Нора Робъртс
Скрити богатства (12)

Единадесета глава

Новата система в магазина на Дора създаде много ядове на Ди Карло. Допълнителното време, което му отне преодоляването й, а също и разбиването на по-сложните нови брави напълно провалиха първоначалните му сметки. Беше се надявал да свърши цялата работа до полунощ. След като Конрой беше купила проклетата картина, значи тя все още беше вътре, независимо какво му беше казала на Бъдни вечер онази червенокоса идиотка. Сега щеше да се радва, ако успее да проникне вътре до полунощ. На всичкото отгоре започна да ръси отвратителна суграшица и хирургическите ръкавици не можеха да предпазят ръцете му от студа.

„Добре поне, че луната не свети“, помисли си той и потрепери от студ. На паркинга пред къщата беше пусто, което означаваше, че и вътре няма никой. Въпреки усложненията, все още имаше шанс да стигне в Ню Йорк до сутринта. Ще се наспи през деня, а после ще хване някой късен полет за Източното крайбрежие. Веднъж да предаде играчките на Финли, да приеме неговата благодарност и щедрото парично възнаграждение, и ще вземе самолета обратно за Ню Йорк, за да посрещне весело Нова година.

Ди Карло отново потрепери. Студът проникваше под яката му като пълзящи малки мравчици. Когато и последното резе от бравата беше превъртяно, той изпусна лека въздишка на задоволство.

За по-малко от петнадесет минути се увери, че картината не е в склада и с мъка потисна обхваналото го желание да направи на пух и прах това място. Ако картината продължеше да му създава проблеми, щеше да е по-добре да не се разбере, че някой е нахълтвал тук.

Отново обиколи магазина, като пътьом прибра няколко дребни предмета. Сред тях беше и нефритеното кученце, което Тери се беше опитала да му продаде. Изгубил надежда, Ди Карло се отправи нагоре по стълбите. Изруга тихичко, когато видя ключалката на горната врата, но успя бързо да я отвори.

Ослуша се, но не се чуваше нищо, нито звук от радио или телевизор, нито говор. Въпреки това мина на пръсти по коридора и отново погледна навън, за да се увери, че паркингът все още е пуст.

Три минути по-късно мъжът беше в апартамента на Джед и внимателно го оглеждаше. По стените нямаше никакви картини. Не откри такива и в шкафовете. Не намери нищо и под кревата, с изключение на едно издание на „Призраци в къщата на хълма“ от Шърли Джексън и скъсан вълнен чорап.

В нощното шкафче намери револвер, 38 калибър. Там имаше още някои интересни неща, но след като огледа съдържанието му, остави всичко както си беше. Докато не откриеше картината, не можеше да си позволи да открадне нещо, което щеше да се забележи. Преди да излезе, хвърли бърз поглед към гимнастическата пейка и гирите.

След няколко секунди Ди Карло разглеждаше апартамента на Дора. Тя поне не си беше дала труда да заключи вратата.

О, тук беше съвсем друга работа. Докато предишният апартамент беше полупразен, този беше претъпкан. При това тук всичко беше стилно и подредено.

Имаше и няколко картини, между които акварел и два портрета в овални рамки. Единият портрет бе на мъж със строго лице и колосана яка, а другият — на жена с не по-малко сериозно изражение. По стените висяха също литографии и афиши, а зад хладилника бяха мушнати и няколко скици. Но абстрактната картина просто липсваше. Ди Карло мина през спалнята и се насочи към дрешника, защото и той беше оставен незаключен. Едва успя да реагира, когато чу да се отваря външната врата, и миг след това се беше скрил сред куп женски дрехи, от които идваше възбуждаща миризма.

„Трябва да съм полудяла, каза си Дора. Напълно съм откачила!“ Свали палтото си, преметна го върху облегалката на стола и се прозя. Защо беше позволила на родителите си да я убедят?

