Нора Робъртс
Любов и закон (4)

Четвърта глава

Тори не помръдна дори когато прахта, вдигната от гумите на Фил, се беше уталожила. Досега мислеше, че знае какво значи страст, желание, вълнение. Внезапно тези думи придобиха ново значение. За пръв път в живота си беше обхваната от нещо, което умът й не можеше да контролира. Тази страст беше толкова силна и неочаквана. Още препускаше болезнено през нея, докато се взираше надолу по дългия равен път, сега безлюден. Как беше възможно да желае толкова силно и толкова скоро. И как стана така, че жена, която винаги се бе справяла с мъжете с небрежна лекота, бе напълно покорена от една целувка?

Тя поклати глава и си наложи да се извърне от пътя, по който бе поел Фил. Нищо от това не беше свойствено за нея. Сякаш за момент бе станала някоя друга — някоя, чиито предимства и слабости можеха да бъдат извадени на показ и манипулирани. И все пак, дори сега, когато си бе възвърнала контрола, в нея имаше нещо, което напираше да излезе наяве. Трябваше да отдели време и да помисли, внимателно.

Тори вдигна седлото и го понесе към конюшнята. „Ще се върна.“ Последните думи на Фил отекнаха в ушите й и тя потръпна. Намръщи се и бутна вратата. Вътре бе по-хладно. Въздухът бе просмукан с острата миризма на сено и животни. Това беше миризма от детството й и Тори почти не я забелязваше, дори когато се връщаше след неколкомесечно отсъствие. Никога не й бе идвало на ум да се учуди, защо тук се чувстваше у дома си по същия начин, както в напрежението на съдебната зала или на изтънчено парти. Тя започна да крачи напред-назад по бетонния под и да анализира проблема.

Проблемът беше Фил Кинкейд. Различните страни на проблема бяха нейното силно привличане към него, въздействието му върху нея и това, че щеше да се върне. Привличането, реши Тори, беше безпрецедентно, но не и изненадващо. Той беше привлекателен, интелигентен и забавен. Дори недостатъците му имаха определен чар. Ако се бяха срещнали при други обстоятелства, биха могли да се опознаят постепенно, може би да излизат заедно и да се наслаждават на едни приятелски отношения. Част от искрата, напомни си тя, се дължеше на начина, по който се бяха запознали, и на това, че всеки от двамата беше решен да не се предава. Реши, че в това имаше логика и се почувства по-добре.

И ако това беше разумно, продължи Тори, следваше, че въздействието му върху нея беше подсилено от обстоятелствата. Удобно й бе да мисли така и тя продължи нататък. Имаше нещо несъмнено привлекателно в мъж, който не приема да му отказват. Би могло да е дразнещо, дори вбесяващо, ала все пак беше вълнуващо. Под шерифската значка и зад дипломата от Харвард, Тори беше жена във всяко едно отношение. Освен това какво пречеше, когато един мъж можеше да целува като Фил Кинкейд, добави тя кисело. Не можа да се въздържи и прекара върха на езика си по устните си. О, да, помисли си Тори и се усмихна, този мъж се целуваше страхотно.

Леко раздразнена от себе си, тя излезе от конюшнята, примижа на слънцето и се запъти към къщата. Надникна в курника, без да съзнава, че просто си убива времето. Кокошките спяха в жегата с глави под крилата. Тори ги остави, защото знаеше, че майка й бе събрала яйцата сутринта.

Проблемът беше, че той щеше да се върне. Щеше да й се наложи да се справи с него… И с онази частица от Холивуд, която щеше да дойде с него, добави тя намръщена. В момента не беше сигурна кое я притесняваше повече. По дяволите, искаше й се да знае какви са плановете на Фил. Ако се беше добрала първа до кмета… Тори се прекъсна със съжалителен смях. Нямаше да промени абсолютно нищо. Като кмет Боб Тууми щеше да се сдобие с престижа, че в града му се снима голям филм. А като притежател на единствения хотел в града, трябваше вече да е чул как доларите дрънчат в касата му.

