Линда Хауърд
Разбивач на сърца (6)

Глава 6

Мишел очакваше, че на следващата сутрин, Джон ще се появи със своите хора, които пристигнаха отново, за да преместят стадото на източното пасище, но когато не го съзря измежду тях, остър спазъм на разочарование премина през нея. Ентусиазмът надделя над неудоволствието, когато изтича да ги посрещне. Никога не беше присъствала на преместване на стадо едър рогат добитък. В къси панталони, въодушевена, като малко дете, Мишел спря пред ездачите със светнало лице.

— Искам да помогна — обяви тя, а зелените й очи искряха на сутрешното слънце. Кратката почивка от тежкия физически труд й беше позволила да се почувства бодра. Не беше осъзнавала колко е уморена, докато не получи възможността да си почине и сега преливаше от енергия.

Нев Лутър — слабият и мълчалив управител на ранчото на Джон — я погледна с ужас, изписан на загорялото му лице. Шефът му бе дал изрично нареждане, че на Мишел не трябва да бъде позволявано да работи по никакъв начин, което само по себе си бе доста странно да се чуе от неговата уста. Нев не си спомняше случай, в който шефа му изрично да бе поощрявал безделието. Заповедите обаче си бяха заповеди и хората, които ценяха работата си, не обсъждаха нарежданията на шефа си.

Не че Нев очакваше някакви проблеми, ако направеше точно това, което бе казал Джон. Някак си не си представяше прелестната Мишел Кабът да върши тежката работа в ранчото, да не говорим за радостния израз на лицето й. Е, а сега, какво щеше да прави? Прочисти гърлото си. Никак не му се искаше той да става причина, сияйната усмивка да изчезне от лицето й, но повече от всичко не желаеше да си има проблеми с Рафърти.

Изведнъж го осени идея и той се огледа:

— Имате ли кон? — Нев прекрасно знаеше, че тя няма коне и силно се надяваше, че липсата им ще я откаже.

Радостното й лице помръкна за секунда, но после светна отново.

— Ще карам пикапа — отвърна тя и изтича в плевнята. Нев погледна след нея, като ударен от гръм, а работниците му измърмориха предупредителни коментари.

А сега какво? Не можеше да й каже да не идва с пикапа, не можеше да й заповяда и да остане в къщи. Мишел изобщо нямаше да се подчини на заповеди, а освен това беше убеден, че шефът му съвсем не е безразличен към младата жена. Нев цял живот беше работил с животни и бе свикнал да разглежда всякакъв вид проблеми от тяхната гледна точка. Нито един жребец нямаше да търпи друг в близост до своята кобила, а подобен инстинкт за собственост бе присъщ и на хората. Така че изобщо нямаше намерение да се разправя с Мишел по какъвто и да е повод, а ако опиташе да я докосне, това щеше да вбеси Джон още повече. Имаше право да избира и предпочете Рафърти да се ядоса заради неизпълнението на заповедта му, отколкото да се разяри, защото някой е пипнал с пръст неговата жена. Още повече, че това можеше да разстрои Мишел и тя да се разплаче.

Последният довод бе решаващ. Подобно на повечето мъже, които не са имали много контакти с жени, Нев изпадна в паника при мисълта за сълзите на Мишел. Рафърти да върви по дяволите! Що се отнасяше до Нев, е, Мишел можеше да прави каквото си иска.

 

 

Сега, когато работата, която лежеше на раменете й бе поета от цял отбор хора, Мишел гледаше на света по друг начин. Тя се наслаждаваше на слънцето, с удоволствие наблюдаваше добитъка, който издаваше протестиращ рев срещу придвижването, следеше синхронизираната работа на каубоите и конете. Караше стария пикап из пасището, който не беше много удобен за връщане на отклонилите се животни, но затова пък й позволяваше да насочва стадото в избраната посока. Единственият проблем за шофьора и ездачите беше безкрайния прахоляк, който се вдигаше.

