Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Law is a Lady, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 65 гласа)

Информация

Сканиране
Xesi (2009)
Корекция
Ludetinata (2012)
Форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Нора Робъртс. Любов и закон

Американска. Първо издание

ИК „Коломбина прес“, София, 1999

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954-706-055-4

История

  1. — Добавяне

Осма глава

Той я положи на земята и легна по гръб на тревата до нея. Известно време единственият звук в нощта беше дишането им. Звездите вече грееха ярко и луната беше пълна. Двамата се вгледаха нагоре.

— Ти спомена — подзе Фил с все още пресеклив глас, — че водата не е твоята стихия.

Тя се заля в смях, който прерасна във взрив от чисто удоволствие.

— Сигурно съм сгрешила.

Той затвори очи, за да се наслади по-добре на тежката слабост, която изпълваше тялото му.

Тори въздъхна и се протегна.

— Беше чудесно.

Фил я привлече по-близо до себе си.

— Студено ли ти е?

— Не.

— Тази трева…

— Ужасна е, нали? — Тя отново се разсмя и се претърколи върху гърдите му. Влажната й кожа се плъзна по неговата. Той прекара мързеливо ръка по гърба й и Тори му се усмихна. Косата й беше пригладена, а кожата й беше бледа и прекрасна като мрамор на лунната светлина. На миглите й висяха няколко малки капки вода.

— Красива си, когато си мокра — каза Фил и я привлече надолу за една бавна мързелива целувка.

— Ти също. — Той се усмихна и тя прекара палците си от страните му към скулите му. — Харесвам лицето ти — промълви Тори и наклони глава, за да го разгледа. — С тази аристократична структура на костите, която си наследил от баща си. Не е чудно, че изглеждаше толкова добре като авантюрист в ранните си роли. — Тя присви очи, сякаш търсеше друга гледна точка. — Разбира се, твоето доста ми харесва, особено когато си с това надменно изражение.

— Надменно? — Фил помръдна, защото тревата бодеше голата му кожа.

— Правиш го много добре. Погледът ти има страхотната способност да казва „моля“ и да означава „върви по дяволите“. Забелязала съм го, особено когато говориш с онзи нисък човек с очилцата.

— Тримейн — промърмори Фил. — Съпродуцент и голям досадник.

Тори се изкикоти и целуна бузата му.

— Не обичаш някой друг да си пъха носа във филма ти, нали?

— Много съм ревнив към нещата, които ми принадлежат. — Той я целуна отново с повече страст, отколкото възнамеряваше. Когато целувката се проточи и задълбочи, Фил издаде звук на удоволствие и я притисна към себе си. Когато устните им се разделиха, погледите им се срещнаха. И двамата знаеха, че се насочват към опасна територия и пристъпваха внимателно. Тя отпусна глава на гърдите му и се опита да помисли логично.

— Струва ми се, и двамата знаехме, че това ще стане, рано или късно.

— Мисля, че да.

Тори прехапа долната си устна.

— Важното е да не позволяваме да възникнат усложнения.

— Не. — Фил погледна намръщено към звездите. — И двамата искаме да избягваме усложненията.

— След няколко седмици и ти, и аз напускаме града. — Те не осъзнаваха, че се бяха прегърнали по-силно. — Трябва отново де поема делата си.

— Аз трябва да довърша студийните снимки — промълви той.

— Хубаво е, че се разбираме още от началото. — Тя затвори очи и пое аромата му, сякаш я беше страх да не го забрави. — Така можем да бъдем заедно и да знаем, че никой няма да бъде наранен, когато всичко свърши.

— Да.

Двамата лежаха в мълчание и се опитваха да се справят със своето взаимно и неизказано чувство на потиснатост и загуба. Ние сме възрастни хора, мислеше си Тори, борейки се с настроението си. Привличаме се. Няма нищо повече от това. Не може да има нещо повече. Ала не беше така уверена в себе си, както й се искаше.

— Добре — подзе тя ведро и отново вдигна глава. — Кажи ми как вървят снимките? Днешната сцена изглеждаше идеално.

Фил се насили да се нагоди към настроението й и да не обръща внимание на съмненията, които се оформяха в главата му.

— Ти дойде при последния дубъл — отвърна той сухо. — Беше като вадене на зъб.

