажеш всичко най-подробно, от самото начало.

— Как са го убили? — Но тя вече знаеше как. — Застреляли са го, нали?

— Хайде да седнем, Дора. — Брент понечи да я хване за ръката, но тя я дръпна и отстъпи назад.

— Беше ли женен?

— Това няма…

— Не ми казвай, че не ме засяга! — Тя прекъсна Джед по средата на изречението и го удари с ръка по гърдите. — Един човек е бил навън и се е опитвал да ме защити, а сега е мъртъв. Искам да знам дали е имал семейство.

— Имаше жена — каза тихо Брент и чувството за вина започна да гложди и него. — И две деца, но те са вече в гимназията.

Тя мълчаливо се обърна с гръб към двамата.

— Дора — Джед посегна да я докосне, но се отказа, — когато някой мъж или жена постъпи в полицията, той знае какви рискове поема.

— Замълчи, Скимърхорн! Моля те! Ще направя кафе. — Тя отметна назад разрошената си коса. — Ще обсъдим всичко отново.

След малко седнаха около масата в магазина и започнаха да разнищват всичко, което подробно им беше разказала.

— Връщал се е обратно три пъти. — Брент погледна бележките си. — И е убил полицай, за да влезе вътре. Това не е обикновен изнасилвач.

— Не знам — замислено произнесе Дора. — Колкото повече се страхувах, на него толкова повече му харесваше. Мога да кажа, че беше възбуден и не искаше всичко да свърши бързо. Каза… — Дора широко отвори очи. — Забравих… Каза нещо за някаква снимка.

— Търсил е снимка? — попита Брент.

— Да, търсеше конкретна снимка. Искаше да му кажа къде е. Наистина, тогава не го слушах много, защото знаех, че трябва да направя нещо. Иначе щеше да ме изнасили.

— Какви снимки имаш при теб?

— Всякакви. Фамилни портрети, фотографии от ваканции и от рождени дни. Нищо, от което някой би могъл да се заинтересува.

— Кога за последен път си правила снимки? — попита Джед. — И по какъв повод?

— Лия, на Коледа. Дори още не съм дала филма за проявяване. Преди това… Господи, не съм много сигурна. Може да са минали седмици, а може и месеци.

— Искам да ми дадеш този филм да го проявим. — Брент се усмихна. — Нищо не пречи да проверим.

— Ще отида да го взема.

— В цялата тази история нещо не се връзва — каза Джед, когато тя излезе. — Човек не убива просто така полицай, за да изнасили една жена и да й открадне албума със снимки.

— Трябва отнякъде да започнем. Ще проверим снимките й. Може да е щракнала нещо, без самата тя да знае.

— Може би. — Но за Джед това не наместваше парченцата в мозайката.

— Можа ли да го огледаш достатъчно, за да направим портрет по описание?

— Висок е около метър и осемдесет и тежи около осемдесет килограма. Строен е, с тъмна коса и черни очи. Носеше сиво кашмирено палто, тъмносин костюм и червена вратовръзка. Изглежда тъпо човек, облечен по този елегантен начин, да тръгне да изнасилва.

— Живеем в побъркан свят, Джед. Не забравяй това.

— Ето филма. — Дора остави касетката на масата. — Има още два неизползвани кадъра, но не мисля, че ще ги употребя.

— Ще се заема с това. — Брент го сложи в джоба си. — Не е зле ти и Джед да окажете съдействие на екипа по идентифицирането. Трябва да се помъчим да му направим портрет.

— Разбира се. — Представлението трябва да продължи, помисли си тя с тъга. — Ще отида да си взема палтото.

— Не тази нощ. — Брент си намести очилата и стана. — Трябва да си починеш. Утре ще се справиш по-добре. Ако ти дойде нещо друго наум, можеш да ми се обадиш по всяко време.

— Благодаря, знам, че мога да разчитам.

Когато останаха сами, Дора започна да прибира чашите и чинийките. Все още й беше трудно да гледа Джед в очите.

— Дори не съм ти благодарила.

— Няма защо. — Той хвана ръцете й. — Може би трябваше да те заведа до болницата да прегледат упоритата ти глава.

— Не искам да ме човъркат доктори. — Тя прехапа устните си, за да не треперят. — Изобщо не искам никой да ме тормози. От аспирина главата започна малко да ми минава.

— Ако си получила сътресение, няма да ти помогне много.

— Срещу това нищо не може да ми помогне. — Тя стисна ръцете му. — Не настоявай!

— Че кой настоява? — Той я хвана за главата и се вгледа в очите й. Просто беше изтощена. — Хайде, върви да си легнеш.

— Не съм уморена. От това кафе сигурно скоро няма да заспя. За малко да доведа тази вечер Ричи да нощува при мен. — При тази мисъл стомахът й се сви. — Ако той… — Повече не й се мислеше за това. — Смятах, че това място е сигурно.

— Ще го направим такова. — Той постави нежно ръце върху раменете й и започна леко да ги масажира. — Следващия път, когато излизам да си купувам цигари и мляко, ще те вземам със себе си.

— За това ли беше излязъл? — Прииска й се да се облегне по-плътно на него, но се сдържа и отиде при масата. Взе чашите и ги занесе в кухнята. — Не те видях да носиш чанта.

— Оставих я в колата, когато те чух да пищиш.

— Добре си направил. Винаги ли ходиш с пистолет на пазар?

— В тези големи магазини всичко може да ти се случи. — Докосна косата й и тя се засмя леко.

— Не се безпокой, няма да се разпадна.

— Не се безпокоя. — Но той продължи да я гали съвсем леко. — Искаш ли да се обадя на сестра ти, на баща ти или на майка ти?

— Не. — Дора запуши умивалника и пусна водата. — Ще трябва все нещо да им кажа утре, а никак не ми се ще.

Джед усещаше, че тя не мие чиниите, за да бъде всичко подредено, а защото не искаше да остане отново сама. Би могъл да се погрижи поне за това.

— Виж какво, защо не изкарам тази нощ на канапето? Обещавам ти, че няма да оставя косми от брадата си в мивката.

Тя въздъхна облекчено, затвори чешмата и зарови лице в гърдите му.

— Благодаря.

Той се поколеба за миг и я прегърна.

— Не ми благодари още. Може да започна да хъркам.

— Ще поема този риск. — Потри бузата си в неговата. — Бих те поканила да спиш при мен, но…

— Сега не му е времето — каза той.

— Да, така е. — Тя се отдръпна. — Ще отида да ти донеса възглавница.