Хърбърт Уелс
Засега (11) (Портрет на една дама)

Х
Холът на Каза Тераджена

Бомбачо получи първото указание, че нещо се е случило между гостите на Тераджена, от госпожица Пъпи Кларджис. Когато тя влезе, майордомът подреждаше английските вестници на масата в хола, попипваше и бръскаше мастилниците, перодръжките и попивките на писмените маси в южната ниша на хола, размишляваше за правилното разположение на различните кошчета за хартии и благославяше и утвърждаваше всички такива дребни удобства. Той носеше пръстен с брилянт, не с изключителен брилянт като на господин Плантаджинет-Бъкън, а само пръстен с брилянт, и докато вършеше това-онова, упражняваше доста симпатичната поза с повдигната ръка на господин Плантаджинет-Бъкън. Тази поза се виждаше на Бомбачо привлекателна. Госпожица Кларджис влезе от терасата откъм морето, когато той стоеше в тази поза. Тя плъзна по ръката му неразбиращ поглед и безцеремонно му заговори:

— Бомбачо, трябва веднага да се измитам. Получих телеграма, че доведената ми сестра в Ница е много болна.

— Но аз не зная синьорина да е получила телеграма — възрази Бомбачо.

— Нито го знае някой друг. Чудно как е стигнала до мене, нали? Но е стигнала, добре да го запомниш. И да не вземеш да кажеш, че не е било така. Аз получих телеграма, че доведената ми сестра в Ница е много болна, и след като ти го казах, вярвай, че съм получила.

Бомбачо се поклони с тържествена покорност.

— Отивам да си прибера багажа и слизам да си вървя. Коя кола, Бомбачо?

— Ще питам госпожа Райландс.

— Недей. Повикай ми тоя стар фиат от селото и веднага ще се смъкна до гарата в Ментон. Докато мигнеш, и ще съм долу. Това е въпрос на живот или смърт.

— Следващият влак за Ница — замислено проточи Бомбачо — тръгва чак.

— Недей започва с цифри — прекъсна го госпожица Кларджис. — Обади се по телефона и повикай тая кола веднага. — Тя се позамисли, притиснала юмрук до устните си. — Чакай малко. Ще напиша една бележка… две бележки.

Пъпи отиде до една писмена маса, избра перо, сложи пред себе си лист хартия и за миг се позамисли. След това перото й се понесе стремително. Едната бележка адресира до домакинята. Беше изключително кратка и остана без подпис. „Съжалявам — писа госпожица Кларджис. — Отивам си и няма да ви тревожа пак.“

— Жалко, че ме хванаха — забеляза госпожица Кларджис на себе си и близна плика, за да го залепи. — Глупаци бяхме!

След това отправи по-обстойно послание до господин Джефри Райландс. „Драги Джеф — надраска тя, — този неизчерпаем евангелски проповедник ми действува на нервите. Седна ли още веднъж на трапеза да слушам него и господин Панталон-Бъкън, и ще започна да крещя. Бягам в Сюперба в милото ни Монте. Където моите приятели могат да ме намерят, да са живи и здрави! Пъпи“

И този плик бе близнат по същия начин и плеснат с юмрук, за да се залепи.

— Ето ти документите! — каза тя.

Бомбачо направи редица поклони и жестове, които трябваше да изразят, че всичко на света ще бъде извършено, както го желае синьорина, а госпожица Пъпи изчезна нагоре по стълбите. Тогава той бавно и замислено се запъти към телефона.

Но не се обади. Мразеше човека, който притежаваше стария фиат, а в гаража имаше две коли. Едната от тях беше ангажирана за Монте Карло следобед, но нямаше причина синьорина Кларджис да не получи другата. С добре познатата кола на Тераджена ще прехвръкне през границата и френската митница като птичка; с наемната кола няма да прехвръкне. Ще отиде да се посъветва със синьора Райландс. Или със синьор Райландс.

Като поразмисли, започна да му се вижда все по-необикновено и по-необикновено някой гост да си тръгне по този начин, без никакво предупреждение било от домакина, било от домакинята. Нещо не беше наред в тази работа. Самият факт, че синьорина Кларджис така бързо се качи горе, един прост факт, започна да обраства с въпроси; на лицето на Бомбачо се четеше загриженост. Всички нареждания излизаха от господарката му. Как трябваше да постъпи един образцов майордом?

Синьора Райландс, смяташе той, още не е станала и няма начин да се обърне към нея. Синьор Райландс? Синьор Райландс? Но?… Ако се вземе под внимание?… Той беше отишъл със синьорина Кларджис да плуват. Да. Нещо трябва да се е случило. Къде е господин Райландс сега? Защо не поръчва той колата за синьорина Кларджис? Да не би случайно да я е оскърбил и тя си тръгва оскърбена?

Но пък можеше ли човек да оскърби тази синьорина Кларджис?

Изглежда, най-добре ще е да се посъветва с Франт, камериерката на госпожа Райландс, една тъпа англичанка, която бъркаше потайността с дискретността, но все пак засега беше единственият възможен източник за някакви указания.

