Хърбърт Уелс
Засега (28) (Портрет на една дама)

XIV
Спречкване с чичо Робърт

Но направените на едро недвусмислени obiter dicta^[1] на госпожа Макманъс, тези сурови, глуповати схващания, приличащи на грамадни буци бял кварц, не бяха повече от случайно забавление за госпожа Райландс. Главната нишка на умственото й съществование сега беше дискусията й с бележника със зелената кожена подвързия и с Филип — дискусия за нейната вселена и какво трябва да прави с нея. Пет дена Филип не й прати нищо освен три картички (не илюстровани, а пощенски картички в пликове от клубовете си), за да й каже, че „пишел скучно послание“, и завършваше с гальовни думи. След това пристигнаха един след друг два обемисти пакета с ръкопис, почти веднага след неочакваното и съвсем изненадващо съобщение във френските и парижките английски вестници, че общата стачка в Англия била провалена.

„Скучните послания“ много приличаха на предишното му писмо. Няколко светлолилави листа от къщата в Хъниуд свидетелствуваха за вечер, прекарана при леля му Роуина в Барне. Но нямаше вече рисунки: беше твърде дълбоко развълнуван, за да си позволява такова развлечение. Нямаше вече същата нотка на шеговити забележки, а все по-съсредоточена сериозност. Уводната част беше буря от негодувание против „Бритиш Газет“, правителствения контрол на радиоразпръскването и цялостното потискане на общественото мнение в страната. Това много напомняше предишните изказвания. Беше си направил труда да препише един откъс от правителственото възвание в петък и беше изписал с главни букви и подчертал някои думи. „ВСИЧКИТЕ ЧИНОВЕ на кралските въоръжени сили са уведомени, че КАКВИТО И ДА БИЛО МЕРКИ, които сметнат за необходимо да вземат с честното намерение да подпомогнат гражданските власти, ще получат и сега, и ВПОСЛЕДСТВИЕ пълната подкрепа на правителството.“ Нещо се беше случило, забеляза госпожа Райландс! Беше написал „правителство“ правилно! И един поглед, хвърлен напред по по-нататъшните страници, я увери, че продължаваше да го пише правилно. Към този цитат Филип беше добавил с почерк, разкривен от гняв, доста нагъсто и по-нечетливо: „С други думи, «Стреляйте и бийте, и Вътрешното министерство е с вас. Ще ви се помогне сега и ще ви се прости в бъдеще».“ Това значи открито да искаш насилие в най-миролюбивата обществена криза, която е виждал светът. Аз ти казах, че правителството иска да има стълкновение и това го доказва. Но това не е най-лошото…

По-нататък той разправяше как оксфордският епископ, главите на Бейлиъл Коледж^[2] и университета и редица изтъкнати духовници се обърнали към правителството с искане да се подновят преговорите и как кентърбърийският архиепископ^[3] напразно се опитал да организира в страната движение за спиране на борбата и подновяване на преговорите. Архиепископът държал в неделя проповед на тази тема и призовал проповедниците в цялата страна. Но го обявили за бунтовен симпатизант и му запушили устата. „Бритиш Газет“ спрял информацията за тази намеса на църквата, а правителството забранило известяването й от Би Би Си. „Те искат това спречкване. Искат да стигнат до насилие — пишеше Филип и перото му се беше врязало дълбоко в хартията. След това продължаваше да изобличава: — Уинстън изопачава дебатите в парламента. Всяко нещо, което е против тях, или се съобщава с един ден закъснение, или съвсем се пропуска. Прави на парцали хора като граф Оксфорд^[4] и Грей^[5]. Кук преди много дни казал за преговорите «безнадеждна работа» и мръсният парцал цитира това, сякаш е било казано за стачката. А у нас се говори, че тези възпитаници на Хароу^[6] били достойни за своето училище и разбирали от честни отношения!“

Странно беше да видиш правоверен възпитаник на Итън престъпил принципите си, изказал недоволство от Хароу и потърсил отговорност за най-неподатливия на обучение от неговите чеда.

