Нелсън Най
Изоставената мина (28)

Глава XXVIII

Стъпките на натрапника едвам бяха затихнали и Макреди излезе от объркването си с вик:

— Този тип с всичкия ли си е?!

Джонстън поклати печално глава.

През цялото време знаеше, че Уиминуки не е сладък хап, но наистина не беше очаквал новини като тази; и най-лошото беше, че копелето ще направи, каквото казва. Хората от Тумстоун, които беше повикал, може би се криеха някъде в лагера и изчакваха момента, за да ударят още при първия знак.

— Но момичето е непълнолетно! Той не може да го принуди да…

— Щом е решил, най-малкото ще опита — озъби се Джонстън и изрита един стол, който отхвърча почти до другия край на стаята. — Можеш да си сигурен в това. Пет пари не дава дали още ходи на училище или не, а най-близкият шериф е в областния център. Този бандит докара управата на „Планинска дева“ до банкрут! И ти си мислиш, че като си дебелогъз адвокат, ще го уплашиш? Той е видял регистъра и знае, че всички парцели са записани на името на Микаела Пералта.

По лицето под бомбето премина стъписване, после чертите му се изкривиха отчаяно, последните следи от цвят напуснаха пълните бузи и адвокатът се подпря с ръка на стената.

— Няма време за истерия — изръмжа Джонстън. — Съвземи се! Има само един начин да го държим настрана от момичето.

Макреди беше като гръмнат. Намери фас от пура, запали го и започна жадно да дърпа дима, докато очите му пронизваха Джонстън с неприкритото обещание за едно много тежко бъдеще.

— Трябва да му кажем, че мината е фалшива — каза геологът.

Дебелият се изду като крастава жаба.

— Ако мислиш, че ще се хвана на тази игра, трябва да си превъртял! — С помътнели от злоба очи той изстрелваше думите като с пистолет. — Отиди до шахтата и кажи на Сами Дарлинг да дойде! Светкавично! Чу ли ме? И никой да не влиза тук през това време! Изчезвай!

След като Сами тръгна, Джонстън седна мрачно пред вратата и съжали, задето не се е сетил да си вземе бутилката. Не виждаше никакъв изход от това положение, освен очевидния — този, който той предложи, освен ако Макреди не успее да убие Уиминуки. Че ще се опита да го направи, нямаше никакво съмнение — иначе защо му беше да вика наемника си?

Уиминуки, не ще и дума, също очакваше това. Щеше да го сложи на мястото му. Та Дарлинг нямаше шанс и колкото снежна топка в пъкъла! Нали Джонстън сам беше успял да обезвреди този глупав нещастник? Такива като него Уиминуки можеше да схруска още преди закуска. И го беше правил няколко пъти.

И все пак…

Макреди, спомни си Джонстън, не беше съвсем безпомощен. Сигурно имаше още козове и ако се съди по досегашните му дела, той все още имаше шанс да излезе победител.

Единствено за Микаела трябваше да съжалява. Тя щеше да загуби при всяко положение. Беше си мислил, че ако запише всички парцели на нейно име, при положение, че наистина има някаква руда, която си струва да се копае, все пак силните карти ще останат в нейни ръце.

Но беше забравил една подробност: както каза дебелакът, тя беше непълнолетна. Всичките й дела бяха в ръцете на Макреди. Тя дори носа си не можеше да избърше без разрешението на този кучи син!

Наистина ли перодръжката е по-силна от меча?

Адвокатът се беше показал като много ловък мошеник, но Уиминуки беше ненадминат майстор, когато се налагаше да се решават бюрократични проблеми с изстрели. В Тумстоун насилието беше неговият готов отговор за всичко и той вземаше връх навсякъде — нямаше спор по този въпрос. И нямаше съмнение, че смята и тук нещата да са същите.

Клий и шайката му от „Роумън Файв“ без съмнение щяха да го подкрепят. Макреди ги беше хванал по долни гащи, но начело с Уиминуки тези твърдоглавци щяха да се превърнат в съвсем различна порода котки. Имаше и други неща в негова полза — например хората, доведени от Тумстоун, които никой не би могъл да посочи със сигурност.

Човек може да се справи с познат враг, но как да се бори срещу призраци?

Те можеше да са навсякъде; всеки срещнат можеше да е от тях. Дори и в Тумстоун не всички от неговата шайка бяха известни; ходеха необезпокоявани от никого и вадеха пистолетите си срещу всеки, осмелил се да застане на пътя му.

