Нелсън Най
Изоставената мина (1)

Глава I

Джонстън Гърмяния се бе сдобил с прякора си заради дупката от куршум в горния край на жилавото си, изпечено от слънцето и стърчащо настрани дясно ухо. Така беше белязан от повече време, отколкото желаеше да си припомня, но това нямаше нищо общо с киселата гримаса, в която бяха присвити очите върху изпънатото му от недоволство лице.

Ако трябва да се знае истината, в немалка степен сегашната му сприхавост се дължеше на тридневния запой по повод неотдавнашното му завръщане при така наречените „прелести на цивилизацията“.

И все пак, не толкова неволите на махмурлука и празните джобове, които бе намерил при събуждането си на следващата сутрин, го бяха накарали да се вкисне, колкото глождещото заключение, преследвало го през целия път насам след десетдневния му престой в Туин Бътс: добрите терени вече ги нямаше. Бе дошъл на този свят с четиридесет години по-късно!

За да достигне до тази цифра, беше изминал много път. Нямаше друг луд голтак-проучвател, който през последните дванадесет години да е изкачил повече възвишения, да е преминал през повече горещи пясъци от Джонстън Гърмяния, а срещу това беше придобил собственост, която се виждаше и само с едно око. Ако лошият късмет се измерваше с мекици, сега можеше да е отворил някоя проклета пекарна!

Казваха, че това градче е твърде жилаво, за да умре, но и последният сляп глупак можеше да види, че то вече бере душа. Бяха го създали мините, а сега всяка дупка наоколо беше до половина пълна с вода, рудата беше изкопана, доколкото е възможно, и никакви помпи не можеха да свалят нивото с повече от няколко инча. Пълните му с ненавист очи преброиха опразнените помещения на петнадесет предприятия — преместени или ликвидирани.

Не знаеше защо по дяволите се върна. На това място за него нямаше нищо — дори надежда. Само мълвата, че отново е тук, беше накарала хората да се изпокрият, сякаш са ги подгонили конски мухи. Нямаше шанс, дори колкото на снежна топка в Долината на смъртта, да намери мераклии, готови да платят за ново геоложко проучване около Тумстоун или където и да било другаде, където вече са чували за него. Не му се вярваше, че ще събере пари и за едно пиене.

Всичките пропилени години се изправиха пред него, сякаш за да му се подиграят — всичките избродени мили, докато се опитваше да направи своя удар. Невинаги по тези места се бяха отнасяли с него като с прокажен. Скръндзавите прошляци по-рано пееха друга песен в негово присъствие — трупаха се наоколо с провиснали езици, готови да се влачат в прахта, само и само да се прислонят в сянката му. Тогава и през ум не му беше минавало, че ще дойде до сегашното си положение.

Да, много бързо беше разбрал, че доникъде няма да стигне с дамгосване на чужд добитък. На този свят човек трябва сам да си е шеф, ако не иска да свърши като мияч в кръчма. Но само ранобудните птици хващат големите червеи, а той беше роден твърде късно и по въпроса две мнения не можеше да има.

При първата си обиколка беше по-зелен и от тревата. Нямаше никакъв опит и мислеше, че цялата работа се състои в това, да ходиш по земята и добре да си отваряш очите — тогава няма начин да не се спънеш в нещо, което после ще плаща с пари. За ирония на съдбата, точно това му се и случи. Откри „Силвър Кинг“ — жила по-богата от Крез, висока седем фута — и като глупак я продаде срещу пет хиляди долара в брой върху тезгяха на бара.

След това откри „Бул Уивъл“, намери няколко съдружника, раздвижи работата и тъкмо тогава някаква дивотия свързана с акции и липсата на суха пара го изхвърлиха от играта. След това „Бул Уивъл“ изсипа дванадесет милиончета в джобовете на партньорите му. И ето го сега — нямаше и две монети, за да ги потрие една в друга.

Известно време смяташе, че проклет глупак, който може да се препъне в две находища, сигурно, както са му осигурени портите на ада, ще попадне и на трето. Три не беше ли вълшебното число?

Джонстън изсумтя. Ако е така, значи законът за равномерното разпределение на нещастията някак си е спрял да действа. Той беше пребродил всеки квадратен инч от земите, простиращи се на петстотин мили, а някои от тези инчове по два, и по три пъти. Е да, наистина беше намирал следи от оцветяване. Оттатък, в Калифорния, на едно място, наречено „Галърс Уош“, дори успя да събере пълна шапка с късове самородно злато. Това повдигна духът му през следващите година-две, но все едно не успя да намери жила, дори и мястото, откъдето са се взели тези късове. Беше пребродил „Панаминтс“, потока „Фърнис крийк“, но нито веднъж не откри колкото и за дневна надница.

