Нелсън Най
Изоставената мина (4)

Глава IV

Вече си тръгваха, когато Джонстън, зяпнал от учудване, хвърли на земята оплетените юзди.

— Ей, чакайте малко! Въобще не съм се пазарил да бъда главен готвач и…

— И какво, мистър Джонстън? — попита дебелият и извъртя глава, за да го погледне през прегърбеното си рамо.

— Добре! — намръщи се Джонстън. — Аз не се пазарих да ставам слуга.

Макреди се приближи.

— Отговорностите…

— Остави тия приказки. Дайте да уговорим всичко съвсем точно!

— При всички случаи — каза адвокатът, и имаше право, — някой трябва да се грижи за дребните неща. Сами Дарлинг не знае какво точно трябва да осигури за експедицията, нито пък аз бих могъл да се справя. Мис Пералта, от своя страна, е отгледана в манастир и едва ли би могла да се заеме истински с ръководството и подробностите около това, както по всичко изглежда, тежко пътуване. Една от причините да потърся вас и всъщност най-важната, за да направя този избор, беше вашият опит в подобни начинания.

Погледнато от този ъгъл, Джонстън нямаше много срещу какво да роптае. Объркан, той преглътна един-два пъти някак си глуповато и насочи сетивата към тялото си, сякаш не беше убеден, че е цяло.

Опипа с лапа лицето си.

— Но аз не знам дори накъде ще вървим!

Устата на адвоката се отпусна и после се сви като горния край на торбичка за тютюн, а блещукащият поглед на убедителните му очи се отправи първо към момичето, после отново обгърна съдружника й.

— Радвам се, че ми напомнихте. Знаете ли къде се намира мястото, наречено „Хубавата долина“?

Джонстън го погледна, както понякога гледат хората, които смятат, че ушите им са им изиграли някакъв номер:

— Н-н-на север, искате да кажете, от Моголон?

Това прозвуча като блеене на уплашено агне.

Дори и да го беше доловил, Макреди, не обърна внимание на стенанието в гласа му. Той кимна сериозно и каза:

— Така ми се струва.

— Змии и гущери! Това не е място за търсене на изоставени рудници!

Вълнението на Джонстън беше твърде очебийно, за да остане незабелязано, но въпреки това дебелият запази невъзмутимия си вид.

— Независимо от всичко — заяви той, — това ще е вашата цел. Ще осигурите всичко, което ни трябва, за да стигнем до там, да се върнем и… за още десет дни.

Той извади портфейла си и проучи набързо съдържанието му, докато хапеше устната си. Извади тънка пачка банкноти и я подаде на новия си началник-щаб.

С очи, които сякаш се канеха да паднат от местата си, Джонстън отстъпи назад.

— Исусе Христе! Човече! — каза той. — Да не би да искаш всички ни да избият?!

Дебелият го изгледа отгоре до долу.

— Не мога да се досетя… Какво му е лошото на това място?

— Не можеш да отидеш до него… Ако отидеш, там ще си и останеш. Пътищата са постоянно под охрана!

Макреди и момичето се спогледаха още веднъж. Микаела попита разтревожено:

— Чума ли има? Нещо подобно?

— По-добре е да си знаеш отсега! За овце и добитък става дума! Кървава вражда има там! Войната при Тонто!

— Ние нямаме нищо общо с това — каза Макреди, а Джонстън изпсува.

— Знаеш ли как ще заимаме, ако отидем? По-добре е да почакаме малко, докато онези пищовджии се охладят! — гласът му беше пълен с напрежение. — Шест пъти водят истински сражения, без да се броят убитите от засада по деретата! Всички заедно с чичовците си са въвлечени в тази разпра. Това, че не си от тяхната пасмина изобщо не ти гарантира, че ще запазиш кожата си цяла!

Макреди се усмихна тънко.

— Ще видим — каза той, сякаш разговаряше за времето. Пое ръката на момичето и се обърна, за да тръгват. Червенокосият Сами изсумтя и закрачи след тях.

— Безумци! — озъби се Джонстън, хвърли шапката си на земята и се загледа многозначително в отдалечаващите се гърбове на Микаела и придружителите й. Прииска му се да зареже тази работа, да си вземе мулето и да се махне. Дори помисли известно време върху тази възможност, но руда с цена петнадесет хиляди за тон не може да бъде лесно пренебрегната от човек с петнадесет години неудачи зад гърба си. Може би някъде имаше и други залежи, но той беше загубил способността да ги открива.

Гърмяния не беше от хората, които безрезервно биха се отдали на примамливата илюзия, че въобще може да има загубени рудни находища, но парчето син кварц, което му показа Микаела — макар че можеше да го е взела откъдето и да било — беше много убедителен факт. За такава руда, каза си Джонстън, човек би изтърпял немалко глупости.

