Хърбърт Уелс
Засега (19) (Портрет на една дама)

V
Сражението се завързва

Госпожа Райландс напусна уединението си и слезе долу за обед, но обедът малко закъсня поради отсъствието на лейди Катерин и господин Плантаджинет-Бъкън. Катерин била отскочила до Вентимилия. Една телеграма и няколко писма я очаквали в хола, обясни Бомбачо, нещо много я развълнувало и тя незабавно потеглила с втората кола, като взела по пътя и господин Плантаджинет-Бъкън. Била й дадена втората кола, понеже въпреки всички нареждания в противен смисъл Бомбачо пазеше първата за господарката си. Щеше да го прави винаги, каквото и да станеше. Лейди Катерин щяла да се върне, непременно щяла да се върне — каза Бомбачо, — но нямало нужда госпожа Райландс да я чака с обеда.

Госпожа Райландс завари госпожица Фенимор съвсем сама в хола да чете съботните английски вестници.

— Май че нищо не се нарежда с миньорите — каза госпожица Фенимор, като й подаде „Таймс“, и двете жени дори не погледнаха френските и италианските вестници. В съобщенията за женитбите госпожа Райландс намери името на една своя съученичка.

Госпожица Фенимор каза, че цялата сутрин учила ботаника. Домакинята я запита от коя книга се е ползувала.

— О, не съм взела още книга — възкликна госпожица Фенимор. — Само обикалях градината, знаете, и четях някои от табелките, та да добия първо една обща представа. Книги има над път и под път. Винаги съм искала да понауча нещо от ботаниката.

В това време се върна шумно от Вентимилия лейди Катерин и съобщи за социалистическата революция в Англия. Тя влезе със слънчева светлина, борчески дух, прекрасен глас, възбудени ръкомахания и гръмки вестникарски заглавия, а по стъпките й влезе господин Плантаджинет-Бъкън, запазил както винаги самообладание.

— Скъпа! — провикна се лейди Катерин. — Стана! Невъзможното се случи. Трябва да тръгна за Англия довечера… ако корабите през Ламанша още пътуват.

— Какво е станало? — попита госпожа Райландс.

— Общата стачка. Обявили я в полунощ. Дръзнали са да се вдигнат срещу нас! Не си ли видяла вестниците?

— В английските вестници няма нищо — отговори госпожа Райландс и чу госпожица Фенимор да шумоли с френските всекидневници зад гърба й.

— Grève générale — прочете госпожица Фенимор за потвърждение. — И дълга уводна, цялата с курсив, ето: Nos pauvres votsins^[1]! Сега е дошъл редът на Англия.

В хола се появи Бомбачо и пое шапката и бастуна на господин Плантаджинет-Бъкън.

— Не се бавете с обеда заради мене — каза лейди Катерин, прекосявайки бързо хола към стълбището. — Ще сляза долу след една минута. Трябва да наредя на Соумс да прибере багажа. Това ме развълнува като някоя велика музикална творба!

— Обед след пет минути — рече госпожа Райландс в отговор на въпросителното замълчаване на Бомбачо и се залови с италианските вестници. Обща стачка? Заради въглекопачите. Но господин Болдуин беше толкова твърдо решил да уреди въпроса и собствениците, правителството и представителите на миньорите провеждаха заседание след заседание. В най-мирна атмосфера. Дали нейната представа е била съвсем погрешна? Какво ли прави там Филип? А полковник Булис и неговите юнаци? И всичките й познати? Колко оскъдни са новините в тези чуждестранни вестници, важните новини, английските новини!

Госпожа Райландс беше все още зашеметена от внезапната промяна, настъпила в положението изобщо и у лейди Катерин в частност, когато всички се събраха на обедната трапеза. Лейди Катерин командуваше положението.

— Мои писма се загубили. Отишли в Рапало. Иначе щях да се науча по-рано. Изумително! Колко чудно и вълнуващо!

