Нора Робъртс
Сезони на любовта (7)

Шеста глава

— Ти си си загубил ума. — Лейна бе толкова шокирана, че не можеше да се бори. Гледаше го със зяпнала уста. Излязоха през вратата и тръгнаха по тротоара. — Пусни ме — говореше спокойно, защото бе сигурна, че ако повиши глас, от това нещата само ще се влошат. — Пусни ме, Д.К. Овладей се.

— За твое добро е — изръмжа той, като крачеше по тротоара и гледаше мрачно право пред себе си. — Ако не те бях измъкнал, докато се усетиш, щеше да си омъжена за някакъв банкер на име Хенри.

Лейна никога не бе чувала за психически отклонения в семейство Макгрегър. Но пък сигурно такива неща можеха да се потулват.

— Добре, достатъчно. — Децата ги сочеха и се кискаха. Една жена, която поливаше петуниите на прозореца си, спря да ги погледне. — Казах ти да ме пуснеш и говоря сериозно.

— Няма да се върнеш там. Ти нямаш представа какво ти е подготвил онзи стар сводник. Първото ще бъде: „Запознай се с моя млад приятел, банкера Хенри.“, а следващото ще е да подреждаш чиниите за сватбеното тържество. Той няма милост.

— Няма да ме носиш като колет по улицата. — Което, осъзна тя, бе точно както се чувстваше. Д.К. бе минал две преки, без дори да се задъха. Ръцете му бяха от желязо, призна неохотно. — Пусни ме и аз ще забравя, че това се е случвало, дори ще забравя, че ме постави в неудобно положение пред роднините ти и пред леля Майра, ще забравя обидата и унижението. И най-вече ще забравя теб, дръвник такъв.

— Лукав е — продължаваше Д.К., сякаш не я бе чул. — Лукав и подъл, и сега се е заел с теб. Господ да ти е на помощ.

Гневът й кипна — а Лейна чувстваше, че досега се бе държала възхитително сдържано. Удари го с юмрук по рамото, от което само я заболяха кокалчетата.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Така постъпи и със сестра ми. Тя вече е женена и има син. И с братовчедите ми. С цели трима от тях. Сега е развил мания за величие. Мисли си, че е супер сводник. И погледът му е попаднал върху теб, малката.

Отново го удари, този път с длан по бузата. Както и очакваше, това бе все едно да удари гранит.

— За кого говориш? Слушай, ако не ме пуснеш…

— За самия Макгрегър, разбира се. Вътре ще поприказваме за това.

— Вътре ли? — Не успя да мигне, когато той отвори с рамо една врата. — Къде вътре? Искам да ме пуснеш!!!

— У нас. Очевидно ти не разбираш какво е намислил. Хиляди хора не биха разбрали. Като се оправим с тази история, ще ми благодариш.

— Да ти благодаря ли? Е, добре, благодаря ти, Дениъл Кембъл Макгрегър. — Бученето в главата й почти остави на заден план факта, че той я носеше в асансьора. В пълния асансьор. Срещу тях сияеше симпатично семейство на средна възраст. Гъста червенина изби по шията й.

— Здравей, Д.К., как си?

— Много добре. — Двойката излезе във фоайето и той бързо се усмихна на жената. — А вие?

— Прекрасно. Такъв красив ден.

Когато вратите на асансьора се затвориха, Лейна просто стисна очи. Очевидно, реши тя, този човек имаше навика да носи жени в апартамента си. Съседите му бяха свикнали с това. Защо трябваше да се смущава, след като бе просто една от многото?

— Струва ми се, ясно ти е, че твоят и моят начин на живот са коренно противоположни — чу се тя да казва със спокоен, ясен глас, който заглуши бумтенето на сърцето й. — И макар да имаме някакви семейни връзки и да живеем в един и същ квартал, мисля, че не би трябвало да е проблем да се избягваме оттук до края на живота си. — Пое въздух да се успокои и бавно го издиша. — А сега, разбирам, че се повтарям, ала искам да ме пуснеш.

Гневът му се бе разсеял достатъчно, за да се почувства подлуден от начина, по който Лейна ухаеше. Хладно, спокойно сексапилно. А това, дето си обърна главата така, та лицата им се оказаха толкова близо, че устните им едва не се докоснаха, си беше, в края на краищата, нейна грешка. Какво се очаква от един мъж да направи в такъв случай, освен хубавичко да я вкуси? Така и направи. Лесно намести устните си върху нейните, търпеливо изчака да отмине първата изненада и ненаситно погълна бързо избухналия й горещ отговор.

„Липсваше ми.“ Прошепна го, а може би само си го помисли.