И все пак, той далеч не беше сигурен, че може да разчита на каквото и да било в тази работа. Всичко в нея му се струваше нереално, освен червенокосия любител на патлаци Дарлинг. И договорът за половината мина! При това подготвен предварително! Сигурно са смятали, че ще тръгне и за шепа стъкълца!

Гърмяния се огледа объркано наоколо. Изпълваше го обезпокояващото чувство, че го вземат за глупак. Наистина беше нелепо — от него не можеха да вземат нищо, освен труда му. И така да е, пак не му харесваше.

Най-напред, сигурно нямаше никаква мина, но тогава защо са всичките тези приготовления? Защо да отиват на опасно място, където рискуват да ги застрелят, ако наистина не се надяват да спечелят много? Обезпечените със злато пари в ръката му си бяха съвсем истински.

Мушна ги в джоба на панталоните си и въздъхна озадачено. Никога не беше попадал на такава шайка странни риби — този адвокат с меден език и подканящ поглед, отгледаната в манастир Микаела с кокетния си вид и подскачащи отпред полукълба и сипаничавия Сами Дарлинг, чиято ръка непрекъснато висеше на около два инча от изтритата от употреба кокалена дръжка на револвера.

Човек трябва съвсем да си е изгубил акъла, за да се хване с такива като тях! На Джонстън му се струваше, че би трябвало да го застрелят за назидание на другите глупци, но както и да го тормозеха съмненията, не можеше да избие от главата си парчето син кварц.

Влезе обратно в конюшнята, за да вземе мулето си.

Собственикът, който довършваше започнатата от Джонстън работа, проточи пуешкия си врат над яслата:

— Обичам хората, които не забравят приятелите си.

Джонстън, без да му обръща внимание, мина през другата врата. Видя мулето в най-отдалечения край на обора, върна се и изръмжа:

— Къде му са юздите и седлото?

— Ще ги донеса — провикна се Кели. — Стой там, ще ти доведа и мулето.

Като че ли Джонстън вече беше получил богатствата си.

Изсумтя. Всеки, който е достатъчно глупав, за да повярва на такова нещо, може да повярва и на всичко друго.

Той се качи и седна на най-близката преграда, готов да почака, докато му окажат тази толкова непривична за него услуга. Отново през главата му мина мисълта да се махне от тези смахнати безумци. Извади от джоба си пачката пари, дадени му за провизии, и вече наближаваше да преброи двеста, когато очите на Кели се изцъклиха до тези на мулето му.

Най-сетне старото дрънкало сякаш беше занемяло.

Джонстън мушна банкнотите в джоба си, слезе от преградата и се качи на седлото. С насмешка докосна периферията на шапката си и каза:

— Много здраве на приятелите, които питат за…

— Чакай! — изквича Кели. — Къде е тази мина, която получаваш?

— Хо-хо! — Джонстън се разсмя дълбоко в корема си. — Бас хващам, готов си мило и драго да дадеш, за да ти кажа, нали? И конюшнята ще ми отстъпиш, може и ризата от гърба си…

— Разбира се! — провикна се Мозес Кели и изтри потта от челото си. — Можем да станем и съдружници, ако ми кажеш къде е мястото…

— Какво ще кажеш да черпиш по едно за това, а?

Кели го погледна, сякаш беше ръгнат с нож, но новопоявилата се възможност да забогатее бързо означаваше твърде много за него. Той тръсна глава и забързано отиде да изрови змийската си отрова.

Джонстън се изкиска доволен, че е излязъл отгоре на такъв скръндза, за който се говори, че още не е похарчил и първия си спечелен четвърт долар, смушка мулето и излезе пред конюшнята, където го настигна Кели с бутилката си.

Джонстън я задържа достатъчно дълго пред очите си, за да може при отслабващата дневна светлина да види, че съдържанието й е силно намаляло, после измъкна тапата, отметна глава назад и изля остатъка в себе си.

Наду бузи и изпусна въздух.

— А-а-а, точно това ми трябваше — каза той и върна празната бутилка. — Е, това е. Дръж си панталоните закопчани.

Взе юздата в ръце.

— Проклятие! — извика Кели и сграбчи крака му. — Обеща да ми кажеш къде е тази руда!

— Няма никаква руда. Според мен няма и изоставена мина. Има я само на хартия. Казват, че била открита от Пералта. Принадлежала на семейството от триста години…

— Няма значение — проскимтя Кели вън от себе си, — само ми кажи къде е мястото.

— Това тъкмо е въпросът. Иначе защо ще ме вземат мене? Проклетата мина уж е била изоставена и никой сега не знае къде е. Имат някаква щура стара карта… — Той поклати глава.

— Но ти каза…

— Ангажиран съм, за да помогна да я открият. Само това мога да ти кажа сега… Освен… че отиваме на място, което не е за хора със слаби сърца. Отиваме в Тонто… ако искаш да пратиш много поздрави на Греъм или Тюксбъри…