Скоро един от каубоите й предложи той да кара автомобила, а тя да язди на коня му, за да си отдъхне малко от облака прах. Мишел се съгласи без колебания. Обичаше да язди, след преместването им в ранчото, това беше първото нещо, на което започна да се наслаждава. Но много скоро разбра, че едно е да си върху коня за удоволствие, а съвсем друго, да яздиш с цел направляването на стадото. Конят вършеше своята работа, без да очаква от нея някакви команди. Ако някоя крава се отделеше от стадото, той веднага й преграждаше пътя и на Мишел й се налагаше да му се подчини. Скоро привикна към това и тайно започна да се надява някоя крава да избяга, за да може да се наслади на ездата на това бързо животно.

 

 

Нев забеляза галопиращия през полето огромен жребец и прокле дълго и красноречиво под носа си. По дяволите, това щеше да налее масло в огъня!

Джон приближаваше, като хвърляше погледи към пикапа с едва сдържана ярост, но когато стигна по-близо, разбра, че широкоплещестата фигура в автомобила не е Мишел. Невярващ на очите си, той започна да оглежда ездачите, докато погледа му не попадна на стройната фигура със слънчеви коси, разпуснати под шапката. Дръпна юздите на коня си и приближи до Нев, стисна челюсти и се вторачи в своя управител.

— Е? — попита той с гробовен глас.

Нев почеса челюстта си и погледна по посока на Мишел, която в това време си сваляше шапката и въртейки глава, разговаряше с едно непослушно теле.

— Опитах се — промърмори в отговор управителя му, обърна глава и срещна яростния поглед на Джон. Дяволите да го вземат този, който беше казал, че черните като ада очи не могат да гледат ледено.

— По дяволите, шефе, пикапа си е неин и земята също. Какво трябваше да направя? Да я завържа ли?

— Тя не е в пикапа — отбеляза Джон.

— Е, вътре беше прекалено прашно и… О, по дяволите! — Нев прекрати неприятния опит за обяснение.

Джон го остави и тръгна към Мишел. Щеше да се разправя с управителя си по-късно, макар че гневът му бе утихнал вече. Всъщност, тя не беше направила нищо опасно, въпреки че не му беше приятно да я види в облаци прах.

Когато я приближи, Мишел му се усмихна. Лицето й изразяваше такова чисто удоволствие, че Джон леко се намръщи. Това беше първата й доволна усмивка, откакто се бе върнала и досега не бе забелязал, че това му липсва. Изглеждаше щастлива. Нищо чудно, че Нев не беше устоял и й беше разрешил да прави всичко, което поиска.

— Забавляваш ли се? — попита я кисело.

— Да — погледна го предизвикателно, сякаш го подтикваше да й попречи.

— Тази сутрин имах разговор с адвоката. Вдругиден документите ще бъдат готови да ги подпишем.

— Това е добре.

Нейното ранчо щеше да намалее с няколко стотици акра, но поне щеше да се освободи от дълга.

Облегнат на лакти на седлото и наведен над гривата на коня, той я наблюдава в течение на няколко дълги минути.

— Искаш ли да дойдеш с мен в къщи?

— За едно бързо изтърколване? — запита го язвително, а зелените й очи замятаха огън към него.

Погледът му се плъзна по гърдите й.

— Мислех си за нещо по-продължително.

— За да дадем повече материал за клюки на твоите хора?

Той въздъхна дълбоко и раздразнено.

— Предполагам, че искаш да се промъквам при тебе посред нощ, за да не ни види никой? Ние не сме тийнейджъри, дявол да го вземе!

— Не, не сме тийнейджъри — съгласи се тя. Внезапно каза: — Не съм бременна.

Джон не знаеше как да реагира и какво да изпита: облекчение или раздразнение. Това означаваше, че в близките няколко дни нямаше да може да прави любов с нея. Искаше да кълне от разочарование, но вместо това каза:

— Важното е, че не се наложи да прекараме няколко седмици в чудене.

— Да, така е.

Мишел си спомни облекчението, което изпита сутринта, но заедно с това почувства и някакво леко разочарование. Въпреки здравия разум, като се основаваше на някакъв примитивен инстинкт, се зачуди, коя ли жена не би желала да има бебе от Рафърти. Той излъчваше такава мъжественост, че другите мъже бледнееха пред него, както чистокръвните жребци изпъкваха пред мелезите.

Конят се размърда тревожно под него и Джон го стисна с коленете си, за да го успокои.