Тори се протегна през него и взе бутилката шампанско. Чашата беше запотена.

— Стори ми се, че Марли Съмърс накрая просто установи надмощие — забеляза тя, докато си наливаше.

— Много е добра.

Тори отпусна ръка на гърдите му и отпи. Виното още беше студено.

— Да, и аз това си помислих, но бих искала да остави Мърл на мира.

— За целомъдрието му ли се тревожиш, Тори? — попита Фил.

Тя го погледна раздразнено.

— Той ще бъде наранен.

— Защо? — възрази Фил. — Защото една красива жена е достатъчно заинтересувана, че да прекара известно време с него? Виж сега — продължи той, преди Тори да успее да възрази, — ти имаш своя представа за него, ала някой друг може да има друга.

Тя се намръщи и пак отпи.

— Как ще се чувства, когато Марли си замине?

— Това е нещо, с което ще трябва да се справи сам — каза тихо Фил. — Той вече знае, че тя ще си тръгне.

Погледите им отново се срещнаха с разбиране, бързо и почти уплашено. Тори погледна настрани и се вгледа във виното в чашата си. С тях беше различно, каза си тя. Двамата с Фил имаха определени приоритети. Когато дойдеше време да се разделят, щеше да е без съжаление и болка. Трябваше да бъде.

— Може би няма да е лесно да се приеме — промълви Тори, като се опита да повярва, че още говори за Мърл.

— И от двете страни — отговори той след дълга пауза.

Тя завъртя глава и установи, че Фил я гледаше със светнали очи, ясни и много настоятелни. Земята отново ставаше несигурна.

— Предполагам, че всичко ще стане възможно най-добре… За всички. — Беше решена да разведри настроението и му се усмихна. — Знаеш ли, целият град се вълнува заради сцените, в които ги снимаш като статисти. Близнаците Креймър не са нарушавали реда цяла седмица.

— Един от тях ме попита дали може да го снимаме в едър план.

— Кой от двамата?

— Кой би могъл да каже? — отвърна Фил. — Същият се опита да си уреди среща с Марли.

Тори се засмя и притисна опакото на дланта си към устата си, за да задържи една глътка шампанско.

— Трябва да е бил Зак. Той е невъзможен. Ще му дадеш ли снимки в едър план?

— Ще му тегля един як шут по задника, ако пак бърника около крана — отвърна Фил.

— Охо, не съм чула за това.

Той сви рамене.

— Не ни се стори необходимо да го заплашваме със закона.

— Колкото и да е изкусително — вметна тя, — не бих го изпратила в затвора. Да се оправяш с близнаците Креймър си е цяло изкуство.

— Накарах един от пазачите здравата да го наплаши — продължи Фил непринудено. — Изглежда подейства.

— Слушай, Фил, ако някой от хората ми има нужда да бъде възпрян, аз очаквам да бъда уведомена.

Той въздъхна, измъкна чашата от ръката й, захвърли я настрани и се претъркули върху нея.

— Взела си свободна вечер, шерифе. Да не говорим за това.

— Наистина. — Ръцете й се обвиха около врата му. — За какво ще говорим тогава?

— За нищо — измърмори Фил и притисна устни към нейните.

Тори отговори с приглушен стон на съгласие. Той усещаше вкуса на шампанско на езика й и се заигра с него. Нощната горещина вече бе изсушила телата им, но Фил прекара ръце през хладната влага в косите й. Този път, помисли си той, нямаше да има отчаяние. Можеше да й се наслади бавно — дългите, стройни форми на тялото й, копринената й кожа, упоителният й вкус.

Без да бърза, Фил предприе пътешествие от устните й с вкус на вино към по-топлия вкус на шията й. Ала ръцете му вече бродеха настоятелно. Тори се движеше под него с неконтролируема настойчивост. За свое учудване Фил установи, че би могъл да я вземе веднага, но възпря желанието. Имаше да научи още толкова много от нея, толкова много да изпита. Като плъзгаше устни по кожата й, той се придвижи надолу към гърдите й.

Тори се изви и го притисна към себе си. Бавните му, прелъстителни целувки я накараха да изстене с доволно мъркане. Устните му бродеха под възвишението на гръдта й и изпращаха през нея нови и нови тръпки на удоволствие. Той докосваше бавно с устни едната й гърда, сложил длан върху другата, и я караше да мълви неразбираеми слова. С безкрайно внимание пое втвърденото зърно на гърдата й между зъбите си, остави го напрегнато от желание и се насочи към другата й гърда.

