Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Meanwhile, 1927 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Сидер Флорин, 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ckitnik (2011)
Издание:
Х. Дж. Уелс.
Невидимия, Разкази, Засега
Английска, Първо издание
Редактор: Христо Кънев
Художник: Иван Кьосев
Художнник-редактор: Ясен Васев
Коректор: Лиляна Малякова
Дадена за набор юни 1980 г.
Подписана за печат ноември 1980 г.
Излязла от печат декември 1980 г.
Формат 84х108/32 Печатни коли 33,5
Издателски коли 28,14 УИК 29,98
Цена 4,08 лв.
ДИ „Народна култура“ — София, 1980
ДПК „Димитър Благоев“ — София
История
- — Добавяне
VI
След вихрушката
Лейди Катерин и камериерката й заминаха надвечер след припряно и невесело пиене на чай и оставиха подире си атмосфера на притеснение и смут. След обяда госпожа Райландс се опита да дремне според своя режим, обаче мрачната гледка на скъпата стара Англия, разкъсана от чудовищни граждански размирици с избиване на часовоите в Кралския монетен двор и злокобна сган, нападаща Уестминстър, Скотланд Ярд повече от всеки друг път приличащ на Бастилия, и картечници, жънещи сетната жетва на съпротивата по Мал[1], преди да започне разграбването на Бъкингамския дворец, не я остави да заспи. Това бяха нелепи хрумвания, но поради липса на други образи трудно беше да ги прогони от екрана на ума си. Каква можеше да бъде тази всенародна стачка в действителност и защо никой не беше предвидил идването на това страхотно сблъскване на класите навреме?
Тя само лежеше будна и се взираше в празното си въображение, както някой объркан писател, комуто липсват подробности, може да се взира болезнено в лист хартия.
Когато лейди Катерин беше най-после наистина заминала, стори й се, че земята и мълчанието са погълнали пролетен панаир с пет големи въртележки и духов оркестър. Тя се обърна и видя зад себе си господин Плантаджинет-Бъкън да се наслаждава на спокойствието.
— Удивителна енергия — рече той.
— Тя много ще им помогне — необичайно рязко каза Синтия.
— Има едно нещо, което забелязвам… — пак рече господин Плантаджинет-Бъкън.
— Хайде да поръчаме пресен чай — прекъсна го госпожа Райландс, — да седнем и да се помъчим да сложим ред в мислите си.
И тогава думите му събудиха някакво познато ехо в ума й. Положително беше ги казал и преди, само тях! Няколко пъти. И няколко пъти е бил прекъсван.
Разбира се, че беше така! Беше се мъчил да направи тази забележка още откакто двамата с лейди Катерин се бяха върнали от Вентимилия. Може да се е мъчил да я направи дори и във Вентимилия. Срамота! Госпожа Райландс се обърна към него приветливо.
— Какво казахте, господин Плантаджинет-Бъкън?
Той се засмя неодобрително.
— Е! — рече той като встъпление. — Има една дребна подробност в тоя конфликт, драга госпожо — продължи той и накара брилянта си да заблести, — една малка, утешителна подробност. Ако попрегледате тези френски и италиански вестници. Ще видите, че докато, от една страна, те съобщават за избухването на гражданска война и вероятния край на Британската империя, на много по-малко видно място отбелязват, но — смятам — много по-убедително, че франкът все още пада, а лирата не мърда, дори срещу нашия повече от златен долар.
— И това означава?
— Че никой не приема тази криза чак толкова сериозно, както лейди Катерин. Нека почакаме още един ден, преди да се тревожим за Англия. Аз съм напълно убеден, че дори сега Уестминстър не е в пламъци. Убеден съм дори, че вечерята ще бъде поднесена съвсем нормално в Бъкингамския дворец и тази вечер.
— А засега — усмихна се неговата домакиня, — освен ако Бомбачо не се е откликнал на зова на своя професионален съюз, бихме могли да пием по чаша пресен чай.
Госпожица Фенимор се спусна към звънеца.
Те се преместиха в долната част на хола и господин Плантаджинет-Бъкън се отпусна в най-голямото кресло с въздишка на задоволство, която бе трудно да не се свърже докрай със скорошното заминаване на прекрасната им приятелка.
Настъпиха няколко мига мълчание.
— Този човек в Торе Пеличе — заговори господин Плантаджинет-Бъкън със замислен тон, — този човек, когото смятам да посетя, има наистина много добър вкус. Той е колекционер. Притежава любопитен и жив ум, за който, мисля, може да му се завиди. В тези времена на безредици и разпръскване е доста приятно да мислиш за един колекционер… и за няколко по-малозначителни неща, които се намират извън непосредствена опасност да бъдат изпочупени.
