Нора Робъртс
Сезони на любовта (12)

Първа глава

Дънкан Блейд залагаше на шанса. Дали бе малък или голям, нямаше значение, стига да го знаеше. И мизата да бе достатъчно висока.

Освен това беше човек, който обичаше да печели.

Хазартът бе в кръвта му — идваше и от шотландците Макгрегър, и от команчите Блейд. Нищо не му подхождаше повече от ръководството на „Принцесата на команчите“. Това само по себе си бе хазарт. Откак се помнеше, родителите му бяха работили в хотели. — Атлантик Сити, Вегас, Рино и другаде. Корабът бе мечтата на Дънкан, мечта, която бе замислил, планирал и отгледал. Разбираше, че семейството му се доверява да я реализира.

Нямаше никакво намерение да ги разочарова.

Изправен на доковете на Сент Люис, пъхнал ръце в задните джобове на панталоните си, той гледаше своята истинска любов.

„Принцесата“ бе красавица, мислеше Дънкан, с дълги, изящни форми, широки палуби и луксозни парапети. Бе построена като копие на класическите параходи, които някога бяха пухтели нагоре-надолу по реката, превозвайки пътници, товари… И комарджии. Бе прясно боядисана в ослепително бяло, а трюмът й бе яркочервен. Под очарованието се криеше сила. А едновременно със силата имаше лукс.

Дънкан искаше неговите клиенти да се отпуснат и да бъдат щастливи. Храната щеше да бъде изобилна и първокласна, развлеченията на най-високо ниво. Каютите варираха от уютни до пищни. От всеки от трите салона се разкриваше великолепен изглед към реката.

А казиното… Е, казиното в края на краищата бе сърцето на всичко.

Пътниците плащаха за пътуването — и за шанса да спечелят.

„Принцесата“ щеше да плава от Сент Люис до Ню Орлийнз, като по пътя спираше в Мемфис и Натчез. Тези, които решеха да останат на борда през двете седмици на цялото пътуване от север на юг и обратно, нямаше да скучаят. И независимо дали щяха да слязат на брега с печалба, Дънкан знаеше, че няма да са си дали парите напразно.

В момента живееше с предчувствието за едно ново пътуване. Около него екипажът пренасяше товари и продукти в нетърпимата юлска жега. Той трябваше да подготвя документи, да проверява подробности, но му се искаше за момент да спре и да наблюдава работата. На кораба други членове на екипажа миеха палубите, освежаваха боята, лъскаха месинга и чистеха стъклата.

Късно следобед „Принцесата“ щеше да блести, за удоволствие на пътниците, изкачващи се по трапа.

Всичко бе на място. Почти.

Кафявите му очи се присвиха зад кехлибарените стъкла на тъмните очила. Новата му главна изпълнителка още не се бе появила. Закъсняваше вече почти с двадесет и четири часа. Ако не се появеше още четири часа, щяха да се подготвят за отплаване без нея.

Раздразнен, че удоволствието му от момента се бе помрачило, Дънкан извади от джоба си преносимия телефон и отново позвъни на агента на Кет Феръл.

Докато чакаше връзка, се разхождаше по дока с дълги и спокойни крачки. Външният му вид издаваше неговия произход — висок и мургав, с тъмнозлатиста кожа, тъмнокафяви очи, обрамчени от гъсти и тежки ресници, с правата черна коса на неговите прадеди команчите. Лицето му бе тясно, с високи остри скули и дълъг прав нос. Устните бяха плътни и винаги готови да се усмихнат.

Сега обаче той не се усмихваше.

— Сисъроу? Блейд се обажда. Къде, по дяволите, е моето дарование?

Докато Сисъроу се превземаше по телефона, от слушалката долиташе бруклинската гълчава.

— Няма ли я още? Хей, казвам ти, на това хлапе може да се разчита. Нещо трябва да я е забавило. Ще дойде и ще те тръшне в земята, гарантирам ти.

— Приятел, ти ми беше гарантирал, че тя ще е тук вчера по обед. Първото й изпълнение е тази вечер. Не поддържаш ли връзка с клиентите си?

— Разбира се, разбира се, обаче Кет… Е, тя си прави, каквото си знае. Обаче си заслужава всяко пени, което й плащаш. И повече. Ти успя да я хванеш, докато още се изкачва към върха. Почакай една година, и…

— Пет пари не давам за следващата година, Сисъроу. Аз се занимавам със сегашния момент. А в момента не виждам твоята клиентка.

— Ще дойде, ще дойде. Виж, брат ти много я хареса. Във Вегас им взе акъла.

