Нора Робъртс
Сезони на любовта (3)

Втора глава

Чувстваше се така, сякаш бе затворена в консервена кутийка с гигант. Мъжът трябва да беше поне метър и деветдесет, но изглежда без никакво затруднение караше, при това с висока скорост — колата играчка през натовареното вашингтонско движение.

Лейна се вкопчи в тапицираната дръжка на вратата, провери предпазния си колан и се помоли да не бъде размазана като бръмбар на предното стъкло преди още вечерта да бе започнала.

Един лек разговор, реши тя, щеше да отклони съзнанието й от този образ.

— Леля Майра ми каза, че сме се срещали преди години, когато баща ти беше президент. — Последната дума се получи като изпискване, защото в този момент малката кола се промъкна на косъм между огромен автобус и лъскава лимузина и после се наклони на една страна, докато правеше остър завой.

— И на мен това са ми казвали. Ти току-що си се върнала във Вашингтон, така ли?

— Да. — Лейна усети, че бе стиснала очи. Вдигна глава и храбро ги отвори отново.

— Аз също. — Тя ухае неописуемо, помисли Д.К. Това леко го разсейваше, затова отвори прозореца и в колата нахлу вятър.

— Наистина ли? — Сърцето й вече бе в гърлото.

Не виждаше ли този човек, че светофарът става червен? Нямаше ли намерение да намали? Колата влетя в кръстовището точно когато жълтото премигна и се смени с червено и Лейна се задави с възклицанието си.

— Закъсняваме ли?

— За какво?

— Ти изглежда бързаш.

— Не особено.

— Мина на червено.

Той вдигна вежди:

— Жълто беше. — Превключи на по-ниска предавка и със скърцане профуча край една бавно движеща се кола.

— Имах впечатлението, че на жълто човек намалява скоростта, за да се подготви за спиране.

— Не и ако иска да стигне там, закъдето е тръгнал.

— Разбирам. Винаги ли караш така?

— Как?

— Сякаш бягаш с кола след банков обир.

Д.К. се замисли върху описанието и се усмихна.

— Да. — Направи завоя пред хотела и спря със самоуверено скърцане на спирачките. — Пести се време — обясни той, разгъна дългите си крака и се измъкна от колата.

Тя остана на мястото си, пое си въздух и благодари наум, че бе стигнала цяла. Докато Д.К. вдигна гюрука, подаде ключовете на камериера и отвори вратата, не бе помръднала и едно мускулче.

— Ще трябва да си разкопчаеш колана. — Изчака я да го направи и й подаде ръка да й помогне да излезе. Озоваха се близо един до друг и усети отново аромата й, мекотата и формата на дланта й.

Вярно, добре изглеждаше, реши той. Очи на морска сирена върху лице като от камея. Интригуващ контраст. Въпреки че не бе портретист, понякога скицираше лица, които му бяха интересни.

Струваше му се, че няма да устои и ще скицира нейното.

Краката още не я държаха, ала бе жива. Лейна пое дълбоко въздух да се успокои.

— На хора като теб би трябвало да не им дават шофьорска книжка и никога да не им позволяват да седнат зад кормилото, особено на такава консервена кутия на колела.

— Това е порше. — Тъй като тя не изглеждаше склонна да се движи сама, Д.К. не пусна ръката й и я поведе към фоайето на хотела. — Ако си искала да карам по-бавно, защо не ми каза?

— Бях много заета да се моля.

Той се засмя, но от това лицето му съвсем не стана по-малко опасно. Лейна би казала, че дори напротив.

— Молитвите ти май са били чути. Къде, по дяволите, отиваме?

Тя стисна зъби, запъти се към асансьорите и натисна копчето. После влезе преди него и, едва сдържайки гнева си, натисна нужния етаж.

Зад гърба й Д.К. завъртя очи.

— Знаеш ли… — Как, по дяволите, й беше името? — Лейна, ако ще се мусиш, вечерта ще бъде много дълга и досадна.

Тя продължаваше да гледа право напред и да се мъчи да потисне яда си. Знаеше, че когато е ядосана, я избива на сарказъм.

— Не се муся. — Гласът й бе топъл колкото зимен ден зад полярния кръг.

Само дълбоко вкорененото възпитание не й позволи да излезе от асансьора в момента, в който вратите се отвориха. Вместо това отстъпи настрани, обърна се и любезно го изчака да застане до нея.