Кой можеше да го вини, запита се Тори. Нейните възражения вероятно бяха повече лични, отколкото професионални. Актьорът, с когото бе излизала на времето, беше преуспяващ и лъскав, изпечен женкар и бохем. Знаеше, че повечето от предразсъдъците й се дължат на него. Беше много млада, когато той й показа Холивуд от своята позиция. Но дори и без това, размисли тя, оставаха разрушаващото влияние, което снимките щяха да окажат върху Френдли, въздействието върху гражданите и съвсем реалната възможност за имуществени щети. Като шериф, всичко това попадаше под нейната юрисдикция.

Какво би направил баща й, запита се Тори, докато влизаше в къщата. Както винаги, в момента, в който влезе вътре, я нападнаха спомени за него — силният кънтящ глас, смехът му, простата му, земна логика. За нея неговото присъствие беше неотменна част от всичко в къщата, дори от възглавничката, на която той имаше навик да отпуска краката си след дългия ден.

Къщата беше дело на майка й. Чистите бели стени в хола, дивана, който беше претапициран отново и отново — този път в семпла растителна шарка. Килимите бяха добре разположени и чисти, картините внимателно изравнени. Дори те бяха избрани така, че да се вписват, а не да изпъкват. Колекцията от кактуси на майка й стоеше на перваза. Във въздуха се носеше уханието на изсушени розови листа, подбрани пак от нея. Подовете и мебелите бяха болезнено чисти, списанията бяха спретнато подредени. В източена ваза на плетена покривчица стоеше самотно мушкато. Всичко това беше дело на майка й, и все пак, когато влезеше в дома от детството си, тя се сещаше за баща си. Винаги.

Ала баща й вече нямаше да дойде, прекрачвайки стълбите. Нямаше да я хване в мечешката си прегръдка и да я целуне шумно. Умря твърде млад, помисли си Тори и се огледа в стаята като чужд човек. Сърдечният удар беше за стари, слаби мъже, не за мъже в разцвета на силите им. Не беше справедливо, помисли си тя, със същия безсилен гняв, както всеки път, когато се връщаше. Не беше справедливо за човек, който беше посветил живота си на справедливостта. Той трябваше да има повече време и можеше да има повече време, ако… Мислите й прекъснаха, когато чу тихите звуци от кухнята.

Тори отблъсна болката. Достатъчно й беше трудно да гледа майка си и без да си спомня за онази последна нощ в болницата. Даде си още един миг, за да се успокои, преди да отиде към кухнята.

Застана на вратата и погледа как Хелън пренарежда лавиците на кухненските шкафове. Постоянната подреденост на майка й беше конфликтна тема за двете още откакто Тори беше момиче. Жената, която гледаше, беше дребна и руса, около петдесетте, но младолика, с женствени ръце и спретната розова роба. Тори знаеше, че тази рокля бе изгладена и колосана. Майка й миришеше леко на сапун и нищо друго. Дори физически Тори се чувстваше далече от нея. Външният вид и темпераментът й идваха изцяло от баща й. Тори не виждаше нищо от себе си в жената, която търпеливо застилаше лавиците с хартия на нежни райета. Никога не бяха се държали като нещо повече от внимателни непознати, все по-внимателни с отминаването на годините. Тори държеше стая в хотела вместо в къщата поради същата причина, поради която се стараеше посещенията й да бъдат кратки. Срещите им неизменно завършваха зле.

— Майко…

Хелън се обърна изненадано. Тя не ахна и не се завъртя рязко при неочакваното посещение, просто се обърна към Тори, като леко повдигна едната си вежда.

— Тори. Стори ми се, че чух някаква кола да заминава.

— Беше друга кола.

— Видях, че излезе да пояздиш. — Хелън старателно опъна хартията. — В хладилника има лимонада. Денят е много сух. — Без да отговори, Тори взе две чаши и добави лед. — Как си, Тори?

— Много добре. — Тази скованост й беше неприятна, ала нищо не можеше да направи. Толкова много се издигаше като стена между тях. Дори докато наливаше студената лимонада от каната на майка си с невени по ръба, си спомни нощта, в която умря баща й, грозните думи, които бе казала, и грозните чувства, които още не се бяха уталожили напълно. Двете никога не бяха се разбирали, не бяха близки, но онази нощ беше разтворила между тях пропаст, която никоя от двете не знаеше как да преодолее. Сякаш с времето тя само се разширяваше.