— Брат ми е много по-търпелив от мен. Докарай ми я тук до един час, иначе ще те съдя за нарушаване на договора. А тогава ставам гаден.

Дънкан прекъсна връзката, преди да изслуша ломотенето отсреща, пъхна телефона обратно в джоба си и се запъти към кораба.

Брат му Мак наистина бе одобрил Кет Феръл. А Дънкан безусловно вярваше на преценката на Мак. Иначе нямаше толкова бързо да се поддаде на възторжените препоръки на дядо си и да я наеме без прослушване.

Изглеждаше добре, дяволски добре, помисли той, като си спомни снимката й — красива и сексапилна. А демонстрационният запис, който Сисъроу му бе пратил, доказваше, че и гласът й си го биваше.

Ала това изобщо не го топлеше, ако проклетата жена не се появеше.

Вниманието му бе привлечено от девойчето, което се бе запътило към трапа. Опърпани джинси, разкривена раница, изтъркани маратонки. Ниско над челото й бе нахлупена бейзболна шапка на бели и черни черти, а върху носа й бяха кацнали кръгли слънчеви очила. Дънкан въздъхна. Жалко, помисли той, че децата нямат повече усет за модата.

Избърза да я настигне, преди да се бе качила на борда.

— Съжалявам, миличка, не може да се качиш. Преди три не се допускат пътници, а и ще трябва да дойдеш с родителите си.

Тя се спря и намести с пръст тъмните си очила. Дънкан мярна очите зад тях и трепна от изненада. Те бяха пронизващи и яркозелени, със златисти отблясъци край зениците. Мина му през ума, че след някоя и друга година тези очи щяха да са достатъчни да накарат мъжете да падат в краката й. За негово удивление сега те се плъзнаха нагоре, после надолу и отново нагоре, преди да се впият в неговите с дръзко нахалство, от което той не можеше да не се възхити.

— Ти пък кой си?

Би трябвало да е забранено със закон една жена да има такъв глас, преди да е навършила двадесет и една година, реши Дънкан. В него звучаха всички обещания на една зряла и опитна жена.

— Аз съм Блейд. Корабът е мой — заяви той и кимна към „Принцесата“. — А ти си добре дошла, когато станеш пълнолетна.

Устните й трепнаха със същото безгрижно нахалство, което светеше в очите й.

— Искаш да ми провериш документите ли, Блейд? Паспортът ми е някъде вътре — потупа тя по раницата. — Но понеже малко закъсняваме, защо не си спестим труда? Аз съм твоята певица, сладурче. — Протегна му ръка и очите й се присвиха. — Кет Феръл. И миналия месец навърших двайсет и пет.

Сега би могъл да я познае, предположи той. Ако извикаше на помощ въображението си. Очите й би трябвало да му подскажат. Ала на снимката не се виждаха луничките по носа, а имаше див водопад от тъмночервени коси. Сега от него нямаше и следа и Дънкан се зачуди как ли бе успяла да го напъха целия под грозната шапка, която носеше.

— Закъсня.

— Забавих се. — Усмихна му се лъчезарно. — Не трябваше да оставям Сисъроу да ме уговаря да отида на онзи купон в Бейкърсфийлд. Изтървах си самолета, трябваше да сменям билета. Ужасна досада. Слушай, там в едно такси е целият ми багаж. Искаш ли да се погрижиш за това вместо мен? Аз ще отида да хвърля един поглед на сцената.

— Почакай. — Той я хвана здраво за ръката, преди да бе успяла да се обърне. — Стой тук. — Изпита удовлетворението да види как в тези забележителни очи просветна раздразнение, после отиде при един от членовете на екипажа и му даде указания да пренесе багажа на Кет на палубата. — Ще отидем да погледнем сцената заедно — съобщи й Дънкан, хвана я отново за ръка и я поведе към трапа. — А след това ще проведем един кратък урок как се работи с това ново и удивително изобретение, наречено телефон.

— Никой не ми е казвал, че си толкова духовит — подметна тя сухо. Но понеже искаше да получи тази работа, много искаше, преглътна следващата си саркастична забележка. — Виж какво, извинявай. Когато човек пътува, понякога се натъква на препятствия. Аз се натъкнах на няколко. Пристигнах веднага щом успях.

И да го вземат дяволите Сисъроу, помисли тя, задето не й остави достатъчно време да стигне от Калифорния до Мисури. Изпускането на полета означаваше, че трябва да се примири с прехвърлянето от самолет на самолет и със закъсненията по време на цялото пътуване през страната.