Ръцете му се бяха преместили по-ниско и страстта се спускаше върху нея на толкова много места, че тя бе изпълнена с луд копнеж.

Жадна да научи колкото можеше повече за тялото му, Тори прекара пръстите си по стегнатите мускули на раменете му и надолу по силния му гръб. Усети как Фил потрепери при допира й със замъглени от чувствата сетива. Плъзна бавно пръсти по ребрата му. Той изръмжа и впи зъби в нежната й плът. Устата му жадно се върна към нейната.

Тя се протегна към сърцевината на чувствата му и Фил пое рязко въздух при допира. Зарови глава във врата й и усети, че потъва в удоволствието. Желанието му нарасна неимоверно, ала той отново го потисна.

— Не още — промълви Фил на себе си и на нея. — Не още.

Пое надолу по долината между гърдите й и се потопи в горещото ухание на кожата й. Коремът й трептеше под устните му. Тори вече не усещаше грубия килим от трева под гърба си. Чувстваше единствено търсещите устни на Фил и милувките на ръцете му. Устата му се плъзна по-надолу и тя изстена от желание. Езикът му — умел и алчен — изпращаше наслада от сърцевината й чак до върховете на пръстите й. Тялото й натежа от нея, а главата й олекна. Доведе я трепереща до върха, но не й остави време да се възстанови. Пръстите му я търсеха, дори когато устата му намираше нова наслада във вкуса на бедрата й.

Тя поклати глава, неспособна да повярва, че можеше да бъде толкова безпомощна. Пръстите й скубеха сухата трева, а устните й отговаряха на замайващото темпо, което налагаше Фил. Кожата й отново беше влажна и потръпваше в горещия нощен въздух. Той отново и отново я издигаше до върха, без да й даде пълно освобождение.

— Фил — промълви тя между накъсаното си дишане. — Искам…

Той се бе докарал до ръба на лудостта. Цялото му тяло туптеше от болка за нея. Устните му диво се впуснаха в безумно пътешествие нагоре по тялото й.

— Какво? — настоя Фил. — Какво искаш?

— Теб — изтръгна се от нея. Тори вече не съзнаваше думите и значението им. — Теб.

С триумфално ръмжене той проникна в нея и изстреля и двамата по-близо до това, което така настоятелно отричаха.

 

 

Беше го предупредила за горещината. Въпреки това Фил проклинаше безмилостното слънце, докато подготвяше новите снимки на открито. Сценичните работници бяха сложили стойки с „пеперуди“ — дълги ленти от плат, които да правят сянка между дублите. Операторът стоеше под огромен оранжево-бял чадър и се потеше обилно. Актьорите поне можеха да прекарат малко време на сянка, ала Фил работеше на слънце през почти цялото време, като проверяваше ъгли, осветление, сенки. Използваха огледала, за да пренасочват слънчевата светлина и волтови дъги от графит, за да балансират осветлението на фона. Един, гол до кръста, осветител нанасяше последните парченца син гел върху една крушка. Ослепително яркият ден беше точно това, което Фил искаше, но това не правеше работата му по-приятна.

Насили се да преглътне още солени таблетки и заповяда да започне следващия дубъл. Интересно, Дреслър сякаш се бе нагодил към горещината по-лесно от по-младите си колеги. Или, помисли си Фил, докато той вървеше бавно надолу по улицата с неопитния актьор, който играеше второто му аз, беше решен да не позволи да го надвият. С времето Дреслър ставаше все по-борбен и колкото по-борбен ставаше най-вече с Марли, толкова повече можеше да измъкне от него Фил.

Да, помисли си Фил, когато Дреслър се обърна към по-младия актьор с изражение на умора от живота. Той напредваше бавно с диалога си, едва ли не се влачеше. Даваше съветите си неохотно, без увереност, че са смислени или поне, че някой ще се вслуша в тях. Говореше почти на себе си. За момент Фил забрави проблемите си и просто се възхити от един професионалист, който беше напипал същността на героя си. Остаряваше и не му пукаше, искаше да го оставят на мира, ала не се надяваше, че ще се съобразят с желанията му. Някога бе познал славата, после го бе напуснала. Виждаше себе си в по-младия мъж и изпитваше горчиво съжаление. Накрая се обърна и си отиде. Камерата се задържа върху него за половин минута в мълчание.