Гневът добавяше цвят към страните й, забеляза Д.К. и хвана ръката й. Добавяше страст към това студено и класическо лице. Ако имаше някакъв интерес към нея, щеше да се опитва колкото може по-често да слага този цвят върху бузите й и този блясък в очите й.

Ала тъй като нямаше интерес и искаше да преживее тази вечер колкото може по-спокойно и безболезнено, щеше да се помири с нея.

— Извинявай.

Извинявай, помисли Лейна, докато той я въведе в залата. Така ли? Това бе всичко? Очевидно не бе наследил нито дипломатичността на баща си, нито чара на майка си.

Поне залата бе пълна с хора и звуци. Поне нямаше да й се налага цяла вечер да говори с този невъзпитан грубиян. Още щом добрите обноски позволяха, щеше да се отдели от него и да намери някой по-нормален човек, с когото да си бъбри.

— Вино? — попита я той. — Бяло?

— Да, благодаря.

Тук бе улучил, помисли Д.К., докато вземаше чаша за нея и бира за себе си. Можеше само да е благодарен, че любимият му дядо този път не се правеше на сводник.

— Ето те! — Майра се спусна към него с протегнати ръце. О, не бяха ли чудесна двойка? Нямаше търпение да разкаже на Дениъл колко красиви изглеждаха заедно техните дечица. — Д.К., ти си греховно красив. — Наведе глава да подложи буза за целувка.

— Запазила ли си един танц за мен?

— Разбира се. Родителите ти са тук. Защо не дойдете за малко при нас? — Вмъкна се между тях и ги хвана и двамата под ръка, правейки ги едно цяло. — Знам, че трябва да общувате и, разбира се, ще искате да танцувате. Тази вечер музиката е великолепна. Но имам право да бъда егоист и да ви запазя няколко минути за себе си.

С опитността и стила, добити след дълга практика, Майра ги водеше през тълпата, като заобикаляше разговарящите групички от хора и покритите с бели покривки маси, отрупани със слънчеви пролетни цветя. Умираше си да ги гледа заедно, да изследва малките подробности на езика на телата, да наблюдава как се държат. Вече съставяше наум списъка на гостите за сватбеното тържество.

— Вижте кого съм довела — оповести тя.

— Д.К.! — Шелби Кембъл Макгрегър скочи на крака, разтвори ръце да прегърне сина си и лимоненожълтата й копринена рокля прошумоля. Червеникавите й къдрици докоснаха бузата му. — Не знаех, че ще идваш.

— И аз не знаех. — Той я притисна към себе си, после се обърна и сграбчи баща си в мечешка прегръдка.

Сребристите коси на Алън Макгрегър блестяха под светлините. Той погледна сина си и по силното му лице се разля усмивка.

— Господи, с всеки ден все повече заприличваш на дядо си.

Дори един грубиян може да обича роднините си, предположи Лейна. Ала без да иска поомекна, защото любовта между тях и радостта им от нея бяха толкова явни. Ако тя бе срещнала при подобни обстоятелства своите родители, щеше да има само безлични въздушни целувки и едно любезно: „Как си?“.

Шелби се обърна и тънките й вежди над топлите сиви очи се вдигнаха с любопитство.

— Здравейте.

— Шелби Макгрегър, моята кръщелница — представи ги Майра гордо. — Лейна Дрейк.

— Много ми е приятно, госпожо Макгрегър. — Шелби пое ръката й, приятно изненадана, че тя бе силна и умела.

— Ти трябва да си дъщерята на Дона и Матю?

— Да. Те сега са в Маями.

— Предай им много поздрави, когато ги чуеш. Алън, това е Лейна Дрейк, дъщерята на Дона и Матю… И кръщелница на Майра.

— Майра много ни е разказвала. — Алън стисна топло ръката й. — Върнала си се във Вашингтон?

— Да, господине. Приятно е да се върне човек. Имах честта да се срещна веднъж с вас. Запознаха ни, когато бях дете. Бях ужасена.

Той се засмя и й подаде стол.

— Страшен ли бях?

— Не, господине. Бяхте президент. На мен току-що ми бяха паднали двата предни зъба и се чувствах грозна и нещастна. Вие ми разказахте за феята, която събира зъбчета. — Тя се усмихна. — Влюбих се във вас.

— Наистина ли? — Алън намигна на жена си, а Шелби се засмя.

— Бяхте първата ми любов. Минаха поне две години, докато ви измести Денис Райли, и то само защото той изглеждаше ужасно мъжествен в скаутска униформа.