— Всъщност не разполагам с време, дори и за едно бързо търкаляне. Дойдох да дам няколко инструкции на Нев, а след това щях да те потърся, за да ти кажа, че заминавам за няколко дни. Днес след обяд ще летя за Маями. Ако не се върна до вдругиден, иди сама до Тампа и подпиши документите, аз ще мина на връщане оттам.

Мишел се обърна и погледна стария ръждясал пикап, който подскачаше след добитъка. Нямаше начин да се довери на тази развалина, да я закара някъде, откъдето не можеше да се върне пеша.

— Мисля, че ще те изчакам, докато се върнеш.

— Вземи мерцедеса. Просто позвъни в ранчото и Нев ще прати някой да ти го докара. Не бих се доверил на тази таратайка, дори да трябва само да отидеш до магазина.

Жестът можеше да се тълкува като приятелски, дори добросъседски, но можеше да се сметне и като жест на мъж покровителстващ своята любовница. Инстинктивно Мишел почувства, че да вземе колата е равносилно на пълна капитулация — щеше да е напълно зависима от него. Все пак, нямаше друг начин да се добере до Тампа, а собственото й чувство за дълг настояваше, че трябва да подпише тези документи, за да може възможно най-скоро да бъде свободна.

Той чакаше нейният отговор и тя не разполагаше с повече време да се колебае.

— Добре — произнесе тихо, почти неуловимо.

Джон не беше осъзнал колко е напрегнат, докато не чу отговора й и мускулите му не се отпуснаха. Мисълта, че ще й се наложи да пътува до Тампа с тази стара развалина, го притесняваше от момента, в който му позвъниха от Маями. За пореден път майка му имаше финансови проблеми, и независимо от миналото, той нямаше да я остави. Без значение, какво се бе случило, тя си оставаше негова майка. Лоялността бе черта, дълбоко заложена в характера му.

Мислеше да вземе Мишел със себе си, за да бъде до него. Но Маями беше твърде близо до Палм Бийч, а там имаше много от нейните стари приятели, които скучаеха и търсеха нещо интригуващо, за да разнообразят живота си. Имаше вероятност, някое нищожество с повече пари, отколкото мозък, да й направи предложение, което тя да не може да откаже. Естествено, беше длъжен да й даде право на избор, още повече, че Мишел не беше приспособена към живота в ранчото и навярно бе уморена от тежката работа и престоя в провинцията. Ако някой предложеше да й изплати дълга, тя можеше да се съгласи да си замине, и да се върне към светския живот, който й подхождаше повече. Без значение, каква беше вероятността това да се случи, дори и най-малкия шанс, за него беше прекалено много. Не можеше да си позволи риска да я загуби. За първи път в живота си се чувстваше несигурен заради жена. За първи път това беше важно. Мишел го желаеше, но беше ли това достатъчно, за да я задържи при себе си? Твърде силно и толкова дълго я беше желал, че нямаше да се успокои, докато тя не заживееше под покрива му и не започнеше да спи в леглото му, където можеше да се грижи за нея и да я глези, колкото си пожелае.

Да, тя го искаше. Той умееше да й доставя удоволствие в леглото, можеше да се грижи за нея. Но тя не го искаше толкова много, колкото той нея. Съпротивляваше му се, стараеше се да спазва дистанция, дори и сега, след съвместната им прекрасна нощ, която все още го разтърсваше със силата на изживяваното. Изглежда, като че ли всеки път, когато се опитваше да се доближи по-близо до нея, тя се отдръпваше повече.

Джон протегна ръка и докосна бузата й. Погали с върховете на пръстите си нежната кожа на скулите, които с аристократичните си черти й придаваха изтънчен и високомерен вид.

— Мисли за мен, докато ме няма — каза той, но молбата му прозвуча, като команда.

Лека усмивка докосна ъгълчетата на устните й.

— Добре.

— Дявол да го вземе — каза той меко. — Изобщо не искаш да повдигнеш егото ми, нали?

— Че ти имаш ли нужда от това?

— Да, когато се отнася до теб.

— Малко ми е трудно да повярвам. А при теб как стоят нещата? Ще мислиш ли за мен или ще бъдеш прекалено зает?

— Ще бъда зает, но ще си мисля за теб.

— Пази се — не можа да спре думите Мишел.