— Стоп. Идеално — съобщи Фил с рядко за него несъмнено одобрение. — Време за обяд — каза той и сложи ръка на рамото на младия актьор. — Скрий се от слънцето за малко. Ще ми трябваш за снимки в едър план след тридесет минути. — Тръгна да пресрещне Сам. — Това беше страхотно изпълнение.

Сам се ухили и избърса челото си.

— Някой трябва да покаже на тези хлапета как се правят нещата. Любовната сцена с Марли ще бъде интересна — добави той малко мрачно. — През цялото време не ми излиза от ума, че е на възрастта на дъщеря ми.

— Това ще ти помогне да си верен на образа.

Сам се засмя и прекара пръсти през гъстата си прошарена коса.

— Е, момичето е професионалистка — продължи той след малко. — Този филм ще я изстреля право в бързата лента. — Погледна изпитателно Фил и добави: — А ти и аз ще си изработим един на друг по един Оскар. — Фил само повдигна вежда и Сам го плесна по гърба. — Не ме гледай така, момче — кимна той развеселен. — Говориш с човек, който сам е бил подминат няколко пъти. Може да се надуваш и да разправяш, че наградите не значат нищо… Но те значат. — Отново погледна Фил в очите. — Аз искам тази точно колкото и ти. — Той потърка корема си. — Сега отивам да си взема една бира и да си вдигна краката.

Сам се отдалечи мудно, докато Фил гледаше след него. Не искаше да признае, дори пред себе си, че просто копнееше за най-голямото признание в професията си. Дреслър го беше казал с много малко думи. Да, искаше да режисира добри филми — с финансов и критически успех, трайни, важни. Обаче искаше и онази златна статуетка. Фил изтри чело с крива усмивка. Изглежда нуждата да побеждаваш и да бъдеш признат не изчезваше с годините. Дреслър беше в професията по-дълго, отколкото бе живял Фил, и все пак още чакаше заветната награда. Фил намести слънчевите си очила и си призна, че няма желание да чака тридесет и пет години.

— Хей, Фил. — Бикс се приближи към него, като бършеше лицето си. — Виж, трябва да направиш нещо с тази жена.

Фил извади цигара.

— Коя?

— Шерифа. — Бикс пъхна още едно парче дъвка в устата си. — Страхотно изглежда — добави той. — Така върви, че кара човек просто да се лепне за… — Той забеляза изражението на Фил и млъкна. — Просто наблюдение — измънка Бикс.

— Какво искаш да направя за походката на шериф Аштън, Бикс?

Бикс улови веселия тон в гласа на Фил и се ухили.

— Нищо, моля те. Човек трябва да има нещо приятно за гледане на това място. Но, по дяволите, Фил, тя ми написа квитанция и ми натресе глоба от двеста и петдесет долара.

Фил бутна очилата горе на главата си и въздъхна уморено. Щеше му се да вземе един бърз душ, преди да възобнови снимките.

— За какво?

— Замърсяване.

— Замърсяване? — повтори Фил и се изсмя.

— Двеста и петдесет за това, че съм хвърлил обвивки от дъвка на улицата — отвърна Бикс, на който хич не му беше до смях. — И изобщо не разбира от дума. Щях да ги събера и да се извиня. Двеста и петдесет за хартийка от дъвка, Фил. Боже!

— Добре, добре, ще поговоря с нея. — Фил погледна часовника си и тръгна нагоре по улицата. — Пригответе се за следващия кадър след двадесет минути.

Тори седеше с крака на бюрото и се мъчеше да дешифрира доклада на Мърл за враждата между две съседни имения. Изглежда спора за една ограда започваше да се разгорещява и щеше да изисква личното й внимание. Същото важеше и за писмото, което беше получила от един от клиентите си в Албъкърки. Когато Фил влезе, тя вдигна поглед от драсканиците в бележника и се усмихна.

— Изглеждаш сгорещен — отбеляза Тори.

— Съм сгорещен — потвърди той и хвърли поглед към скърцащия вентилатор над главите му. — Защо не накараш да го оправят?