Достатъчно, вече тръпки го побиваха!

Но не беше паднал духом! Не, ако само можеше да отърве стария Талоу Ай от сметката за зобта му през последната седмица, която се трупаше в онази конюшня… Някъде по пътя му към глада дори и най-лошият късмет все някога трябва да се промени. И кой може да каже дали този ден не е днес?

Джонстън хвърли настрана пръчката, която дялкаше, сгъна ножа си и се изправи с въздишка. Човек трябва да има камъни в главата, за да си помисли да излезе на това слънце, ако няма по-сериозна причина от неговата. Но и самият той — напълно уморен от общуването със себе си, човек без никакъв късмет — беше готов да обещае всичко, само и само за да подобри положението си.

Наложи върху лицето си най-добрата физиономия, на която е способен при мисълта за това, което вероятно го очакваше, смело слезе от покритата с разкривени дъски веранда на „Ориентълс“ и се отправи да погледне мулето си.

Дилижансът от изток издрънча сред облаци прах, точно когато Джонстън наближи станцията „Уелс Фаргоу“. Изравнявайки се с постройката, той видя как някакво дебелогъзо конте помага на една жена да слезе през отворената врата.

Изумен, спря да позяпа.

Пътници, пристигащи в Тумстоун, бяха нещо достатъчно рядко и неминуемо човек се заглежда в тях, но не дебелото конте с жълти обувки, прашна оперна пелерина и бомбе бяха привлекли стреснатия му поглед.

Цялото му внимание бе насочено към жената — още момиче, което нямаше и двайсет, ако се съди по фигурата й и поруменялото, запотено лице. На него имаше две съвсем хладни очи, които бегло погледнаха Джонстън. Тя стъпи на земята и пусна ръката на контето.

Беше мургава, с бадемови черти, които, изглежда, и най-палещото слънце не би могло да загрози. Бледолилава, покрита с прах рокля пристягаше талията и гърдите й. Малка шапка с воалетка и перо беше поставена върху дългата й катраненочерна коса, падаща назад от гордо изправената глава. Лицето й беше с правилни като на скъпоценен камък очертания; пълните червени устни само загатваха за надменността, която върви ръка за ръка с наследеното богатство и добрия произход.

С изящно движение тя се отмести встрани от дебелия, за да направи място на трети човек, слизащ от дилижанса — кокалест мъж с ръждивочервена коса и скулесто, плоско, сипаничаво лице, издаващо чувства колкото някоя букова дъска. Кочияшът хвърли на земята багажа им, скочи от колелото и като кимна с бакенбардестото си лице на момичето, тръгна с полупразна брезентова торба в ръце към кантората на „Уелс Фаргоу“.

— Кльопачка има вътре — извика им той през рамо.

В плен на любопитството си, Джонстън чу как кльощавият пътник мърмори нещо на дебелака и видя как последният вдига рамене, а момичето се обръща, за да тръгне. Този шишко със сигурност не може да е станал баща на нещо като нея, си помисли Джонстън, когато месестото конте я последва в станцията. И какво общо можеше да има помежду им, че да слизат заедно от един дилижанс? При това, точно в Тумстоун — сред толкова други места.

Другият чешит, кльощавият обесник с дрехи на рейнджър се запъти с широки крачки към „Ориентълс“. Джонстън веднага му лепна етикета — всички белези сочеха, че е нечий наемен патлак. Заедно ли пътуваха тримата или се бяха запознали в дилижанса? Дали момичето не беше дъщеря на дебелия?

Каквато и да бе връзката помежду им, тя със сигурност не беше одрала неговия нос. На Джонстън тези тримата — слезли от един и същи дилижанс в Тумстоун — му се сториха много странни и особени. Не можеше да си представи какво би довело когото и да било в това градче. Освен — той си спомни червенокосия пищовджия — ако не търсеха някоя дупка, в която да се скрият.

При „Фремонт“ зави на запад, зърна конюшнята „Окей“ и излезе от унеса си с ругатня — беше бил път напразно. „Лексингтън“ се намираше в обратна посока и на него много му се искаше все още да я държеше Джок Грантри, а не Мозес Кели, който нямаше сърце колкото и на проклет кръчмар. Всички сметки с Кели се уреждаха точно до цент и направо върху тезгяха.

Дъртият нехранимайко подсмръкна, когато Джонстън се промъкна през отворената врата на обора.

— Не ми губи времето и си спести приказките — изджавка той от сандъка, на който седеше, до лошо осветената стена. — Тази кранта ще стои тук, докато не й изработиш прехраната.

Джонстън преглътна гордостта си с въздишка.