Това бяха слова, които винаги се казваха преди пътуване. Вълшебно заклинание, предназначено да пази този, когото обичаш. Мисълта, че няма да го види няколко дни, я накара да почувства студ и пустота. Щеше ли да й липсва? Той и представа си нямаше, колко силно щеше да й липсва, вече й липсваше.

Джон искаше да я целуне, но присъствието на хората му го спря. Вместо това й кимна в знак на съгласие и отправи коня си към Нев. За известно време двамата ездачи се спряха на едно място и Мишел видя, как Нев кима от време на време, слушайки инструкциите на шефа си. После Джон подкара жребеца си в галоп и скоро ездач и кон се скриха от погледа й.

 

 

Въпреки лекото чувство на загуба, което не я напускаше, Мишел не си позволи да се отпусне през следващите няколко дни. Животът в ранчото кипеше. Макар хората на Джон да вършеха цялата тежка дейност, все пак имаше достатъчно друга работа, която, като каубои, те не забелязваха. За тях, щом нещо не се отнасяше непосредствено до животните, то не ги касаеше. Поради тази причина, Мишел си намери много други неща, които да запълват времето й. Боядиса верандата, постави нова пощенска кутия, а останалото време се стараеше да прекарва с работниците. Ранчото започна да прилича отново на добро място за живеене, с активната си дейност, с ругатните на мъжете, с прахта и миризмата носещи се из въздуха. Говедата бяха натоварени, телетата дамгосани, младите бикове кастрирани. По-рано Мишел бърчеше нос от отвращение; като гледаше всичко това, сега в тази дейност виждаше признаците на зараждане на нов живот, както за ранчото, така и за себе си.

На втория ден Нев докара мерцедеса, а един от работниците доведе кон, за да може управителя да се върне обратно. Мишел така и не успя да се принуди да погледне в очите възрастния мъж, докато й даваше ключовете, макар той да не виждаше нищо нередно в това, че тя ще използва колата на Джон.

След като беше шофирала стария пикап толкова дълго време, мощта и надеждността на мерцедеса й се виждаха странни. Беше болезнено предпазлива по дългия път до Тампа. Трудно й бе да си представи, че някога карането на скъпи спортни автомобили, бе нещо нормално за нея. Спомни си колко равнодушно се беше отнесла към бялото порше, подарено от баща й на осемнадесетия й рожден ден. По онова време купчината пари дадени за колата, не й направиха никакво впечатление.

Всичко в живота е относително. Тогава парите похарчени за поршето, не й се сториха много. Ако сега притежаваше тази сума, щеше да счита себе си за богата.

Подписа документите в офиса на адвоката, след което веднага се върна обратно. Не искаше да задържа мерцедеса по-дълго, отколкото бе необходимо. Останалата част от седмицата мина спокойно, макар Мишел безумно да желаеше, Джон да й се обади и да й съобщи кога ще се прибере. Двата дни станаха пет и тя не можеше да потисне болезнените съмнения, които я връхлитаха в най-неподходящите моменти. А ако беше с друга жена? Въпреки, че бе заминал по бизнес дела, тя знаеше много добре, как жените го преследват, още повече, че беше невъзможно да работи по двадесет и четири часа в денонощието. Всъщност, Джон не й бе давал никакви обещания и беше свободен да бъде с която си поиска жена. Независимо колко често си повтаряше тези думи, те й причиняваха болка. Добре, че и Роджър не се беше обаждал повече. В един момент се беше изплашила, че ще я притеснява редовно, но успокояващото мълчание продължаваше. Може би, някой или нещо бе ангажирало вниманието му? Или бе зает с бизнес делата си през цялото време? Каквото и да беше, Мишел бе дълбоко признателна.

В петък сутринта работниците не дойдоха в ранчото. Животните спокойно пасяха на източното пасище, оградата беше възстановена, навсякъде личеше добре свършената работа. Мишел сложи дрехи в пералнята и прекара сутринта в косене на тревата. Когато на обяд се прибра да си направи сандвич, цялата беше обляна в пот. В къщата беше необичайно тихо. Или така й се струваше след рева на косачката? Мъчеше я жажда. Отвори крана на чешмата, за да може водата да се изстуди, докато вземе чаша от шкафа. Потече тънка струйка вода, след това спря. Намръщена затвори крана и го отвори отново. Нищо не се случи. Опита с горещата вода — също нищо. Изпъшка и се облегна на мивката. Само това й липсваше сега, да се развали водната помпа!