Тези въпроси бяха рязко прекъснати от появяването на господин Плантаджинет-Бъкън, който влезе през входното антре с неопределения, бродещ вид на гост, който не е могъл да измисли какво да прави тази сутрин. Беше облечен с нов костюм от шантунг и толкова много от елегантността му се хабеше в тази самотност. Той се оживи, когато зърна Бомбачо, и попита:

— Dove è tutto^[1]? — обичаше да се обръща към всекиго на родния му език, както би трябвало да прави един добър европеец, и с това искаше да каже: „Къде са всички?“

Бомбачо отговори с най-грижлива, безупречна английска интонация:

— Полковник Булис е на тенис корта, сър.

— E Valtri^[2]?

Бомбачо изрази с широк жест едно пълно разпръскване и с извиняваща се усмивка отрече да знае нещо повече.

— Другите са на тенис корта — додаде той.

— А лейди Катерин? — запита господин Плантаджинет-Бъкън, като се помъчи да придаде пълно равнодушие на тона си.

— Тя обича градината! — отвърна Бомбачо и почтително заотстъпва с лице към главния вход. Изведнъж той ускори крачките си и когато се обърна да потърси причината, господин Плантаджинет-Бъкън видя горе на стълбите госпожица Кларджис, облечена сега с необикновена скромност.

— Какво стана с колата, Бомбачо? — провикна се госпожица Кларджис.

Бомбачо, с крайни усилия да не я чуе, изчезна и вратата, която водеше към потайностите на помещенията за слугите, щракна зад него.

— Дявол да го вземе! — рече госпожица Кларджис. — Здравейте, господин Плантаджинет-Бъкън!

Господин Плантаджинет-Бъкън се раздвижи, за да покаже, че е здрав.

— Доведената ми сестра е тежко болна… в Монако, и ми трябва кола. Нещата ми са прибрани и съм готова да тръгна. Поне ще бъда след десет минути.

— Мога ли някак да ви помогна? — попита господин Плантаджинет-Бъкън с доста безпомощен тон.

— Естествено — каза госпожица Пъпи. — Трябва ми някаква кола и някой от слугите да изнесе куфарите ми горе при портата. Като че ли никого няма!

— Всичко, каквото мога да направя — заяви господин Плантаджинет-Бъкън съвсем в позата на някаква декоративна фигура.

— Достатъчно ще е, ако посмушкате малко Бомбачо — каза госпожица Кларджис. — Липсва му подвижност. Трябва да го подкара човек.

Господин Плантаджинет-Бъкън долови в тона й укор.

— Аз ще ги пораздвижа. Надявам се, че доведената ви сестра…

Но Пъпи беше пак изчезнала на горния етаж.

Господин Плантаджинет-Бъкън поразмисли. Ще отиде до звънеца, ще позвъни и когато някой дойде, ще каже с мек господарски тон:

— La Signorina Clarges è nervosa da la sua automobiglia. Prega de Vaccelerato prestissimo^[3].

Но много повече би предпочел да отиде направо в градината да търси лейди Катерин. Струваше му се, че с нея си подхождаха повече.

Той срещна известно затруднение да оправи положението със слугата, отзовал се на позвъняването. Този човек сякаш не разбираше родния си език и очевидно съвсем не можеше да схване смисъла на съобщението му. Изглежда, мислеше, че господин Плантаджинет-Бъкън се оплаква от начина, по който английският шофьор на госпожа Райландс изпълнява задълженията си, и с жива и забавна пантомима изрази пълното си съгласие. Той повтори с жар няколко пъти израза „molto periotoso“^[4]. А пък италианският шофьор бил образец на благоразумието. Господин Плантаджинет-Бъкън все още се мъчеше, без да признае напълно лингвистичното си поражение, да придава на разговора насока, по-близка до съкровеното желание на госпожица Кларджис, когато в ниското продълговато петно на слънчев блясък отвъд тъмните колони на портика се появи лейди Катерин. Той освободи слугата с махване на ръка и се запъти да я посрещне.

Холът зад него потъна за миг в тишина и сянка, а след това таванът и централните му части екнаха от плътния глас на госпожица Кларджис.

— Какво става, по дяволите? — питаше гласът бурно, но въпросът остана недовършен и вратата й се тръшна. Сигурно беше слушала на площадката. След няколко мига от стаите на слугите се чу приглушено дрънчене на далечен звънец — звънец, който упорито не спираше. Звънеше госпожица Кларджис.

Преди да забележи господин Плантаджинет-Бъкън в здрачната прохлада на входа, лицето на лейди Катерин издаваше известен смут и тя бързаше. Щом го забеляза, тя забави крачки и се превърна в морно разхождаща се кралица, червена в ореола на зеления чадър.

— Толкова горещо — рече тя с усмивка на ведрото лице. — Прекалено горещо! Прибирам се да пиша писма. Ще ходите ли в Монте Карло подир обяд?

— В този пек? — Той със съмнение сви рамене.

Тя се позабави пред него за миг, без да знае как да постъпи с него.

— Щастлив човек! — каза тя. — Нямате си друга работа, освен да четете английски вестници и да седите на хлад.

