Нора Робъртс
Скрити богатства (15)

Четиринадесета глава

Тя изглеждаше добре, дори много добре. Джед не беше наблюдавал много спящи жени, освен ако цяла нощ не беше правил секс с тях. На другата сутрин никоя от тях не изглеждаше толкова добре, колкото Дора.

Тя спеше по корем. Разпиляната й коса беше отметната назад и само няколко кичура се спускаха върху бузата. В нея имаше нещо изключително привлекателно. Той отдаваше това предимно на големите й тъмни очи, но сега те бяха затворени. Въпреки че лицето й беше неподвижно, тя пак изглеждаше невероятно добре.

Може би се дължеше на кожата й. Беше като коприна, гладка и бяла.

Той разтърси глава, смутен от мислите си. Когато един мъж започне да измисля метафори за кожата на някоя жена, явно е хлътнал много дълбоко.

Джед се приближи, остави чашата на нощното шкафче и седна върху ръба на леглото.

Усещаше уханието й — неуловимо и възбуждащо, от което устата му винаги пресъхваше. Реши, че когато един мъж е така опиянен от парфюма на жена, става още по-сложно.

— Айсидора. — Докосна я по рамото през дебелия пухен юрган и леко я разтърси. През цялата нощ правеше това на всеки два часа, за да се увери, че не е изпаднала в безсъзнание.

Тя въздъхна с лека досада и се обърна. Юрганът се смъкна от раменете й и Джед се загледа във фланелената й нощница. Беше в крещящо син цвят и дебела като ризница. Различни две малки розови апликации на нея, които приличаха на ушичките на прасенце. Повдигна, юргана с любопитство. Така си беше. Срещу него се хилеше заоблената муцунка на едно розово прасенце.

Предположи, че нарочно я е избрала, за да й бъде топло и да не навява и най-малката мисъл за секс.

Може би има право, но само донякъде, помисли той и пусна юргана.

— Айсидора? — Той отново разтърси леко рамото й, после го хвана и й попречи да се обърне на другата страна. — Изи — прошепна Джед в ухото й, — събуди се.

— Върви си, татко.

Той се ухили, наведе се по-близо и я захапа леко за крайчеца на ухото. Това я накара да отвори широко очи. Някаква гореща топка като че ли пламна в слабините й.

— Събуди ли се вече? — промълви Джед и я ухапа леко и по долната устна.

— Да, съвсем. — Прочисти гърло, но гласът й остана дрезгав.

— Кой съм аз?

— Кевин Костнър. — Тя се усмихна и се протегна. — Обичам да си фантазирам малко, Скимърхорн.

— Той не беше ли женен?

— Когато си фантазирам, не е.

Джед се наведе към нея.

— Колко са пръстите на ръката ми?

— Три. Не установихме ли още снощи, че ми няма нищо?

— Сега го установяваме пак. — „Погледът й е тежък и секси, каза си той. Но зениците изглеждат нормално.“ — Как е главата?

Тя замълча за минута, докато се оглеждаше наоколо. Освен пощипването, чувстваше и болки, и то най-различни.

— Боли ме. Рамото също ме боли.

— Опитай това.

Дора погледна аспирина в ръката му.

— Само два ли? Скимърхорн, аз вземам два аспирина, когато си счупя някой нокът.

— Престани да се глезиш. — Знаеше, че това ще й подейства.

Тя се намръщи и взе хапчетата, а после и чашата с кафето. Когато отпи първата глътка, раздразнението й се смени с изненада.

— Много хубаво кафе. Почти като моето.

— То е от твоето, поне зърната. А и веднъж те наблюдавах как го приготвяш.

— Бързо схващаш. — За да се наслади по-дълго на момента, тя повдигна възглавницата и се облегна. — Удобно ли ти беше на канапето?

— Не, но спах. Преди малко си взех един душ. Нямаш ли други сапуни, освен във формата на малки цветенца и лебеди?

— Имах сапуни във формата на моржове, но ги свърших. — Тя се наведе към него и подуши тъмнорусия кичур коса над яката му. — М-м-м, гардения.

Той сложи ръка върху лицето й и леко я побутна назад.