Тори имаше нужда да наруши мълчанието и, докато прибираше каката в хладилника, каза:

— Знаеш ли нещо за Суонсънови?

— Суонсънови? — Въпросът в гласа на Хелън беше само загатнат. Никога не би попитала директно. — Живеят извън града от двадесетина години. Не общуват много, макар че тя е идвала на църква няколко пъти. Мисля, че на него му е трудно да изкара пари от ранчото си. Големият син беше момче с приятна външност. Беше на около шестнадесет, когато ги напусна. — Хелън върна всекидневните чинии на лавицата в спретнати купчини и затвори вратата на шкафа. — Това беше преди около четири години. Малкият син е доста сладък и болезнено притеснителен.

— Тод — промълви Тори.

— Да. — Хелън видя загрижеността, ала никога не би измъкнала нещо от някого, особено от дъщеря си. — Чух за прозореца на господин Холистър.

Тори вдигна за малко очи. Очите на майка й бяха спокойни и тъмнокафяви.

— Близнаците Креймър.

На устните на майка й потрепна намек за усмивка.

— Да, разбира се.

— Знаеш ли защо по-големият син на Суонсън е напуснал дома?

Хелън взе питието, което й беше наляла Тори, но не седна.

— Разправят, че господин Суонсън е избухлив. Обаче на клюките не може да се разчита — добави тя и отпи.

— Обаче те често се основават на факти — възрази Тори.

Потънаха в мълчание, което беше характерно за срещите им. Хладилникът изщрака шумно и забръмча. Хелън внимателно избърса мокрия кръг, който чашата й беше оставила на масата.

— Изглежда Френдли ще бъде обезсмъртен във филм — подзе Тори. Майка й я погледна объркано и тя продължи: — Филип Кинкейд прекара една нощ в килията при мен. Сега се оказва, че е решил да използва Френдли като снимачна площадка за новия си филм.

— Кинкейд — повтори майка й, като претърсваше бавно паметта си. — О, синът на Маршъл Кинкейд.

Тори се усмихна, без да иска. Не мислеше, че Фил би оценил такова признание. Едновременно с това й хрумна, че сигурно това бе етикет, с който му се е налагало да се бори през цялата си професионална кариера.

— Да — съгласи се тя замислено. — Той е преуспяващ режисьор — чу се да казва едва ли не в негова защита — с впечатляваща поредица от хитове. Бил е номиниран за Оскар три пъти.

Хелън прие тази информация, ала мислите и бяха още на първоначалното твърдение на Тори.

— Искащ да кажеш, че си го арестувала?

Тори се отърси от лошото настроение и се поусмихна.

— Да. Нарушение на правилника за движение — добави тя и сви рамене. — Нещата малко се усложниха… — Гласът й заглъхна, когато си спомни потресаващия момент в килията му, когато устните му бяха покрили нейните. — Той ще се върне — промълви Тори.

— За да снима филм? — подсказа Хелън, озадачена от отнесеното изражение на дъщеря си.

— Какво? Да — каза бързо Тори. — Да, ще прави снимки тук. Още не знам подробностите. Изглежда са изяснили нещата с кмета тази сутрин.

Но не и с теб, помисли си Хелън, ала не го каза.

— Колко интересно.

— Ще видим — вметна Тори. Внезапно я обзе безпокойство, тя се надигна и отиде до мивката. Гледката през прозореца беше просто една дълга ивица гола земя, която очароваше по някакъв свой начин. Баща й я обичаше заради това, което беше — гола и изоставена.

Хелън наблюдаваше дъщеря си и си спомняше как съпругът й стоеше точно по същия начин и гледаше навън с точно същото изражение. Почувства, че я залива нетърпима скръб, но я сдържа.

— Френдли ще бръмне покрай това за доста време — каза тя оживено.

— Нека си бръмчи — отговори Тори. Ала никой няма да помисли за усложненията, добави тя на себе си.

— Проблеми ли очакваш? — попита майка й.

— Ще се справя с тях.

— Винаги си толкова уверена в себе си, Тори.

Раменете на Тори се изправиха машинално.

— Така ли, майко? — Обърна се и видя, че майка й я гледа спокойно и открито. Погледът й беше точно толкова спокоен и открит, когато й каза, че е поискала да изключат поддържащите системи на баща й. Тори не забеляза никаква скръб, никакви съжаления или нерешителност. Само безизразно лице и най-съществените думи. Това, повече от всичко друго, никога не можа да й прости.