— Аз забелязвам едно нещо — подхвана господин Плантаджинет-Бъкън, но лейди Катерин продължи и го удави в потока на своите мисли.

— Само като си помисля, че са дръзнали! — възкликна тя. — Ще се върна и ще стана доброволка: ще служа като сестра, като санитарка, каквато и да е. Капитан Фирон-Оуен казва…

— Писал ли ти е? — попита госпожа Райландс.

— Две писма. Пристигнаха едновременно. От Рапало. И едно повикване с телеграма. Сега са необходими всички, всякакви помощници. Печатарите обявили стачка. Нямало вестници. Железничарите напуснали работа! В Лондон нямало нито един автобус. Де да знаем: докато седим тука, може всички руснаци и всичките чифути от Уайтчапъл да са тръгнали под червено знаме за Уестмиистър!

— Наистина ли мислиш така? — попита госпожа Райландс и се помъчи да си го представи.

— Има едно нещо, което си мисля за тази работа — опита се да заговори господин Плантаджинет-Бъкън.

— Интересно дали имат картечници? — заглуши го лейди Катерин. — Преди три месеца капитан Фирон-Оуен поиска да претърсят Ист Енд^[2], за оръжие. Но никой не пожела да го чуе. А той винаги е твърдял, че Кралският монетен двор е твърде далече на изток, за да бъде в безопасност. Там винаги има гренадири, но само неколцина. Маршируват по Крайбрежния булевард всяка сутрин. Шепа хора. Срещу стотици хиляди.

— Както тия швейцарски гвардейци в Париж. — Госпожица Фенимор потрепери. — Люцернския лъв.

— Още преди месеци капитан Фирон-Оуен състави един план. Аз го прочетох и се изсмях. Сметнах го за екстравагантен. Предполагам, че всички го взеха за екстравагантен. Но той беше предвидил всичко това.

— Предвидил какво, мила? — попита госпожа Райландс.

— Това въстание. Той искаше евакуирането на монетния двор. И да държат в готовност военноморски сили, за да ги хвърлят веднага в Доковете.

— Доста жестоко спрямо военноморските сили — позволи си да промърмори на пресните картофи в чинията господин Плантаджинет-Бъкън.

— Доковете са пълни с храни — довърши лейди Катерин стратегическите си размишления.

— Има една гледна точка в тази работа — пак се опита тихичко да се намеси господин Плантаджинет-Бъкън, като заговори на току-що взето картофче.

Но лейди Катерин бе твърде много погълната от борбата, за да обърне внимание на опитите му да интерполира. Нещастното картофче тъй и не успя да научи тази една гледна точка в работата, преди да изчезне завинаги от този свят. Неговият край бе последван от безмълвие. Дали е намерило истина и знание в този топъл мрак? Кой може да каже?

— Главната опасност представлява Северът — трябваше да обясни лейди Катерин. — Капитан Фирон-Оуенс не придава особено значение на Централните графства. Работниците там са твърде различни по специалност, за да постигнат единство, и твърде добри англичани, за да въстанат. Но Тайн^[3] е черно петно. И Клайд^[4]. От червени по-червени. Пък и за Южен Уелс нищо не може да се каже. Уелската тълпа може да бъде много страшна паплач, темпераментна и жестока. Особено когато запее. Ако им попадне някоя песен като „Марсилезата“! Нищо не може да ги спре.

— Ти говориш така, като че ли има въстание, Катерин — промълви госпожа Райландс. — Но френските вестници говорят само за стачка. Не е ли стачката доста по-_пасивно_ нещо?

— Обща стачка — рече лейди Катерин осведомително и в гласа й прозвучаха бойни тръби. Приличаше на Британия^[5], сложила шлем и изтегляща меча. — Една обща стачка е въстание.