— Знаеш ли какво? Следващият път, когато отида да пазарувам, ще потърся сапуни във формата на щангисти, които издават отвратителна миризма на запотени калци.

Тя хвана чашата с две ръце и отново отпи от кафето.

— Не си спомням кога за последен път някой ми е носил кафе в леглото. — Усмихна се, отметна назад глава и го загледа.

Косата му беше още влажна от душа и беше небръснат, а в красивите му очи се четеше отегчение. „О, Господи, наистина е много привлекателен!“

— Трудно е да се разбере що за човек си, Скимърхорн. Сигурно си бил съвсем наясно, че не са ти нужни кой знае какви усилия, за да дойдеш при мен снощи. Знаел си и какво би трябвало да направиш с мен, но не го направи.

— Беше ударена по главата и беше изморена. — Въпреки това си го беше помислил. — Аз не съм животно.

— Напротив, си. Ти си едно голямо, неспокойно и опасно животно, и в това е чарът ти. — Тя прокара пръст по небръснатата му буза. — Тези мускули и този отвратителен нрав… Има нещо изключително привличащо в това човек да знае, че можеш да бъдеш колкото добър, толкова и лош. Падам си по лоши момчета с нежни сърца.

Той хвана ръката, която галеше бузата му, и поиска да я отблъсне, но тя вплете пръсти в неговите и се надигна да го целуне. Направи го много бавно и нежно и накара всеки негов мускул да затрепти от възбуда.

— Играеш си с огъня, Дора.

— Не мисля.

Ако не му беше съвсем ясно, че главата продължава да я боли, можеше да й докаже, че греши. Би могъл да я събори на леглото и да задоволи буйната си страст, която отдавна беше разпалила в него. Но не го направи, защото нямаше начин да вземе това, което искаше, без да й причини болка.

— Послушай ме. — Той говореше бавно, като продължаваше да я гледа в очите. — Ти не ме познаваш, не знаеш на какво съм способен. Единственото, в което можеш да бъдеш сигурна, е, че те желая. Когато се уверя напълно, че и ти го искаш, ще го направя, без да те питам.

— Няма нужда да ме питаш, защото аз вече ти казах, че и аз искам същото.

— И няма да съм толкова нежен. — Той погледна сплетените им ръце и нарочно издърпа своята. — Изобщо няма да ме е грижа дали ще съжаляваш след това.

— Когато правя избора си, никога не играя на криеница, Джед. Освен това знам, че ти не предупреждаваш мен, а себе си.

Той се изправи.

— Чака ни друга работа. Какво ще правиш с магазина?

— Днес няма да работим.

— Тогава хайде да отидем в участъка. Приготви се, аз ще направя закуската.

— Можеш ли?

— А какво трудно има в това да залея царевичните ядки с мляко?

— Страхотен си!

Тя отметна юргана и той възкликна:

— Конрой, много е сладко прасенцето ти…

 

 

Докато Джед и Дора приключваха със сутрешната си закуска. Ди Карло крачеше нервно нагоре-надолу из апартамента си в Ню Йорк. Не беше мигнал и минута през дългата нощ, въпреки че беше опитал да се успокои с половин бутилка уиски „Къти Сарк“.

Не можеше да се върне във Филаделфия. Не само заради убития полицай, а и защото беше оставил двама живи свидетели. Вероятно бяха успели да го огледат достатъчно добре, за да бъде направен портрет по описанията им.

„Ще ме открият, помисли си мрачно Ди Карло и си наля още едно питие. И ще ми лепнат убийството на полицая.“ Знаеше едно нещо за полицаите: преследваха безмилостно онзи, който убиеше техен колега.

Не само не можеше да се върне там, но трябваше и да се укрие за известно време, докато случаят се позабрави. Може би два месеца, а може би пет-шест. Това не представляваше някакъв проблем — имаше много връзки и много пари. Можеше да прекара една зима на топло в Мексико и да се налива с коктейли. След като на ченгетата им писнеше да го търсят, щеше да се върне.

Единствената пречка беше Едмънд Финли.

Ди Карло се загледа в предметите, които беше наредил край коледната елха. Приличаха на подаръци, които никой не беше пожелал. Поставките за книги, папагалът, орелът, Статуята на свободата, порцелановото куче. Като се брои и статуетката, която вече беше предал, от общо седем предмета беше успял да събере шест. Всеки друг щеше да сметне това за успех, но не и Финли.