Докато се гледаха в заляната от слънчева светлина кухня, и двете си спомниха ясно ослепително осветената чакалня, която миришеше на цигари и пот. И двете си спомниха монотонното бръмчене на климатика и тракането на крака по плочките в коридора навън.

— Не! — беше прошепнала Тори и след това беше извикала: — Не, не можеш! Не можеш просто да го оставиш да умре.

— Той вече си е отишъл — беше казала направо Хелън. — Трябва да го приемеш.

— Не! — След като със седмици беше гледала баща си да лежи неподвижен, докато машината вкарваше кислород в тялото му, Тори беше полудяла от скръб и страх. Беше далече от приемането на фактите. Беше гледала майка й да седи спокойно, докато тя крачеше, беше я гледала да пие чай, докато нейният собствен стомах се преобръщаше само от мисълта за храна. „Мозъчна смърт.“ Тази фраза я вбесяваше. Тори плачеше до леглото на баща си, без да може да се сдържа, а Хелън стоеше със сухи очи.

— Не те е грижа — беше я обвинила Тори. — Така ти е по-лесно. Можеш да се върнеш към скъпоценните си привички и да не се тревожиш.

Хелън бе погледнала към покрусеното лице на дъщеря си и бе кимнала.

— Така е по-лесно.

— Няма да ти позволя! — Отчаяна, Тори бе прокарала ръце през косата си и се бе опитала да помисли. — Има начини да те спра. Ще получа съдебно нареждане и…

— Вече е направено — бе казала тихо Хелън.

Лицето на Тори бе загубило целия си цвят, а тялото й бе останало без сила. Баща й беше мъртъв. Беше умрял с превключването на едно копче. И нейната майка бе натиснала копчето.

— Ти го уби.

Хелън дори не мигна и не потрепери при тези думи.

— Знаеш, че не си права, Тори.

— Ако го обичаше… Ако го обичаше, нямаше да можеш да направиш това.

— А твоята любов щеше да го държи привързан към тази машина, безпомощен и празен.

— Жив! — беше отвърнала Тори и бе оставила омразата да измести непоносимата скръб. — Дяволите да те вземат, той още беше жив.

— Беше си отишъл — бе възразила Хелън, без дори да повиши глас. — Беше свършил от дни. Дори от седмици. Време е да се справиш с това.

— Много ти е лесно, нали? — Тори бе възпряла сълзите, защото искаше, имаше нужда, да се изправи срещу майка си на равни начала. — Нищо и никой никога не е успявал да те накара да чувстваш. Дори той.

— Има различни начини да обичаш, Тори — беше отвърнала Хелън твърдо. — Ти никога не си могла да разбереш нещо друго, освен твоя начин.

— Да обичаш? — Тори бе стиснала здраво ръцете си, за да се сдържи и да не я удари. — Никога не съм те виждала да показваш любов към когото и да е. Сега татко е мъртъв, ала ти не плачеш. Не скърбиш. Ще си отидеш вкъщи и ще простреш прането, защото нищо, Господи, нищо, не може да наруши скъпоценните ти привички.

Раменете на Хелън бяха много изпънати, когато се бе изправила срещу дъщеря си.

— Няма да се извинявам за това, което съм — бе казала тя. — Нито пък очаквам ти да се аргументираш пред мен. Но ти казвам, че наистина обичаше баща си твърде много, Виктория. За това съжалявам.

Тори се бе обгърнала здраво с ръце, докато се поклащаше безсъзнателно.

— О, толкова си студена — бе прошепнала тя. — Толкова си студена. Ти нямаш чувства. — Тогава Тори имаше огромна нужда от утеха, от една дума, една прегръдка. Ала Хелън не можеше да й го предложи, а тя не можеше да го поиска. — Ти направи това — бе казала Тори с напрегнат, пресеклив глас. — Ти ми го отне. Никога няма да ти простя това.

— Не — беше кимнала Хелън. — Не очаквам да го направиш. Винаги си толкова уверена в себе си, Тори.