Изглежда, Филип е бил в Камарата на общините в петък и чул пререканията между господин Болдуин и господин Томас, които окончателно потвърдили съмненията му, че дребната стачка на „Дейли Мейл“ и последвалият пробив са били предварително подготвено извинение, подло и незабавно използувано от правителството. После се споменаваше слухът, пръснал се на времето, но без положителни основания, че кралят (според друга версия, Уелският принц) искал да каже нещо примирително, но бил посъветван да не предприема такава стъпка. „Джикс като Мусолини“ — коментираше Филип, напълно убеден в тази история. Той се нахвърляше буйно, но кратко върху програмите на радиото и приказките в клубовете. След това идваше половин лист празен, като пауза в голяма музикална творба преди въвеждането на нова тема, а след това, на нова страница и извънредно четливо: „Имах страхотно спречкване с чичо Робърт.“

Това беше темата на следващата част от съчинението на Филип, написана по-гладко и последователно от всичко друго досега — ларгото, така да се каже. Той излагаше, разработваше и обсъждаше своето мнение за чичо Робърт и свеждаше всичко до едно уточнено и затвърдило се разобличение. Започваше да разказва със съвсем несъзнателен устрем за дълбокото си смайване, за все по-голямото си недоумение и нарастващата си погнуса, че на света може да съществува нещо подобно на лорд Идънсоук, да не говорим за това, че то е в толкова близко и влиятелно положение спрямо него. На места неговият трактат би могъл да носи заглавието „Младият мъж разглежда по-старата разновидност на мъжкото човешко същество“.

„Той е отвратителен — повтаряше Филип. — Никога преди не съм помислял, че може да живее на този свят тъй безнаказано и мирно някой напълно, безвъзвратно бездушен и отвратителен като него.“ Той прибягваше до главни букви, за да изрази, че достойният му чичо е „Лош Човек до мозъка на костите“. Заявяваше, че било невъзможно някой да разбере общата стачка, стачката на въглекопачите, изгледите за Англия, изгледите за целия свят, докато не се направи дисекция и пълен анализ на лорд Идънсоук. И без да се бави, пристъпваше към тази работа.

Филип споменаваше съвсем ясно, че до първия разговор с чичото след завръщането си в Англия предполагал, че лорд Идънсоук се ръководи приблизително от същите подбуди, както и самият той, а именно от силен, макар и неясен стремеж да види света подреден и все по-щастлив, от истинска воля империята да бъде сигурна, общополезна и горда, от желание богатството да бъде оправдано от големи заслуги, и че той е готов да жертвува време и търпи загуби, за да вървят човешките дела според неговите схващания за доброто и правото. Такива винаги са били собствените разбирания на Филип, макар и съвсем латентни. Но.

„Той не дава пет пари за империята като империя — пишеше изуменият племенник. — Той я вижда само като не дотам сигурен покрив над сума семейни капиталовложения.“ У лорд Идънсоук не съществувало чувство за обществен дълг. Той презирал социалната си класа. Неговата вярност към краля се изразявала с твърдото убеждение, че той отвлича вниманието на обществото от истинските управници на страната. Хората харесвали монархията; тя запазвала обществените разногласия от опасната разголеност, на която те били изложени в Америка. „В противен случай, ако мислеше, че от нея може да се получи дивидент, би направил краля на парчета.“ Той не вярвал в обществения ред, нито в каквато и да било отговорност, която да не може да бъде обезсилена от полицай или от съд. Откровено, в душата си, се виждал като бандит, понесъл събуждащ завист товар през един свят, в който не било възможно нищо по-добро от бандитизъм. Законът бил удобна спогодба между грабителите и човек го уважавал само доколкото да избегне позор или опасност, ако наруши правилата.