Ясно беше, че поради отсъствието на другите патриоти обедният разговор щеше да бъде соло. Госпожа Райландс се почувствува стресната. Винаги беше мислила, че някой ден Катерин ще скочи и ще я стресне и сега този ден бе настъпил. Бомбачо също имаше вид на стреснат, доколкото можеше да се стресне. Не можеше да накара лейди Катерин да млъкне, като й предложи гарнитура към яденето. През целия обед човек изпитваше чувството, че се храни в черква. Не можеше да го пребори. Но какво чудо беше тази Катерин, какъв хамелеон! Дни наред е била сянка и ехо на господин Семпак, насърчаваше и подтикваше този превъзходен човек. А сега сякаш някой беше грабнал една плоча от грамофона и сложил друга от съвършено друг характер. Човек чуваше британски патриоти да отиват в бой и виждаше да се развява гора от английски знамена, чуваше грохота на артилерия, топуркане на кавалерия, гръмливото бучене на танкови колони, навлизащи призори в индустриални градове. Чуваше заплашителното бръмчене на самолети, разпръскващи опасни митинги по градски площади. И всред бурята, над бурята, през бурята чуваше за капитан Фирон-Оуен.

— Капитан Фирон-Оуен казва, че не бива да допускаме слабости. Не бива да има никакво колебание. Дори на най-високи места.

— Но положително… — протестира госпожица Фенимор.

— Кралят е твърде добър — каза лейди Катерин. И додаде замислено: — Разбира се, от Париж трябва да взема самолет. В Дувър няма да има влакове. Ще телеграфирам от Ментон в Льо Бурже^[6] да ми запазят място. Да летиш над разбунтувана Англия. Да ги гледаш как бият и бият… далече долу. Ужасно!… Но вълнуващо!

Сетне госпожа Райландс се помъчи да събере и запази някои от по-острите бодли, покълнали от жарката джунгла на настроението на лейди Катерин. Но откри, че голяма част от тях бяха загубени за вечни времена, загинали като тропическа растителност в момента на своя разцвет.

Правителството — тя разбра — можело да се колебае, или една част от него. Господин Болдуин бил некадърен човек. Капитан Фирон-Оуен не бил сигурен в Уърдингтън Евънс; той би предпочел да види във военното министерство Уинстън Чърчил. Джикс в министерството на вътрешните работи обаче бил божи дар. Бил истински силен. Никога не променял решенията си. Тих, почти нервен наглед, слаб мъж с момчешко лице — но никога, никога не променял решенията си. Почти. Е. (тя не можа да понесе това, което изглеждаше като одумване на нейния идол). „Може би веднъж.“ Но той положително щял да държи на енергични действия. Могли да възникнат положения, казал капитан Фирон-Оуен, когато щяло да се наложи да „се отнеме“ инициативата от „колебливи лица на отговорни постове“.

— Не може вечно да се допитваш за инструкции — каза мрачно лейди Катерин.

— Сега, след като е вече станало — продължи лейди Катерин, — аз се радвам, че е станало — и остана няколко мига неподвижна с тиха усмивка на хубавото си, одухотворено лице.

— Има една малка подробност, която забелязах… — обади се господин Плантаджинет-Бъкън, стиснал в ръка лешникотрошачката, понеже по това време бяха стигнали вече до десерта. — Забелязах…

Лейди Катерин не му обърна внимание.

— Това настройва ужасно по ницшеански — каза тя. — Представете си, че и Англия ще трябва да прибегне до диктатура!

— Предполагам — обади се госпожа Райландс с наивност, която сякаш биеше твърде много на очи у нея, — че диктаторът ще трябва да бъде капитан Фирон-Оуен?

Ала лейди Катерин се беше издигнала над всякаква подигравка.

— Така или иначе, той е бил този, който е виждал нещата най-ясно — заяви тя и стана, за да търси Соумс.

— Господин Семпак… — започна госпожа Райландс, но гостенката не обърна внимание на това толкова интересно доскоро име.

— Качествата на водач — провъзгласи тя, застанала във величествена поза — са върховният дар на боговете.

И отиде да се стяга за гражданска война, както дете отива да го облекат за излет.