Сега двете жени се гледаха над пресен гроб — със сухи очи и безизразни лица. Човекът, който преди беше съпруг и баща, още стоеше между тях. Думите искаха отново да се излеят — сурови и горчиви. Всяка от тях ги преглътна.

— Трябва да се връщам в града — промълви Тори. Излезе от стаята и от къщата. Хелън постоя за миг мълчаливо и се върна към лавиците си.

 

 

Басейнът, пълен с тъмносиня, вода, беше с формата на полумесец. В нощния въздух нежно се поклащаха палми. Носеше се силен, почти тропически аромат на цветя. Мястото беше хладно, обградено от дървета и цъфнали храсти. Край басейна имаше тясна тераса, покрита с мозайка, която блестеше на лунната светлина. От умело прикрити високоговорители сякаш от въздуха се носеха звуците на Дебюси. До телефона на масичката със стъклен плот стоеше висока чаша с коктейл от ямайски ром и лед.

Още мокър от плуването, Фил лежеше на едно канапе. За пореден път се опита да овладее мислите си. Беше прекарал целия ден, като засне в студиото две ключови сцени от филма. Имаше малко проблеми със Сам Дреслър, който играеше главната роля. Това не беше изненадващо. Дреслър нямаше репутация, че е приятен или сговорчив, само, че е добър. Фил нямаше намерение да се сприятелява с него за цял живот, просто искаше да си направи филма. И все пак, когато в една продукция сблъсъците започват толкова рано, това не предвещава нищо добро. Трябваше му някаква стратегия, за да се оправи с Дреслър.

Поне нямаше да има проблеми със снимачния екип, помисли си той и взе разсеяно питието си. Беше ги подбрал грижливо и бе работил с всеки от тях преди. Бикс, оператора му, беше най-добрият в бранша — достатъчно творец, за да бъде новатор, и достатъчно практичен, за да не иска да влага особен смисъл във всеки кадър. Асистент-режисьорът работеше като вол и знаеше начина му на мислене. Фил познаваше екипа си до последния осветител и сценичен работник. Когато отидат на снимачната площадка…

Мислите на Фил се върнаха към Тори, както ставаше от дни. Разбираше, че тя доста ще се противи на нашествието в града й. Щеше да му виси над главата с онази значка на ризата си. Не му се искаше да си го признае, но идеята му харесваше. С малко предварително планиране би могъл да намери доста начини да пресича пътя й. О, да, хубавичко щеше да поиграе по нервите на шериф Аштън.

Каква мека, гладка кожа, спомни си той, миришеща леко на нещо, което можеше да се намери в някой харем. Тъмно, здрачно и възбуждащо. Представяше си я в коприна, нещо екстравагантно и ярко и нищо друго върху дългото й стройно тяло.

Внезапният проблясък на страст го раздразни толкова, че плисна половината си питие. Смяташе да й поиграе по нервите, ала не възнамеряваше да допусне обратното. Познаваше жените, знаеше как да им доставя удоволствие и да ги очарова. Освен това знаеше как да избегне усложненията, свързани с една жена. Големият брой осигуряваше безопасност. Като използваше тази максима, Фил се бе насладил на доста жени.

Харесваше ги не само физически, но и като компания. Много от жените, с чиито имена го свързваха романтично, бяха просто приятелки. Броят на жените, за които твърдяха, че ги е завладял, го учудваше. Едва ли би могъл да работи по графика, който си налагаше, ако прекарваше всичкото си време в спалнята. Все пак, може би се бе насладил на повече жени, отколкото му се полагаха, като винаги внимаваше тонът да е лековат, а правилата да са прости. Смяташе да постъпи точно по същия начин и с Тори.

Може би беше вярно, че се сещаше за нея много по-често, отколкото за всяка жена, която си спомняше. Може би беше вярно, че му бе повлияла по-дълбоко, отколкото от всяка друга. Но…

Фил се намръщи на това „но“. Но, каза си той с подновена решителност, това беше само защото срещата им беше уникална. Споменът за нощта в малката задушна килия го накара да се намуси. Още не беше й го върнал за това, а беше решен да го направи. Преди не беше му се случвало да е под нечий контрол. Докато растеше, беше привикнал към почит и уважение, което първо бе получил заради родителите си, а после и заради таланта си. Никога не мислеше много за парите. Фактът, че не бе успял да се откупи от килията, го вбесяваше. Въпреки че по-често сам се обслужваше, беше свикнал да има слуги — или по-скоро да му се подчиняват. Тори не му се бе подчинила и бе изпълнила молбите му само когато й бе изнасяло.

