Хърбърт Уелс
Засега (22) (Портрет на една дама)

VIII
Закъсняло завръщане

Едва си беше заминал господин Плантаджинет-Бъкън и в Каза Тераджена се появи отново господин Семпак. Госпожа Райландс поизпрати господин Плантаджинет-Бъкън донякъде по нагорнището към портата на пътя и след като се сбогува с него, свърна при една пейка под няколко японски мушмули, където имаше дълги правилни лехи теменуги като в разсадник на градинар от Грас и равна пътечка, настлана с мозайка от цветни камъчета, която извиваше около една издатина към скалистите портали на Каатинга. Носеше със себе си бележника, подвързан със зелена кожа, понеже приказките на господин Плантаджинет-Бъкън предишната вечер я бяха накарали да размишлява. Бе открила у себе си най-близко съчувствие и пълно интелектуално несъгласие с нещата, които той бе казал.

Също както чувствуваше, че сърцевината на нещата е смелостта, така се бореше и с нелогичното убеждение, че погледнато в правилна светлина, общата същност на нещата е красотата. Копнежът на господин Плантаджинет-Бъкън да води живот на чисто възхищение намери у нея импулсивен отклик. Можеше лесно да възприеме това гледище. Но долавяше и нещо ограничаващо, преднамерено, водещо към тесногръдие в неговото становище. Той й напомняше тези хора, ставащи сега за щастие старомодни, които не желаят да видят хубава гледка, освен през навит на тръба вестник или някоя друга подобна рамка. Или хора, които не могат да се радват на цвете, без да го откъснат. Той като че ли смяташе, че възхищението от красотата е своеобразна спасителна работа; да вземеш прекрасното нещо, да го подкастриш и да си го отнесеш. Но тя смяташе, че това е въпрос на разпознаването и приемането на красотата. Така, докато той всъщност искаше един вид да заключи себе си и усещанията си в музеен шкаф заедно с красотата, тя искаше да остане свободна под четирите небесни вятъра, сигурна, че красотата ще дойде и ще остане при нея. И докато тон заставаше в поза на привърженик на красотата дори срещу идеята за бога, нейната представа за все по-задълбочено и по-изострено виждане на красотата в нещата неразделно се преплиташе с представата за откриване на бога. Той и тя можеха да възприемат безкрайния чар на звезда, проблеснала внезапно през горския листак, със съвършено еднакво удоволствие и съвършено различие в мислите. И така, докато за него изкуството бе квинтесенция, за нея то бе само ръководно начало.

Но докато все още се бореше с трудното разплитане на съгласията и разногласията, необходимо, за да анализира господин Плантаджинет-Бъкън, и преди да напише и една-единствена фраза в зеления бележник в резултат на тези размишления, тя видя господин Семпак да слиза по криволичещата пътека, която бе главната съобщителна артерия между портата и къщата. До него един помощник-градинар носеше раницата и куфарчето и отговаряше на такива мнения, каквито италианският език на великия утопиолог му позволяваше да изказва.

Беше господин Семпак. И беше се променил.

Тя го позна и бе изумена. Беше се много променил. Беше съвсем друг. По-изправен — изпънат. Нямаше вече качеството на някаква скалиста гледка, надигнала се, тръснала грива и тръгнала да върви. „Тръснала грива“ звучеше странно наред със скалистата гледка, но така й беше хрумнало. Косата му бе отметната и вчесана назад от челото, буйно, така че главата, в общи линии, бе заприличала на лъвска; той вдигна грубия си хубав профил и сякаш подуши въздуха. Нямаше шапка! Досега той и шапката му бяха неразделни вън от къщата, но сега я нямаше нито на главата, нито в ръцете му. Какво ли е направил с шапката си? Пък и вратовръзката му беше претърпяла някаква промяна, беше станала широка и свободна и сякаш (той беше твърде далече, за да се каже със сигурност) от черна коприна, вързана с екстравагантността на някой френски или италиански човек на изкуството, но иначе биеща на очи и неуместна. Вървеше изправен, някак съзнателно изпънат, с големи самоуверени крачки и си помагаше със здрав дебел бастун. Госпожа Райландс не си спомняше този бастун; имаше впечатлението, че беше тръгнал с чадър. У нея се събуди желанието да поразгледа този възроден Семпак по-отблизо. Тя веднага се изправи, за да даде свобода на гласа си и да може по-лесно да бъде забелязана.

— Господин Семпак! — провикна се тя. — Господин Се-емпак!