Липсваше само проклетата картина, но Бог му беше свидетел, че бе направил всичко, на което е способен. Окото му беше насинено, устната — разцепена, а бъбреците го свиваха. Кашмиреното палто не ставаше вече за нищо.

Беше направил повече, отколкото бе по силите на един човек, за да поправи грешка, която дори не беше негова. Като бизнесмен Финли би трябвало да знае, че в бизнеса се печели, но и се губи. Такъв ще бъде и подходът на Ди Карло към него — като на бизнесмен към бизнесмен. Няма да е зле да му подобри малко настроението, като му поднесе лично петте предмета, а след това предизвика одобрението и възхищението му, разказвайки подробно как се е сдобил с тях.

Щеше да му обясни и за ченгето. Човек като Финли не можеше да не разбере какъв личен риск е поел, като е очистил човек на закона.

Не, не беше достатъчно, призна си Ди Карло и притисна парченце лед върху подутата си буза. Отиде до огледалото в хола, за да се огледа отново. По-добре, че беше възпрепятстван да празнува Нова година. Не можеше да се появи сред хората в това лице, което изглеждаше така, като че ли беше минал през месомелачка.

Все пак щеше да докопа онази кучка и мъжа, който го завари в коридора. Но трябваше да мине известно време. Ди Карло внимателно намигна с подутото си око. Знаеше да чака. Шест месеца, една година… те щяха да го забравят, но той нямаше да ги забрави. Тогава нямаше да крои планове как да я убие по-безболезнено. Щеше да бъде кървава вендета, изпълнена бавно и с неописуемо удоволствие.

Идеята го накара да се усмихне, но от това устната му се сцепи отново. Ди Карло притисна кръвта с опакото на ръката си и се отдръпна от огледалото. О, тя щеше да си плати, не се съмняваше в това. Но първата му работа беше Финли.

От ченгетата би могъл да се измъкне, но не беше сигурен, че може да се спаси от работодателя си. Надяваше се на логиката, здравия разум, ласкателството и… верността си. Щеше да предложи на Финли работата да бъде поверена на друг човек, но разноските да поеме той Ди Карло. Това предложение сигурно щеше да се хареса на Финли, който беше бизнесмен до мозъка на костите, а освен това беше и алчен.

Доволен от себе си, Ди Карло отиде при телефона. Колкото по-бързо приключеше работата в Калифорния, толкова по-скоро можеше да се отправи към плажовете на Мексико.

— Искам един самолетен билет първа класа от Ню Йорк за Лос Анжелис, за първия полет. Не по-рано от шест и петнадесет? — Той забарабани с пръсти по бюрото, докато пресмяташе. — Добре, това ме устройва. Не, еднопосочен. Искам да ми запазите и един билет от Лос Анжелис за Канкун за 1 януари. — Отвори чекмеджето на бюрото и извади оттам паспорта си. — Да, сигурен съм, че времето ще се оправи.

 

 

— Лицето му беше малко по-издължено. — Дора наблюдаваше как образът на компютърния екран се промени, след като пръстите на оператора захвърчаха по клавиатурата. — Да, точно така. И малко по-слабо. Джед, веждите му по-гъсти ли бяха? Май го направих да прилича на Ал Пачино.

— Добре се справяш. Като приключиш със своите впечатления, ще прибавя и моите.

Тя притвори очи и се опита да извика в съзнанието си неясния образ, но я обзе паника и отново ги отвори.

— Можах да го мерна само за миг. Той… — Тя посегна към чашата вода, която беше поискала. — Мисля, че имаше повече коса и ми се струва, че беше леко начупена.

Операторът промени прическата.

— А сега?

— Така повече си прилича. Може би миглите му бяха малко по-гъсти.

— Така ли?

— Мисля, че да. — Тя въздъхна. — Не съм съвсем сигурна…

Джед се приближи зад стола й и сложи успокоително ръце върху раменете й.

— Изтъни устните и носа — нареди той на оператора. — Очите бяха малко по-хлътнали. Да, точно така. Права беше за веждите, Дора, малко по-гъсти са. Още малко. Брадичката беше по-четвъртита.