Следваше хвърлящ светлина анекдот. На вечеря лорд Идънсоук проявил известно отегчение от политическата и социална недозрялост на Филип. За да премине към по-интересни неща, той подхванал нова тема с думите: „Между другото, Филип, нямаш ли някакви останали свободни суми? Мисля, че бих могъл да ги използувам много добре.“

Той продължил да обяснява на скептично настроения Филип, че общата стачка щяла да се провали, щом уплашените и некадърни работнически водачи намерят извинение да я прекратят така, че да не накърнят репутацията си пред своите последователи, и тогава миньорите ще останат в локаут, също като че не бе имало никаква обща стачка, но с „намалена обществена подкрепа“. „Този тип Кук“ положително щял да ги остави на улицата и да възбуди общественото мнение против тях. Негова светлост положил крайни усилия да отвори очите на Филип и да го убеди, че никакво споразумение не може да се очаква в близко бъдеще. „Искаш да кажеш, че ти в никой случай не желаеш споразумение?“ — казал Филип. Лорд Идънсоук отговорил с лека усмивка и ръкомахане. Така, понеже „Райландс & Коуксън“ щели да имат хиляди свободни камиони, които е лесно да се използуват за други цели, изгодно щяло да бъде да купуват сега въглища от чужбина и да ги освободят и разкарат след време, когато хората най-сетне разберат всичко, което лорд Идънсоук знае. Въглищата щели пак да стигнат до фантастични цени — по-високи, отколкото в 1921 година. „В това има и малък риск, разбира се — казал той. — Миньорите може да се огънат“, но както той виждал положението, с изключение на тази възможност в течение на следващите няколко месеца каквито пари и да вложи в тази многообещаваща операция, Филип можел да очаква от двадесет и пет до сто и петдесет процента печалба.

Филип завършваше разказа си за този разговор с гневно възмущение. „Ние сме собствениците на въглищата на Великобритания — беснееше той — и ето как изпълняваме дълга си към отечеството, което ни се доверява, почита ни, прави ни лордове! Ние морим миньорите с глад и задушаваме промишлеността, и печелим «от двадесет и пет до сто и петдесет процента» от сделка с чуждестранни въглища. Естествено е да не правим нищо за постигане на спогодба. Естествено ние сме за конституцията и всичко друго, което ни позволява да вършим такива неща.“ Разказът на Филип не беше много ясен, но това като че ли е била точката, от която започнало „спречкването с чичо Робърт“.

Уважението към главата на семейството протестирало за сетен път и се стопило. Това била последната вечеря на Филип със старшия му съдружник. Изглежда, че той говорил, според мнението на чичо му, „направо като болшевик“. Съмнително бе дали са стигнали до пурите си. Филип се върнал в клуба „Реформ“ и прекарал остатъка от дългата вечер в консумиране на клубната хартия за писма с бясна скорост.

Подробностите за това окончателно скъсване бяха останали ненаписани, понеже Филип се бе впуснал в щателно, лишено от обич изследване на душата на чичо си.

„Май че повечето време оттогава досега съм мислил за него“ — пишеше той.