— И да разваля атмосферата?

Фил прекрачи спящото куче и седна на ъгъла на бюрото.

— По-късно ще снимаме една от сцените, в които се мотаят хората от града. Ще гледаш ли?

— Непременно.

— Искаш ли да служиш като украшение? — попита той с усмивка.

— Не, благодаря.

Фил се наведе напред и притисна устни към нейните.

— Да вечеряме в стаята ми довечера…

Тя се усмихна.

— Имаш ли още от онези свещи?

— Всичко, което поискаш — съгласи се той.

— Убеди ме — промърмори Тори и привлече лицето му за повторна целувка.

— Тори, ако някой ден донеса камера на ранчото ти, ще ми позволиш ли да те снимам как яздиш онова паломино?

— Фил, за Бога…

— Домашно кино? — прекъсна я той и нави косата й на пръста си.

Тя въздъхна покорно.

— Ако е важно за теб.

— Важно е. — Фил се изправи, погледна часовника си и извади цигара.

— Слушай, Тори, Бикс ми каза, че си го глобила за замърсяване.

— Вярно е. — Телефонът звънна и Фил изчака, докато тя говореше. След малко осъзна, че тонът й бе леко различен. С интерес я слушаше как използва юридическия жаргон. Сигурно се обаждаха от Албъкърки, сети се той. Наблюдаваше я внимателно и откри, че това бе част от живота й, за която не знаеше нищо. Каза си, че сигурно бе твърда в съдебната зала. Под тази мудна външност се криеше настойчивост, която се проявяваше неочаквано на моменти. И какво ли правеше след деня в съда или кантората?

Сигурно има мъже, помисли си Фил и картината не му хареса. Жена като Тори би прекарвала вечерите и нощите сама, само ако реши. Той погледна настрани и дръпна силно от цигарата. Не биваше да позволява на мислите си да отиват в такава посока, напомни си Фил.

Двамата бяха свободни хора. Това беше първото им правило.

— Фил?

Той се обърна и видя, че бе оставила слушалката.

— Какво?

— Казваше нещо.

— А… — Фил се опита да си спомни целта на посещението си. — Бикс.

— Да, какво за него?

— Двеста и петдесет долара глоба за замърсяване — изтъкна той. Бръчката между веждите му още не беше изчезнала напълно.

— Да, това е размерът на глобата.

— Тори, бъди разумна.

Тя вдигна вежда.

— Разумна ли, Кинкейд?

Употребата на фамилията му показваше на какво ниво си имаха работа.

— Определено е прекалено за обвивка от дъвка.

— Глобата не зависи от вида на отпадъците — отговори Тори и сви непринудено рамене. — Консерва от черен хайвер щеше да му струва също толкова.

Фил се надигна при това предизвикателство.

— Слушай, шерифе…

— И като стана дума — прекъсна го тя, — можеш да кажеш на хората си, че ако не почнат да прибират по-внимателно след себе си, всички ще бъдат глобени. — И добави със спокойна усмивка: — Нека пазим Френдли чист, Кинкейд.

Той пое дълбоко въздух.

— Няма да ти позволя да тормозиш хората ми.

— А аз няма да ти позволя да замърсяваш града ми.

Фил изруга и тръгна да заобикаля бюрото, когато вратата се отвори. Тори свали крака на пода и понечи да се изправи, радостна, че вижда Тод. В този момент забеляза на бузата му тъмна синина. Яростта й се надигна толкова бързо, че трябваше да стисне юмруци, за да я овладее. Отиде бавно до него и взе лицето му в дланите си.

— Как получи тази синина?

Той сви рамене, като избягваше погледа й.

— Нищо ми няма.

Борейки се да запази спокойствие, тя повдигна ръцете му и разгледа внимателно кокалчетата. Нямаше признаци да се е бил.

— Баща ти ли?

Тод бързо поклати глава.

— Дойдох да измета — каза той и се опита да се измъкне.

Тори го хвана здраво за раменете.

— Тод, погледни ме.

Той вдигна неохотно очи и каза напрегнато:

— Имам да отработя още пет долара.

— Баща ти ли ти направи тази синина? — настоя тя. Когато той пак понечи да сведе поглед, Тори го разтърси рязко. — Отговори ми!