Той замълча. Госпожица Фенимор измърка в знак на одобрение, а госпожа Райландс даде на Бомбачо нареждания за пресния чай. Господин Плантаджинет-Бъкън продължи замислено:
— Едно от нещата, които той колекционираше за известно време, бяха легнали рогове от цветно стъкло, в които ранните викторианци слагали цветя. „Корнукопия“[2], мисля, че така ги наричаха. Типична за тях беше солидна, тежка плоча от подобно на алабастър вещество, а върху нея, легнала, се слагаше корнукопията и често по хубаво хрумване долният й край завършваше с елегантна ръка от метал, та корнукопията се превръщаше, в ръкав. Тези корнукопии може да са били донякъде кръстоски с онези чаши, наричани ритони, които завършват в долния си край с глава. По едно време трябва да ги е имало в голямо изобилие в ранната викторианска Англия и те все още се намират, доста разнообразни, от червено, синьо и разноцветно стъкло и матовобели с пайети[3], и от имитация на мрамор. По едно време никоя трапеза не е имала завършен вид без две корнукопии, евентуално съчетани с подходяща стъклена фруктиера. Моят приятел откри една в малко дюкянче на задна уличка в Пимлико[4]. Отначало той знаел толкова малко за тези неща, че събирал единични, и едва по-късно разбрал, че те вървят по две. За известно време бил щастлив. Докато започнал да открива следи на някой друг, по-ловък търсач в тази област. Имало и друг — може би други — колекционер. Той се натъкнал на статии — в „Connoisseur“[5], в други списания за изкуството. Положението станало по-ясно. Жетвата била прибрана. Господин Франк Голсуърти, художникът, който има тази прекрасна градина в Сър и, толкова много го изпреварил с тях, че за моя приятел останали само паберки. Затова той насочил вниманието си към уелски любовни лъжици.
Чували ли сте за тях? Знаете ли какво представляват? Те са чудеса на резбарското изкуство. (Благодаря ви, това е точно както го обичам. Само едно парче, моля.) Те се правели — може и още да се правят — от влюбени уелсци, когато ухажвали. Правели ги от цяло парче хубаво дъбово дърво. Издялвала се лъжица, а на края на късата й дръжка верижка от брънки, която завършвала с кука или свирка. Брънките били свободни, а понякога имало добавка, малка клетка с търкалящи се вътре топчета; цялото това нещо изработено от едно голямо парче дърво. Никога не съм си представял, че уелсците са такива художници-резбари. Предполагам, че господин Джоно е седял до възлюбената си, докато ги правил. Любовни лъжици. Какъв отговор на Карадок Евънс! Нали сте чували думата „прилъгвам“, „прилъжа“. Може да идва от тези „лъжици“.
Госпожица Фенимор изпадна във възторг от тази неочаквана етимология и изрази удоволствието си гласно.
Неочакваното й нервно изсмиване и леко изчервяване биха накарали невнимателен наблюдател да предположи, че е добре запозната с прилъгването. Тя уталожи възбудата си, като съсредоточи вниманието си върху чайника. Настъпи кратък интервал за предлагане на сладкиш. Госпожица Фенимор предложи сладкиш на господин Плантаджинет-Бъкън, а той предложи сладкиш на госпожа Райландс, госпожица Фенимор и госпожа Райландс предложиха сладкиш на господин Плантаджинет-Бъкън и господин Плантаджинет-Бъкън си взе от сладкиша.
— Страх ме е — каза той, като отхапа от сладкиша, че съм съвсем безнадеждно мързелив и непоследователен, за да стана някога добър колекционер, иначе мисля, че бих се посветил на бергамоти.
— Аз ги смятах за един сорт круши — забеляза госпожа Райландс.
— Главно разновидност на портокал. Но това име се използува също за прелестни глупави кожени кутийки, които се правели преди години в Грас[6]. Може да ви се е случвало да видите някоя. Те още се спотайват, с доста унил и мръсен вид, в забутани ъгълчета на антикварни магазини, където човек намира дребни сребърни предмети и чудновати пръстени. Това е кутия от кожа, да, но кожа, която е направена всъщност от портокалова кора, полирана, леко оцветена и с нежно цветенце или нещо подобно, изрисувано отгоре. Кутиите са овални или с формата на сърце; нали знаете тънките намеци на онези времена. Тези бергамоти, повечето от тях, трябва да са сто или повече годишни и въпреки това, когато ги отворите и подушите, можете да се убедите, че от тях все още лъха лек мирис на портокал — ухание, което се е носило в слънчевия зной, когато е царувал Луи-Филип.
Господин Плантаджинет-Бъкън не би могъл да избере по-добра тема, за да пропъди изблика на безпокойство и тревога, завладял всички в Каза Тераджена от три часа насам.