Какво ли си мислел, че крои лорд Идънсоук, питаше Филип. Явно той не смятал, че живее заради нещо извън себе си. Той нямал религия, не бил дори и суеверен. Имал полза от религията, но това било нещо друго. За него религията била формалност, която кара хората да пазят ред. Добре било, че по-простите и недоволните трябва да принасят жертви на бога на действителността, независимо каква е тя. Това установявало закон за външно благоприличие и определяло система от ограничения. У него нямало и патриотизъм. Британската империя в неговите очи била прекрасна машина за използуване на расовите инстинкти у годните за служба нейни националности за налагане на договори и защищаване на капиталовложенията по целия свят. Ако те по общо правило не изкарвали много от тази работа въпреки тяхната годност за служба, това си било тяхна работа. Те могли да се радват на златния еталон на парите си, макар ида ги нямат, и да се кичат със славата, че управляват Индия, макар и да не им позволяват изобщо да отидат там. Той обичал английския климат, но го избягвал през по-голяма част от зимата. Бил хубав климат за работа, а Кортни Уишарт сред големия си парк, на другата страна на планините от Идънсоук, бил прекрасен, достоен за завиждане дом, едно от именията, които правели Англия страна, която заслужава герои да си дават живота за нея. Той нямал слабост към науката. Духът, който те кара цял живот най-изтънчено да разплиташ действителността, за него бил непонятен. Той предпочитал неговата действителност да бъде заплетена. Така било по-добре за финансовите му операции. Не проявявал влечение към никакви красиви неща. Никога не би се заловил да събира картини или да направи градина, освен ако би искал да надмине някой друг или да я продаде с печалба. Не обичал никого в света — малко по-нататък Филип щял да й разкаже за любовните увлечения на чичо си. Накратко, той живеел ей така, за себе си, за удовлетворения, пряко свързани със самия него в центъра на всичко това и абсолютно за нищо друго.

Едно от големите му удовлетворения било да спечели някоя игра. Не бил просто алчен — мислеше Филип, — но обичал да печели, защото това значело да надмине другия. Финансовите му сделки били неговата голяма игра. Обичал да усеща своето умение, своята предпазливост — да предвиди и да си даде сметка, а и да накара околните да си дадат сметка за проницателната точност на неговите предвиждания. Други игри играел за развлечение. Бил известен като страхотен бриджор, много добър, но злобен и завистлив дори спрямо партньора си. Играел следобед в Лесингтън и както пишеше Филип, носел се слух, че няколко други членове на този голям клуб се криели и карали прислужниците да ги предупреждават, понеже не смеели да се доближат до игралната, преди Идънсоук да е започнал да играе. Играел голф ужасно добре. Физически бил добре сложен като Джефри, със същото вярно око и точни движения. На времето бил забележителен играч на крикет и все още прекрасен на тенис корта. И бил чудесен стрелец. Деловите задължения не му позволявали да ходи често на лов, но много обичал от време на време да се присъедини за някой ден към другите и да бие и бие. Стоял и стрелял, стиснал тия свои тънки устни, докато уплашените птици се вдигали стремглаво над него с пърпорещи крила, с бързо тупкащи сърца. Той им давал да разберат. Но не бил жаден за кръв. Общо взето, би предпочел да играе срещу някой човек, отколкото просто да доказва надмощието си над птици и глупави твари, които вероятно не чувствуват унижение дори когато ги убиват. Да надминаваш хора и да чувствуваш, че другият си дава сметка или ей сега ще разбере, че е бил надминат, било много по-фино и доставяло много по-голямо удоволствие. „Нали знаеш скъперническия му смях — пишеше Филип, — повече като цвилене? С него надарява загубилия.“ Сега се мъчел да надвие на миньорите. „Колкото повече ги смачка, толкова по-доволен ще бъде.“ Печалбите били на второ място, важни, доколкото с това се отбелязвала победата.

Не обичал никого. „Струва ми се, че никога не съм ти разправял за леля Сидни“ — казваше Филип и след това се залавяше с домашните несполуки на чичо си. Тя била блестяща красавица, но бедна, „без род и дом“. Чичо Робърт никога нямало да се ожени за богата и независима жена, защото щяло да му бъде трудно да й надвива, нямало да е лесно дори да се опитва. За известно време леля Сидни не могла да надигне глава и се държала предателски смирено, докато събрала достатъчно улики, че той й изневерява със своя секретарка, и го докарала до доказуемо жестоко държане. Тя била търпелива Гризелда^[7], която подслушвала, крала писма и изчаквала времето си. Един добре прикрит любовник й давал мъдри съвети. След това тя изнудила съпруга си, като го заплашила е компрометиращ развод. На чичо Робърт съвсем не му било по вкуса „цял Лондон да говори за него“. Едно от нещата, на които държал най-много, било да бъде уважаван, изтъкнат и недосегаем и тази история трябва да му е костувала няколко неприятни часа. „Ние всички много харесваме леля Сидни заради това“ — пишеше Филип.

