Хърбърт Уелс
Засега (21) (Портрет на една дама)

VII
Епикуреецът

Господин Плантаджинет-Бъкън беше безкрайно мил тази вечер. Това щяла да бъде последната му вечер, извънредно внимателно съобщи той, а на другия ден с местни влакове щял да отиде в Торе Пеличе при своя приятел-колекционер. Защото, изглежда, наистина имаше такъв приятел.

След вечеря вън се възцари лъчисто спокойствие в необичайна топлина; изгряващата луна бе заляла небето, а наситена синевина и дълги коси лъчи призрачна светлина се заиздигаха от хоризонта към зенита, бавни и безсилни сред тераси, дървета и шубраци. Към два или три сутринта, когато всичко спи, те щяха да се изправят отвесно нагоре като копия на стражи.

— Мисля, че бих могла да се поразходя — каза госпожа Райландо и двамата излязоха на терасата и продължиха надолу по стъпалата и пътеката, която водеше през уединената градинка с надгробния камък на Амена Луцина към широката алея, която свършваше във висока джунгла от нощни бели цветя с нежен аромат. Това бяха високи цветя с важен вид. Лунната светлина сред венчелистчетата им ги въоръжаваше с малки сребърни ятагани и щитове. В тези цветя имаше пеперуди, големи беди пеперуди, които създаваха впечатлението, че двойка цветя се отделя и започва да кръжи в пирует. Домакинята и гостът (защото госпожица Фенимор с инстинктивната си тактичност не беше дошла с тях) се разхождаха назад-напред по тази широка здрачна алея и господин Плантаджинет-Бъкън, без някой да му пречи, започна да излага нашироко епикурейската си философия пред любознателния ум на госпожа Райландс.

Дълбоко поразен от собствената си импровизирана антитеза за прелестта и самотността, той сега я развиваше като избор между чувство за красота и чувство за собственото аз. Започна с лейди Катерин и развълнувания й интерес към текущите събития.

— Колко странно, че тя непрекъснато иска да действува, когато единственото, което се желае от нея повече, отколкото от някой друг, това е просто да съществува.

Господин Плантаджинет-Бъкън лесно премина към лично изложение.

— Аз гледам на себе си — каза той — като на някаква дреболийка в тази чудна колекция — вселената, дреболийка, която се различава от всички други странни, чудновати и забавни дреболии просто защото в нея случайно са сложени моите очи. Тука, в тази прекрасна градина, която е толкова чужда на цялата ненужна припряност и кипеж на живота, мога да бъда напълно щастлив. Аз съм напълно щастлив… тази вечер. Главното ми оплакване против съществуването е, че в него прекалено много неща се случват и то бързо отминава. Преди да можеш и най-малко да го оцениш. Аз като че ли винаги се мъча да прибирам изящните неща, които то изтървава, въпреки всичките следващи неща, които се трупат, блъскат и мушкат нещастния ми превит гръб. Махай се от пътя, ти там! Настървени да стъпчат моето съкровище, преди още да съм успял дори да го превърна в съкровище. Все едно, че се опитваш да вдигнеш бисер, загубен сред Piace de la Concorde^[1]. Ако можех да планирам собствената си съдба, бих искал да живея петстотин години в свят, в който въобще не се случва нищо, от каквато да било важност. Свят като тепсия. Изглежда, би трябвало да имам някаква малка синекура или да играя някаква приятна роля при изпълнение на церемониите на религия, напълно изгубила всякаква реална стойност, която е имала преди.

Госпожа Райландс не забравяше задълженията си към малкия бележник, подвързан със зелена кожа, който я чакаше във всекидневната й.

— Вие не вярвате в бога? — попита тя, за да бъде съвсем наясно.

— Вярвам в прелестното. И се възхищавам от богове. Но да вярвам в бога… Какво би останало от тази прекрасна нощ, това кристално небе, този сребрист покой, ако човек помислеше, че не са само тази прелест, която ни разкриват! Без arrière pensée^[2]. Ако човек трябваше да превърне всичко това в алегория и да отгатва какво тя означава! Ако човек дори започнеше да подозира, че тя е само някакъв начин да ни се подскаже нещо от страна на някаква върховна личност!

— Но ако човек го приеме просто като един дар от нея?

— Това би било по-добре. Тогава единственото ни задължение в живота би било да приемем и да се наслаждаваме. И бог би седял над нас като някакъв огромен златен Буда, усмихнат и благославящ, без да има нищо против това. Без ни най-малко да си придава някакво значение.

— Всичко това е много добре за щастливи и разглезени хора като нас, които живеят в къщи и градини като тези.

— Човек може да започне да търси красота от каквато и да е начална точка и си остава поклонник дори ако умре по пътя.

— Но повечето човешки същества тръгват от такива страхотни начални точки! Те надали зърват красотата.

— И слънчевата светлина? И вечерното съчетание на облаците и слънцето? Залезите на Бенетовите „Петте града“^[3] са най-прекрасните на света. Уверявам ви. Ами красотата на лондонските Докове? А може да е и музика, чута случайно от отворен прозорец на улицата? Или цветя?

