Нора Робъртс
Сезони на любовта (2)

Първа глава

Светлината струеше през високите прозорци и хвърляше ярки сапфиреносини и рубиненочервени петна. Обливаше мъжа, който стоеше пред платното като сражаващ се воин и въртеше четката като копие.

Той имаше лице на воин — сурово, напрегнато, с изсечени скули, плътни, но съсредоточено стиснати устни и блестящи сини леденостудени очи под сключени вежди с цвят на махагон. Косата му се виеше над ушите и падаше върху яката на опръсканата джинсова риза, която носеше вместо престилка. Бе навил ръкавите до лактите и когато замахваше с четката по платното, силните му мускули играеха.

Имаше тяло на воин — широки рамене, тесни бедра и дълги крака. Беше бос. Големите му сръчни длани бяха изпоцапани с боя.

В съзнанието си виждаше експлозии от чувства — страст и желание, жажда и копнеж. И с всичко това воюваше върху платното, докато от стереото гърмеше див рок.

Рисуването за него бе война — война, която бе решен да спечели, битка след битка. Когато бе в настроение, можеше да работи, докато ръцете го заболят и пръстите му се схванат. Когато не бе в настроение, можеше да не поглежда към платното дни и дори седмици наред, и наистина го правеше.

Някои казваха, че на Д.К. Макгрегър му липсва дисциплина. Тях той питаше на кого, по дяволите, му е притрябвала дисциплина.

Стисна четката между зъбите си и грабна шпаклата, за да размаже едно смело изумруденозелено петно. Очите му светнаха тържествуващо.

Бе победил. Часовете на битка бяха почти свършили. По гърба му се стичаше тънка струйка пот. Слънцето, напичащо през прозореца, сега бе жестоко и в ателието бе нетърпимо горещо, защото бе забравил да включи климатичната инсталация или да отвори прозореца, за да влезе топлият пролетен въздух.

Бе забравил също да яде, да проверява пощата си, да отговаря на телефона и дори да погледне през прекрасните високи прозорци на апартамента си. През него се носеше сила, могъща и първична като острия уличен глас на Джон Мелънкемп, който гърмеше в стаята. Когато Д.К. отстъпи назад, все още захапал четката като пиратски нож в зъбите си, стиснал в ръка шпаклата като кинжал, твърдите му, малко сурови устни трепнаха.

— Това е — измърмори той, остави четката в един буркан с разтворител, започна разсеяно да почиства шпаклата и се загледа в творението си. — „Потребност“ — реши. Щеше да я нарече просто „Потребност“.

За пръв път от часове насам забеляза, че стаята бе задушна, че въздухът бе просмукан с острите и познати миризми на терпентин и боя. Прекоси неполирания дъсчен под, отвори един от високите прозорци и жадно пое глътка свеж въздух. Точно тези прозорци и изгледът го накараха да купи този апартамент, когато реши да се върне във Вашингтон. Бе израснал тук, а осем години от живота си бе прекарал в Белия дом като президентски син.

Известно време бе живял и работил в Ню Йорк и това му харесваше. Бе живял и работил и в Сан Франциско и това също му харесваше. Ала през всичките тези неспокойни години нещо го теглеше. Накрая му се поддаде.

Това бе домът.

Стоеше до прозореца, пъхнал ръце в задните джобове на опърпаните си джинси. Черешите цъфтяха буйно, каналът проблясваше в следобедната светлина. По пътеката край брега старателно бягаха хора.

Д.К. без особен интерес се зачуди какъв ли ден бе днес.

После, усетил, че умира от глад, остави музиката да гърми и се запъти към кухнята.

Апартаментът бе на два етажа, като горния бе предназначен за живеене. Д.К. го бе превърнал в ателие и спеше на матрак, хвърлен на пода в стаята за гости. Не си бе направил труда да сложи легло.

Повечето от дрехите му все още бяха в кашоните, в които бяха пренесени преди почти два месеца. Той мислеше, че и те достатъчно добре му вършеха работа, докато намери време да си купи истински гардероб.

Долният етаж бе зает от просторен хол, обграден от още повече прозорци, засега без пердета. В него имаше само един диван, все още с етикета от магазина, разкошна масичка, покрита с два пръста прах, и лампион с нащърбен метален абажур. Боровите дъски на пода плачеха за почистване.

Столовата към кухнята бе празна, а самата кухня бе в разруха. Колкото чинии и тенджери не бяха натрупани в умивалника, бяха още в кашоните.