Тя уредила да се разделят по взаимно съгласие и започнала да излиза открито с любовника си пред очите на объркания си съпруг. Той станал „Бърдок, тоя, дето лейди Идънсоук го издържа“, нейна бдителна и невинаги удобна сянка.

Лорд Идънсоук се мъчел да покаже, че това станало по негов почин, и парадирал в течение на няколко години с разни биещи на очи, скъпи и доста неподходящи дами, за да покаже на всички как точно стоят нещата. След това се върнал към много по-присъщото му откриване, прелъстяване, създаване на популярност и зарязване на много млади и бедни красавици от средните класи. Пожелавал ги, завладявал ги, намразвал ги, понеже било толкова явно, че ги е купил, и ги изоставял с вкоренили се скъпи навици и жалък доход. „Той върши това като котка — пишеше Филип. — Виждал съм го на трибуната при тържества в Маншън Хаус^[8] да фиксира някое хубаво момиче сред зрителите като стара котка, забелязала малко птиче в храстите. Той я върши тази работа тихичко и хитро. Има на разположение всякакви секретарски служби и, струва ми се, позната модистка, която шие на богатите жени. Може дори да се покаже влиятелен в един-два театъра, ако момичето има подобни амбиции. Спечелва ги и ги кара да се съгласят на това и онова, и тях ги хваща страх от него. Разбират, че положението им не е сигурно. Той може да ги върне към немотията, на улицата, толкова лесно. Когато вече треперят от страх пред него, тогава, предполагам, се чувствува като бог. Накрая няма значение какво правят, за да го умилостивят. Трябва да си отидат. В живота му може да е имало двадесетина такива… романа.“

Така пишеше Филип, неумолимо. Такива били интересите и забавленията на лорд Идънсоук, радостите, които поддържали живота му и го правели да заслужава да се живее: вземане връх над мъжете, опозоряване на жените, чувство на надмощие, подсигурено от големите печалби, голямата къща, многото слуги, шампанското, което не може да се купи на свободния пазар, специалните пури, поклоните на простите хорица, шепненето „Това е Идънсоук“, редките посещения в Палатата на лордовете. Дали имало нещо друго действително? Това били нещата, които придавали изражение на спокойно самодоволство на тези тънки устни и убеждавали едрия собственик на мини, че е надминал заобикалящите го сантименталисти и слабаци, че може да сложи себе си над тези други мъже, които си хабят времето за идеи и каузи, които остават верни до сетната буква на сключената сделка, и се жертвуват и ограничават заради приятелите и съдружниците си, заради жените и сродничките си. „Скъпа моя — пишеше Филип, стигнал до най-тежката част от изложението си — това е анализът на чичо Робърт. Това са неговите цели и всичко, каквото той представлява! За първи път в живота го погледнах безпристрастно и това е истината за него. И това е отвратителен живот. Отвратителен и все пак е толкова близо до мен, че е живот, който и аз можех да възприема и влача.“

Това е обикновеният начин на живот на хора от нашите среди сега. Има повече идънсоуковци, отколкото знаят, че са (sic^[9]). Различни разновидности идънсоуковци. Те са стотици сега сред богатите и с хиляди и хиляди, като слизаш надолу по обществената стълбица до тези, които са само охолни. Някои се различават по отношение на техните жени и ги купуват по-скъпо и парадират с тях повече. Мнозина са по-глупави — признавам, че му сече главата. Твърде много са прекалено страхливи за „романи“ и оставят жените на мира — но не толкова, колкото бяха едно време. Повечето имат увлечения и любими занятия, които малко ги издигат, но всички са еднакво противни. Двамата с тебе бихме могли да направим списък от двайсетина имена за пет минути. Всички до един с възторг биха участвували в тази сделка с чуждестранни въглища, ако знаеха за нея и знаеха как могат да станат участници. Няма нито един, който да не се почувствува измамен, ако чуе за въглекопач със свястна баня, сносна кола и библиотечка. Правителството и кликата зад него гъмжи от такива. Портрети на Соумс Форсайт! Колко точно го е описал нашият Голсуърти. Противен живот.