— Как си успял да запомниш всичко това? — прошепна тя.

— Просто имах възможност да го огледам по-добре.

Постепенно образът на нападателя започна да се оформя върху монитора.

— Кожата на лицето е малко по-тъмна — каза Джед и присви очи. — Ето, това е.

— Да, това е той! — Изумена, Дора хвана Джед за ръката. — Невероятно!

Доволен, Брент потупа компютъра.

— Машинката си я бива. Джед трябваше да направи някои бързи промени в бюджета, за да я имаме.

Дора леко се усмихна и се загледа в образа на екрана.

— По-добра е от компютърните игри.

— Извади ни копия на принтера — нареди Брент на оператора. — Ще проверим дали в архивите нямаме снимката му.

— И аз бих искала едно копие. — Дора се изправи, доволна, че бяха приключили. — Искам да го покажа на Лия и Тери, за да го идентифицират, ако се е навъртал около магазина.

— Ще ти дадем. — Брент даде знак на оператора. — Ела за минутка в кабинета ми. — Той я хвана за ръка и я изведе в коридора. На една врата Дора видя табелка: „Капитан Дж. Т. Скимърхорн“.

Изглежда, че в отдела не забравяха лесно хората си. Погледна към Джед.

— „Т“ като „тестостерон“?

— Престани с шегите, Конрой.

— О, снощи забравих да ви кажа. — Брент отвори вратата на кабинета си и покани и двамата вътре. — Онзи ден ми се обади майка ти.

— Майка ми? — попита учудено тя и се отпусна върху един стол.

— Покани ме на новогодишното тържество в театъра.

— То е утре — спомни си Дора. Напълно го беше забравила. — Надявам се, че ще успееш да дойдеш.

— С удоволствие. Новогодишните партита на театър „Либърти“ са много популярни. — Брент отвори едно чекмедже и извади от него плик. — Ето снимките ти. Запазихме копие от тях, но ми се струва, че няма нищо интересно. — Той й подаде плика и се засмя. На първата снимка се виждаше Ричи, отворил широко уста. Беше сниман съвсем отблизо, като автопортрет.

— Снимката е отвратителна, но е необикновена. — Тя прибра плика в чантата си. — И така, какво ще правим по-нататък?

— Ти няма да правиш нищо — каза троснато Джед. — Това е работа на полицията.

— Пак ли започваш да командваш, капитане? — Тя се усмихна в отговор на пронизващия му поглед.

— Кой е началникът тук? — попита тя Брент.

Той се прокашля и си намести очилата.

— Аз се занимавам със случая.

— Добре, тогава. — Дора скръсти ръце в скута си и зачака.

— Докато издирим този човек — започна Брент, като наблюдаваше с крайчеца на окото си как Джед крачи нагоре-надолу из стаята, — ще сложим двама наши хора да пазят къщата ти.

Тя си спомни за застреляния полицай, за жена му и децата му.

— Не искам повече някой да рискува заради мен.

— Дора, след случилото се с Трейнор в отдела няма човек, който не би застанал доброволно на пост. Този субект е убил полицай. Точно затова си позволих да накарам колегите от лабораторията по балистика да избързат с изследванията. Куршумът, който беше изваден от Рейнор, е от същите, които изчоплихме от стената на къщата ти.

— Не може да бъде! — каза с лек сарказъм Джед.

— Аз водя следствието. — Брент свали очилата си и ги избърса със смачканата си риза. — Ако хванем този копелдак жив, трябва да имат убедителни доказателства. Изпратил съм доклада от балистичната експертиза в други участъци из града и из целия щат. Някъде нещо може да съвпадне.

Това хрумване беше много добро. На Джед му се искаше да не се ядосва толкова много, че не му беше дошло наум.

— Къде е Голдмън?

— Във Вейл — каза тихо Брент. — На ски. Взе си една седмица отпуск.

— Кучият му син! — избухна Джед. — Убили са негов полицай, един от хората му. Не би трябвало да излиза в отпуск, когато подчинените му пишат от работа по празниците.

