Лора Лей
Под повърхността на звяра (4)

Глава трета

Тайбър разкърши рамене, когато слънчевите лъчи на късната пролет проникнаха през прозореца зад него, просмукаха се през плата на тениската и затоплиха плътта му. Това бе другото най-хубаво нещо, след това да бъде на открито, и всичко, което можеше да си позволи за момента.

Котешкият Прайд сега живееше в пределите на имението като в капан, който не биваше да смята за толкова мъчителен. Въпреки че беше просторно, стените сякаш го притискаха, затворът пробождаше съзнанието му и му припомняше неща, които бе най-добре да останат забравени. И както винаги, когато се опитваше да избяга от спомените от създаването си и времето, прекарано затворен в лабораторията, изследван, мушкан и пробождан, мислите му се насочваха към нея. Дълбоки сини очи, мека и копринена като сън кожа, топлината на възбудата й, изгаряща съзнанието му.

Рони. През последните няколко седмици, мислите за нея бяха по-силни от всякога. Нуждата му от нея само нарастваше, вместо да намалява, както смяташе, че трябва да стане. И това го тревожеше. Тайбър знаеше повечето подробности за чифтосването на Калън с Меринъс. Знаеше признаците. Имаше тези симптоми в продължение на една година, но не толкова крайни и не толкова силни. Освен това не бе целунал половинката си. Не бе позволил на мощния хормон да се освободи в тялото й. Ако тя бе неговата половинка, щеше да носи белега му. Неведнъж през последните месеци, преди да се премести от Санди Хоук, Тайбър се бе намирал достатъчно близо до Рони, за да забележи ако малката, никога незарастваща рана, се е превърнала в белег на рамото й. Не че щеше да я потърси. Приближаването му до Рони бе невъзможно.

Тя не разговаряше с него. Ако го видеше да приближава, тръгваше в друга посока. Ако уловеше погледа й, очите й светваха яростно, искрящи от чисто женски гняв, а той се опитваше да разбере причината, която го причинява. Не беше ли уважил нейното желание, като я бе оставил да живее нормален живот? Не й се бе обаждал, не я бе посещавал. Не я заговаряше, ако се случеше да мине покрай нея. Какво право имаше тя да се сърди? И защо трябваше да го е грижа, че тя му е сърдита?

Със сигурност, ако я бе маркирал, някои знаци щяха да бъдат видими. По дяволите, Меринъс толкова страдаше в началната фаза, че ако Док Мартин не бе заподозрял причината, вероятно трябваше да я хоспитализират.

Тайбър винаги научаваше новините около Рони. Тя не бе показала необичайни заболявания, нито имаше данни за хоспитализации, беше проверил преди няколко месеца. Но тялото му страдаше за нея. Болеше го така, че го оставяше разочарован и раздразнителен. Едва успяваше да запази разсъдъка си по време на работата, която трябваше да върши, вместо да се тревожи за жената, която искаше.

Когато Тайбър насочи погледа си обратно към отчета пред себе си, вратата на офиса се отвори.

— Пусни новините — Шера нахлу в огромния офис, който споделяха Калън и Тайбър, в имението, което някога бе собственост на Съвета по генетика.

Сто и петдесет акра земя в планините на Вирджиния бяха отстъпени на Котешките породи, като Калън и Тайбър бяха определени за надзиратели до момента, докато се създадеше „управителен съвет“ на Прайда. Което можеше да отнеме години, според тях.

Тайбър вдигна поглед от компютърната разпечатка, която четеше, а Шера взе дистанционното и пусна огромния плазмен телевизор, висящ на противоположната стена. Раздразнение възпламени сетивата му, задето му досаждаше.

Имаха три доклада за нови Котешки Породи, които се бяха появили, но още по-обезпокоителни бяха докладите за други създадени Породи. Проследяването на слуховете и установяването им бе наистина досаден процес. Разчитането на странните кодове, които използваха войниците на Съвета и безбройните радиосъобщения, които улавяха, бяха дори по-трудни. Тайбър нямаше време за още репортажи.

Картината, която се появи на екрана на телевизора обаче, разтърси цялата му същност. Жадните очи и развълнуваният глас на журналиста смразиха кръвта във вените му. Но лицето на жената предизвика ръмжене, клокочещо в гърдите му.

— Вероника Андрюс, механик на непълно работно време и счетоводител в Санди Хоук, която също носи отличителния знак на съществата, известни като Котешки Породи… — в този момент ризата на Рони беше разкъсана, а гласът й прозвуча дрезгаво, докато крещеше от болка. Камерата бе насочена към малкия белег, като от натъртване, който обезобразяваше рамото й.

Тайбър бавно се изправи на крака, шокът ехтеше през тялото му, докато събитията от онзи откраднат ден се върнаха в съзнанието му — устата му върху нейната плът, зъбите му, докосващи мястото, докато засмуква кожата й, а езикът му я ближе. Нейният вкус се качваше в главата му по-бързо от алкохол. Дори сега, петнадесет месеца по-късно, тя продължаваше да владее сетивата му.

— Госпожица Андрюс, какво е чувството да бъдеш чифтосана с едно животно? — друг репортер заглуши виковете й, докато тя драскаше и риташе, за да се освободи. Жадните, почти фанатични изражения на журналистите и присъстващите го отвратиха.

Страхът по лицето на Рони накара яростта да се свие на топка в стомаха му. Как смееха да я докосват? Да я държат неподвижна, за да я показват по този варварски начин? Тайбър изръмжа тихо, а желанието за отмъщение изгаряше тялото му.