Отне й няколко секунди, за да осъзнае причината за тишината и липсата на вода. Неохотно се протегна и щракна ключа на лампата.

Нищо.

Електричеството беше изключено.

Ето, защо беше толкова тихо, хладилникът не жужеше, часовникът не тиктакаше, вентилаторът на тавана стоеше неподвижен. Дишайки тежко, Мишел се отпусна на един стол. Беше забравила последното известие. Прибра го в чекмеджето и го забрави, разсеяна покрай Джон и усилената работа. Това извинение не струваше и пукната пара, напомни си тя. Но дори и да го помнеше, така или иначе нямаше никакви пари, за да го плати.

Трябваше да бъде практична. Хората бяха живели в продължение на хилядолетия без електричество, така че и тя щеше да се справи. Приготвянето на храна отпадаше: готварската печка и микровълновата фурна бяха електрически, а и тя не беше най-добрия готвач на света, затова беше без значение. Можеше да си приготвя нещо, и без да готви. Хладилникът беше празен, с изключение на мляко и някакви дреболии. Мисълта за млякото й напомни колко беше жадна. Напълни си една чаша и върна опаковката обратно в хладилника.

В килера имаше керосинова лампа и много свещи, така че нямаше да й се наложи да стои на тъмно. Най-критичен беше проблемът с водата. Беше й необходима за пиене и къпане. Добитъкът можеше да пие от малката рекичка, която минаваше през източното пасище, значи за животните нямаше защо да се притеснява.

На около стотина метра зад къщата се намираше стар кладенец, но не знаеше, дали не беше пресъхнал или затрупан, когато копаеха другия. Дори и в него да имаше вода, как щеше да я извади? В хамбара бе видяла въже, но не и кофа.

Бяха й останали седемнадесет долара, последните й пари. Ако кладенецът не беше пресъхнал, щеше да отиде с пикапа до магазина и да купи кофа. Взе въжето от хамбара, един тиган от кухнята и отиде при стария бунар. Той беше обрасъл с бурени и лози, които се наложи да разчисти, като същевременно се оглеждаше за змии. Отвори тежкия дървен капак и пусна завързаният тиган в кладенеца. Не беше много дълбоко и след няколко секунди се чу плисък, Мишел задърпа въжето обратно. Когато изкара съда, независимо, че се бе удрял по каменните стени в него беше останала около половин чаша чиста вода. Тя въздъхна облекчено. Сега й беше нужна само една кофа.

Когато се стъмни, Мишел беше уверена, че първите преселници са били също толкова силни, колкото Невероятният Хоук. Всеки мускул в тялото й я болеше. Не искаше да мисли, колко пъти й се бе наложило да пълни и мъкне тежката кофа до къщата. Електричеството беше спряло, когато пералнята е била по средата на прането, така че трябваше да доизпере дрехите на ръка и да ги просне да съхнат. Пренесе още вода за пиене, къпане и за тоалетната. Тези съвременни удобства бяха прекалено неудобни без ток.

Беше толкова уморена, че си легна рано и не й се наложи да хаби свещи. Остави на нощното шкафче една в чинийка и с кибрит до нея, ако случайно се събуди през нощта. Но когато легна между чаршафите, веднага заспа дълбоко.

На сутринта Мишел закуси сандвич с фъстъчено масло и желе. След това почисти хладилника от развалената храна, за да не се вмирисва. Къщата й действаше потискащо, сякаш животът я бе напуснал, така че прекара по-голямата част от деня навън и докато наблюдаваше говедата, си мислеше за бъдещето. Може би щеше да се наложи да продаде част от животните, преди да са наддали достатъчно на тегло. Нямаше да вземе много за тях, но сега парите й трябваха. Беше глупаво от нейна страна да позволи нещата да отидат толкова далече. Гордостта й пречеше да поиска съвет и помощ от Джон, а сега щеше да й се наложи да се обърне към него за продажбата на добитъка. Той знаеше с кого да се свърже за транспорта на животните. Получените пари щяха да й помогнат да се задържи на повърхността и да се погрижи за останалите говеда до пролетта, а тогава те щяха да са натрупали достатъчно месо, за да са годни за продажба. Гордостта беше едно нещо, а тя допусна да стигне до границата на глупостта.