Той поклати глава печално, почти със съжаление.

— Всеки може да намери красота. Помислете за красотата на слънчевия блясък в края на някой тунел…

— Страх ме е, че светът е пълен с осакатени и изкълчени съдби. На хора гладни и обзети от страх. Каква вероятност има повечето от бедните да видят красота… където и да било? Дори когато е под носа им. Не можете да видите красота с измъчени очи. Красотата не дава щастие; тя стига само до щастливите. Напоследък това ужасно ме измъчва.

— Не — каза господин Плантаджинет-Бъкън. — Това не е правилно. Недейте разваля тази вечер.

— Но те го плащат. Нямаме ли ние дълг спрямо тях?

— Положително толкова, колкото и спрямо тази нощ, за да я оставим ведра.

— Но мога да мисля така. Не мога да забравя тази печална стачка на въглекопачите, това бедствие, безработните, грижите, нуждата, която тревожи милионите нещастни, отчаяни умове.

— Скъпа госпожо, те са си го избрали. Те не е трябвало да се родят.

Със засягането на съвременната тема за ограничаване на ражданията настъпи пауза.

— Все пак много трудно е за едно дете, което не съществува или може би не ще съществува за известно време, да прецени всичките „за“ и „против“ и да реши.

— Родителите и настойниците му, кръстниците и кръстничките му, в чийто кръг е било създадено, биха могли да решават заради него. Общо взето, до него не се допитват, тъй да се каже, а се допитват до създателите му — без думи. Но то си има във всеки случай поне волята да живее. В повечето случаи хората стават родители по невнимание. Какво огромно облекчение е мисълта за контрол върху ражданията! Не е далече времето, когато ще бъде почти невъзможно да съблазниш някого да бъде роден, освен при най-многообещаващи и благоприятни обстоятелства.

— А засега?

— Аз съм като великия господин Семпак: отказвам да се тровя с това „засега“.

— Засега трябва да се живее.

— Колкото може по-спокойно. С колкото може по-пасивно възхищение. Само защото трябва да живее, човек се мъчи да се вглъби изцяло в нощ като тази. Колко рядко дори ние, облагодетелствуваните, можем да се порадваме на един час тъй безметежен, тъй кристален като този! Безмълвието! Главната грешка, която намирам в съществуването, е начинът, по който животът ни блъска насам-натам. Блъска всички ни. Какво бързане, какво препускане е историята! Помислете си за всичките пълчища и армии, които са мушкали, ръгали, шибали кучетата и конете си по същия този Виа Аурелия във вашата градина. Която тази вечер е само дълбока черна бездна, потънала в бръшлян. Гробница на безбройни спомени. Ако отидем тази вечер там долу, на тоя настлан с камъни път, не зная дали няма да видим духовете им! Римляни и картагенци, миланци и бургундци, французи и италианци, крале, епископи, завоеватели и бегълци. Да ги намерим там, би било заслужено наказание за цялото им бързане и настървение. Справедлива отплата за злостното им пренебрежение към прелестта би било да бъдат върнати по стъпките си и накарани да ги изминават пак и пак, нощ след нощ, век след век…

Господин Плантаджинет-Бъкън бе осенен от блестящо хрумване:

— Може би някой ден някой бъдещ Айнщайн ще извади патент и ще измисли начин да забавя времето. Без да накърнява възприятията ни. Тогава няма разни стачки и войни, и страсти, и часове за ядене и лягане вечно да ни гонят по петите. И вестници с шумолене да хвърчат във въздуха като вещици в буря… Но аз бърборя ли, бърборя, мила моя госпожо Райландс. Вие ме карате да говоря. А аз се мъча да забравя разгорялата се сега социалистическа революция и как ще бъдем всички пометени от нея. Или пък спасени от капитан Фирон-Оуен — така ли му беше името? — и лейди Катерин. Не зная кое от двете е по-лошо… Преди да се приберем, може ли да се поразходим нагоре по тази пътечка над къщата към мостчето през ждрелото оттатък хербариума и лабораторията? Знаете ли я? Нощем? Там склонът се издига толкова стръмно и всичко, дърветата, дори скалите сякаш също са се изпънали нагоре в някакво вълшебно единодушие. Трябва да видите това на лунна светлина. Една безкрайно пищна картина в черно и бяло. Изумителни сенки. Открих я снощи, когато бродех из градината, преди да си легна. Всичко се източва нагоре, нагоре, нагоре, а над него тъмнеят черни бездни на планината, съвсем отвесни, прошарени със сребърни нишки. Погледът се зарейва нагоре. То прилича на всичко готическо в света на десета степен. То е като да чуваш някакво страхотно крешендо. Не може да продължи повече — си казвате вие, а то продължава. На върха урвите надвисват над вас. Човек стои на моста в подножието, дребен, нищожен, в благоговеен страх… Денем в това няма нищо чудесно. Не е нищо особено.