Това бе една от най-ужасяващите сцени, която някога бе виждал през живота си. Очите на Вероника бяха почти черни от шок и болка, докато груби ръце се опитваха да я държат неподвижна и натискаха главата й, за да покажат белега в близък план, а журналистът продължаваше да говори монотонно за предполагаемите навици на Породите при чифтосването.

Тайбър се приближи бавно, очите му се съсредоточиха в този белег… неговия белег, върху неговата жена. Той усети как сърцето му замира, а кръвта кипна във вените му при вида на мъжките ръце… ръце, които я държаха неподвижна и нараняваха деликатната й кожа, докато тя се бореше, за да се освободи.

Докато гледаше, младият мъж едва осъзнаваше, че ръмженето, клокочещо в гърдите му, бе силно и животинско.

— Пуснете я, копелета такива! — познат мъжки глас се присъедини към навалицата. Един от служителите в магазина за авточасти буквално издърпа няколко от тези, които я държаха изотзад, и ги запрати към стената зад себе си.

Това даде възможност на Вероника да се отскубне. Не се поколеба и затича. Камерата я следваше, показвайки едрия собственик на магазина, който й викаше и й махаше към камиона, паркиран отстрани. Тя скочи в него само секунди преди полуделите журналисти да я настигнат.

Камерата даде близък план на затворения прозорец, когато Рони погледна назад. Изражението й бе сковано от ужас, очите й бяха като стъклени, пълни със сълзи, ризата й почти бе съдрана по тялото й и се виждаха синините по ръцете и извивката на гърдите й.

Всеки инстинкт в тялото на Тайбър се събуди. Той бе разбрал преди години, че Рони е различна, специална. Че нещо в нея го привлича, както нищо друго. Да стои далеч от нея, както го бе помолила, бе най-трудното нещо в живота му. Да остане далеч от нея сега, би било невъзможно.

— Трябват ми Танер и Кейбъл — грубите бенгалски породи бяха както очарователни, така й свирепи, както той самият можеше да бъде. — Шера…

— Търся ги — Шера вече бе сложила телефона на ухото си и даваше заповеди. Оръжия, припаси и хеликоптер на разположение — полетът до окръга щеше да отнеме малко повече от час, но ако шофираха щеше да им е необходим цял ден. — Да си готов за тръгване след двадесет минути — обърна се тя към Тайбър.

Мъжът проследи с поглед как камиона, се завъртя под остър ъгъл, разби оградата и изчезна нагоре по тясната уличка. Предаването беше на живо и се излъчваше във всички държави. Тайбър изруга тихо. Всеки шибан учен и войник от Съвета по генетика най-вероятно гледаха същото предаване. А той знаеше дяволски добре, че няколко от тези войници се намират в Санди Хоук.

Джон О’Брайън беше добър човек. Приятелството му с Калън бе споменато в репортажите, както и слуховете, че е полудял през последните месеци. Но той все пак бе сам и въпреки военното си обучение, не можеше да се справи с хората, с които разполагаше Съветът.

— Калън. Изпрати някой при нея — извика Тайбър на водача на Прайда почти разсеяно, усещайки как целият свят е съсредоточен върху повторението на атаката.

— Разбрах, Тайбър — гласът на Калън бе рязък и опасно студен. — О’Брайън е с нея. Той е добър. Имам представа накъде се е насочил и ще се свържа с него, когато излетите.

— Хеликоптерът е в готовност, Тайбър — докладва Шера. — Натоварен е. В момента Танер и Кейбъл се насочват към него. Всичко е готово.

Очите на Тайбър се присвиха, докато запомняше лицата на хората, които държаха Рони. Някои от тях бяха граждани на малкия окръг, където тя бе израснала, другите двама му бяха непознати. Всички те щяха да си платят.

Сякаш отново чу писъците на Рони, очите й бяха огромни и ужасени, а лицето — бледо. Юмруците му се стегнаха от ярост и едва тогава той усети, ниското, зловещо ръмжене, излизащо от гърлото му.

Мъжът не проговори, преди да излезе от стаята. Завъртя се на пети и бързо се отправи от офиса към входната врата на триетажната сграда. Отвън го чакаше един джип. Младият мъж зад волана, също Котешка порода, натисна педала на газта до долу, докато се придвижваше бързо до площадката за приземяване, където чакаше хеликоптера.

— Успех! — извика по-младият мъж, когато Тайбър скочи от джипа и се отправи към чакащия го самолет.

Той се приведе, докато бягаше към отворената врата на малкия, лъскав хеликоптер и скочи вътре в него. Бе чакал петнадесет месеца, несигурен, нежелаещ да налага своя начин на живот върху някоя жена, най-вече на тази, която от толкова дълго време се опитваше да защити.

— Готово! — изкрещя той, в момента, в който Танер погледна назад от пилотката кабина.

Тайбър сложи слушалките на главата си, пристегна ги и се напрегна, когато се издигнаха. Всяка секунда, която изминаваше, докато стигнеха до нея, му се струваше прекалено дълга. Усмивка изкриви устните му. Бе уважил желанията й през тези месеци, защото още не знаеше за спонтанния процес на чифтосването. Сега животното вътре в него бе свободно да предяви претенциите си над това, което бе негово. Рони можеше да беснее, да се оплаква, да го мрази, докато адът замръзне и се напука. Но тя бе негова. И скоро, много скоро, щеше да открие, че вече няма избор… за нито един от тях.