Отправи се направо към спалнята, като си мърмореше под носа. В началото плановете й за вечерта бяха съвсем обикновени. Смяташе да си приготви пиле на грил с гарнитура от варен ориз, а после да напълни с ароматен шампоан ваната и да полежи дълго в компанията на чаша шардоне. Накрая щеше да почете някоя хубава книга край камината.

„Ама не стана!“, помисли си тя и светна абажура до леглото. Беше се хванала отново в стария семеен капан — представлението да се състои на всяка цена.

Виновна ли беше, че трима сценични работници се бяха разболели от грип? И защо, преди всичко, се беше оставила баща й да я запише в техния профсъюз?

„Изобщо нямам вина, реши тя, докато измъкваше през главата си стегнатия черен пуловер от кашмирска вълна. Да не би аз да съм ги заразила с проклетия грип? Не трябваше веднага да се съгласявам да ги замествам, само защото членувам в профсъюза им.“

Тя въздъхна и се наведе, за да развърже връзките на черните си кубинки. Вместо да прекара една спокойна вечер вкъщи и да си почине, бе откликнала на отчаяния зов за помощ на майка си и часове наред бе мъкнала декори в театъра.

Не можеше да не си признае обаче, че беше изпитала удоволствие да стои зад сцената и да слуша гласовете на актьорите, да размества декорите, когато светлините угасваха, и да се чувства горда, когато публиката извикваше любимците си отново и отново, за да им ръкопляска.

„В края на краищата кръвта вода не става“, успокояващо си каза Дора и се прозя.

През открехнатата врата на дрешника пред Ди Карло се откриваше съблазнителна гледка. Ядът му постепенно се стопяваше. Ситуацията предлагаше неподозирани възможности.

Жената ту се навеждаше, ту се протягаше край леглото, сякаш изпълняваше вълнуващ стриптийз. В един момент остана само по миниатюрни бикини от черна дантела. Ди Карло се наслади на чудната извивка на гладкия й задник, докато тя се беше навела, за да обуе чехлите си.

Имаше грациозна фигура, която излъчваше сила, подвижност и гъвкавост.

Тя беше променила плановете му, но Ди Карло се почувства горд от това, което вече беше измислил. Щеше просто да изчака тази много красива и много самотна дама да си легне.

В този момент Дора се обърна и му предостави възможност да се възхити на гърдите й, които прозираха през тънката дантела на сутиена.

Ди Карло се усмихна в тъмното. Направо чудесно! Когато тя си легнеше в спалнята, за него щеше да е проста работа да използва чара, а и автоматичния си пистолет 22-ри калибър, за да я убеди да му каже къде е картината. А след деловата част щеше да последва и удоволствието. Може би след това дори нямаше да се наложи да я убива. Кой знае…

Дора отметна назад коса. „Сякаш позира“, помисли си Ди Карло и кръвта нахлу в слабините му. Тя извърна леко глава. Беше затворила очи и леко се усмихваше. Вдигна ръце да разкопчее сутиена си.

Стресна я силно тропане по вратата. В килера Ди Карло изсумтя от досада и гняв.

— Почакай! — извика Дора и грабна от леглото един бял копринен халат. Бързо го намъкна и се отправи с бързи стъпки към гостната, като пътьом палеше лампите. Хвана дръжката на вратата, но се поколеба за момент.

— Джед?

— Конрой, покажи се!

— Изплаши ме — каза тя, докато отваряше вратата. — Тъкмо си… — Видът му я накара да млъкне. И друг път го беше виждала разгневен, но никога толкова много, и то на нея. Инстинктивно сложи ръка на гърлото си и отстъпи назад. — Случило ли се е не…

— Какво, по дяволите, мислиш, че правиш?

— Ами… лягах си — каза тя объркано.

— Защо смяташ, че като ти плащам наем, можеш да използваш ключа си, за да ми ровиш из нещата, когато си поискаш?

Тя хвана здраво дръжката на вратата.

— Не знам изобщо за какво говориш.