Очарователно, помисли Д.К., като наблюдаваше как Лейна говори с родителите му. Изведнъж такава топлота и оживление. О, студенината още я имаше, като тънък гланц на повърхността, но под нея разцъфваха чар и жизненост, като пурпурния цвят на млада роза. Когато се засмя, смехът й прозвуча като шепот през мъгла. Сексапилен, ала дискретен. Трябваше да признае, че бе удоволствие да я гледа — плавните, пестеливи движения, блестящото поклащане на златистата й коса, извивката на меките й сочни устни.

Бе занимателно да я слуша — този тих, обработен глас. Особено ако не се налагаше да говори с нея.

— Д.К., за бога! — прошепна Майра и незабелязано го смушка с лакът. — Дори не си я поканил на танц.

— Какво?

— Покани Лейна на танц — изсъска тя, едва сдържайки нетърпението си. — Къде останаха добрите ти обноски?

— О, извинявай. — По дяволите, помисли той, но послушно докосна рамото на Лейна.

Тя едва не подскочи. Бързо обърна глава и очите им се срещнаха. Почти бе забравила за съществуването му. Бе изоставила задълженията си, трепна вътрешно. Нагласи на лицето си усмивка и се приготви да пренесе вниманието си от симпатичните родители към невъзпитания им син.

— Искаш ли да танцуваме?

Сърцето й отиде в петите. Ако Д.К. танцуваше както караше, щеше да има голям късмет, ако си тръгне от дансинга с непокътнати крайници.

— Да, разбира се.

С чувството, че се приближава към готов за стрелба взвод, стана и му позволи да я отведе на дансинга. Поне музиката бе прекрасна, помисли Лейна. Бавна, замечтана, със силна духова секция. Доста двойки бяха решили да се възползват от нея, така че дансингът бе пълен. Достатъчно пълен, надяваше се, така че партньорът й да не се чувства длъжен да се носи по него, да я настъпва по пръстите и да й изкълчва ръцете.

Той спря близо до края и я обърна в ръцете си.

Това бе изненада, реши тя, пълна изненада, от която умът й се замъгли. Кой би повярвал, че такъв огромен мъж можеше да се движи така добре? Голямата ръка на кръста й не бе нито груба, нито непохватна, а много, много мъжествена. Караше я безпощадно да чувства, че между нея и кожата й имаше само една тънка преграда от коприна.

Светлините примигваха и танцуваха по лицето му, по не съвсем обузданата тъмна грива. Раменете му бяха толкова широки, помисли Лейна вцепенено. Очите му толкова сини.

С всички сили се мъчеше да изхвърли от съзнанието си тези нелепи мисли.

— Родителите ти са чудесни хора.

— Аз си ги харесвам.

Тънка е като върба, мислеше Д.К. Роза с дълго стебло. Гледаше как светлините играят върху лицето й, без да осъзнава, че я бе привлякъл по-близо към себе си. Телата им си пасваха като парченца от сложен пъзел.

Пулсът й се ускори. Без да мисли, плъзна ръка по рамото му така, че пръстите докоснаха врата му.

— Хм… — За какво говореха?. — Бях забравила колко прекрасен може да бъде Вашингтон през пролетта.

— Ъхъ. — По гърба му пропълзя желание и се сви на топка в корема му. Откъде, по дяволите, се бе взело? — Искам да скицирам лицето ти.

— Разбира се. — Не бе чула и дума от това, което той каза. Единственото, което можа да помисли, беше, че една жена би могла с блаженство да се удави в тези очи. — За утре май предвиждат дъжд. — Пръстите му се спуснаха по гърба й и тя тихо въздъхна.

— Прекрасно. — Ако наклонеше глава, можеше да има тези устни, да открие дали вкусът им ще успокои внезапно обзелото го желание, или ще го засили.

После музиката свърши. Някой се блъсна в тях и сякаш спука тънкия стъклен мехур, който ги обграждаше.

И двамата направиха по крачка назад. И двамата се намръщиха.

— Благодаря — произнесе Лейна и гласът й отново бе старателно овладян. — Много ми беше приятно.

— Да. — Д.К. я хвана за ръката, много леко, много неангажиращо. Искаше да я върне до масата, да я стовари там и да избяга, докато умът му се проясни.

Повече от готова да му помогне, тя се остави да я заведе. Искаше бързо да седне, преди краката да й изневерят.