Нямаше значение, че се дразнеше, когато хората му се подмазваха и му угаждаха. С това беше свикнал. Вместо да му се подмазва, Тори се държа леко пренебрежително, подхвърли му комплимент за работата и след това му се надсмя. И накара и него да се засмее, спомни си Фил.

Искаше да знае повече за нея. От дни си играеше с идеята да поръча някой да проучи адвоката Виктория Л. Аштън. Това, което го спря, не беше толкова уважението към личния й живот, колкото желанието сам да направи разкритията. Каква беше една жена, която имаше лице на мадона, глас като уиски с мед и действаше с пистолет четиридесет и пети калибър? Щеше да търси отговора през цялото сухо и прашно лято. Щеше да намери време, въпреки че графика за снимките беше претоварен.

Той се облегна на възглавницата на канапето и погледна нагоре към небето. Беше отказал покана за парти с извинението, че има работа и рано сутринта има снимки. Сега мислеше за Тори вместо за филма и беше загубил всякакво чувство за време. Знаеше, че трябва да я изхвърли от ума си, за да може да отдели цялото си внимание на филма, без да се отвлича. И знаеше, че няма да го направи. Откакто се беше върнал от Френдли, нямаше желание да вдигне телефона и да се обади на която и да било от познатите си жени. Можеше да се измъкне от приятелите си, като се извини с работата си, ала Фил знаеше. Имаше само една приятелка, която искаше в момента, само една жена. Една любима.

Искаше да я целуне отново, за да се увери, че не си бе въобразил чувствата, които беше изпитал. И усещането, че всичко е както трябва. Странно, но не искаше да отслабва това чувство с вкуса и докосването на друга жена. Това го тревожеше, ала той отхвърли притеснението, като си каза, че, когато Тори станеше негова, усещането за обсебване щеше да изчезне. Повече го притесняваше фактът, че искаше да си говори с нея. Просто да си говори.

Смътно разтревожен, Фил се изправи. Беше уморен, това бе всичко. И преди да си легне, трябваше да прочете новия сценарий. Когато влезе през стъклената врата на терасата, къщата бе съвсем тиха. Дори музиката беше спряла, без да забележи. Влезе в хола с чашата в ръка.

Стаята миришеше леко на лимоновото масло, което камериерката беше използвала сутринта. Кафявите плочки на пода блестяха. Върху дебелите плюшени възглавници на дивана бяха нахвърляни десетина възглавнички с небрежност, която беше едновременно подканваща и натруфена. Той сам бе избрал тоновете в синьо, зелено и слонова кост, които преобладаваха в стаята, както и импресионистката картина на стената, единственото произведение на изкуството в стаята. Огледалата и големите прозорци даваха на стаята простор. Нямаше разкош като в къщите, където бе израснал, но създаваше същата атмосфера на богатство и преуспяване. Фил се чувстваше удобно с нея, както и с живота си, самия себе си и вижданията си за бъдещето си.

Прекоси стаята и тръгна към откритото вито стълбище, което водеше към втория етаж. Стъпалата не бяха покрити с килим и краката му тихо шляпаха по дървото. Беше доволен от снимките. Бяха ги гледали заедно с Хъфман. Сега, когато снимките бяха започнали, продуцентът се държеше по-приятелски. Имаше по-малко мърморене за поръчители и надвишаване на разходите. Освен това Хъфман беше доволен от идеята филмът да се снима на място. Финансово сделката с Френдли беше изгодна. Нищо не кара по-лесно един продуцент да се усмихне, помисли си кисело Фил и отиде да си вземе душ.

Банята беше огромна. Това беше го подтикнало да купи тази къща високо сред хълмовете дори повече от усамотеното й разположение. Душът минаваше по стената и струята удряше от двете страни. Пусна водата и докато сваляше банските си, банята се изпълни с пара. Влизайки, той си спомни тясната малка стаичка, в която се бе изкъпал през онази задушна сутрин във Френдли.