— Я остави тези приказки! — Джед я сграбчи за китката и я измъкна в коридора. — Мога да разбера, когато някой е бърникал из стаите ми.

— Джед, моля те, причиняваш ми болка. — Дора се опита да запази самообладание, но не успя. Положението можеше да стане далеч по-лошо.

— Да си мислила, когато си ровила из личните ми вещи! — Вбесен, той я блъсна към стената. Сподавеният вик от болката, която й беше причинил, го ядоса още повече. — Какво търсиш? — попита той. — Какво, по дяволите, мислиш, че ще намериш?

— Пусни ме. — Тя се опита да се освободи. Беше прекалено уплашена, за да се отрича каквото и да било. — Махни си ръцете от мен.

— Защо си ровила из нещата ми? — Той се взря побеснял в очите й.

„Звярът излезе от клетката“, помисли си тя с горчивина.

— Мислиш, че като живея при теб, можеш да бъркаш из чекмеджетата ми и из килера, и аз ще оставя тази работа така? — Той я сграбчи и я повлече след себе си. — Добре. — Отвори с трясък вратата на апартамента си и грубо я бутна вътре. — Виж! Хубаво се огледай.

Дора едва си поемаше дъх. Дори устните й бяха побелели от страх. Той беше застанал между нея и вратата. Нямаше никаква надежда да мине покрай него и да избяга. Сърцето й биеше лудо. Върху лицето му се четеше, че не е готов да приеме никакво обяснение.

— Ти не си с всичкия си.

Никой от двамата не чу как Ди Карло мина по коридора и се измъкна навън.

Стояха на крачка един от друг и Дора държеше с трепереща ръка халата, който се беше смъкнал от едното й рамо.

— Мислиш, че няма да забележа? — Той се приближи, преди тя да успее да се отдръпне, сграбчи реверите на халата й и го разтвори. Шевовете с пукот се разкъсаха. — Аз съм ченге от четиринадесет години, драга моя! Знам къде да гледам, когато искам да се уверя дали някой е ровил из вещите ми.

— Престани! — Тя го отблъсна. Халатът й се разпра на рамото. Очите й се напълниха със сълзи от обида и гняв и зрението й се замъгли. — Не бях тук. Не съм докосвала нищо.

— Не ме лъжи! — извика той, но първото семе на подозрението беше успяло да проникне през пелената на гнева му.

— Пусни ме! — Тя се отскубна от него, политна и се удари силно в масата. После започна бавно да отстъпва заднешком, очаквайки разяреният мъж отново да се хвърли към нея. — Не съм била тук. Прибрах се едва преди десет минути. За Бога, иди да се увериш, че двигателят на колата ми е още топъл. — Гласът й заекваше. — Цялата вечер бях в театъра. Можеш да се обадиш по телефона и да провериш.

Той не каза нищо и продължи да я наблюдава как отстъпва към вратата. Халатът й беше широко разтворен. Под него се виждаше как мускулите на тялото й потръпват, а кожата й лъщи потна от обхваналата я паника. Хвана дръжката на вратата и се разплака, докато се опитваше да я отвори.

— Не се приближавай — прошепна тя. — Не искам да се приближаваш. — После побягна навън и след малко затръшна вратата на апартамента си.

Той не помръдна от мястото си, докато изчакваше сърцето му да се успокои. Опитваше се да се овладее, колкото и трудно да му беше.

Не беше сбъркал. Изобщо не беше сбъркал. Някой беше влизал в апартамента му. Беше разбъркал книгите, беше ровил из дрехите му и пипал револвера му. Но това не беше Дора.

Разстроен, Джед притисна длани към очите си. Май беше съвсем превъртял. Няма нищо чудно, помисли си той и отпусна ръце. От месеци го очакваше. Дали точно затова не беше върнал полицейската си значка?

Беше се прибрал след един изнурителен ден, прекаран в срещи с адвокати, счетоводители и банкери, и беше изпаднал в истерия. На всичкото отгоре беше тероризирал една жена. Защо си го беше изкарал точно на Дора? Защото го беше завладяла. И тъкмо защото го беше завладяла, той беше намерил чудесен начин да я накара да си плати за това. „Браво, Скимърхорн“, упрекна се той и се отправи към кухнята, за да си налее уиски.