— Беше си подал молбата предварително. — Телефонът иззвъня и Брент вдигна слушалката. — Обади се след малко — каза рязко той и затвори. — Дано си строши кльощавия задник! Тогава пък ти може да си надигнеш твоя задник и да се върнеш там, където ти е мястото. Убит е наш колега и всички тук са възмутени, че ги командва офицер, който се интересува повече от пломбите на зъбите си, отколкото от подчинените си. — Той сръга Джед с пръст в гърдите. — А ти какво ще направиш? Питам те, отговори ми!

Джед смукна бавно от цигарата, издиша дима и дръпна отново. Не каза нищо. Обърна се и излезе.

— Майната ти! — Брент погледна към Дора и направи кисела физиономия. — Извинявай!

— Няма нищо. — Този инцидент всъщност я развесели. — Мислиш ли, че това ще го накара да промени решението си?

— Не. — Брент винаги се чувстваше неудобно, когато избухнеше пред хора. Вратът му почервеня от неудобство. — Когато Джед си науми нещо, и с топ не можеш да го накараш да промени решението си. — Той се отпусна на стола. — Все пак се чувствам по-добре.

— И това е нещо. Ще отида при него.

— Не те съветвам.

Тя само се усмихна и си взе палтото.

— Ще се видим утре вечер.

Дора го настигна по средата на пресечката. Не му извика да я почака, защото беше сигурна, че това усилие ще е напразно. Вместо това тръгна редом с него, като се стараеше да не изостава.

— Чудесен ден — каза тя, колкото да започнат разговор. — Днес е малко по-топло.

— Ще бъде по-добре, ако не се въртиш около мен точно сега.

— Знам. — Тя го хвана под ръка. — Обичам да се разхождам на студа. Така кръвта ми се раздвижва. Ако свием в тази посока, ще влезем в китайския квартал. Нашарен е с чудни малки магазинчета.

Джед сви в противоположната посока.

— Ама и ти си един… Яд ли те е на него?

— Не ми казвай какъв съм аз. — Опита се да се освободи, но тя увисна на ръката му. — Изчезни оттук, Конрой!

— Няма начин. Не мога да изчезна тук, защото познавам този квартал много добре. — Тя огледа профила му, но потисна желанието си да го погали по бузата, за да се успокои. — Ако мислиш, че ще ти стане по-добре, може да ми крещиш. На мен обикновено такава терапия ми помага.

— Искаш ли да те арестувам за тормоз?

В отговор тя само му намигна.

— Надяваш се някой да повярва, че едно дребно същество като мен може да тормози такъв дангалак като теб?

— Можеш поне да млъкнеш за малко — изръмжа той.

— Предпочитам да ти досаждам. Ако продължаваш да си стискаш така челюстите, може да си счупиш някой зъб. Лия скърцаше със зъби нощем и сега трябва да си слага пластмасова протеза преди лягане. Сестра ми винаги се притеснява от нещо. Аз не съм такава. Когато спя, не мисля за нищо. Нали затова е сънят?

Преди да завият зад следващия ъгъл, Джед спря и се обърна към нея.

— Значи нямаш намерението да се махнеш, така ли?

— Никакво. Мога да продължавам така до утре. — Тя се пресегна, вдигна ципа на якето и му оправи яката. — Брет избухна, защото го е грижа за теб. Трудно е, когато хората ги е грижа за теб, защото се чувстваш отговорен. Предполагам, че се чувстваш прекалено отговорен. Но отърсването от отговорностите за известно време действа облекчаващо.

Как би могъл да се сърди на някой, който така добре го разбира? Но ако ядът му преминеше, тогава щеше да го налегне отчаянието.

— Имам причини да подам оставка, и те още са в сила, Дора.

— Защо не ми кажеш какви са те?

— Това не те засяга.

— Добре. Искаш ли да ти разкажа за причините, които ме накараха да напусна сцената?

— Не.

— О кей. Тогава ще ти разкажа. — Тя го поведе отново към мястото, където беше паркирал колата. — Обичах да играя. В това няма нищо странно, защото страстта към сцената е заложена генетично в кръвта ми. При това бях добра. Когато приключих с детските роли, започнах да участвам в пиеси като „Нашият град“ и „Стъклена менажерия“. Отзивите бяха страхотни. Но… — Тя го погледна изпод вежди. — Интересно ли ти е? Но — продължи, без да се смути — аз не се нуждаех точно от това. После, преди пет години, получих наследство от една моя кръстница, Ана Логан. Може би си чувал за нея? Имаше голям успех в киното през тридесетте и четиридесетте години.

