Хърбърт Уелс
Засега (29) (Портрет на една дама)

XV
Общата стачка се проваля

Другото писмо на Филип беше много по-тънко и е било изпратено само един ден след първото. То започваше със смаяното му описание на провала на общата стачка. „Всичко стана, както го предсказа чичо Робърт, и това доказа, че съм глупак“ — бяха първите му думи.

По-нататък изразяваше безкрайното си презрение към водачите на лейбъристката партия, които нямали „нито смелостта да предотвратят общата стачка, нито смелостта да я продължат“. Ясно беше, че е позагубил самообладанието си по отношение на борбата и че критиката му на егоистичния торизъм го бе насочила определено към страната на стачниците в тази борба. И той много се ядоса, когато видя чичовата му преценка на положението да се потвърждава до тази степен. Било дошло времето да се открие вторият фронт, да се спрат осветлението и електрическата енергия и раздаването на продукти и да се докара работата до криза, а имало много малко основания да се предполага, че повечето работници от втория фронт не ще останат верни на своите професионални съюзи.

Но това щяло да означава началото на истински въоръжени действия и по-жестока фаза на борбата, а профсъюзните водачи били уморени, наплашени и по съзнателност хора от втора ръка. Възможността да победят ги ужасявала много повече от сигурността, че ще бъдат победени. Те се хванали за удобния случай, който им предлагал нов меморандум на „този чифутин, либерала Хърбърт Самюъл“! („Цъ-цъ! — рече госпожа Райландс. — Това е вече истинско озлобление, Филип!“) Меморандум, който никой не бе приел или обещал да подкрепи, и безусловно, поверявайки цялото бъдеще на работниците, които представлявали, на едно правителство, което можеше да издава „Бритиш Газет“, обявили прекратяване на стачката. Те се предали и се покаяли като непослушни деца „и ето сега — гонят работниците наляво и надясно, и миньорите са в безизходица“! Нищо не се направи, нищо не се уреди. Железничарите трябва да се молят за прошка, а червените връзки на кондукторите по Южната линия ще бъдат сменени със сини. (Това сигурно го е измислил Джикс.) Миньорите вече са отказали да приемат меморандума на Самюъл и неизгодното споразумение на чичо Робърт е единствената надежда за оправяне на положението. Той положително има да тържествува.

Дори и почеркът показваше, че Филип е обзет от разочарование. Беше ядосан, объркан.

„Нима целият живот е глупешка комедия? Нима аз приемам твърде сериозно и собствените възгледи, и всичко това? Ето ти криза в историята на една от най-великите, най-интелигентните, най-образованите страни в света, и тя е една идиотска криза! Тя не постига нищо. Тя не установява нищо. Тя дори не разяснява как стоят нещата. Много голям късмет е, че не е довела до кръвопролитие и непримиримост — освен сред миньорите, за които е прието да не се държи сметка. И убийството, извършено от Катерин. Тя беше без план и без определена цел. Беше малко по-различна по форма и промени вида на улиците; но в други отношения беше в духа на нещата, както те си вървят месец след месец и година след година, без да стигнат донякъде, без да имат някакво значение. Щапукат си. Също както ми казваш, че е казал нашият Семпак — само карнавал. Къде отиваме ние? Всичките стотици милиони, които сме на тази земя? Това ли е всичко и винаги ли е било такова бездействие? Дали извивките на историята са като формата на облаците, фантазии на разказвача Полоний^[1]? Ту се разрастваме и умножаваме, ту се препъваме и западаме. Години на възход и мрачни векове, докато и на звездите им дойде до гуша и изпратят парче от някоя планета от космоса, та да сложат край на цялата тази глупава работа.

Не мога да го повярвам и затова се връщам пак към нашия Семпак и неговата приказка, че целият този наш свят е само прелюдия на една истинска цивилизация. Прикачиш ли ума си към тази представа, ще можеш да направиш живота ти да има някакво значение. Или поне така да изглежда. А сега религиите не са ни оставили никакъв начин, който да придаде изобщо някакво значение на живота. Но пък дали ние напредваме с тази прелюдия? Как ще напреднем с тази прелюдия? Как ще минем край Уинстън и Еймъри? Как ще се промъкнем край всички тези позиращи, плиткоумни лейбъристки политици? Скъпа, аз се заех да ти пиша тези писма, за да ти разказвам как се развива моят ум и какво откривам, че мога да правя. Но поне в това писмо трябва да ти кажа, че умът ми не се развива, аз съм в безпътица и не зная какво да правя. То е все едно да ходиш в кръг и да твърдиш, че напредваш. Бих искал да е тука нашият Семпак, само да го поразпитам. Дали той е нещо повече от едър, кокалест сив кон, който се върти в кръг? Голямата криза дойде и голямата криза си отиде и ме остави като медуза, задържала се на брега след отлив.

Единствените в тази бъркотия, които като че ли имат жива вяра и истинска енергия, са — не се стряскай! — членовете на комунистическата партия. Те са ентусиазирани. Те умеят да работят. Те умеят да поемат рискове и да се жертвуват — готови са за много страшни рискове. Докато ние…“

Тука беше прекъснал на половин изречение. Второто снопче листа започваше също така ненадейно, както свършваше първото:

„Току-що ходих да видя Семпак в болницата «Чаринг Крос». Нямах представа, че и той се е върнал в Англия. Мислех си, че обикаля Крайморските Алпи. Но излиза, че тази сутрин го е бутнал един автобус на Странд^[2]. От болницата се свързаха с мене, след като той дошъл на себе си, и аз веднага отидох да го видя. Има известно съмнение, че автобусът се е занесъл, но няма никакво съмнение, че великият мъж, с вирнат нос и мисли в четирихилядната година, не го забелязал, когато слизал от бордюра. Не е нито убит, нито смачкан, слава богу, но е имал сътресение и е много зле контузен, счупено е едно малко кокалче между лакътя и китката на едната ръка и изглежда, че е бил в безсъзнание два часа. Много ми се зарадва и говори любезно — за теб, а между другото и за градината. Гласът му е все тъй гръмлив. Не можех да си представя, че са успели да го натикат в обикновено болнично легло, но са сполучили. Няма никакви усложнения. Утре ще го изпишат и аз ще го закарам на Саут Стрийт и ще се погрижа да го изпратят надлежно и в добро състояние в собствения му дом близо до Суонидж. Може аз да го заведа. Той ми харесва и изглежда, ще е добре да обсъдя някои неща с него. Но какво може той да прави в Лондон? Остава още да ми се наложи да освободя под гаранция тебе от полицейския криминален съд на Боу Стрийт или да установя самоличността на трупа на Бомбачо, изваден от Темза.“