Лейди Катерин го заобиколи към стълбището, като му отправи снизходителна усмивка.

Господин Плантаджинет-Бъкън остана в безмълвния хол. Той отиде при масата откъм терасата, където бяха подредени току-що получените вестници, и ядно ги разбърка. Струваше му се, че никога не е виждал по-непривлекателни вестници. Дори заглавията в „Дейли Експрес“ му се видяха тъпи. Най-после седна с „Таймс“, за да научи кой е умрял и кой е заминал в чужбина.

Тогава спокойствието наруши Джефри, потен от горещина, с разкопчана яка, дошъл да търси Бомбачо за питиета и лед за тенис корта. При появяването му на терасата господин Плантаджинет-Бъкън се сви по-дълбоко в креслото си до колоната.

— Здравейте! — рече Джефри. — Вестниците са дошли, а?

Господин Плантаджинет-Бъкън му махна с „Таймс“, с което изразяваше всичко друго, освен желание да му заговори, и Джефри отмина. След малко той се върна, последван от Бомбачо с издаваща звън табла, прекоси терасата и слезе по мраморните стъпала към тенис корта. После, след продължителна тишина, се чуха стъпки на стълбището. Господин Плантаджинет-Бъкън се обърна с някаква надежда и видя госпожица Кларджис, облечена за път. Той се изправи, въпреки лекото си разочарование. Поне тя си отиваше.

— Аз тръгвам — рече госпожица Пъпи. — Нямам кога да кажа „адио“ на всички. Ще трябва да го направите заради мен.

— Надявам се, че въпросът с колата е уреден.

— Господ знае. Отивам в градината да видя какво става с куфарите ми. Ако не е, ще трябва там да се разправям. Не мога да разбера защо не прокарат шосе до къщата долу. Жертвуват удобствата пред цветните лехи, така го виждам.

Тя му подари безизразна усмивка и се обърна към входа. И изведнъж спря и се скова. Беше видяла вън нещо, което господин Плантаджинет-Бъкън още не можеше да види.

— Уф, да се не знае! — изпъшка тя.

За миг беше забравила за господин Плантаджинет-Бъкън. После се обърна към него и видя въпросителното му изражение.

— Забравих нещо в стаята си — обясни тя, завъртя се и изтича горе. След миг се мярнаха краката на двама души, а после и те целите се появиха на огряното от слънце нагорнище отвъд портика. Към къщата се приближаваше госпожа Райландс и тя вървеше така, сякаш беше в транс, а до нея, много голям и с неспокоен и смутен вид, крачеше господин Семпак. Пред входа те се разделиха, без да проговорят; господин Семпак нерешително спря, а госпожа Райландс влезе вътре.

Тя като че не видя господин Плантаджинет-Бъкън, застанал безмълвно до масата с вестниците.

Младата жена отиде до стълбището и след като спря за миг, се заизкачва нагоре, като се опираше с една ръка на перилата.

Няколко секунди господин Плантаджинет-Бъкън остана потънал в размисъл, сетне, все тъй замислен, седна върху масата с вестниците. Тогава на стълбите се появи госпожица Кларджис и заслиза необичайно тихо. Имаше вид, като че ли можеше да му каже какво ли не, но това, което каза, беше само едно просто, почти приятелско „довиждане“. Така тя излезе на слънчевия пек и изчезна по нагорнището към портата на пътя.

Господин Плантаджинет-Бъкън бавно и неодобрително поклати глава, посъветва се с брилянтения си пръстен, смъкна се от масата и все още дълбоко замислен, се запъти към своята стая в кулата.

Там закрачи по диагонал от ъгъл до ъгъл. Беше му станало ясно какво се е случило.

Беше доволен, че има малко време да остане сам и да обмисли положението, преди да се срещне с другите. Какво точно би трябвало да направи един изтънчен, напълно европеизиран американски джентълмен? Не и само това. Той наистина държеше на домакинята си. Държеше достатъчно много, за да остави позьорството си на заден план. Какво би могъл да направи за нея?

Стаята в кулата имаше четири прозореца, които гледаха на изток и запад, север и юг, и както крачеше от ъгъл до ъгъл, господин Плантаджинет-Бъкън току повдигаше сведените си очи първо към една хубава, заляна от слънце гледка, сетне към друга. И изведнъж забеляза нещо бяло, съвсем мъничко в далечината, нещо, което се движеше, надалече, сред червените, обгорени от слънцето скали на носовете към запад, издадени напред като кулиси, обрамчващи далечната гледка на Ментон. Той взе джобно далекогледче, което лежеше на тоалетката извадено от калъфката, нагласи го на фокус и се вгледа в далечния предмет. Беше мъж със спортни дрехи, който се катереше по стръмна пътечка, водеща оттатък носа. Движеше се с всичките признаци на припряност и раздразнение. Той се подхлъзна, изправи се и остана за миг неподвижен в профил, загледан в блесналите скали с изражение на недоумение и укор. Нямаше съмнение, че бе Филип Райландс.

Той бягаше. Без да знае накъде.