Лора Лей
Под повърхността на звяра (5)

Глава четвърта

Това не можеше да се случва с нея! Рони се опитваше да убеди себе си, че лудото бягство от града към планините, издигащи се над него, е просто кошмар. Скоро щеше да се събуди. Разбира се, точно това щеше да стане. За всичко бе виновен стресът. Не всеки ден човек научава, че е свързан с нов човешки вид, който дори не е знаел, че съществува.

— Добре ли си? — Джон погледна тревожно към нея от шофьорското място на камиона, а червените му вежди се свиха над светлосините му очи.

Рони стисна по-силно горната дръжка, когато той зави още веднъж. По дяволите, със сигурност накрая щеше да ги хвърли от някоя от опасните скали и да убие и двама им. Джон караше като луд. Животът й може да се бе усложнил много, но това не означаваше, че иска да умре толкова скоро.

— Не се ли движим прекалено бързо? — попита момичето, опитвайки се да остане спокойна въпреки безумното биене на сърцето й.

— Почти пристигнахме. Искам да съм сигурен, че не ни следят — мъжът бързо зави по поредния второстепенен път и заподскачаха върху грубата чакълеста настилка, която водеше през гъсто залесен район. — Отиваме към ловната ми хижа. За щастие, тя се намира достатъчно високо, така че мобилните телефони ще работят и Тайбър няма да има проблем да се приземи там.

Рони примигна объркано.

— За какво говориш?

Тайбър нямаше да дойде за нея. Той нямаше да я спаси. Не го ли знаеха? Не знаеха ли, че той си бе измил ръцете от нея преди месеци?

Джон въздъхна тежко.

— Предаването на репортажа беше на живо, Рони. Светът вече знае за теб и съм сигурен, че Тайбър е на път. Когато наближи достатъчно, ще ми се обади. Той знае какво се случва, лошите момчета също са наясно. Вече не си в безопасност тук.

Рони преглътна в опит да овлажни пресъхналото си гърло и да потисне гаденето, което преобръщаше стомаха й.

Беше гледала репортажите за „лошите момчета“. Чудовищата бяха много по-добри от тях! Да овладее контрола си не бе най-лесното нещо. Бог да й е на помощ, тя беше видяла повече от един репортаж по новините, свързан със съдбата на бедните същества, които Съветът бе набелязал. Това беше най-големият кошмар, който Рони можеше да си представи.

— Господи — прошепна тя мрачно. — Сигурна съм, че ще се събудя скоро. Но Тайбър няма да дойде, Джон. На него не му пукаше, когато направи този белег, и съм дяволски сигурна, че не му пука и сега.

Той бе прекарал десет години да я измъква от една или друга неприятност. Бе достигнал своя лимит и тя знаеше, че не може да разчита на помощта му, да я измъкне и този път.

Джон изсумтя и я изгледа недоверчиво.

— Можеш да си мечтаеш за това, Рони, но когато видиш Тайбър, не забравяй да му признаеш тази малка тайна.

Тя поклати глава и започна да се моли. В момента нямаше друга възможност да се измъкне от този проблем.

Младата жена затвори очи и пое дълбоко въздух, когато чу пронизителен звук на мобилен телефон.

— Да? — излая Джон. След това замълча няколко дълги секунди. — На път съм. Какво е местоположението ви?

На Рони й се прииска да се ощипе, за да се събуди. Но сдържано слушаше едностранния разговор и опитваше да пренебрегне факта, че миналото бе на път да я ухапе по задника. Точно от това се нуждаеше — още нещо да разруши хубавата малка рутина, която си бе създала. Може и да не беше щастлива, но поне бе доволна. Доволството бе хубаво нещо.

— Казах ти — съобщи Джон тихо, а гласът му бе тържествуващ. — Тайбър ще бъде тук след тридесет минути. Трябва да оцелеем до тогава.

Рони бе обхваната от недоверие. Той щеше да дойде? След петнадесет дълги и мъчителни месеци, в които я бе оставил да се справя сама, той щеше да дойде? Помисли си, че това бе много любезно, като се имаше предвид, че шибаната вина тя да се намира в тази каша бе само негова.

Погледна нагоре, когато Джон постави телефона обратно на колана си. Намръщи се и го загледа съсредоточено. Помисли си, че не го познава от много време, но сякаш внезапно бе станал различен и по-решителен, отколкото бе свикнала да го вижда. Напомни й за Тайбър. Тези присвити очи и опасното изражение, които уверяваха всички, осмелили се да му се противопоставят, че могат да пострадат.

Младата жена стисна зъби, като се въздържа да отговори. Нима би могла да каже нещо похвално за Тайбър? Той бе забъркал тази каша, а след това я бе оставил да страда от последиците. Най-доброто, което можеше да направи, бе да се опита да поправи стореното.

— Пристигнахме — Джон кимна напред и Рони се обърна да погледне към хижата, която се появи, когато минаха завоя.

Разположена под гъсто растящи дървета, малката хижа и долепения до нея гараж щяха да бъдат почти невидими от въздуха и също толкова трудно откриваеми на земята. Джон вкара камиона в грубо скования гараж, изключи двигателя и скочи от превозното средство.

Рони се измъкна много по-бавно. Трябваше да има изход от това, помисли си тя на ръба на отчаянието. Неща като тези не се случваха на хора като нея. Нейният живот трябваше да бъде спокоен. Тя бе скучна и обикновена. По дяволите, Тайбър не я бе пожелал, когато имаше възможност, какво караше някой с поне капка ум да смята, че ще я иска сега?

Той я бе уволнил от работата, която обичаше. А по онова време Рони си мислеше, че това е единственият начин, по който може да се измъкне от взискателния си баща. Бе изчезнал за месеци. Дори не бе говорил с нея няколкото пъти, в които се бяха засичали за повече от година. Белегът на врата й нямаше да промени това, нали? Не толкова, колкото тя се безпокоеше.