Изведнъж във вихрушката на мислите му се появи името на Оси Хемптън. И, помисли си Гърмяния с полузатворени очи, защо не? Копелето спокойно можеше да е един от тях — нарочно поставен в магазина, за да изпълни неочакваните им поръчки, по-късно нарочно изпратен при тях с дървения материал.

Когато Макреди предложи по десет долара на ден, нима Хемптън не прие първи? Джонстън си спомни, как той скочи от каруцата и извика: „Оси Хемптън. Много добър работник.“ И първи си предложи услугите, когато искаха да изкопаят свързващата шахта.

Защо Макреди повече не го използваше за нуждите си?

И когато Уиминуки го подкара по пустата улица, той висеше пред онази палатка…

И отгоре на това, след като този бандит си отиде и Джонстън тръгна, за да повика Сами Дарлинг, Хемптън седеше на слънце до бараката и дялкаше някаква клечка.

Съвпадение?

Джонстън изсумтя. Който повярва на това, трябва да е останал без мозък!

Огледа се наоколо с тревога. Тази работа отиваше на лошо и той не виждаше никакъв изход, но нямаше да се предаде. Немислимо беше Микаела да си изпати по този начин. Би трябвало да има някакъв начин да й се помогне.

Но дори и да имаше, той някак си не можеше да го види.

След половин час — той все още се бореше с проблема — едно конско пръхтене и човешки стъпки го накараха да изправи глава. Към него идваха Сами Дарлинг, възседнал кон, и Оси Хемптън, с пушка в ръка.

Погледът на Джонстън най-напред беше привлечен от сипаничавия, по-скоро от гръдния му кош, на който се мъдреше парче лъскава ламарина, изрязана във формата на шерифска звезда.

С коляно върху седлото и изкривена усмивка Сами му каза:

— В „Спасение“ вече има законност, Джонстън. — И се наду като пуяк. — Отсега нататък хората ще трябва да стъпват внимателно. Поне тия, които искат да ходят.

До него, вдървен като бастун, стоеше Хемптън и очакваше заповеди. Джонстън го засърбя главата и каза:

— А какво прави тук тоя никаквец?

— Трябват ми допълнително хора. Ти как мислиш? Оси е шеф на охраната. На всеки от тия парцели, дето толкова хитро си записал на името на Микаела Пералта, ще има по един пазач, за да няма недоразумения. Сега той ще застане тук, а ти ще дойдеш с мен. Дебелото момче има други планове за теб.

Джонстън присви очи и погледна Хемптън.

— Но, дявол да го вземе…

— Няма „но“, приятелче. Хайде, размърдай се!

Неизреченото възмущение още напираше в гърлото му, но той се остави да го поведат през изпълнения с глъчка овраг, после горе по брега и на единствената улица на лагера, изпълнена с викащи пешеходци, дрънчащи с шпорите си конници и скърцащи фургони, единствената полза от които беше, че вдигаха чудовищни количества задушаващ, фин като брашно прах.

Навсякъде се виждаха новодошли и пред затворената врата на Макреди отново се беше образувала нетърпелива и жестикулираща опашка.

Сипаничавият Сами разбута тези наивници, стигна до началото на тълпата, слезе от коня, и без да обръща внимание на възмутените подвиквания, бутна Джонстън в помещението, като тресна вратата пред едно разярено лице.

По пътя за насам Джонстън беше имал достатъчно време, за да прецени, че сега не е моментът да създава паника с недоказани подозрения, но все пак трябваше да предупреди адвоката.

— Преди да почнеш да се държиш като Цезар — каза той, — искам да махнеш тези пазачи. Не ти ли мина през ума, че някои от тях може да са приятелчета на Уиминуки?

По лицето на Макреди можеше да се съди, че не му е минавало през ума. Той прехапа устна и после махна с ядосано сумтене.

— Дарлинг се занимава с тези неща. От теб искам да…

— Свърших с поръчките — озъби се Джонстън. — Искам малко да си поприказваме. Непрекъснато разправяш, че момичето ти е в ръцете. Докъде мислиш, че можеш да стигнеш, ако се наложи да я защитиш?

Сами се обади злобно:

— Искаш ли да го избухам?

Макреди погледна с потъмняло лице и каза с тънък глас:

— Тук съм се хванал с нещо добро и нямам намерение да го зарежа.

Джонстън кимна.

— Разбирам те добре, мистър. От сега нататък се оправяй без мен.

— Чакай! Къде тръгна?

— Отсега нататък за Микаела ще се грижа лично аз!