Д.К. отиде направо до хладилника и с горчиво разочарование установи, че в него нямаше нищо, освен три бири, бутилка бяло вино и две яйца.

Можеше да се закълне, че бе пазарувал.

Разрови из шкафовете и измъкна няколко филии много стар хляб, пакетче кафе, шест кутии корнфлейкс и една консерва супа.

Примирено отвори кутия корнфлейкс и лапна една шепа, като се чудеше какво му се иска повече, кафе или душ. Тъкмо бе решил да си направи кафе и да го вземе в банята, когато телефонът иззвъня.

Без особен интерес забеляза, че лампичката за съобщения мига и вдигна слушалката, дъвчейки сухите царевични люспици.

— Ало?

— А, ето го моето момче.

Изведнъж ледените сини очи се стоплиха, твърдите устни се смекчиха. Д.К. се облегна на масата и се усмихна.

— Хей, дядо, какво си намислил?

— Някой би казал, че нищо добро — избоботи гласът на Дениъл. — Не отговаряш ли на съобщенията, които получаваш? През последните няколко дни пет пъти говорих с проклетата ти машина. Баба ти искаше да долети, за да види дали не си умрял в леглото си.

Д.К. само вдигна вежди. Бе добре известно, че Дениъл използваше кротката си жена винаги, когато искаше да сгълчи децата.

— Работех.

— Добре. Това е добре, но можеш от време на време да си поемеш дъх, нали?

— В момента си поемам дъх.

— Трябва да те помоля за една услуга, Д.К. Не ми се иска да го правя. — Дениъл въздъхна дълбоко и внукът му смръщи вежди:

— Какво ти трябва?

— Няма да ти хареса… Бог ми е свидетел, че не мога да те обвинявам. Обаче нямам изход. Леля ти Майра…

— Добре ли е тя? — Д.К. се изправи. Майра Дитмайър бе най-старата и най-скъпа приятелка на баба му, негова кръстница и почетен член на клана Макгрегър. Д.К. я обожаваше и с чувство на вина си спомни, че не я бе посещавал, откак се върна във Вашингтон преди месец и половина.

— О, жива и здрава е, момчето ми. Не се безпокой за това. Неукротима е както винаги. Обаче… Ами тя има още една кръщелница. Не вярвам да помниш това момиче. Срещал си се с нея един-два пъти, когато беше малък. Лейна Дрейк.

Д.К. си напрегна паметта и смътно си спомни за едно кльощаво момиченце с коса като пух от глухарче.

— И какво за нея?

— Върнала се е във Вашингтон. Нали знаеш „Дрейк“ — универсалните магазини. Това са те. Тя сега работи в централния им магазин и Майра… Ами ще ти го кажа направо. Утре има благотворителен бал и Майра се тревожи, че момичето си няма кавалер. Откога ме кара да те помоля…

— По дяволите, дядо!

— Знам, знам… — Дениъл пусна в ход най-многострадалната си въздишка. — Жени, момчето ми… Какво друго мога да ти кажа? Не те оставят на мира, докато не се предадеш. Казах й, че ще те помоля. Голяма услуга ще ми направиш, ако се освободиш за утре вечер.

— Ако вие с леля Майра се опитвате да ме сватосате…

Дениъл го прекъсна с бурен смях, от който Д.К. се намръщи.

— Този път не, момчето ми. Това момиче не е за теб, повярвай ми. Хубавка е и добре възпитана, ала никога няма да ти хареса. Много е студена на мой вкус и малко си вири носа. Не, не, хич и не поглеждай натам. А ако не можеш да отделиш една вечер, ще кажа на Майра, че съм се свързал прекалено късно с теб и вече си имал други ангажименти.

— Утре вечер? — Д.К. се почеса по главата. Мразеше благотворителните прояви. — Официално облекло ли се иска?

— Боя се, че да. — Като чу приглушената ругатня отсреща, Дениъл съчувствено измърмори. — Виж какво, просто ще се обадя на Майра и ще й кажа, че не можеш. Няма смисъл да си пропиляваш вечерта с момиче, което сигурно ще те отегчи до смърт, нали? Съмнявам се вие двамата да имате нещо общо. По-добре да започнеш да си търсиш жена. Време е да се ожениш и задомиш, Дениъл Кембъл. Крайно време. Баба ти се тревожи, че на стари години ще умреш от глад в това ателие, самотник без дете, без коте. Аз имам наум едно друго момиче. То…

— Ще го направя — прекъсна го Д.К. Ако Дениъл не одобряваше кръщелницата на Майра, значи нямаше непрекъснато да му звъни по телефона, за да пита как вървят отношенията им. Може би след тази услуга дядо му поне за малко нямаше така безмилостно да изгражда своята династия. Нямаше кой знае каква надежда, но си струваше да се опита. — В колко часа и откъде трябва да я взема… Как й беше името?