Ако всичко това се бе случило десет дни по-рано, тя нямаше дори да си помисли да се обърне за помощ към Джон. Беше се научила да не се доверява на хората, и всеки опит за помощ щеше да я отблъсне. Но Джон не й позволи да се отдръпне: той бе дошъл и пое цялата работа, без да се съобразява с нейните протести и много нежно я прелъсти. В душата на Мишел започна да се заражда вяра в доброто, макар все още да я плашеше възможността да се осланя на някого или просто да попита за съвет.

 

 

Нощта беше задушна, тежкият въздух бе пропит с влага. Горещината, усилена от свещите и керосиновата лампа, беше непоносима. Мишел се бе изкъпала с хладка вода от кладенеца, но въпреки това се чувстваше лепкава от пот. Беше твърде рано и твърде горещо, за да спи, затова излезе на верандата в търсене на лекия прохладен бриз.

Седна в плетения стол с меки възглавнички и въздъхна от облекчение, когато слабия вятър погали лицето й. Нощните звуци на щурците и жабите я обградиха като хипнотизираща приспивна песен, и не след дълго клепачите й се затвориха. Така и не успя да заспи, но потъна в спокойна летаргия, където времето минаваше незабележимо. Може би бяха минали два часа, а може би само половин, когато я стресна шума на двигател и хрущенето на чакъл под автомобилни гуми. Едва отворила очи, я заслепи светлината на фарове. Потръпна и се извърна на страни. След това светлината загасна, а двигателят замлъкна. Изправи се и сърцето й препусна лудо, когато от пикапа излезе висок, широкоплещест мъж и затръшна вратата. Звездите не светеха ярко, но на нея не й беше нужна светлина, за да го познае. Всяка клетка в тялото й завибрира.

Мъжът се изкачи безшумно по стъпалата.

— Джон — прошепна Мишел. Гласът й беше почти беззвучен, но той я чу и се обърна към нея. Тя окончателно се разсъни и започна да се възмущава. — Защо не ми се обади? Чаках да ми позвъниш.

— Не обичам телефоните — промърмори той и тръгна към нея. Но това беше само част от истината. Нейният глас щеше да го накара да я желае още повече и нощите щяха да се превърнат в още по-голям ад.

— Това не е никакво оправдание.

— Грешиш — отвърна й провлачено. — Какво правиш тук? В къщата е тъмно и си помислих, че си си легнала рано.

„Което не би го спряло да ме събуди — помисли си тя иронично.“

— Много е горещо и не мога да заспя.

Джон изсумтя, наведе се и я взе на ръце, стресната, тя обхвана врата му. Той я вдигна, след това зае мястото й в стола и я постави да седне в скута му. Изпълни я почти болезнено чувство на облекчение, близостта му отне напрежението, за което дори не подозираше. Заобиколена от неговата сила и топлина, от финия му мъжки аромат, тя се почувства, като че ли се бе завърнала у дома. Отпусната се притисна до него и му подаде устни за целувка. Целувката беше дълга и гореща, устните на Джон бяха твърди и настойчиви, но Мишел не възрази, тя също бе изпълнена с изгарящо желание. Ръцете му се плъзнаха под тънката й нощница — единственото, което беше облякла — и започнаха да галят нежната гола кожа. Неговото тяло вече се тресеше от болезненото желание, и той едва чуто прокълна.

— Господи, жено, седяла си тук практически гола.

— Няма никого наоколо, за да ме види — прошепна тя до самото му гърло. Устните й се спуснаха надолу, докато не намериха пулсиращата вена. Обви ги страст — пламенна и луда. От момента, в който я докосна, тя желаеше само едно — да легнат в леглото и да се любят. Мишел се обърна към него и се опита, колкото може по-силно да се притисне към гърдите му и простена в знак на протест, когато той не й позволи да се вдигне.

— Така няма да стане — каза Джон, прегърна я здраво и стана. — По-добре да намерим леглото, защото този стол няма да издържи това, което имам предвид.

Понесе я навътре и щракна ключа на лампата, за да вижда, докато се качва по стълбите. Когато не светна, той се спря на прага.

— Крушката е изгоряла.

Напрежението отново нахлу в тялото й.