Спря се само миг преди да напълни чашата си. Това беше лесният начин. Прокара ръка през косата си, пое дълбоко въздух и се запъти към Дора, за да опита по-трудния начин.

При почукването тя престана да се клатушка на люлеещия се стол. Извърна рязко глава и скочи на крака.

— Дора, съжалявам. — От другата страна на вратата Джед затвори очи. „По дяволите!“ прошепна той и отново почука. — Пусни ме за минутка. Искам да се уверя, че си добре. — Последва продължително мълчание, от което той се почувства още по-зле. — Дай ми само една минута. Кълна се, че няма да те докосна. Искам само да се уверя, че си добре.

Отчаян, той натисна бравата.

Очите й се разшириха, когато видя, че вратата се отваря. „О, Господи, о, Господи!“, помисли си паникьосана тя. Беше забравила да заключи. От гърлото й излезе безпомощен стон. Хвърли се към вратата точно когато Джед я отвори.

Тя застана като вцепенена и той видя ужаса в очите й. През годините беше виждал много лица, изплашени до смърт. Надяваше се, че не е забравил умението си да разсейва страха така добре, както и да го предизвиква. Много бавно той вдигна ръце с дланите напред.

— Ще остана тук. Няма да се приближавам. — Тя трепереше като лист. — Няма да те докосна, Дора. Искам само да ти се извиня.

— Остави ме на мира. — Бузите й бяха още мокри от плача, ала очите й вече бяха сухи. В тях обаче продължаваше да се чете ужас.

— Нараних ли те? — Той се изруга наум, като си даде сметка колко глупав е въпросът му. И сам можеше да види ожулените й ръце. — Разбира се, че те нараних. — Спомни си как тя изпищя, когато я блъсна в стената, и стомахът му се сви.

— Защо?

Въпросът й го изненада.

— Няма значение. Не мога с нищо да се оправдая. След това, което направих, дори и извинението ми е твърде не на място. Бих искал… — Той направи крачка напред, но се спря, като видя как тя се сгърчи. Би предпочел да му удари един юмрук в слабините. — Бих искал да имам някакво оправдание, но нямам.

— Искам да знам защо. — Ръката й мачкаше разпраната яка на халата. — Длъжен си да ми обясниш защо.

Някаква гореща топка беше стиснала гърлото му. Не знаеше кое е по-болезнено — да я остави там, или да се освободи от нея. Но тя беше права. Той й дължеше обяснение.

— Седмица след като уби сестра ми, Спек се вмъкна в моя дом. — Нито лицето, нито гласът му показваха какво му струваше да й го каже. — Намерих след него върху нощното ми шкафче една нейна снимка и две изрезки от вестници, в които се разказваше за експлозията. — Отново започна силно да му се повдига, както през онези месеци. Пребледня, докато се мъчеше да не повърне. — Той просто искаше да знам, че винаги може да ме намери. Искаше да се увери, че знам кой е отговорен за смъртта на Илейн. Когато се върнах тази вечер и си помислих, че си влизала, всичко започна отначало.

Върху лицето й — толкова красиво и изразително, сега Джед четеше ясно чувствата, които я завладяваха. Страхът и гневът постепенно се стопяваха и на тяхно място се настаняваха тъгата, разбирането и съчувствието. И всичко това действаше като сол, посипана върху рана.

— Не ме гледай така. — В тона му се почувства рязкост и желание да се защити. — Това, което направих, не може да се промени, нито пък да зачеркне факта, че можех да направя и нещо по-лошо.

Тя сведе очи.

— Прав си. Това не променя нещата. Когато снощи ме целуна, си помислих, че между нас става нещо. — Тя отново го погледна и очите й излъчваха студенина. — Изглежда не е било така, защото иначе това не би се случило. Ако между нас имаше нещо, ти щеше да ми вярваш. Това също е мъчително, Джед, но тук грешката е моя. Аз си направих погрешен извод снощи.

