Нелсън Най
Изоставената мина (6)

Глава VI

По настояване на Макреди първият им лагер беше установен малко след разсъмване сред тополова горичка на източния бряг на реката Сан Педро, на един хвърлей камък от старото мормонско поселище Свети Давид. Ако зависеше от Джонстън, те биха продължили нататък до Бенсън и биха почивали там — на място, където, освен да си човъркаш ухото, можеш да правиш и други неща, но инициативата му беше отнета, защото момичето присъедини гласа си към този на дебелогъзия.

Адвокатът твърдеше, че повечето неприятности идват в резултат на заядливи забележки, алчност, завист, омраза или финансови проблеми, и че най-сигурният начин да постигнеш мир и спокойствие, е да останеш незабелязан. Той предложи да спят през горещите часове на деня и да стоят настрана от пътища и населени места.

Макар и склонен да се съгласи, че някои предпазни мерки подхождат на същността на начинанието им, на Джонстън му се струваше, че е доста прекалено да си бдителен чак до такава степен.

— По дяволите! Още малко и ще се отречеш от човешкия род!

— Понякога — отговори Макреди троснато — това е единственото разумно решение.

Когато отново си пое въздух, Джонстън вирна брада с нещо като сумтене. Но независимо, че израза на лицето му съответстваше на презрението, което изпитваше, той дръпна юздите на желанието си да поспори, защото отдавна беше научил, че да се мъчиш да кажеш последната дума при плямпало от калибъра на Макреди, е все едно да се мъчиш да спориш със сянката на самата смърт.

„Остави го да се прави на много печен, щом си мисли, че със смехотворната му пелерина и кафявото бомбе ще останем незабелязани“. Дебелакът имаше още много какво да научи за живота по тези възвишения и Джонстън, изпълнен с някакво мрачно задоволство, считаше, че няма да е далеч денят, в който някой Греъм или свиреп Тюксбъри ще го постави на мястото му.

Втората нощ, докато все още се движеха покрай реката, ги завари в подножието на планините Ринкън. Напредваха доста добре, независимо от непрекъснатите оплаквания на дебелака, че темпото е прекалено бързо за крехките сили на едно момиче. Самото то обаче не изглеждаше никак изтощено и Джонстън реши, че няма причина да се бавят, щом конете могат да издържат.

— Това са индиански земи — каза той на дебелото конте и сипаничавата му сянка. — И колкото по-скоро се махнем оттук, толкова по-хубаво ще се чувствам. — Кимна по посока на Микаела: — Искаш ли да видиш тази черна грива, да се развява на копието на някой червенокож?

Макреди, доста позеленял, пое стреснато дъх и дръпна юздите, без да говори повече.

— Не смятам, че трябва да препуснем в галоп — каза Джонстън на двамата мъже, — но ми се струва, че ще е много по-здравословно, ако керванът ни продължи да се движи.

През присвити устни Сами Дарлинг каза:

— От две години индианците не са правили поразии — и се изплю през ъгълчето на устата си.

Трудно можеше да се каже дали презрението изразено по този начин е предназначено за пернатите мародери или се отнасяше до новия партньор на Микаела. Джонстън, без да навлиза в подробности, отбеляза някак си сухо, че е добре с тях да имат човек, който разбира от индианци.

Минаха Каскабел след четири часа и продължиха с кратки почивки към Редингтън, който заобиколиха с първите утринни зари. Продължиха още нататък, за да избягнат всякакви случайни срещи, и устроиха лагер до едно възвишение, достатъчно отдалечено от всякакви признаци на човешко присъствие.

През третата нощ наближиха Хайдън, където Сан Педро извиваше на изток, и изоставиха реката. Оттук започваха рудодобивните терени. Джонстън смяташе, че трябва да хванат пътя минаващ през Сюпириър:

— Много по-бързо ще е оттам, отколкото ако се завлачим през тези планини и се мъчим да намерим нов път.

Но Макреди отказваше да одобри предложението.

— Има голяма опасност да ни видят на големия път.

Момичето го подкрепи и Джонстън изръмжа:

— Дявол да го вземе! От кого се мъчим да се скрием?

— Не е въпросът в криенето — издекламира дебелият, — става дума за обикновен здрав разум. Търсим мина, която може би струва милиони. Тя е собственост на госпожица Пералта и тя не желае да…

— Половината — прекъсна го Джонстън — е моя собственост.

Адвокатът присви нацупени устни:

— Знам законните ти права. Струва ми се, би трябвало да ги защищаваш и сам ти.

— Не виждам какво общо има пътят.

— Мина „Спасение“ никога не е била регистрирана. Колко мислиш, че струва твоята половина докато не оградим терена и не представим претенциите си?

След като въпросът беше поставен по този начин, Джонстън неохотно се съгласи.