— Той просто се ядоса, защото… — Тод забеляза яростта на лицето й, млъкна и инстинктивно се сви. Тя го отмести и тръгна към вратата.

— Къде отиваш? — Фил я настигна бързо и хвана ръката й на дръжката на вратата.

— Да видя Суонсън.

— Не! — И двамата се обърнаха към Тод. Той стоеше неподвижно в средата на стаята. — Не, не можеш. На него няма да му хареса. Ужасно ще ти се ядоса.

— Тод, смятам да говоря с баща ти — каза внимателно Тори, — за да му обясня защо не бива да те наранява така.

— Само когато си изтърве нервите… — Тод се спусна през стаята и сграбчи свободната й ръка. — Той не е лош човек. Не искам да го пращаш в затвора.

Въпреки че чувстваше убийствен гняв, тя стисна ободрително ръката му.

— Просто ще поговоря с него, Тод.

— Той страшно ще ти се ядоса, Тори. Не искам да те нарани.

— Няма, не се безпокой. — Тя се усмихна, като видя по изражението му, че вече й бе простил. — Сега отивай да вземеш метлата. Аз скоро ще се върна.

— Тори, моля те…

— Върви — каза тя твърдо.

Фил изчака, докато момчето изчезне в задната стая.

— Няма да ходиш.

Тори го изгледа продължително и отвори вратата. Когато се опита да излезе, Фил я завъртя към себе си.

— Казах ти, че няма да ходиш.

— Пречиш на закона, Кинкейд.

— По дяволите! — Фил я притисна вбесен до стената.

— Трябва да си луда, за да помислиш, че ще ти позволя да отидеш там.

— Нищо не можеш да ми позволяваш — напомни му тя. — Аз съм длъжна да защитавам хората под моя юрисдикция. Тод Суонсън е един от тях.

— Човек, който удря дете, няма да се поколебае да ти се нахвърли, само защото носиш това парченце ламарина на ризата си.

Тори се насили да говори спокойно, защото гневът й бушуваше.

— Какво ми предлагаш да направя? Да се престоря, че не забелязвам това, което съм видяла?

Фил изруга, объркан от изражението на слабото лице на Тод.

— Аз ще отида.

— Нямаш право. — Тя посрещна твърдо погледа му. — Ти не си представител на закона и, което е по-важно, ти си чужденец тук.

— Изпрати Мърл.

— Не одобряваш ли жените шерифи, Кинкейд?

— По дяволите, Тори. — Той я разтърси наполовина от страх, наполовина от яд. — Това не е шега.

— Не — отговори тя сериозно. — Това е работата ми. А сега ме пусни, Фил.

Той се подчини, вбесен, гледайки как Тори крачи към колата си.

— Тори — извика Фил след нея, — ако те докосне, ще го убия!

Тя се качи в колата и потегли, без да погледне назад.

 

 

Тори измина бавно краткия път, за да овладее чувствата си, преди да се изправи срещу Суонсън. Помисли си, че трябва да бъде обективна, ала кокалчетата й бяха побелели на волана. Но най-вече трябваше да е спокойна. Не можеше да направи това, което трябваше, с гняв или да позволи на чувствата на Фил да я разстроят. За да дорасне до значката на ризата си, трябваше да остави всичко това настрана.

Не усещаше физически страх не защото беше смела до глупост, а защото, когато видеше крещяща несправедливост, забравяше всичко, освен мисълта, че трябва да я поправи.

Но когато пое по лявото разклонение към ранчото на Суонсън, тя изпита първите съмнения.

Ами ако подходи грешно към ситуацията? Ако срещата й със Суонсън само създаде на момчето повече проблеми? При спомена за ужасеното лице на Тод почувства внезапна слабост и се постара да я потисне. Не, нямаше да сгреши, каза си твърдо, когато видя къщата. Щеше да се изправи срещу Суонсън и най-малкото щеше да се опита да оправи проблема. Вярата й, че всичко можеше да се оправи с търпение, чрез закона, й беше втълпена от детство. Тори не познаваше и не приемаше никакъв друг начин.

Спря зад очукания пикап на Суонсън и излезе от полицейската кола. Едно куче, което спеше на верандата, веднага залая ядосано и предупредително. Тя го погледна предпазливо и видя, че не идва по-далече от края на разкривената веранда. Изглеждаше старо и занемарено като къщата.