Той знаеше какво е да се усещаш безпомощен, но никога не беше очаквал, че ще се почувства така с нея.

— Ако искаш, мога да се преместя — каза той сдържано. — Мога да си отида още тази нощ, а ще си взема нещата по-късно.

— Не е необходимо, но постъпи, както намериш за добре.

Той кимна с глава и излезе в коридора.

— По-добре ли се чувстваш?

Вместо отговор тя отиде до вратата, затвори я тихо зад гърба му и превъртя ключа.

 

 

Сутринта Дора видя цветя на бюрото си — леко повехнали маргаритки, миришещи на все още далечната пролет. Дора бързо потисна първоначалната си радост, а после престана да им обръща внимание.

Джед не се беше преместил. Тя разбра това от трополенето на гирите по пода, когато минаваше покрай вратата му.

Вече нямаше намерение да му позволява дори да бъде внимателен към нея. Скимърхорн вече беше само един наемател, който си плаща. Нищо повече. Вече не би позволила на никого да я докарва до ужас, да я заплашва и да разбива сърцето й, а след това да я подмамва с китка увехнали маргаритки. Ще си осребри чека за наема му, ще му кимва любезно, когато се разминават по коридора, и ще продължи да води собствения си живот. Това беше въпрос на достойнство.

Тери и Лия обслужваха клиентите в магазина. Тя извади сметките, отвори счетоводната книга и се приготви за работа.

Няколко минути по-късно погледна крадешком към маргаритките и се усети, че се усмихва. Но когато чу познатия тропот на ботуши по стълбите, сви устни и се загледа в квитанцията за електрическия ток.

Джед се засуети на площадката, като се мъчеше да каже нещо смислено. Беше готов да се закълне, че в склада температурата е спаднала с десет градуса. Не можеше да я вини за студенината й. Но това го накара да се почувства още по-глупаво, че на връщане от фитнес залата беше купил цветя.

— Ако работиш тук, мога да довърша по-късно тези рафтове.

— Ще се занимавам с книжата около два часа — каза тя, без да го погледне.

— Имам да свърша една работа в центъра. — Той изчака Дора да каже нещо, но тя продължи да мълчи. — Ще ти трябва ли нещо, докато ме няма?

— Не.

Той се заизкачва обратно по стълбите.

— Тогава ще приключа с рафтовете след обяд. Сега ще изляза да си купя една риза.

Дора вдигна вежди, щом чу горната врата да се затваря.

„Сигурно си мислеше, че ще се хвърля в обятията му само защото ми е купил цветя. Мухльо!“

Тя вдигна глава, когато видя да влиза Тери.

— Мъжете са мухльовци.

Друг път Тери щеше да се усмихне и да добави нещо от собствения си опит. Но сега стоеше на прага и кършеше ръце.

— Дора, да не би да си взела горе при себе си нефритеното куче? Онази, китайската статуетка? Знам, че обичаш да сменяш местата на някои неща…

— Китайското куче? — Дора почука с писалката си по бюрото. — Не. Не съм променяла инвентара отпреди Коледа. Защо?

Тери се усмихна насила.

— Не мога да го открия. Никъде не го виждам.

— Сигурно е било преместено. Може би Лия…

— Вече я попитах — прекъсна я Тери. Гласът й съвсем се прекърши. — Онзи ден го показах на един клиент. Сега го няма.

— Не се паникьосвай. — Дора се отдръпна от бюрото. — Ще огледам сама, може пък аз да съм го преместила.

Но тя знаеше, че не е.

На пръв поглед в „Гостната на Дора“ цареше хаос, в който скъпи вещи съжителстваха с дрънкулки. Но те винаги се подреждаха по един и същи метод — Дориния метод.

Тя си познаваше стоката и знаеше къде се намира и най-малката дреболия.