Вътрешната част на хижата бе обзаведена от някой скъперник. Имаше самотен диван пред неизползваната камина, прашна кухненска маса и четири стола. Нямаше килими, нито завеси, само прах, достатъчно плътен да се посадят петунии в него.

— Банята е в задната част — Джон посочи затворената врата в далечния край. — Чувствай се като у дома си.

Той беше прекалено небрежен и прекалено лесно приемаше неочакваната роля на спасител и защитник, докато Тайбър се появеше.

— Защо правиш това? — обърна се Рони към него, като го наблюдаваше внимателно.

Мъжът погледна към нея, а очите му проблеснаха от изненада.

— Какво правя?

— Помагаш ми и си толкова сигурен, че Тайбър ще се появи. Какво получаваш в замяна?

Джон изви едната си вежда с цвят на пламък. Объркването бе заместено от веселие.

— Аз просто помагам, Рони.

— Глупости — промърмори тя, клатейки невярващо глава. — Не съм тъпа. Има още нещо. Какво?

Трябваше да има някакъв смисъл в това, което правеше, дори и просто да й предлагаше помощта си.

Той въздъхна тежко.

— Малко или много, това е всичко — каза твърдо. — Помагам на Тайбър и останалите, когато мога. Това е. Освен това, ти си приятелка. Щях да ти помогна, така или иначе.

Което все още не отговаряше напълно на въпроса й.

— Защо ще идва тук той? — Рони прокара пръсти през заплетената си коса, пренебрегвайки треперенето на ръката си. — Белегът не означаваше нищо, когато го направи. Защо сега да е различно? — това бе въпросът, който я тормозеше най-много.

— Можеш да го попиташ, когато дойде. Аз излизам, за да се уверя, че не са ни проследили. Остани в хижата. — Той свали мобилния телефон от колана си. — Номерът на Тайбър е първият, въведен. Ако се случи нещо, му се обади. Чу ли?

Рони погледна надолу, когато той постави апарата на масата, и усети как устата й пресъхва от страх.

— Какво би могло да се случи?

Погледите им се срещнаха и когато тя вдигна глава, сърцето й започна да бие предупредително. Джон я наблюдаваше с мрачно изражение.

— Както казах, сигурно и други хора са видели предаването по телевизията. А някои от тях са много по-близо от Тайбър. Просто искам да бъдеш предпазлива.

Рони преглътна мъчително.

— Наемници? — беше чувала слуховете за постоянните битки, които Тайбър и неговото семейство бяха водили през годините с мъжете, изпратени да ги заловят или убият.

В очите на Джон проблесна съчувствие.

— Да — промърмори най-накрая той. — Но трябва да се пазим. Само няколко човека знаят за това място и до момента, в който някой се сети къде точно да ни търси, Тайбър ще е вече тук, за да те пази. Той ще знае какво трябва да се направи. Ти ще бъдеш добре.

Джон се обърна, преди тя да успее да каже нещо, и напусна скривалището. Едва тогава Рони забеляза пистолета, който носеше в другата си ръка. Беше черен, смъртоносен, и мъжът със сигурност го държеше така, сякаш знаеше как да го използва.

Страхотно! Тя се срина върху един от прашните кухненски столове и огледа едностайната хижа с чувство на отчаяние. Някакви наемници бяха по следите й. Точно това й трябваше, като капак на всичко останало.

Младата жена вдигна ръка и докосна белега на шията си, който й бе причинил толкова много неприятности. Болеше я повече от обикновено. Не с неприятна болка, по-скоро бегъл намек на удоволствие, напомняше й за невероятното усещане, когато устата на Тайбър се притисна към нея. Зъбите му, драскащи кожата, езикът, облизващ я горещо. Рони потръпна неконтролируемо при спомена.

Като отдръпна ръката си обратно надолу, Рони се вгледа в телефона няколко дълги секунди, преди да се изправи и да отиде до малкия прашен прозорец до вратата. Можеше да му се обади. Трябваше да му позволи да разбере колко цени бъркотията, в която се намираше в момента. По дяволите, той не я искаше в живота си, беше показал това пределно ясно. Как би могла да се почувства добре, заради помощта, която щеше да й окаже сега?

Погледна през прозореца, знаейки, че за момента не може да направи нищо. Това чувство на безпомощност я разяждаше. Мразеше да е зависима от някого, особено когато се отнасяше за живота й.

Докато гледаше към гората, младата жена видя Джон, който обхождаше гъсто обраслия район. Тялото му се движеше между дърветата, отпуснато, но въпреки това нащрек. Напомняше й за някой от онези военни типове, които бе виждала по телевизията няколкото пъти, когато бе имала време за гледане.

Времето минаваше дяволски бързо. Нямаше възможност да мисли за приспособяване към внезапните промени около нея. Нямаше време да се подготви, преди да се изправи отново пред Тайбър. Сякаш бяха минали няколко минути преди Джон да се върне в хижата и да вдигне мобилния телефон. Погледна към нея, докато набираше номера.

— Чувам хеликоптер. Ти ли си? — попита той тихо, а бледосините му очи бяха хладни и уверени. — Добре. Досега сме невредими. Ще се погрижа Рони да чака на сечището. — Джон затвори телефона, след това се обърна към нея. — Готова ли си за тръгване?

— Не — младата жена мушна ръце в джобовете на дънките. Събуди се веднага, помисли си отчаяно. Хайде, Рони, време е да се събудиш!

— Жалко — мъжът й се ухили, сякаш бе съвсем наясно с факта, че тя отчаяно се опитва да отрече всичко, което се случва. — Време е да тръгваме.