Той я чу. Обърна се рязко. Само за миг сянка на разочарование можеше да го издаде, че му се е счул друг глас. Той се подвоуми, размаха бастуна, хвърли поглед надолу към къщата и после, след една-две думи на градинаря, се покори на неизбежната си съдба и се качи по стъпалата при нея.

— Вие се върнахте при нас — рече тя, съобщавайки му с това най-последната новина, когато той се приближи.

— Чудесно беше в планината — отговори й той с този свой еклив глас. — Колко безкрайно хубава и изненадваща може да бъде Франция! Й какви усамотени кътчета! Вие как сте?

Сега стоеше пред нея.

— Аз съм по-добре и по-щастлива благодарение на някои хубави съвети.

— Щом са ви послужили — откликна господин Семпак. — Да, изглеждате много по-добре. Направо блестящо. Как са другите?

— Повечето са се разотишли.

Това като че ли не му направи впечатление.

— Къде е лейди Катерин? — попита той.

Докато говореше, оглеждаше кипарисите и магнолиите, които закриваха по-голямата част от къщата от него, сетне нагоре и надолу склоновете наоколо с надеждата да види търсената прекрасна фигура. „Колко е лесно — помисли си госпожа Райландс — да направиш един мъж прекалено самоуверен!“ Беше отишъл в планините, за да вземе решение относно лейди Катерин — това бе повече от ясно, — и сега се връщаше, взел решение, взел окончателно решение, съвсем без да си дава сметка за това, че лейди Катерин е продължила да живее с присъщия на нея темп, докато той се е двоумял. Той долови забавянето на отговора. Погледът му се върна към лицето на домакинята. („Положително не е подстригвал тия рошави вежди! Не, подстригал ги е!“) Тя се помъчи да го осведоми с такъв тон, сякаш това не представляваше особен интерес и за двамата:

— Лейди Катерин замина за Англия.

Господин Семпак беше истинско дете, когато се стигнеше до прикриване на чувствата.

— Замина за Англия! — възкликна той. — Аз бях убеден, че ще остане тук.

— Тя се притесняваше — обясни госпожа Райландс.

— Но и аз се притеснявах! — протестира господин Семпак с безпределно скрит подтекст в думите.

— Тя замина вчера.

— Но защо см е отишла? Защо е трябвало да отива в Англия?

— Когато чу новината за стачката, тя се запали като ракета и направо излетя — каза госпожа Райландс.

— Но защо?

— Да спасява родината.

— Но тази стачка е съвсем празна работа — възрази господин Семпак. — Политическа глупост и нищо друго. Защо е трябвало да отива в Англия?

Госпожа Райландс усети как уважението й към господин Семпак се сгромолясва като снежен човек пред накладен огън. Тя спря да разглежда подобренията във външността му.

— Не мога да отговарям за лейди Катерин — каза тя и погали гърба на зеления бележник. — Тя си замина.

Господин Семпак като че ли започна да проумява, че е пренебрегнал добрите обноски. Беше останал да стърчи пред нея, без да прояви никакво намерение да поостане. Сега той обиколи с последен укорен поглед надолнището към пътеките, терасите, моравите, прозорците и кулите, където би трябвало да го чака лейди Катерим, след това бавно се приближи и седна до домакинята си. Първоначалното оживление в държането му вече се беше до голяма степен изпарило.

— Простете ми — заговори той. — Бях сигурен, че ще заваря лейди Катерин тука. Ние имахме нещо като спор. Той много ме развълнува. Но, както казвате, тя е заминала. Ами американецът с двойното име? Който изглеждаше излъскан от горе до долу? Как му беше името? Господин Плантаджинет-Бъкън?

— Замина тачи сутрин. За Торе Пеличе край Торино.

— А госпожица Фенимор?

— Още е при нас.

— Изненадан съм, че лейди Катерин е заминала. Виждате ли, аз не придавам никаква важност на тази обща стачка в Англия. И затова не мога да си представя някой да замине, особено една жена… Може да греша…

— Стачката е спряла всички английски вестници — забеляза госпожа Райландс. — И повечето английски влакове. Тя е оставила милиони хора безработни. Говори се за глад поради прекъсване доставянето на храни.

— Едно бурно нашествие на неделни дни, изместили делниците. Но с какво е засягало това лейди Катерин?

На госпожа Райландс не й влизаше в работа да отговаря на този въпрос.

— Сигурна ли сте, че е заминала поради общата стачка?

Госпожа Райландс сериозно си помисли, че може да загуби търпение.