— Това име не ми е познато.

— Беше много богата. — Една кола профуча край тях и въздушното течение развя косата й. Тя се обърна към Джед. — Много я обичах, защото в живота си беше преживяла какво ли не. След нейната смърт наследих парите й и изкарах два курса по мениджмънт. Не че ми бяха нужни. Някои неща просто са вродени.

— Защо ми разправяш всичко това, Конрой?

— Ще разбереш. Когато казах на семейството ми какви намерения имам, всички безкрайно се разстроиха. И защо? Защото нямало да се възползвам от таланта си и да продължа семейната традиция. Те ме обичаха, но искаха да бъда нещо, което не можех да бъда. Просто нямаше да съм щастлива в театъра. Копнеех за собствен магазин и собствен бизнес. Въпреки че разочаровах най-близките си хора, направих това, което считах, че трябва да направя за себе си. Мина доста време, преди да свикна с отговорността, произтичаща от това, че някой го е грижа за мен, че се безпокои, че ме обича.

За момент той не каза нищо. С изненада установи, че вече не е ядосан. По време на монолога й ядът му беше изчезнал, разсеян от настоятелността й.

— Значи поуката от твоята невероятно дълга и заплетена история е, че след като не искам да съм ченге, не трябва да се вкисвам, защото приятелят ми ме тика да се върна в полицията.

Дора въздъхна, застана пред него и сложи ръце на раменете му.

— Скимърхорн, ти нищо не си разбрал. От мен нямаше да излезе актриса, затова направих избор, с който семейството ми не беше съгласно. Вътре в себе си обаче знаех, че съм права. Ти пък си полицай до мозъка на костите. Просто трябва да изчакаш, за да си признаеш, че още отначало си направил верния избор.

Той настоятелно я хвана за ръката, преди тя да тръгне отново.

— Знаеш ли защо напуснах? — Гневът му се беше изпарил, но очите му гледаха безизразно и Дора се потресе от това. — Не трябваше да убивам Спек. Имаше други начини да го победя, но не се възползвах от тях. Докарах нещата дотам, че нямаше друга алтернатива, освен един от двамата да умре. Стана така, че загина той. Мен ме потупаха по рамото за това, въпреки че можех да го заловя без нито един изстрел. И ако трябва да го убия отново, пак ще постъпя така.

— Така си решил — каза тя предпазливо. — Предполагам, че повечето хора биха сметнали това за правилно. Очевидно и твоите началници са мислили така.

Той нетърпеливо я прекъсна.

— Дора, за мен има значение само това, което аз мисля. Използвах служебното си положение за лично отмъщение, а не за защита на закона и справедливостта. Убих заради собственото си удовлетворение.

— Човешка слабост… — промърмори тя. — Предполагам, ти е било трудно да свикнеш с мисълта, че не си съвършен. Сега, след като вече си го разбрал, сигурно ще бъдеш по-добър полицай, когато отново сложиш полицейската значка.

Той стисна още по-силно ръката й и я придърпа леко към себе си. Когато тя вирна нагоре брадичка, Джед отпусна малко хватката си.

— Защо правиш всичко това?

Тя му даде най-елементарния отговор — сграбчи го за косата и впи устни в неговите. Той усети нетърпението в целувката й, но почувства и нещо друго. Другото се казваше необходимост — искрена и човешка.

— Това е — каза тя след малко. — Предполагам, че трябва да си го признаем, въпреки че винаги съм се смятала за човек със здрав разум. Освен това ме е грижа за теб. — Видя как той понечи да каже нещо, но не го направи. — Това те натоварва с още една отговорност, Скимърхорн.

Тя се обърна и направи няколко крачки към колата. Извади ключовете и му каза през рамо:

— Аз ще карам.

Той изчака, докато тя отключи вратата и седне зад кормилото.

— Конрой? С мен е същото.

Дора изкриви устни и включи двигателя.

— Това е добре. Какво ще кажеш за идеята да се поразходим?