— Няма ток.

Като се засмя тихо, Джон попита:

— Да го вземат дяволите, имаш ли фенерче? Последното нещо, което искам сега е да си счупя врата, докато се качвам по стълбите.

— Там, на масата има керосинова лампа.

Мишел се размърда в ръцете му и той нежно я остави да стъпи на краката си. Изпита разочарование, че трябваше да я пусне, дори и за минута. Мишел намери кибрита опипом и драсна една клечка. Ярка светлина озари ръката й, когато махна стъклото и запали фитила. Постави стъклото обратно на мястото му, а стаята се изпълни с мека светлина.

Джон взе лампата в лявата си ръка, а с дясната притисна Мишел до себе си и двамата тръгнаха да се изкачват по стъпалата.

— Съобщи ли в електрическата компания, че нямаш ток?

— Те знаят — искаше й се да се разсмее.

— Колко време ще им трябва да отстранят повредата?

Е, какво пък, трябваше да му каже. Въздъхна и призна:

— Електричеството е изключено. Не можах да платя сметката.

Той се спря и се намръщи.

— Дяволите да го вземат! От кога нямаш ток?

— От вчера сутринта.

Джон процеди нещо през стиснати зъби, гласът му излезе, като съскане.

— Стояла си без вода и светлина ден и половина? О, по дяволите, упорито създание! Защо не даде сметката на мен? — той изкрещя последните няколко думи към нея, а от жълтата светлина на лампата очите му искряха и мятаха черни пламъци от ярост.

— Не искам, да ми плащаш сметките! — отсече Мишел и се отдръпна далеч от него.

— Е, това е просто инат — като продължи да ругае, Джон я хвана за ръката и я помъкна нагоре по стълбите. В нейната спалня, постави лампата на нощното шкафче и отвори гардероба. От най-горният рафт извади куфар.

— Какво правиш? — изкрещя тя и изтръгна куфара от ръцете му.

— Събирам ти нещата — отговори й кротко. — Ако не искаш да ми помогнеш, просто седни на леглото и не ми пречи.

— Спри! — опита се да му попречи да вземе куп дрехи от шкафа, но той просто я заобиколи и ги хвърли на леглото, след това се върна за друга партида.

— Идваш с мен! — каза й твърдо. — Днес е събота, сметките ще могат да се платят чак в понеделник. Няма начин, по дяволите, да те оставя тук. Всемогъщи Боже, дори вода нямаш!

Мишел отстрани косата от очите си.

— Имам вода! Донесох я от стария кладенец.

Джон отново започна да псува, и се обърна от гардероба към скрина. Преди да може да му възрази, бельото й бе добавено към нарастващата купчина на леглото.

— Не мога да остана при теб — каза тя отчаяно, като осъзна, че събитията й се изплъзват от контрол. — Знаеш, как ще изглежда това. Мога да изкарам тук още няколко дни…

— Изобщо не ми пука, как ще изглежда! — отсече той. — И за да ме разбереш, ще ти го кажа още един път на обикновен английски. Сега ще дойдеш с мен и повече няма да се връщаш тук. Това не е гости само за един уикенд. Уморих се да се притеснявам за теб, докато се опитваш да се оправяш тук сама. Това беше последната капка, която преля чашата. Ти си прекалено горда, за да ме молиш за помощ, дявол да го вземе, така че поемам всичко под свой контрол, както трябваше да постъпя от самото начало.

Мишел потръпна, вторачена в него. Вярно, щеше да й стане неприятно от клюките, които щяха да плъзнат из околността, като горски пожар, но това не беше основната причина за нежеланието й. Животът с него, щеше да унищожи и последната крехка бариера в сърцето й. Нямаше да бъде в състояние да поддържа досегашната емоционална дистанция, като предпазна мярка, точно както не успя да запази физическа дистанция между тях. Щеше да живее в дома му, да спи в леглото му, да яде от храната му и да стане напълно зависима от Джон.

Това я уплаши толкова много, че се отдръпна далеч от него, сякаш чрез увеличаването на разстоянието между тях, можеше да намали неговата сила и ярост.

— Справям се прекрасно и без теб — прошепна тя.