— Ох, благословен да си. Много съм ти задължен. Тая работа започва в осем часа, в хотел „Шорхъм“. Лейна се е настанила в къщата на родителите си на улица „О“. — Дениъл продиктува адреса, като разглеждаше ноктите си. — Благодаря ти, дето ме измъкваш от това затруднение.

Д.К. сви рамене и, като дъвчеше царевичните люспи, продължи да говори с Дениъл и да обменя семейни клюки. За миг се замисли къде, по дяволите, бе опакован смокингът му.

 

 

— Ох, лельо Майра! — Лейна Дрейк стоеше по бельо пред огледалото. От раменете й се спускаше водопад от бяла коприна, а лицето й изразяваше ужас. — Да изляза с непознат?

— Не съвсем, миличка — усмихна се Майра. — Срещали сте се и по-рано, когато бяхте деца. Знам, че ти е много неприятно, ала Дениъл наистина не иска кой знае какво. Става дума само за една вечер, а ти и без това щеше да ходиш.

— Щях да ходя с теб.

— Аз пак ще съм там. Той е много симпатичен младеж, скъпа. Малко чепат, но въпреки това много симпатичен. — Тя засия. — Разбира се, всичките ми кръщелници са прекрасни хора.

Майра продължи да се усмихва и седна да огледа кръщелницата си. Тя бе дребничка жена с бяла и пухкава като сняг коса. И с ум, остър и бърз като бръснач. Когато се налагаше — както в момента — можеше да изглежда крехка и безпомощна. Старата вдовица Дитмайър, помисли и се засмя наум.

— Дениъл се тревожи за него — продължи тя. — Аз също. Момчето е много затворено. Ала, честно казано, кой би предположил, че като спомена между другото за тази вечер и че ти си се върнала във Вашингтон, Дениъл ще си го навие на пръста? Аз просто… — Майра безпомощно размаха ръце. — Просто не знаех как да откажа. Разбирам колко ти е неприятно.

Понеже любимата й кръстница изведнъж придоби такъв нещастен вид, Лейна омекна:

— Няма значение. Както сама казваш, и без това отивам. — Грациозно облече роклята си. — Там ли ще се срещнем с него?

— Ъъъ… — Майра погледна часовника и се изправи. — Всъщност, той скоро ще дойде да те вземе. Ще се видим с теб там. Господи, виж кое време е. Шофьорът ми сигурно се чуди какво ли става с мен.

— Но…

— Ще се видим след около час, миличка — подвикна Майра и се отдалечи с изненадваща скорост като за жена на нейната възраст. — Изглеждаш страхотно — добави тя, когато вече бе в безопасност по средата на стълбите.

Лейна стоеше в незакопчаната си бяла копринена рокля. Типично, помисли с въздишка. Бе просто типично. Кръстницата й непрекъснато й пъхаше в ръцете разни мъже, с което й оставяше неприятната понякога задача да трябва да се отървава от тях.

Женитбата бе нещо, което твърдо бе зачеркнала от плановете за своя живот. След като бе израснала в дом, в който обноските бяха по-важни от любовта и в който любезно не се обръщаше внимание на случайните любовни афери, Лейна нямаше никакво намерение да се озове в такъв вид взаимоотношения.

Мъжете бяха чудесни като декор, стига тя да поставяше пиесата. А в момента кариерата й бе много по-важна за нея, отколкото да има с кого да отиде на ресторант в събота вечер.

Смяташе да продължи увереното си изкачване по стълбицата на семейната корпорация и след десет години, според нейните изчисления, вече да застане начело.

Това бе още една пиеса, която имаше намерение да постави.

„Дрейк“ не бе просто универсален магазин, той бе институция. Ако бе свободна и останеше свободна, можеше да посвети цялото си време и енергия да поддържа неговата репутация и стил.

Не беше като майка си, помисли Лейна и леко смръщи вежди, която възприемаше „Дрейк“ като своя личен гардероб. Нито като баща си, който винаги се бе интересувал повече от крайната печалба, отколкото от нововъведенията или традициите. Тя бе самата себе си.