— Ще вървим покрай Джила, през Керни до Келвин и на средата на пътя до Флорънс ще свием на север през пустинята; ще заобиколим Сюпърстишънс и ще навлезем там, някъде на запад от Тортила Флет.

— Само гледай да не ни виждат, ако е възможно. Четирима души с товарни животни могат да предизвикат доста разговори.

— Четирима души с товарни животни — каза Джонстън ядосано — е много трудно да се скрият. Сигурно и в момента клюкарите работят извънредно. Вземи Мозес Кели, този, от когото взехте конете, любопитството му е голямо колкото ей онзи хълм. Направих каквото можах. Казах на Лу, че ще ви помогна да търсите, но той видя документа, който ми дадохте, преди да го подпише.

Макреди ликвидира този аргумент:

— Той никога не е чувал за тази мина. Нито пък който и да било друг, защото не е работила цели триста години. Този коняр няма никаква представа къде се намира тя. Той не ме тревожи. Чисто и просто не искам хората да виждат, че навлизаме в тези планини.

— Не мога да гарантирам това.

Макреди замълча тайнствено. Извади пура и отряза края й с малка златна резачка, висяща на верижка, която излизаше от джоба на избродираната с цветя жилетка на костюма му.

Всмукна дим и каза помирително:

— Просто ни заведи там — и му махна да върви напред.

Джонстън не знаеше защо образът на Макреди с пура в устата непрекъснато се явяваше в ума му по-късно, дълго след като бяха установили лагера, и когато наведен над огъня, набързо приготвяше закуска. Но със сигурност нещо го тревожеше и тормозеше и при това не беше от нещата, които предизвикват сладки сънища.

След закуска починаха, колкото могат, но скоро дори и на сянка стана толкова горещо, че да пържиш яйца.

Джонстън престана да се бори с жегата и към средата на следобеда стана, за да напълни манерките, след което, подсетил се за жаждата си, отпи дълга глътка от една от скритите си бутилки. След това се промъкна в храстите на съседното възвишение, за да огледа околността.

Честно казано, не беше разочарован, когато пейзажът се оказа пуст, както беше очаквал. От друга страна, не беше и истински доволен. Необяснимото безпокойство, предизвикано от последния разговор с Макреди, продължаваше да го гложди и го накара да се качи още по-високо, на самия връх на скалния масив, от който се виждаше по-голяма част от осеяните със заоблени хълмове и малки възвишения, места, по които бяха минали.

Някъде далеч, над пустите равнини се издигна прашна вихрушка, завъртя се като пиян дявол и изчезна, когато вятърът я изостави. Погледът му не долови никакво друго движение, но въпреки това той остана още малко, осъзнал със закъснение, че май в бара „Ръс Хаус“ е казал повече отколкото трябва.

Но, доколкото си спомняше, колкото пъти през последните няколко години беше говорил повече от необходимото, толкова пъти беше предизвиквал единствено подигравки. Защо сега някой ще вземе да обръща внимание на празните приказки на човек, известен с неудачите си? Никой никога не си беше правил труда да го следи — дори и копелетата, за които работеше.

Но този път нещата бяха по-различни. Дори и Кели да реши да държи устата си затворена, да не дрънка за мината и това, че Джонстън е съдружник в нея, нехранимайковците от Тумстоун скоро щяха да научат за конете, които Макреди купи от него. И за нещата, които сам той беше купил срещу пари в брой. Дори това вече беше достатъчно, за да направи тази експедиция по-различна от другите, и беше повече от достатъчно, за да предизвика разговори.

А не биваше да забравя и Уиминуки Бил от „Планинска дева“. Ако слуховете достигнат до неговите уши, той нямаше как да не си спомни въпросите, зададени му срещу цели десет долара.

В светлината на думите изречени от Макреди тази мисъл го разтревожи. Не толкова това, което той каза, колкото видът му го притесняваше. А сега се прибави и още един проблем.

Далеч, в прашната синкава мараня започнаха да се мержелеят две черни петънца.

Джонстън засенчи с длан очите си и остана така, докато се увери, че това са конници. За да е съвсем сигурен, той продължи да наблюдава с надеждата, че са кравари, тръгнали по собствената си работа, може би да търсят изгубили се животни.

Конниците се движеха направо; твърде далеч бяха, за да може да види подробности, но по всичко личеше, че вървят по следите на някого. Следите, оставени от Макреди и хората му по-рано тази сутрин.

Джонстън изпсува и се смъкна от скалата ядосан и угрижен. Контето можеше да получи пристъп, но нямаше как — трябваше да му се каже и толкоз.

Безсмислено беше да чакат. Щеше да се стъмни едва след три часа и дотогава конниците буквално щяха да налетят отгоре им. Вече изглеждаха по-големи и се виждаха по-ясно, но все още недостатъчно, за да ги разпознае.

Джонстън изопна рамене, отиде в лагера и разтърси Макреди, за да го събуди:

— Двама конници идват насам. Като че ли вървят по нашите следи.