През последните двадесет и четири часа не бе спала, само бе дремвала по няколко минути и не бе яла, освен когато успяваше да грабне нещо и да го излапа набързо. А сега този сякаш слязъл от първа страница на списание мъж й се караше, че малко е закъсняла.

Ала той беше Блейд и беше Макгрегър. Между двете имена имаше достатъчно сила, която можеше да даде тласък на кариерата, за която бе работила през целия си живот.

Щеше да е страхотен купон. Палубите блестяха от чистота, забеляза тя, парапетите романтично напомняха на френския стил, който бе виждала по картинки и филми, стъклата светеха. Очевидно Блейд управляваше един добре уреден и красив кораб.

Той отвори една от двойните врати, боядисани в яркочервено, и я покани с жест да влезе. Кет пристъпи вътре преди него, опря ръце на хълбоците си и огледа помещението.

Както и отвън, и тук се усещаше излъчването на чар и традиция. Кръглите масички бяха разположени достатъчно близко, за да се чувстват посетителите уютно, но с достатъчно разстояние между тях, за да не си удрят лактите. Осветлението в залата бе от висящи свещници, а килимите бяха в същия жизнерадостен червен цвят.

Барът в далечния ъгъл бе извит. Стилно, помисли Кет, а и така се улесняваше движението. Високите столове бяха с месингови облегалки, а зад бара проблясваше огледало.

Тя се приближи към сцената, възхитена от полирания паркет. По пътя с удоволствие забеляза портрета си на плаката, разположен пред страхотното пиано.

Когато стигна до средата на сцената, спря, затвори очи и пое въздух. После изпя първите два такта от „Бурята“.

В дъното на залата Дънкан едва се сдържа да не зяпне. Тази жена имаше глас, който стигаше направо до душата и изпълваше помещението без помощта на никакви микрофони.

— Добра акустика имате тук — отбеляза Кет.

Дънкан също трябваше да си поеме въздух.

— Добри дробове имаш.

Тя се засмя. Знаеше точно какво има. Гласът й бе всичко, което някога бе имала, и с него възнамеряваше да се изкачи до върха.

— Благодаря, сладурче. Това е моята малка заявка за славата. Ще трябва да направя проверка на звука и една кратка репетиция. Покажи ми моята гримьорна, каютата ми, дай ми един сандвич и ще се захвана за работа.

— Имаш представление след… — Той погледна часовника си. — Осем часа.

— Никога не си изпускам реда. — Кет свали очилата си и ги окачи на яката на тениската. — Ще си свърша работата, Блейд.

Той искаше да е сигурен.

— Гримьорната ти е зад сцената, между главния салон и казиното.

— Хитро. Значи тук пият, после излизат и се изръсват на игралните маси. Будали.

Дънкан вдигна вежди:

— Доколкото разбирам, ти нито пиеш, нито играеш комар.

— Не, това ми е правило. Пиенето замъглява мозъка, а комарът — когато играеш срещу банката — означава загуба. Аз не обичам да губя.

— Аз също. — Той я преведе през друга летяща врата и наляво по къс коридор. — Това е твоята гримьорна.

Нейната, помисли тя. Бе изминало само малко повече от една година, откак за пръв път бе имала своя собствена гримьорна. Все още тайно се вълнуваше от това. Вече нямаше да дели пространството със стриптийзьорки или танцьорки от ансамбъла. Нямаше да се бие за място пред огледалото, нито да се рови из джунглата от костюми, за да намери своя.

Нейна, помисли отново и огледа малката подредена стая.

Осветено огледало, дълга тоалетка, тапициран стол, гардероб. И, Господ да благослови Америка, уютно диванче.

— Малко е тесничка — сви Кет рамене, защото й се искаше да затанцува. — Ала ще се оправя. Ще ми трябва малко помощ да си пренеса гардероба.

— Ще я получиш. Но първо да те ориентирам как стоят нещата.

Тя тръгна неохотно. Искаше й се да седне на това диванче, да заключи вратата и да се усмихне. Вместо това тръгна навън след него през казиното с масите със зелено сукно, шарени рулетки и блестящи автомати.

Това, както си представяше, бе неговата сцена. Колкото и ежедневно да бе облечен — а сигурно според него добре скроените панталони и бялата копринена риза бяха ежедневно облекло — това бе съвършеният образ на традиционния корабен комарджия.

И не си представяше, че той често си тръгва с олекнал джоб.

— Две представления на вечер — съобщи й Дънкан, докато излизаха на осветената от яркото слънце палуба. — Дните ти са до голяма степен свободни, въпреки че насърчаваме персонала да общува с пътниците. Ще се храниш в трюма с екипажа. Закуската е от шест до осем, обедът от единадесет до един, вечерята от пет до седем. Обещавам, че няма да останеш гладна.