А за нея „Дрейк“ бе и задължение, и радост. Той бе навярно истинското й семейство. На някои това би се сторило тъжно. За нея обаче бе успокоително. С бързо движение закопча ципа на роклята. Част от задълженията й към „Дрейк“ бе да общува, да присъства на светски прояви. За нея това бе просто превключване от една работа към друга. Работата в извънработно време бе резултат от възпитанието, получено в детството й, и бе станала нейна втора природа. А „работата“ често налагаше да бъде придружавана от подходящия кавалер…

Поне този път леля Майра изглежда нямаше особено намерение да я сватосва. Просто щеше една вечер да си поприказва с един всъщност непознат мъж. А Бог й бе свидетел, че за такива неща бе ненадмината.

Обърна се и взе обиците с перли и диаманти, които вече бе приготвила на шкафчето. Стаята отразяваше нейния вкус — семпла елегантност с примеси на блясък. Старинният креват с черешови резбовани табли, блестящата лакирана повърхност на старателно поддържаните масички с вази със свежи цветя или внимателно подбрани украшения.

Това бе сега нейния дом, помисли с тиха гордост. Беше го направила свой дом.

Пред малката мраморна камина имаше уютен кът с тоалетка, върху която бяха подредени шишенца за парфюми в смели цветове. Лейна избра аромата си и разсеяно се напръска, докато си позволи да си пожелае, само за момент, да можеше спокойно да си прекара вечерта у дома. Бе работила десет часа в „Дрейк“. Краката я боляха, умът й бе уморен, а стомаха й празен.

Отхвърли всичко това и се обърна да огледа роклята си. До кръста бе права, спускаше се свободно до коленете и оставяше раменете открити. Тя облече и едно късо сако, обу си обувките и провери съдържанието на ръчната си чантичка. Когато на входната врата се позвъни, въздъхна само веднъж. Поне бе точен. Смътно си спомняше Д.К. от детските години. Бе прекалено нервна и впечатлена от срещата с президента, за да обърне много внимание на сина му. Ала през годините бе чувала за него. Художник, спомни си и тръгна надолу по стълбите. От модерната школа, която Лейна не се и преструваше, че разбира. Във всяко нещо тя предпочиташе класиката. Нямаше ли преди няколко години някакъв скандал, свързан с него и една балерина? Или може би беше актриса?

Няма значение, каза си Лейна. Сигурно, когато става дума за сина на бившия президент, и най-обикновените неща се превръщат в сензация. А ако това бе и внукът на Дениъл Макгрегър, светлината на прожектора още повече щеше да се насочва към него. Самата тя бе много по-щастлива да работи зад кулисите.

А и очевидно този мъж нямаше как да е такъв любимец на жените, ако дори не можеше да си намери сам дама за събота вечер.

Лейна нагласи на лицето си любезна усмивка и отвори вратата. Само годините, прекарани в швейцарския пансион, и дисциплината, която й бяха внушили там, й помогна да не остане с отворена уста.

Този мъж — този много опасен на вид мъж с черна вратовръзка, с коса в цвета на любимата й маса в столовата и очи, толкова сини, та чак пареха — този мъж имаше нужда дядо му да му намери дама?!

— Лейна Дрейк? — сигурно бе сбъркал къщата. Това бе всичко, което Д.К. успя да помисли. Трептящата върба в бяла коприна нямаше нищо общо с кльощавото момиченце, което си спомняше. Вместо пух от глухарче, косите й бяха блестящо злато, извиващо се около изваяно сякаш от слонова кост лице. Очите й бяха топли и облачно зелени.

Тя възвърна самообладанието си и му подаде ръка, без да престава да се усмихва приветливо:

— Да. Дениъл Макгрегър?

— Д.К. Дениъл е дядо ми.

— Добре, тогава Д.К. — нормално би го поканила да влезе и би се държала гостоприемно, за да даде и на двамата възможност да се почувстват малко по-удобно един с друг. Но в него имаше нещо не съвсем безопасно, реши Лейна. Той бе прекалено голям, прекалено мъжествен, а тези негови очи бяха прекалено дръзки. — Е… — тя демонстративно излезе и затвори вратата зад себе си. — Ще тръгваме ли?

— Разбира се — студена, бе казал дядо му, и Д.К. реши, че старецът я бе оценил съвсем точно. Истинска ледена принцеса, с всичкия й блясък. Вечерта се очертаваше като много дълга.

Лейна хвърли един поглед към старата миниатюрна спортна кола до тротоара и се зачуди как ли би могла да се събере в нея с тази рокля.

Лельо Майра, помисли тя, в какво си ме забъркала?