Хърбърт Уелс
Последният тръбен зов (1)

§ 1

Историята за последния тръбен зов започва в небесните селения и завършва на всички места по цялата земя.

Трябва да знаете, че небесните селения са едно приказно място и благословените му поданици не пеят цял живот своето „алилуя“, независимо какво са ви разправяли. Защото и те като нас са пределни същества и трябва да се хранят със своята вечност на малки хапки, също както се храни пиле или дете. За да има сутрини, промени, ведрина, има моменти, когато животът им се преустройва. Децата са си все деца, винаги безкрайно нетърпеливи за игри и нови неща; те са просто деца, но благословени, така както ги виждате по картинките под нехайните нозе на господа-бог. И тъй, едно такова благословено дете, което тършувало на някакъв таван — защото небесата естествено са пълни с такива божествени тавани поради това, че там има деца, — намерило много музикални инструменти, струпани там, и протегнало пухкави ръчички към тях…

Аз наистина не мога сега да ви кажа какви са били тези инструменти, защото да сторя това, трябва да навляза в тайнството… Но за един мога да ви кажа и той бил голяма медна тръба, която господ-бог бил създал, когато създавал света — защото господ-бог свършва всичко, което започне, — за да свири с нея, когато настъпи часът на нашия последен съд. Направил я той и я оставил; стояла си там и всичко било точно както се казва в Учението за предопределението. Та това благословено дете усетило в себе си една от онези необясними страсти на детството към нейната гладкост и лъскавина, започнало да си играе с нея и да свири, завлачило я след себе си, излязло от тавана и тръгнало по веселите и златни улици и след много най-различни скиталчества стигнало до онези божествени замъци от кристал, за които несъмнено сте чели. Там благословеното дете захванало да брои звездите и забравило за тръбата край себе си, а по едно време, без да ще, я пернало с лакътя си и тя литнала…

Летяла тръбата надолу, въртяла се около оста си, летяла към един ден, което е само миг в небесните селения, а благословеното дете я гледало как пада и блещука като малка ярка точица.

Когато отново погледнало, тръбата вече я нямало.

Не зная какво се случило с това дете, щом настъпил Денят на страшния съд и се оказало, че тази лъскава тръба липсва. Зная само че Денят на страшния съд отдавна е пропуснат поради порочността на света; според мен този ден, който никога не е настъпвал, са го очаквали в хилядната година от нашата ера, но други божествени подробности не са ми известни, защото сега пренасям действието по тесните пътеки на тази земя.

Така завършва Прологът в небесните селения…