Спомни си, че сапунът още беше мокър от Тори. Беше изненадващо интимно да го плъзга по кожата си и да си го представя върху нейната. После топлата вода свърши, докато още беше покрит с пяна. Беше я наругал цветисто и я бе пожелал бясно. Докато стоеше под двете кръстосващи се струи, Фил знаеше, че още я желае. Инстинктивно посегна към телефона, който висеше на стената до душа.

— Искам да ме свържете с Френдли, Ню Мексико — нареди той на телефонистката. Реши да пробва въпреки неудобния час. — Участъка. — Докато чакаше, от душа се вдигаше пара. Телефонът изщрака, избръмчи и звънна.

— Шерифът слуша.

Гласът й го накара да се усмихне.

— Шерифе…

Тори се намръщи и остави кафето, което я държеше будна над досието, което пишеше.

— Да?

— Фил Кинкейд.

Последва пълно мълчание, през което устата на Тори се отвори и затвори. Почувства вълнение, което й се стори детински смешно и изправи гръб.

— А — каза тя непринудено, — да не си си забравил четката за зъби?

— Не. — За момент не знаеше какво да каже и се опита да измисли смислено извинение за обаждането си. Не беше влюбен тийнейджър, който се обажда на приятелката си само за да чуе гласа й.

— Снимките вървят по план — подзе той бързо. — Пристигаме във Френдли следващата седмица. Исках да съм сигурен, че няма проблеми.

Тори погледна към килията и си спомни как изглеждаше Фил в нея.

— Твоят директор на продукция поддържа връзка с мен и с кмета — отвърна тя и отмести поглед от килията. — Имате всички необходими разрешения. Хотелът е запазен за вас. Трябваше да се боря, за да мога да запазя собствената си стая. Няколко души се готвят да дават под наем стаи в къщите си, за да ви настаним. — Нямаше нужда да изтъква, че идеята не й харесва. Гласът й му каза всичко. Той откри, че отново се усмихва.

— Още ли те е страх, че ще развратим града ти, шерифе?

— Дръжте се добре, ти и твоите хора — отвърна Тори, — или ще си получиш обратно старата стая.

— Успокоително е да знам, че ме чака. А ти чакаш ли ме?

— Да те чакам? — изсмя се тя. — Също както египтяните са чакали следващата чумна епидемия.

— Виктория, обичаш да представяш нещата по странен начин.

Тя се намръщи и се заслуша в странното съскане по линията.

— Какъв е този шум?

— Шум ли?

— Звучи като течаща вода.

— Точно това е — потвърди Фил. — Под душа съм.

Тори не каза нищо цели десет секунди и накрая избухна в смях.

— Фил, защо ми се обаждаш, докато си под душа?

Нещо в смеха й и в начина, по който произнесе името му, освободиха в него нова вълна от желание.

— Защото ми напомни за теб.

Тя качи крака на бюрото и забрави за досието. Нещо в нея се размекна.

— О? — Това беше всичко, което каза.

— Спомних си как топлата вода свърши, когато се бях изкъпал едва наполовина в твоята стая за гости. — Той махна кичур мокра коса от очите си. — Тогава не бях в състояние да предявя официално оплакване.

— Ще го обсъдя с ръководството. — Тори облиза устни. — Не бих очаквала луксозни условия в хотела, Кинкейд. Няма обслужване по стаите или телефон в банята.

— Ще го преживеем.

— Ще видим — подметна тя сухо. — Групата ти може да преживее истински шок, когато останат без джакузи.

— Ти наистина ни мислиш за много кекави, нали? — Раздразнен, Фил прехвърли телефона в другата си ръка и той едва не се изплъзна от мократа му длан. — Може да научиш някои неща за хората от нашия бранш това лято, Виктория. С удоволствие ще ти бъда учител.

— Няма нищо, което искам да науча от теб — промълви Тори тихо.

— Искам и имам нужда са съвсем различни неща — изтъкна Фил. Почти видя гнева в очите й. Това му достави странно удоволствие.

— Докато играете по правилата, няма да има проблеми.

— Ще дойде време, Тори — измърмори той в слушалката, — когато ти и аз ще играем по моите правила. Още не съм си изпълнил обещанието.

Тори свали крака от бюрото и ботушите й удариха шумно пода.

— Не забравяй да се измиеш зад ушите — поръча му тя и затръшна телефона.