— Кога искаш да започна?

— Първото нещо за тоя бизнес, дето трябва да научиш, е че нищо не трябва да се отлага за утре, ако може да се свърши веднага. Конете цапат. Трябва да се изчисти. Ето я лопатата, ей там е вилата. Количка има до задната врата.

Джонстън Гърмяния имаше вид на човек, на когото говорят на някакъв чужд език. Кели каза:

— Нищо чудно, че не си намерил повече руда. За да направиш нещо, дето си струва да се притежава, трябва да работиш. — Той продължи с вид на отвратен човек: — Искам този обор излизан. Ако не можеш да се справиш, изчезвай на майната си и ме остави да го изчистя сам.

Джонстън вдигна лопатата с гримаса, после я остави, за да отиде за количката. Докара я с трясък и сякаш се боеше да не го ухапе, пусна я до лопатата и извади зелена кърпа, за да попие потта от челото си.

Кели го наблюдаваше с присвити устни.

Джонстън сложи лопатата в количката.

Повлече крака през обора, за да вземе и вилата. Кели каза:

— Ще се изморя само като седя тук и те гледам. По кое време мислиш, че ще свършиш с тия ясли?

Джонстън се намръщи и хвърли вилата в количката.

— Има ли някакво значение за проклетите лайна?

— Може да има значение за теб самия. По-добре си дай малко зор, щото няма да си вземеш крантата оттук и до Коледа.

Джонстън грабна ядосано дръжките на количката и тръгна към първата ясла.

Три часа по-късно, придобил значителен опит и доста зачервен, той продължаваше да работи и му оставаха още две ясли. Спря изтощен, за да си почине и за да се почуди известно време, защото никъде не виждаше Кели. Къде ли се беше дянал старият пуяк? Сигурно се беше качил горе при сеното, за да подремне!

Подхранвайки горчивите си чувства, той се помъчи да реши дали да продължава или да зареже работата, когато един глас и хрущене на подметка го накараха да се обърне към изхода. В рамката на вратата се очертаваше силуета на червенокосия човек от дилижанса, който мърмореше нещо на някого извън полезрението на Джонстън.

Повече от любопитство, отколкото от желание да помогне, той остави лопатата и попита:

— Търсиш ли нещо?

— Имате ли коне за продан?

— Имаме — отвърна Джонстън, — но трябва да говориш с шефа.

— Къде е той?

— Не знам.

Преди червенокосия да успее да каже нещо друго, до него се появи дебелакът с оперната пелерина и бомбето.

— Какво, намери ли, Сами?

Сами отговори:

— Не.

— Шефът излезе — каза им Джонстън. — Ако смятате да купувате коне, трябва да говорите с него. Казва се Кели.

Контето примижа и погледна часовника си.

— Кога ще се върне този Кели?

— Може и да е горе на сеновала. Ще ида да погледна.

Но не беше горе. Докато слизаше по стълбите, Джонстън ги посъветва:

— Ако не искате да чакате, опитайте при Биф Хейнс в „Пайъниър Ливъри“, или при Декстър, по-нататък.

Контето и червенокосия се спогледаха и Сами попита:

— Къде е конюшнята „Окей“?

— На следващата пресечка. На отсрещната страна на улицата. Но нямат нищо за продан. Прекратиха бизнеса.

Контето доближи глава до ухото на Сами и му прошепна нещо, което Джонстън не успя да чуе. След това отново погледна часовника си.

— Знаеш ли къде можем да намерим един човек на име Джонстън. Викат му Гърмяния.

Гърмяния се почуди дали нещо не го будалкат.

— При него няма да намерите коне — каза той кисело.

— Казват, че е геолог. Проучвател на находища. Ходил бил навсякъде по тези места.

Джонстън не отговори и контето продължи:

— В града е, нали?

Гърмяния погледна изпитателно двамата пред него и през ума му премина неприятната мисъл, че някой от стиснатите, скръндзави задници наоколо може да е предал делата му в ръцете на съдия-изпълнителя. Червенокосият Сами приличаше на лош актьор.

— Говори, бе човек! — каза дебелият нетърпеливо.

Джонстън го изгледа през присвити клепачи:

— И за какво смятате, че искате да го видите?

— Това си е наша работа — каза контето натъртено.

Джонстън се намръщи и отговори:

— Ами тогава нека си е ваша. — После се обърна назад към количката. Но когато посегна към лопатата, един друг глас, приглушен от шумолене на рокля, каза:

— Дан, намерихте ли този Джонстън?

Беше момичето, слязло с тях от дилижанса. Тя гледаше дебелака, а Гърмяния каза импулсивно:

— Аз съм Джонстън, мадам.