Тя се обърна към него и вплете пръсти в косата му, докато устните й се движеха под неговите. Тихо измърка и Д.К. целият пламна.

Вратите са отвориха и започнаха отново да се затварят, преди той да бе успял да помисли достатъчно ясно, за да ги подпре с рамо.

Лейна привлече главата му, за да не позволи на устните му да се отделят от нейните. Сърцето й бе полудяло и гърмеше в някакъв първичен ритъм, който отекваше в кръвта й. А след него идваше желание, бясно желание.

Когато Д.К. изруга и откъсна устните си, съзнанието й започна да се прояснява.

— Какво?

— Опитвам се да намеря проклетия ключ. — Ако не успееше да отключи и да я внесе вътре, струваше му се, че накрая можеше да я вземе направо тук, в коридора.

— Какво? — попита тя отново и закри лицето си с ръце, когато съзнанието й започна да се възвръща. — Почакай. Това е…

— Ето. — Той отвори широко вратата, после се обърна да я изрита и отново притисна устните си към нейните.

— Не, почакай.

— Ще говорим после. — Отдръпна се само на сантиметър и горящите му сини очи се впиха в нейните. — Сега ще довършим това.

— Не, ние… — Не можеше да си поеме въздух, не можеше напълно да улови изплъзващия се разсъдък. За пръв път в досегашния си живот не успяваше да го намери. Струваше й се, че все пак щеше да се впусне в това диво, бясно пътуване.

— После ще поговорим — повтори Д.К. задъхано и отново привлече устните й.

Трябваше да сложи ръце върху нея. Остави я да стъпи на крака, притисна гърба й към вратата и плъзна широките си художнически длани по тялото й. Лейна бе тънка като върба, изящна, необикновена. После смъкна пуловера през главата й и повтори с устни пътя на ръцете си. Хвана я за кръста, отново я повдигна от пода и започна да я поглъща. Тя извика и впи ръце в раменете му. Краката й кой знае как се бяха обвили около кръста му. Страстта я блъскаше с безмилостните си юмруци и я насочваше в един затворен свят, където горещината бе непоносима, а отговорът бе само един.

— Сега! Веднага! — Думите прогориха гърлото й. Лейна с треперещи пръсти посегна към ризата му. Отчаяно впи зъби във врата му.

В следващия момент бяха на пода, борейки се с дрехите си, задъхани като животни, търсещи плът. А плътта бе мокра от желание.

С едно яростно и внезапно движение той я извъртя към себе си. Очите му горяха диво. Повдигна бедрата й.

— Сега — повтори, като гледаше лицето й. — Веднага.

Изпълни я. Тя го обгърна. Времето спря — никакво движение, никакво усещане. Светлината струеше през прозорците, широки лъчи, в които танцуваха прашинки. Сърцето му се блъскаше срещу нейното.

Лейна се опитваше да се задържи тук, точно върху този тънък и опасен ръб. Ала тялото й се молеше за още. Започна да се движи. Изви се назад, изгубена в реката от удоволствие. Простена, когато Д.К. се наведе да докосне с устни кожата й, потрепери, когато те се затвориха гладно върху гърдите й.

Темпото се ускори и тя се движеше с него, ликуваше в него. Той не можеше да се насити. Ръцете му се спускаха надолу, после отново нагоре. Вкусът й избухваше в него и само засилваше копнежа за още. Всеки стон или накъсано ахване му доставяха нови трепети. После ноктите й се впиха в гърба му, тялото й се изви като натегнат лък. Д.К. не можа да се удържи да не се прехвърли през върха заедно с нея. Можеше да е спал и цяла седмица. Тази мисъл се прокрадна в съзнанието му, докато лежеше по гръб, прегърнал Лейна. Със затворени очи, блажено отпуснат, лениво я погали по косите. Кой би помислил, че зад тази студена и сдържана госпожица Дрейк се крие дива котка? Бе доволен, че именно той бе разбил ключа на клетката.

Лейна бе ужасена. Или много й се искаше да бъде. Беше гола и лежеше на пода, а дрехите й бяха разпръснати около нея. Току-що бе правила див и безсъзнателен секс с мъж, когото не бе съвсем сигурна, че харесва.

Безсъзнателен бе точната дума, призна тя. Съзнанието й просто изключваше всеки път, когато Д.К. я докоснеше. Никога през живота си не се бе държала така. Да дърпа дрехите на един мъж, да впива зъби и нокти в плътта му, да му позволява да я докосва и да взема отново и отново, докато започне да стене…

И се чувстваше… Великолепно.

