Хърбърт Уелс
Засега (31) (Портрет на една дама)

XVII
Фашисти в градината

Спокойствието на нощта се наруши.

Далечни грозни крясъци на гняв и револверен изстрел.

Госпожа Райландс се закова на място и се върна към света на фактите. Отново настъпи тишина, но сега тя бе изпълнена с неспокойство и събиращия се възел от въпроси. Какво беше това? Пътеката, на която стоеше, извиваше надолу между скали и борове и слизаше под тенис корта, където неясно се виждаха работните бараки на градината, близо до стария римски път. Глъчката беше дошла от непрогледния мрак, в който тънеше пътят.

Изведнъж пак — гласове!

А след това призрачни лъчи светлина, мънички бледи осветени петна между дърветата. Те се появиха с припламване и също така мигновено изчезнаха отново. Долу имаше хора, неколцина мъже с електрически фенерчета, които нещо търсеха, нещо преследваха, обаждаха се един на друг. Както се приближаваха, те изчезнаха от полето на зрението под черните очертания на градинарските сгради и оставиха подире си само пресекливи проблясъци светлина извън контура на стените.

После нещо се появи много по-близо, приведено очертание на пътеката долу, движещо се, идващо към нея, звяр или човек. Човек, който се препъва и тича. Сега той беше толкова близо, че тя чуваше сподавеното му дишане, и той не беше я видял! След миг се изравни лице с лице с нея, един възпълен мъж, среден на ръст, който се закова на място, олюля се и залитна. Той вдигна ръка до челото си. Нейното появяване, което му препречваше пътеката, като че ли беше връх на изненадата за него.

— Santo Dio^[1]! — задави се той с жест на отчаяние.

— Идвам! — чу се гласът на госпожа Макманъс някъде от въздуха.

— Какво е това? — попита госпожа Райландс, макар и да знаеше вече, че вижда пред себе си терора.

— I Fascisti m’inseguono! Non me posso piû… Mi vogliano ammaazzare^[2]? — задави се беглецът и се опита да се обърне и да посочи, но не можа, препъна се и падна пред нея по ръце и колене. Закашля се и му се повдигна. Тя помисли, че ще повърне. Той не се опита пак да се изправи.

— Coraggio^[3]! — рече госпожа Райландс, призовала знанията си по италиански, хвана го за рамото и направи безуспешен опит да го вдигне на крака.

Мислеше много бързо. Този човек трябваше да бъде спасен. Тя беше на негова страна. Нямаше значение кой е. Тя познаваше фашизма. Никой не биваше да бъде гонен и малтретиран в градината на Тераджена. Преследвачите все още се щураха в тъмната клисура на пътя долу. Още не бяха открили малките каменни стъпала в градината близо до моста, по които вероятно се беше промъкнал преследваният. Беше спечелил няколко мига преднина. Но беше капнал, жалко се задъхваше и плачеше. Сега седеше на пътеката, с една ръка притисната до тежко повдигащите се гърди. Не можеше да използува спечеленото време, за да избяга.

Госпожа Райландс трябваше да го укрие. Можеше ли? Тя бързо се огледа наоколо. Спомни си нещо, случило се точно тука, една нейна прищявка. Малко по-назад.

Госпожа Макманъс беше до нея, сложила ръка на рамото й.

— Тия фашисти — подхвърли тя, напълно схванала положението. — Лошо ли е ранен?

— Помогнете му да стане — пошепна госпожа Райландс. — Слушайте! Само няколко крачки по-назад. Зад пейката. Има дупка между скалите, където е увиснал розмаринът. Човек може да се скрие в нея. Веднъж аз се скрих там от Филип. Бутнете го вътре. О, о! Как беше на италиански „крия се“? Но той сигурно знае френски. Faut cacher. Un trou. Tout preso^[4].

— Inglese^[5]! — каза беглецът, след като го вдигнаха на крака и се взря отблизо в неясните им лица, вкопчил се в силната ръка на госпожа Макманъс. — Да се скрия! Да, да се скрия! Mes poumons^[6].

— Помогнете му да отиде там — каза госпожа Райландс. — Аз ще ги задържа, ако дойдат.