— Това беше причината, която тя изтъкна — каза тя с тон на човек, който не се интересува повече от темата. Но господин Семпак имаше навика да следва хода на собствените си мисли с известно незачитане на другите.

— Може да е заминала, за да подчертае своето гледище в нашия спор — предположи той. Госпожа Райландс, която разполагаше с по-точни данни, сметна това предположение за много глупаво, но не се впусна в обяснения.

— Спорният въпрос между нас — заговори господин Семпак, като чоплеше пътеката с дебелия си бастун — беше, разбира се, от много голямо значение. Изложен с най-прости думи, той беше: дали външният вид на нещата отговаря на рационалната действителност?

Госпожа Райландс изпита желание да се изсмее. Тя загледа профила на господин Семпак, който с мрачно съсредоточение се мъчеше да развали прекрасната й пътека. Беше изпълнена с инстинктивното женско състрадание към мъжа. „Всеки мъж е своенравно дете — мислеше си тя, — всеки мъж на този свят. Но децата не бива да бъдат глезени.“

— Значи, това ви е накарало да отидете на излет? — забеляза тя с разбиране.

— Струваше ми се, че и двамата трябва да обмислим нашите разногласия — отговори той.

— И вие още не вярвате… как беше?… че външният вид на нещата отговаря… как го казахте?

— Не — рече той и изрови голяма буца пръст, след което я раздроби на песъчливи парченца пред краката си. — Но, предполагам, това бягство в Англия трябва да ми покаже, че разногласията между нас не са привидни, а истински и че докато аз мечтая и теоретизирам, тя умее да играе роля. Жалко, че е заминала. Абсолютно всичко, което става в Англия, е съвършено нелепо. Крайно нелепо. Политическият живот в Англия все повече и повече заприличва на карнавал. — Той сви рамене. Голямата вратовръзка малко се изкриви настрана. — Карнавал без полиция. Е, в днешни времена политическият живот е такъв навсякъде.

Понеже това явно не влизаше в темата на разговора помежду им, настъпи около половинминутно мълчание. След това господин Семпак се размърда.

— Тя е заминала — додаде той — само защото обича карнавалите. Това е самата истина.

Погледна под око домакинята си, сякаш се надяваше тя да му възрази.

Но тя не направи нищо подобно. Тя поразмисли и заяви с предумишлена тежест:

— Господин Семпак, аз познавам Катерин. Това е самата истина.

— Така си и мислех.

Костите му наистина се движеха под кожата, защото се движеха и сега. Той рови пътеката в течение на ново проточило се мълчание.

— Моля да ми простите лошото настроение и неучтивостта. И моите признания. Моите почти неволни признания. Както сте вече прекрасно разбрали, аз съм в смешното положение на влюбен в лейди Катерин, а такова нещо дезорганизира човек и го прави глупав. Давам си сметка, че ме е направило глупав. Да се влюбиш, както се влюбих аз, значи да разиграваш мелодрама. То е нереално като видение след опиум и човек си го знае, че не е реално. Ала все пак се вкопчва в него с някаква упоритост… Аз очаквах… Господ знае какво съм очаквал! Но това не е основание, нали, да дойда, да се настаня тука, да ви попреча да пишете във вашия толкова хубав бележник и да разравям големи дупки на вашата пътека.

— Пътеките са направени за човека, а не човекът за пътеките — каза госпожа Райландс. — Бих искала всичките ми градинари да работят, както поработихте вие последните няколко минути. Съжалявам за случилото се. Катерин е една от тези, които не би трябвало да се пускат ей тъй на свобода.

— Може да отида в Англия — заговори господин Семпак, след като смля думите й. — Ужасно съм объркан. Не зная какво да правя.

— Но в Англия няма ли да ви причаква мелодрамата?

— Навярно ми се иска да ме причаква. В настоящия момеят моят ум и моите мисли… главата ми се мае. Не мога да продължа да пиша. Бих могъл, разбира се, да отида в Италия.

— Засега останете тука. Поне един-два дена. Има най-различни неща, за които бих искала да чуя мнението ви. Ако бихте могли да говорите за тях. А в тази градина има място почти за всякакво настроение. Никой не ще ви безпокои. Ако ми позволите, ще ви запитам за двадесетина неща, които ме смущават.

— Много сте мила, че ме търпите — каза той.

Тя поклати глава, усмихна се и се изправи.

— Мисля, че достатъчно се потрудихте над моята пътека тази сутрин. Погледнете я!

Господин Семпак направи няколко несръчни и несполучливи опита да поправи с огромните си крака пакостта, извършена от огромните му ръце, и забърза слей нея надолу по стъпалата.