„И в свят, съставен от такива хора — завършваше Филип, — ние седим и чакаме хилядолетието на приятеля Семпак да дойде от само себе си!“

Госпожа Райландс се поспря на края на листа. Портретът на съвременния преуспяващ човек въпреки толкова резките щрихи я порази като смайващо верен. В разказа на Филип за лорд Идънсоук нямаше нито една черта, която да й се виждаше съвсем нова. Дори за мамените метреси, за които се беше догаждала интуитивно. И със същата сигурност бе знаела и въпреки това никога не се беше осмелила да си го признае, че такива са отличителните черти на много мъже, на много управници, на голяма част от власт имащите в света. Този свят, в който тя и Филип сега въвеждаха още една човешка душа.

То също трябваше да се обсъди в зеления бележник.

„Това, от което боли в проблема за чичо Робърт — продължаваше Филип, — е положението, че той е кръв от моята кръв и плът от моята плът. Когато не изглежда като по-възрастно, зацапано от висене в дюкян изображение на Джефри, който се връща късно у дома, тогава прилича на мен след тридесет години. Личният въпрос за мене е дали той е истинският «аз», разголен от сума илюзии, без розови очила, «облаците на славата» на Уърдсуърт^[10] и тям подобни, или пък все още притежавам нещо — не знам, — някаква чистота и почтеност, които той е загубил. Които аз няма защо да загубвам. Аз съм за втората алтернатива и ако е така, тогава най-важното нещо на света за нас е да разберем кое е изсушило всичко това у чичо Робърт.

Ще напиша нещо много трудно, скъпа жено-изповедничке. Не мога да не се чувствувам неловко, като го пиша, и то ще прозвучи превзето до «пи» на квадрат. Но аз го виждам така. Има у мене нещо, което поради липса на по-добра дума бих могъл да нарека религиозност. Има нещо друго (освен ако е същото нещо), което ме свързва с теб. Не само полът и твоята нежност — те ме свързват с теб, — но и нещо друго, което ме кара да слагам не тебе, а нещо в тебе, над и пред себе си, пред двама ни. (Бележка на полето: «Просто не мога да се отърва от всички тези двусмислени „нещо“, но мисля, че ще разбереш какво искам да кажа. Когато човек може да се справя със своите „един, една, едно и нещо“ и други такива думички, тогава вярвам, че наистина се е научил да пише».) То е свързано с благородство и честни намерения. Това го има у мене, но не е много силно и аз съм благодарен на каквито и да съществуват сили, че съм те срещнал. Това нещо има нужда от помощ, за да остане живо, а ти ми помагаш да го запазвам, помагала си и ще ми помагаш неизмеримо. Може да е илюзия, но няма значение, щом то остава светло и живо. Сума хора го запазват живо с помощта на религията, искам да кажа, църквата и всички тези неща, ала в днешните времена тя не се е запазила (религията) и толкова много от нас не могат да прибегнат до нея. До какъвто и да е сегашен вид религия, искам да кажа. И то може съвсем да се изгуби. Аз го имам в себе си, а може би и Джефри, пък може да го е имал и чичо Робърт. Аз приличам на Джефри повече, отколкото ти искаш да допуснеш, и той прилича повече на мен. Той не е имал моя късмет да те намери тебе и ти да мислиш за хубави неща до него, а и преди винаги му се е падал по-лош късмет и той е по-стеснителен от мен и по-затворен. Забелязал съм това, за което говоря, да се смалява у него, но съм го виждал и го има. Не вярвам да съществува сега религия, достатъчно силна, за да го спечели, нито някаква жена, която да го вземе. Не зная. Нещичко все още остава. То го дразни и той е склонен да го намрази и да му се подиграва, докато то съвсем умре. И Идънсоук е тръгнал по тоя път със същите доводи. Било е време, когато е искал да прави хубави неща и да има в живота си нещо по-привлекателно, отколкото да печели точки в някаква игра. Имал е илюзията или, ако искаш, понеже в същност то е едно и също, свещен пламък, каквото и да значи това, който е припламвал в него. Струва ми се, че леля Сидни е направила началото трудно за него. Той не е имал моя късмет. Да предположим, че когато двамата са били млади, той неочаквано открил, че тя го обича, повече дори от гордостта си. Да речем, че се е случило нещо подобно на това, което се случи с мен. Преливане на кръв спасява живота, но да те обичат така, е преливане на душа. Стеснителните мъже крият сърцата си като онзи човек от Евангелието^[11], който скрил таланта си. А когато пак ги изровят, от тях не е останало нищо. Сърцата трябва да имат въздух, да бъдат облъхнати от дъха на живота. Както ти направи с мен. Трудно е да запалиш пламъка отново. Сега, като няма в същност никаква религия, за човека не остава нищо друго освен любовта.