Лия беше заета с един клиент и успя да й хвърли само бърз поглед, в който се четеше безпокойство.

— Беше в този шкаф — каза тихо Тери. — Показвах го точно на Бъдни вечер, малко преди да затворим магазина. И съм сигурна, че беше тук, когато продадох другата статуетка. Бяха поставени една до друга. Щях да забележа, ако липсваше.

— Добре. — Дора потупа Тери успокоително по рамото. — Нека огледаме наоколо.

Беше й достатъчен само един поглед, за да се обезпокои. Втренчи се в едно шкафче от лакирано дърво и се постара гласът й да прозвучи спокойно.

— Тери, продаде ли нещо тази сутрин?

— Един сервиз за чай от майсенски порцелан и два калъфа за цигари. Лия пласира махагоновата люлка и два медни свещника.

— Нищо друго?

— Не. — Тери пребледня още повече. — Какво има? Нещо друго ли липсва?

— Емайлираната купичка, която стоеше там. И мастилницата до нея. — Дора с мъка се сдържа да не изругае.

— Онази, оловната? — Тери се обърна към дървеното шкафче, където стоеше купичката, и изстена. — О, Господи!

Дора й направи знак, за да пресече всякакви по-нататъшни коментари, и бързо обиколи целия магазин.

— Липсват шелтънската тежест за притискане на хартия, едно шишенце за парфюм, печатът за бюро, изработен от Фаберже. — Това беше трудно да се преглътне, защото печатът струваше 5200 долара. — Няма я и бакелитовата табакера. — Тя струваше само три долара, но установявайки липсата й, Дора се ядоса също толкова, колкото и от загубата на печата на Фаберже. — Всички неща са много малки и могат да се сложат в джоб или дамска чантичка.

— Цялата сутрин не сме имали повече от осем или девет посетители — започна Тери. — Не виждам как… О, Дора, трябваше да гледам по-внимателно!

— Грешката не е твоя.

— Но…

— Не е твоя. — Въпреки че й беше прилошало от яд, тя прегърна успокоително Тери. — Не можем да гледаме на всеки, който влиза през тази врата, като на крадец. Трябва да направим най-после тези проклети огледала и да сложим цялата стока зад стъклени витрини. За първи път ни обират така здравата.

— Дора, а печатът на Фаберже?

— Знам. Ще се обадя в застрахователната компания. Нали затова им плащам. Настоявам сега да си вземеш обедната почивка.

— Не мога да ям, стомахът ми се е свил на топка.

— Тогава иди да се поразходиш. По-добре си купи нещо. Ще се почувстваш по-добре.

Тери си издуха носа.

— Да не си се побъркала?

— Да съм се побъркала? Бясна съм! — Тя присви очи и процеди през зъби: — Надявам се, че ще дойдат пак, за да откраднат още нещо, и тогава ще им изпочупя ръцете. Сега върви да се поразсееш.

— Добре. — Тя отново гръмко се издуха и остави Дора сама в преддверието.

— Лоша работа — каза Лия, като надникна вътре.

— Меко казано.

— Съжалявам, скъпа. Нали те бях предупредила, че трябва да заключваш нещата? — Лия въздъхна. — Най-после се оказа, че съм била права, но докато работех тук през последните седмици, разбрах защо не си ме послушала. Щеше да се развали атмосферата.

— Да. Но сега се предавам. — Дора потърка чело, за да разсее зараждащото се главоболие. — С десет хиляди долара обаче човек би могъл да подобри много атмосферата.

— Десет хиляди? — повтори след нея Лия. Очите й се разшириха. — Десет хиляди долара? Господи, Дори!

— Не се безпокой. Застрахована съм, по дяволите! Виж какво, сложи за един час табелата „Затворено“ и излез хапни нещо за обяд. Искам да отида отзад, да взема успокоително и да остана сама.

— Сигурна ли си? — Лия погледна сестра си в очите. — Така да бъде. Аз ще заключа.

— Благодаря.