Огледа се бързо наоколо и почувства жалост към Тод. Това беше крайна бедност. Тя също беше израснала в дом, където затегнатият колан често беше правило, ала с любовта на майка й към реда и спретнатостта и благодарение на упорития труд на родителите й, малкото им ранчо винаги беше по домашному уютно. Това ранчо, от друга страна, изглеждаше изоставено и безнадеждно. Тревата растеше дива и отдавна имаше нужда да се окоси. Липсваха ярки петна от цветя и растения в саксии. Къщата беше истинска съборетина, боята на места беше олющена по дървенията. На верандата нямаше стол, нямаше знак, че някой има време или желание да седне и да се наслади на гледката.

Никой не дойде до вратата в отговор на лаенето на кучето. Тори се чудеше дали да извика от мястото, където стоеше, или да си опита късмета с мизерния помияр. От задната страна на къщата се разнесе проклятие и заповед към кучето да млъкне. То се подчини и се задоволи с ниско ръмжене, когато Тори се насочи по посока на гласа.

Забеляза Суонсън да работи по оградата на празното заграждение за добитък. Гърбът на ризата му беше мокър от пот. Шапката на главата му беше придърпана ниско, за да засенчи лицето му. Беше нисък и набит мъж със силните рамене на работник. Помисли си за телосложението на Тод и реши, че го бе наследил, може би заедно с темперамента, от майка си.

— Господин Суонсън?

Той вдигна рязко глава. Сменяше дъска от оградата. Ръката, която размахваше чука, спря насред удара. Когато видя лицето му, Тори реши, че има грубото, набраздено лице на човек, който постоянно се бори за насъщния. Суонсън присви очи и плъзна поглед по значката й.

— Шерифе — каза той кратко и заби докрай пирона. Не уважаваше много жени, които вършат мъжка работа.

— Бих искала да поговоря с вас, господин Суонсън.

— А? — Суонсън измъкна нов пирон от една стара кутия от кафе. — За какво?

— За Тод. — Тя изчака, докато той забие гвоздея в изкорубената дъска.

— Проблеми ли има?

— Очевидно — отвърна Тори кротко. Когато Суонсън й обърна гръб, за да вземе още един гвоздей, тя си каза, че не трябва да се засяга от грубостта му.

— Аз се оправям със своите — заяви той кратко. — Какво е направил?

— Нищо, господин Суонсън.

— Или има проблеми, или не. — Суонсън нагласи още един гвоздей и го заби в дървото. Звукът отекваше в неподвижния въздух. Някъде отляво Тори чу ленивото мучене на крава. — Нямам време за приказки, шерифе.

— Той има проблеми, господин Суонсън — отвърна тя спокойно. — И вие ще говорите с мен или тук, или в кабинета ми.

Тонът й го накара отново да я измери с поглед.

— Какво искате?

— Искам да говоря с вас за синината на лицето на сина ви. — Тори погледна надолу към месестите му ръце и забеляза, че кокалчетата около дръжката на чука побеляват.

— Нямате работа с момчето ми.

— Тод е непълнолетен — възрази тя. — И много ми влиза в работата.

— Аз съм му баща.

— И като такъв нямате право да го малтретирате физически или емоционално.

— Не знам за какво, по дяволите, говорите. — Зачервеното му от слънцето лице потъмня ядосано. Очите на Тори останаха спокойни и неотклонни.

— Много добре знам, че сте били момчето и преди — продължи Тори хладно. — Има много ясни закони, които защитават децата от такова отношение. Ако не са ви известни, може да се консултирате с юрист.

— Не ми трябва някакъв проклет адвокат — подзе той, като взе да размахва чука и надигна глас.

— Ще ви потрябва, ако пак размахате това към мен — процеди тя тихо. — Опит за физическо насилие над служител на закона е много тежко престъпление.

Суонсън погледна към чука и го пусна отвратен на земята.

— Не нападам жени — измърмори той.

— А само деца?

Мъжът я погледна вбесено с насълзени от слънцето очи.

— Имам право да възпитавам моите. Трябва да се грижа за ранчото. — Суонсън обхвана жалкото парче земя с един жест на мускулестата си ръка. — Щом се обърна, и той духва нанякъде.