— Радвам се да го чуя. Аз имам голям апетит.

Той я погледна. Бе тънка като тръстика, макар снимките да разкриваха някои много съблазнителни извивки. Дънкан познаваше и уважаваше тънкостите на женското бельо и какво можеше то да направи за разкрасяването на фигурата.

— Можеш да ползваш и здравния център, също в трюма. Сама си плащаш напитките, а тъй като не пиеш — като правило — не би трябвало да ти казвам, че ако се напиеш на кораба, първия път получаваш предупреждение, а втория път напускаш. — Тръгна по стълбите надолу и зави по друг коридор. — Пътническите каюти. Можем да поемем сто и двайсет пълни резервации и още петдесет, когато сме спрели в пристанище. — Спря до една каюта и отвори вратата. — Първа класа — обясни и я пусна да влезе.

— Добре, добре. — Каютата бе по-просторна, отколкото си бе представяла, с широко легло и плюшен диван. Мебелировката изглеждаше старинна, и според нея бе истинска. Цветята бяха свежи, а зад остъклените врати над реката се надвесваше малко извито балконче. — Сигурно струва цяло състояние.

— Получаваш това, за което си плащаш. Хората идват тук да се отпуснат, да се забавляват, и ние им даваме това, което струват парите им.

— Сигурна съм. — Един ден, помисли Кет, един прекрасен ден щеше да живее в такава стая. И тогава щеше да се изтегне на леглото, гола като бебе, и да се смее, докато я заболят ребрата.

И щеше да забрави долнопробните мотели, претъпканите стаи и хотелите с проститутки, в които бе живяла преди.

— Е, сладурче, не вярвам служителите да получават такива готини кафези, така че къде е моят?

— Едно ниво по-надолу. — Той отстъпи назад, ала докато Кет минаваше през вратата, раменете им се блъснаха.

Дори миришеше скъпо, помисли Кет с леко раздразнение. Самата тя сигурно миришеше както се чувстваше. Като парцал. И ако още малко не получеше онзи сандвич, щеше да се разциври.

И по-рано си била гладна, помисли отново и тръгна след Блейд надолу по стълбите. Просто мисли за нещо друго. За каквото и да е друго.

Като например какъв хубав задник има Блейд. Определено първокласен. Изсмя се и той се обърна към нея.

— Какво?

— Нищо. Влача се зад теб и се наслаждавам на гледката.

Лявата му вежда се повдигна — умение, от което винаги се бе възхищавала. После, като светкавица, блесна усмивка. Уха, помисли Кет, тайно оръжие. Много ефикасно.

— Следващия път ще си разменим местата — обеща Дънкан весело и отвори вратата.

Бе по-малко от половината на каютата, която току-що й бе показал, и малкият прозорец даваше светлина, но почти нищо друго. Ала въпреки това й бе приятно да види пространството, тясното единично легло, безупречно чистия под. Куфарът й бе там и запълваше почти цялата каюта.

— Когато го разопаковаш, ще го приберем на багаж и няма да изглежда толкова претъпкано.

— Добре е. — Повече от добре, помисли тя. Миришеше на чисто. Нямаше в съседната стая да се дерат пияници, нямаше нужда да подпира със стол бравата, за да спи със затворени очи.

Надзърна в миниатюрната баня и реши, че няма да има проблеми с малкия като играчка умивалник, с тясната душ кабинка. Всичко там, колкото и да бе малко, светеше от чистота.

През следващите шест седмици всичко това щеше да е нейно.

— Ще се оправя. А какво става със сандвича?

— Ще кажа да свалят нещо. — Вече с цял час изоставаше от графика. — Почини си един час, настани се. Ще уредя звуковите ти проби. Главният салон ще бъде затворен до четири. Това е всичкото време, което мога да ти дам за репетиции, така че не закъснявай.

— Ще бъда там, сладурче. — Кет отиде до отворената врата и се облегна на нея, подканяйки го без думи да си тръгва. — Ще ми трябва и бутилирана вода — не газирана, не ароматизирана, просто чиста минерална вода.

Той отново вдигна тази вежда:

— Нещо друго?

— Ами… — Прокара пръст по ризата му и устните й бавно се разтегнаха в усмивка. — Времето ще покаже. Благодаря за екскурзията.

Ако тя искаше да играе, помисли Дънкан, него го биваше с игрите. Повдигна с пръст брадичката й и се приближи дотолкова, че да види как очите й стават остри.

— Мила моя, още нищо не си видяла — усмихна се и си отиде.