Пиша всичко това тъй, както ми дойде, и бог знае какво ще разбереш от този миш-маш от размишления. Трябва да прекъсна и да свърша.

Часът е един след полунощ, скъпа, време за затваряне за всеки почтен клуб, и аз трябва да се махна оттук и да отида пеша до Саут Стрийт да спя. Не можеш да намериш нито едно такси.“

Първото писмо е било запечатано след това усилие, а след това отново отворено, за да се сложи вътре един лист от хартията от Саут Стрийт, и на него беше надраскано:

„Отварям писмото пак, за да ти кажа, че Катерин Фосингдийн е убила човек. Аз дори не знаех, че е в Англия. Мислех, че е още при теб. Но изглежда, тя е побързала да се върне, щом е започнала общата стачка. Нали знаеш, че има връзки с този водевилен тип Фирон-Оуен, звездата на британския фашистки свят. Не мога да си представя какво е харесала у него. На мен ми изглежда като един от тези, с които човек не бива да играе на карти. Получил титлата си за организирането на някаква изложба. Едно от тези великолепни стари английски семейства, продавали килими в Цариград преди три поколения и известни като Феронян или някакво подобно име, с арменски нос. Както и да е, сега той е чистокръвен англичанин. Английска порода до мозъка на костите. Съвсем под сянката на английското знаме. И страхотно настървен против мързеливия, непрокопсан британски работник. Който е наистина англичанин в кръв и плът. По някакъв околен начин това величие на островната ни раса се е настанило добре в помощна организация на автомобилисти за разпространяване на «Бритиш Газет» на Уинстън нагоре-надолу из страната и за други подобни обществени услуги. И, изглежда, е дал автомобил на лейди Катерин за бързи посещения на лунна светлина в централните графства.

Ти знаеш как тя кара кола. Натиска газта и пет пари не дава за човека зад ъгъла. Да й даде човек да кара кола, е почти толкова престъпно, колкото да стреля слепешката на многолюдна улица. Тя прегазила жертвата си близо до Ръгби. Прегазила двама младежи, но другият бил само леко ранен. А този бил убит на място. Трамбувал да търси работа нещастникът. Но тя го прегазила! Прегазила го, защото била патриотична героиня, воюваща против болшевизма и така нататък, за бога и краля, за Фирон-Оуен и «Бритиш Газет», особено за Фирон-Оуен и «Бритиш Газет». Войната е война. Нищо няма да й направят. Това е всичко.

Филип“