— Не ме интересуват причините ви, а резултата.

Той пристъпи към нея с пламнало от гняв лице, но Тори не помръдна.

— Качвайте се обратно в колата си и си заминавайте. Не ми трябва някой да ми казва как да отглеждам момчето си.

Тя го гледаше в очите, въпреки че добре съзнаваше, че ръцете му бяха свити в юмруци.

— Мога да поискам Тод да бъде поставен под съдебна опека.

— Не можете да ми вземете момчето.

— Така ли? — повдигна вежда Тори.

— Аз имам права — избухна Суонсън.

— Тод също.

Той преглътна и се обърна да вдигне чука и гвоздеите.

— Няма да ми вземете момчето.

Нещо в очите му, преди да се обърне, я накара да се спре. Напомни си, че правосъдието е индивидуално.

— Той не би искал да го правя — вметна тя по-тихо. — Каза ми, че сте добър човек и ме помоли да не ви пращам в затвора. Вие му насинявате лицето, ала Тод не спира да ви обича.

Видя как гърбът на Суонсън се напрегна. Той рязко хвърли настрана чука и кутията и гвоздеите се посипаха по тревата.

— Не исках да го нараня — каза мъжът с болка в гласа, която накара Тори да замълчи. — Проклетото момче трябваше да оправи оградата, както му казах. — Той прекара ръце по лицето си. — Не исках да го удрям така. Вижте тая къща — промълви Суонсън и сграбчи горната греда на оградата. — Всяка свободна минута все я стягам и кърпя, и пак за нищо не става. Но това е, нямам друга. А от Тод все чувам как иска да ходи на училище, как иска това и онова, също като…

— Като брат си? — попита Тори.

Суонсън бавно обърна глава със сериозно лице.

— Няма да говоря за това.

— Господин Суонсън, знам какво значи да се поддържа къща като тази. Но грижите и гневът ви не са извинение да се отнасяте грубо с момчето си.

Той отново се извърна и стисна зъби.

— Трябва да се научи.

— И вие го учите, като го биете?

— Казах ви, че не исках да го удрям. — Мъжът се извърна вбесен към нея. — Не искам да го бия, както баща ми мен. Знам, че не е правилно, ама когато ме вбеси… — Той отново млъкна, ядосан, че говори за работите си с чужд човек. — Няма да го удрям повече.

— Но вие сте си казвали това и преди, нали? — възрази тя. — И сте го мислели, сигурна съм. — Тори пое дълбоко въздух. Мъжът просто я гледаше. — Господин Суонсън, вие не сте единственият родител, който има подобни проблеми. Има групи и организации, създадени, за да помогнат на вас и вашето семейство.

— Няма да говоря с разни психиатри и благодетели.

— Има обикновени хора, точно като вас, които си говорят и си помагат.

— Не искам да говоря за работите си с непознати. Мога сам да се оправя.

— Не, господин Суонсън, не можете. — За момент безпомощно й се прииска да имаше лесен отговор. — Нямате голям избор. Можете да накарате Тод да ви напусне като първия ви син. — Тори остана на място, когато той се завъртя като бик. — Или — продължи тя спокойно — можете да потърсите помощ, която ще оправдае любовта на сина ви към вас. Изглежда трябва да решите кое е по-важно за вас — гордостта ви или синът ви.

Суонсън зарея поглед над оградата.

— Ако и той си отиде, майка му няма да го преживее.

— Имам един телефонен номер, на който можете да се обадите, господин Суонсън. Някой, с който да поговорите и да ви изслуша. Ще го дам на Тод.

В отговор той само сви рамене. Тори почака малко, като се молеше преценката й да е била правилна.

— Не обичам ултиматумите — продължи тя. — Ала очаквам да виждам Тод всеки ден. Ако той не идва в града, аз ще идвам тук. Господин Суонсън, ако видя белег на това момче, ще издам съдебно постановление и ще го взема под попечителство.

Той извърна глава, за да я погледне пак и кимна бавно и преценяващо.

— Във вас има много от баща ви, шерифе.

Тори несъзнателно вдигна ръка към значката и за пръв път се усмихна.

— Благодаря. — Обърна се и се тръгна. Чак когато се скри от погледа му, си позволи лукса да избърше влажните си длани в джинсите.