Хърбърт Уелс
Последният тръбен зов (2)

§ 2

Сега сцената представлява един мизерен малък магазин на Каледониън Маркет, където са струпани вещи с невероятна стойност и чакат някой да търси ей такива изключително евтини неща. На витрината, сякаш винаги е била там и никъде другаде, си лежи една дълга, разнебитена, изгубила цвят пиринчена тръба, която не би взел никой разумен купувач. Според порядките на този свят в нея са се настанили мишки, прах и смет. Собственикът на магазина е един много стар човечец; той е купил този магазин много отдавна, но и тогава тази тръба си е била там; той няма и представа откъде се е взела, нито от коя страна произхожда, нито каквото и да било друго. Но веднъж, когато предлагаше нещо, което нямаше да го изведе доникъде, той реши да я нарече древен церемониален средновековен обой, макар да бе длъжен да знае, че какъвто и да е един обой, последното нещо, на което би приличал, е тръба, след като винаги ги споменават заедно. Над нея висяха концертини^[1] и мелодиуми^[2], корнети и метални свирки, устни хармоники и всякакви такива загубени музикални инструменти, които радват сърцата на бедните. Един ден пред витрината застанаха двама изчернени младежи от големия автомобилен завод на Пансофист Роуд и поведоха спор.

Спорът беше за тези инструменти, струпани тук, и как можеш да изтръгнеш от тях звук, защото младежите обичаха спора. Единият твърдеше, а другият отричаше, че може да накара да зазвучи всеки инструмент тук. Спорът се разгорещи и те се обзаложиха.

— Стига обаче инструментът да е в ред — каза Хоскин, който твърдеше, че може да го стори.

— Това се разбира от само себе си — каза Бригс.

Тогава те извикаха за свидетели неколцина млади мъже, черни и омазнени, от същото предприятие, и след като продължиха да спорят и да се карат през целия следобед, влязоха при стария вехтошар към пет часа, тъкмо когато той поставяше една опушена, смрадлива парафинова лампа, за да хвърля оскъдна светлина върху неговата всякога неприветлива витрина. След множество затруднения те се уговориха срещу един шилинг, платен предварително, Хоскин да опита всеки инструмент в магазина, който Бригс му посочи.

И тъй започнаха.

Третият инструмент, който Бригс посочи за опита, беше неизвестната тръба, която лежеше в дъното на витрината, тръбата, която вие, които сте прочели Въведението, познавате като Тръбата за последния зов. Хоскин захвана да се напъва, после пак и пак, сетне задуха отчаяно, та чак ушите го заболяха, но от тръбата не излезе нито звук. Сетне разгледа по-внимателно тръбата и откри мишките, сметта и другите неща вътре и поиска тя да бъде почистена; старият търговец, знаейки, че те бяха свикнали да боравят с автомобилни клаксони и други подобни инструменти, охотно се съгласи да я даде за почистване при условие, че я излъскат. И тъй младежите, след като оставиха подходящо капаро (което, както ще научите, беше впоследствие конфискувано), излязоха заедно с тръбата с намерение да я почистят на следващия ден в завода и да я полират с някаква специална паста за мед, използвана за грачещите тромби на фирмените автомобили. Когато това бе сторено, Хоскин отново захвана да надува.

Ала всичките му опити бяха напразни. И тогава настъпи голям спор за тази тръба — беше ли тя в ред, или не, беше ли възможно някой изобщо да я надуе. Защото в противен случай очевидно облогът трябваше да се обезсили.

Неколцина младежи също опитаха да я надуят, включително двама, които свиреха на духови инструменти в един оркестър и бяха известни със своята музикалност. След като не успяха, те застанаха твърдо на страната на Хоскин и твърдо против Бригс, а вече повечето младежи бяха на тяхното мнение.

— Не може да бъде — каза Бригс, който умееше да се измъква от всякакви затруднения. — Аз ще ви покажа, че на това нещо може да се свири.

И като взе инструмента в ръка, отиде до една особено мощна надувна тръба, която се задвижваше с крак и която стоеше в отдалечения край на шлосерския цех.

— Страшен е тоя Бригс! — каза един от останалите младежи и мнението наклони на другата страна.

Бригс извади луличката от меха и надувната тръба и прикрепи внимателно мундщука към тръбата. После съвсем невъзмутимо измъкна канап, намазан с пчелен восък, измежду много други странни и мръсни вещи, които съдържаше джобът му, и върза мундщука за тръбата. Чак тогава започна да натиска педала на меха.

— Страшен е тоя Бригс, брей! — каза онзи, който и преди му се бе възхитил.

Тогава се случи нещо странно.

Появи се светкавица. Каквото и да беше, приличаше на светкавица. Чу се звук, който сякаш съвпадна точно със светкавицата.

По-късно младежите се съгласиха, че тръбата се бе разпаднала на парчета. Разпадна се и изчезна, а всичките парчета полетяха към лицата им — докато Бригс остана зашеметен и изплашен. Прозорците на шлосерския цех се пръснаха, а наоколо разните апарати и коли доста се поразместиха, но от тръбата не откриха никаква следа.

Това последно обстоятелство озадачи и обърка извънредно много нещастния Бригс. Озадачи го и го обърка още повече, защото бе имал впечатлението, тъй необикновено, тъй невероятно, че никога не ще може да го опише на някой друг човек. В същност ето какво бе впечатлението му: светкавицата, която се появи заедно със звука, идваше не от тръбата, а към нея, и именно тя бе причина за нейното поразяване и отнасяне, а по форма светкавицата приличаше на някаква голяма огнена ръка.