Просто физическа реакция, каза си Лейна. Продължаваше да държи очите си затворени, като се мъчеше да открие здравия си разум някъде сред сиянието, което й се струваше, че я обкръжава. Не бе спала с мъж от… Е, от много дълго време. Тялото просто бе изневерило на убежденията й. Тя, в края на краищата, бе човек и бе податлива на основни човешки потребности. А това преживяване определено бе измежду най-основните… Сега бе време отново да постави нещата в някакъв ред. Прокашля се и седна.

— Е? — Това бе най-многото, което успя да измисли размътеният й мозък. Посегна към пуловера си. Къде, за бога, бе сутиенът й?

Д.К. отвори леко очи да я погледне. Косата й бе разрошена, кожата й порозовяла.

— Какво правиш?

— Обличам се.

— Защо?

По дяволите сутиена, реши Лейна. Нямаше да пълзи по пода да го търси.

— Аз никога… Не ми се е случвало… Това беше само секс.

— Това беше наистина страхотен секс.

Тя пое въздух, стегна се и го погледна. Знаеше, че ще се е ухилил. И наистина, пред нея бе един огромен мъж със страхотна фигура, разрошена гъста коса, невъзможно сини очи и самодоволна усмивка.

Ценностната й система простена. Очарователната идея да припълзи върху него и да си отхапе малко заблестя в съзнанието й.

— Аз не правя такива неща. — Изхвърли идеята и нахлузи пуловера през главата си.

Той вдигна вежди и седна.

— Никога или като правило?

— Никога. Това беше просто… Самозапалване, така да се каже. Както ти забеляза, ние сме свободни, необвързани големи хора, така че нищо страшно не се е случило. Но… — Започна да се обръща да си търси панталоните и ръцете му лукаво се плъзнаха под пуловера. — Аз си отивам. — Ала гласът й бе загубил силата си.

— Добре. — Д.К. нежно я захапа по брадичката и усети потреперването й.

— Ние не се разбираме. Ние не можем… Това беше грешка.

— А ти не обичаш да допускаш грешки, така че трябва да опитаме пак. — Съблече й пуловера и я привлече по-близо. — Докато стане както трябва.

И как, питаше се Лейна, бе стигнала до леглото му? Ако можеше да се нарече легло един дюшек на пода на стая, пълна с кашони.

Гледаше невиждащо към тавана. Бе позволила това да се случи. Бе отговорна за собствените си действия — дори задето бе допуснала да бъде прелъстена. Определено бе участвала с желание в това и можеше да обвинява единствено себе си за сегашното положение.

А какво, по дяволите, бе сегашното положение? Нямаше опит с такъв вид безотговорно, спонтанно и безразсъдно поведение. Тя бе разумна жена, която имаше добре обмислен, разумен план за живота си.

Такива отклонения можеха да доведат само до опасни завои и внезапни пропасти.

— Трябва да си вървя.

До нея Д.К. простена:

— Миличка, убиваш ме. — Всеки път, когато Лейна заявяваше, че ще си върви, той бе принуден да я убеди в обратното.

— Не, говоря сериозно. — Опря ръка на гърдите му, когато Д.К. се изтърколи върху нея. — Това трябва да престане.

— Да го наречем малка почивка. — Той весело целуна върха на носа й. — Умирам от глад. Какво ще кажеш за китайска храна?

— Казах ти, че трябва да си отивам.

— Добре, нека са спагети. Дават повече енергия.

Как можеше да я накара да й се иска да го оскубе и в същото време да се смее?

— Ти не ме слушаш.

— Лейна… — Той седна и размърда рамене. Мина му през ума, че от седмици не се бе чувствал толкова спокоен и доволен. — Досега и двамата сме разбрали, че сме добри в леглото. И на пода. И под душа. Ако сега си тръгнеш, след един час и двамата ще искаме отново да се върнеш. Така че нека просто си вземем нещо за хапване.

Тъй като завивките бяха на пода, тя грабна една възглавница и я притисна към себе си.

— Това няма повече да се случи.

— Какво ще кажеш за фетучини с червен сос?

— Да, много хубаво.

— Добре. — Д.К. взе телефона и набра номера на един италиански ресторант наблизо, който доставяше храна по домовете. — Ще пристигне след около половин час — каза й. — Долу имам бутилка мерло.

Стана, навлече едни джинси и излезе. Лейна цяла минута остана където си седеше. Щеше да позволи отново да се случи, осъзна тя. С въздишка отметна назад косата си. Добре, щеше да направи това, което бе разумно. Щеше да слезе долу, да вечеря културно с него и да обсъди положението. После щеше да си отиде и никога вече да не го види.