— Това ли е, което наричаш прекрасно справяне? — извика той, докато изсипваше на кревата съдържанието на още едно чекмедже. — Беше полумъртва от изтощение и имаш дяволски късмет, че не се нарани вършейки сама работа, за която са необходими поне двама мъже. Нямаш никакви пари. Нямаш сигурна кола. Вероятно не разполагаш и с достатъчно храна, а сега нямаш и електричество.

— Знам, какво нямам!

— Е, ще ти кажа и нещо друго, което нямаш: нямаш избор. Обличай се!

Мишел стоеше изправена до стената в другия край на стаята, притихнала и напрегната. Когато тя не се раздвижи, Джон погледна към нея и нещо в изражението на лицето й, го накара да се смири. То изглеждаше дръзко и упорито, но очите й изразяваха уплаха, което я правеше ранима, това му подейства като удар в стомаха и го накара да се разколебае. Той прекоси стаята с бързи крачки, привлече я в прегръдките си и я притисна силно към себе си. Зарови лице в косата й. Желаеше да я обгради и да я предпази от всички беди, за да не се страхува тя никога повече.

— Няма да ти позволя да го направиш — прошепна той с дрезгав глас. — Опитваш се да ме държиш на разстояние, и да бъда проклет, ако ти го позволя. Толкова голямо значение ли има за теб, какво ще кажат хората за нас? Или се срамуваш, че не принадлежа към вашата „висша“ класа?

Мишел поклати глава и се засмя, заби пръстите си по-силно в гърба му.

— Разбира се, че не. Аз също не принадлежа към висшата класа.

Можеха ли жените да се срамуват, когато до тях стои такъв мъж?

Устните му преминаха по челото й и оставиха гореща следа.

— Тогава, какво има?

Тя прехапа устни, през ума й преминаха картини от миналото, и страховете й за бъдещето.

— Лятото, когато станах на деветнадесет, ти ме нарече паразит — Мишел никога не забрави тези думи и обидата причинена от тях. Болката беше стаена в тихия й треперещ глас. — И беше прав.

— Не е вярно — прошепна той и прекара пръстите си по светлата й коса. — Паразитът не дава нищо, той само взема. Тогава не разбирах, или може би съм бил ревнив, защото те исках изцяло. Сега те имам и няма да се откажа. Чаках те десет години мила, и няма да се задоволя с половината.

Той наклони главата й назад и затвори с устните си жадно и топло нейните, като прекрати всички по-нататъшни протести. С лека въздишка Мишел се предаде, надигна се на пръсти и се притисна към него с цялото си тяло. Съжаленията можеха да почакат: ако небето й даваше този шанс, тя щеше да го хване с две ръце. Джон вероятно щеше да реши, че се е съгласила, за да има по-лек живот, и така може би беше по-безопасно, отколкото да знае, че е влюбена в него до уши. Тя се измъкна от ръцете му и тихо се облече в дънки и копринена блуза. След това започна да оправя хаоса, който бе сътворил с дрехите й. Множеството пътувания я бяха научили бързо и акуратно да събира багажа си. Когато приключи с единия куфар, той го отнесе до колата. Накрая останаха козметиката и тоалетните й принадлежности.

— Ако забравиш нещо, утре ще се върнем — обеща той. Държеше лампата за последен оглед и за слизането им по стълбите. Когато Мишел излезе, Джон загаси лампата, остави я на масата, а след това я последва и заключи вратата след себе си.

— Какво ще си помисли икономката ти? — изтърси нервно тя, когато се качи в пикапа. Болеше я, че напуска дома си. Беше се скрила в ранчото, където искаше да пусне дълбоки корени. Тук бе намерила покой и изцеление в тежката работа.

— Това, че трябваше да й се обадя, за да я информирам, кога ще си бъда в къщи — отговори той, като се смееше от облекчение и очакването, което го изпълваше. — Дойдох тук направо от летището. Чантата ми е в багажника, заедно с твоите куфари.

Джон не можеше да дочака, кога ще пристигнат в дома му, за да види дрехите на Мишел, висящи до неговите в гардероба, тоалетните й принадлежности — в своята баня, а също и да спи с нея в едно легло всяка нощ. Никога преди не бе проявявал желание да живее с жена, но с Мишел го считаше за необходимост. Нямаше начин да се задоволи с по-малко, защото имаше нужда от абсолютно всичко, което тя можеше да му даде.