Тя обясни на госпожа Макманъс пътя с напрегнат шепот.

— Ела! — рече госпожа Макманъс.

Двете неясни фигури се отдалечиха с несигурни крачки. Мъжът изглеждаше безпомощно пасивен и послушен, а госпожа Макманъс го водеше с професионална сигурност.

Госпожа Райландс съсредоточи вниманието си отново върху преследвачите. Те все още шумяха долу във вдлъбнатия път. Това беше добре дошло, защото госпожа Макманъс, която търсеше скривалището и същевременно трябваше да крепи беглеца, водеше доста гласовит монолог, а неизбежно беше и доста голямото шумолене на храсти и пращене на съчки.

— Че къде, да я вземат дяволите? — питаше сестрата.

Шумоленето и щуркането станаха по-силни и завършиха с екливо тупване.

— Уф! — извика тя много високо и внезапно спря да говори.

— Да му се не види! — изпъшка тя след миг, явно капнала от усилие. Госпожа Райландс не виждаше ясно, но като че ли госпожа Макманъс се беше навела, много заета с нещо. Какво се беше случило? Дали беше намерила правилно скривалището?

Госпожа Райландс се отказа от намерението си да стои на пост и изтича нагоре по пътеката.

— Припадна — каза госпожа Макманъс, застанала на жалене. — Или нещо по-лошо. Ще трябва да го вмъкнем вътре. Чакайте да го направя. Можете ли да ми покажете точно къде е тая ваша дупка? Всичко е толкова тъмно!

Една минута, цяла дълга минута госпожа Райландс не можа да я намери.

— Тука! — най-сетне възкликна тя. — Тука! Вдясно.

Ново пращене на клони. Няколко камъчета се търколиха и поеха надолу по стръмната пътека, сякаш за да увеличат тревогата. Двете жени си говореха шепнешком, но шумът, който вдигаха, им се струваше ужасен. Чудно беше, че фашистите не ги бяха открили още преди няколко минути. Колко нескопосен може да бъде един мъж!

Един фашист джафкаше долу като младо псе:

— Ессо! Ессо! Е passato di qui! — Беше открил стъпалата.

— Хайде! — рече госпожа Макманъс, като се препъваше сред скалите, и го дръпна за последен път.

— Пуснете този розмарин върху обувките му — обади се госпожа Райландс. — Виждам ги да лъщят оттука.

Когато погледна пак надолу по пътеката, безшумните лъчи на фенерчетата проучваха белите стени на беседката. Фашистите, някои или всичките, бяха се качили в градината. Група от четири глави се очерта за миг върху бледо осветената стена.

— По-добре ще е да се запътим бавно надолу към тях — каза госпожа Макманъс. — И ако случайно се почувствувате малко разстроена от цялата тази дандания, която те вдигнаха, не го крийте.

— Те трябва да избират между три пътеки на ъгъла след бараките — забеляза госпожа Райландс. — Главната води към къщата.

— Значи, ще изпратят само един-двама насам, за да разузнаят.

— Но този път води към границата.

Внезапно те бяха подложени на проучване от яркото овално око на джобно фенерче; държеше го черна фигура с рошава глава.

— Perche questa battaglia ne’llo mio giardino? — запита госпожа Райландс на най-добрия си италиански, като премигваше.

— Mi scusino, signore! — Не беше неприятен момчешки глас.

— „Извинете“, как ли не! — възмути се госпожа Макманъс. — Какво търсите в тази градина, тревожите една неразположена жена среднощ и какво ли не?

— Troppo di… как се казваше „светлина“? Тя ме заслепява — оплака се госпожа Райландс и бялото овално петно в тъмнината изчезна. — Che volete?

Младежът каза нещо за бягството на някакъв предател.

— Не се разправяйте с него на италиански — посъветва я госпожа Макманъс.

— Може би вие говорите френски; parlate franchese? — запита госпожа Райландс и с това издигна разговора до лингвистично равнище.

Френският на младежа беше задоволителен. Този предател на Италия Винчигера — научи тя — се опитвал да избяга от родината си, за да я клевети в странство. Бил наблюдаван и почти заловен преди два дни във Вентимилия, но се откопчил. Сега бил побягнал да търси свобода. Бил избягал през тази градина. Бягал по Виа Аурелия и се качил по стъпалата край мостчето. Младежът съжалявал, че е нахлул в градината на госпожата или й причинил някакво безпокойство. Но виновен бил предателят Винчигера. Дали тя случайно не е видяла или чула човек да минава през имението й?

Госпожа Райландс откри, че може да лъже с дълбоко убеждение. Никой не е минавал оттука. Но тя видяла някой да бърза по централната пътека към къщата — може би преди пет минути.

— Трябва да има пет минути оттогава.

Тя помислила, че е някой от градинарите — каза госпожа Райландс. В тъмнината младежът направи почти невидим, но явно много нисък поклон. И тръгна обратно при другарите си.

— Аз трябва да седна — заяви госпожа Райландс все още на френски, хвана госпожа Макманъс под ръка и я завъртя кръгом. — Да седна на онази пейка — обясни тя.

— Да седнете направо отгоре му — досети се госпожа Макманъс. — Точно така.

В същия този миг дърветата около тях потънаха в оранжево сияние, което се засилваше час по час. Двете жени спряха. Като погледнаха нагоре, видяха Каза Тераджена, която беше дремала в нощта, да става видима и все по-ярко осветена: Бомбачо и неговите подчинени палеха лампите. Очевидно бяха чули глъчката и осветляваха къщата, преди да излязат да търсят господарката си. Оградата и телената мрежа на игрището за тенис се откроиха съвсем черни и ясни в яркото осветление на хола. Долу при градинарските бараки последва бързо съвещание и цялата група фашисти се заизкачва към мраморните стъпала пред терасата. Гласът на Бомбачо се чу като предупреждение на часовой, а след това, по-неразбрано — отговори на много гласове.

— Значи, това е синьор Винчигера — промълви госпожа Райландс с много тих глас. — Той беше пастор едно време.

— Аз ще отида при него. Защо нямам малко коняк да му дам!

— Ще отидем там заедно — каза госпожа Райландс. — Ако онези тръгнат към френската граница, може да минат по тази пътека.

Те се върнаха при скривалището.

— Вие седнете — каза госпожа Макманъс и затърси пипнешком под храстите цепнатината в скалите. Тя бръкна в джоба и извади свое фенерче. Госпожа Райландс за първи път в живота видя лице на ужасно уплашен човек. Беше се свил в дупката, загубил всякаква воля за борба. Той затискаше устата си с ръка.

— Sicuro — каза госпожа Макманъс с изненадващо познаване на езика. — Restate acqui.

— Изгасете това фенерче — заговори беглецът на английски. — Моля ви се, изгасете това фенерче.

Едно щракване и настъпи мрак.

— Останете тука, докато пътят бъде свободен — каза госпожа Макманъс.

— Добре — отговори синьор Винчигера.

— Градината е пълна с тях.

Беззвучен отговор.

Тя натъкми отново увисналия розмарин и се върна предпазливо при пейката. И седна мълчаливо до пациентката си.

— Той трябва да остане тук, докато пътят бъде свободен — каза тя, замълча и добави замислено: — А сетне?…

Последва безмълвно взаимно размишление.

— Какво ще го правим? — попита госпожа Райландс със снишен глас и погледна през рамо при лек шум на обувка, променила положението си на скалата зад нея.

Госпожа Макманъс също се взря в невидимото им протеже.

— Това е много голяма отговорност да бъде хвърлена върху две мирни жени, излезли малко на въздух, преди да си легнат. Просто не зная какво да кажа. Не можем да го оставим тука.

— Не можем да го оставим тука.

— Той е загинал.

— Той е загинал.

Госпожа Райландс обмисля положението с безкрайна сериозност няколко мига. След това я обхвана буйно, почти непреборимо желание да се изсмее на удивителната промяна в настроението, в темпа на живота, която може да причинят десет минути. Но сметна, че беглецът никога не би я разбрал, ако наистина се изсмее. И отново стана крайно сериозна.