Линда Хауърд
Разбивач на сърца (3)

Глава 3

Телефонът започна да звъни, докато Мишел си приготвяше втората чаша кафе и наблюдавайки изгрева на слънцето се настройваше за новия ден и работата във фермата, която непрекъснато се увеличаваше. Под очите й имаше тъмни кръгове, които свидетелстваха за безсънните часове на неспокойно въртене в кревата, докато си припомняше всяка дума на Джон и своята реакция от докосването на ръцете и устните му. Неговата репутация не беше преувеличена, помисли си горчиво. Разбивач на сърца. Докосванията му обещаваха възхитително блаженство и с лекота можеха да съблазнят всяка жена.

Не искаше да разговаря с него по телефона, но познавайки го достатъчно добре, знаеше, че той няма да отстъпи, щом вече е взел своето решение. Щеше да се върне и тя го знаеше. Ако това беше той и тя не вдигнеше слушалката, щеше да дойде и да я попита, защо не му отговаря. Не можеше да си представи, как отново ще се срещне с него, лице в лице, затова вдигна и промърмори няколко думи за поздрав.

— Мишел, любима.

Пребледня, пръстите й стиснаха здраво слушалката. Дали не го бе призовала със силата на мисълта си вчера вечерта, когато си спомни за него и за предишния си живот? Опита се да го забрави, да държи образа му заключен в миналото, но спомените за преживяния кошмар винаги се връщаха отново. Тогава изпитваше страх, че бе сама и безпомощна, без да има някой до нея, на когото да се довери и от когото да потърси помощ. Дори баща й го нямаше вече.

— Роджър — произнесе със слаб глас.

Без съмнение, това беше той. Никой друг, освен бившия й мъж не произнасяше името й така гальовно, сякаш я обожаваше.

Гласът му беше нисък и глух.

— Имам нужда от теб, любима. Върни се при мен, моля те. Умолявам те. Обещавам, никога повече да не те нараня. Ще се отнасям с теб, като с принцеса.

— Не! — задъхвайки се, Мишел премести стола, за да седне, краката й трепереха и тя не можеше да стои изправена. Обхвана я леден ужас. Как би могъл да предположи, че ще се върне при него?

— Не говори така, моля те, — изпъшка той. — Мишел, майка ми и баща ми са мъртви. Сега имам нужда от теб, повече от всякога. Мислех, че ще дойдеш на погребението миналата седмица, но ти не се появи и аз не мога да се примиря с мисълта, че те няма. Върни се, кълна се, че всичко ще бъде различно.

— Ние сме разведени — произнесе със слаб, напрегнат глас. Студена пот, на тънки струйки се стичаше по гърба й.

— Можем да се оженим отново. Моля те, любима.

Не! Мисълта, да се омъжи повторно за него, предизвика в нея такова отвращение, че й бе трудно да продължи да бъде учтива. Яростно се бореше да запази самоконтрол.

— Съжалявам за родителите ти, не знаех. Какво се случи с тях?

— Самолетна катастрофа, — в дрезгавия му глас, все още се усещаше болка от тяхната загуба — летели над морето и попаднали в буря.

— Съжалявам — каза тя отново, но дори и да беше разбрала навреме, нямаше да отиде. Никога повече нямаше да се срещне с Роджър по собствена воля.

Той замълча за момент и тя почти го видя, как разтрива тила си с несъзнателен, нервен жест, който твърде често бе наблюдавала.

— Мишел, аз все още те обичам. Не мога да живея без теб. Кълна се, че няма да бъде същото, както по-рано, никога няма да те нараня отново. Бях ужасно ревнив, макар да не е имало никаква причина за това.

Не, имаше! — помисли си Мишел, закривайки очи. Чувството й за вина се смеси с ужаса, който я обхвана, когато чу гласа на бившия си мъж. В живота й физически нямаше друг мъж, но беше ли минал ден през последните десет години, в който да не мисли за Джон Рафърти? Една част от нея винаги оставаше скрита, както от Роджър така и от другите хора, защото те не знаеха, че в живота й отдавна присъстваше Разбивача на сърца, който беше похитил нейното.

— Роджър, не говори така, — прошепна тя. — Всичко свърши. Никога няма да се върна. Имам всичко, което ми е нужно: работя в ранчото и сама се грижа за себе си.

Той издаде звук пълен с отвращение.

— Не си длъжна да работиш в тази малка миризлива ферма. Ти си свикнала на много по-добър живот от този. И аз мога да ти дам всичко, което поискаш.

— Не — отвърна тихо тя. — Не можеш. Сега затварям. Сбогом и моля те не ми се обаждай отново.

Много спокойно, тя постави слушалката на стария телефон и скри лице в дланите си. Не можеше да спре да трепери, главата я болеше, само като си представеше последствията от това, което й бе казал Роджър. Родителите му бяха мъртви, а тя разчиташе на тях да го контролират. Беше направила сделка: те да го държат по-далеч от нея, а в замяна тя нямаше да предостави снимките и докладите от побоя на пресата, което щеше да доведе до грандиозен скандал. Представете си само, Роджър Бекман от Филаделфия, един от онези, които биеха жените си!

Доказателствата бяха заключени в сейфа. Сега баща й бе завинаги недосегаем за безумните му заплахи. Бе живяла в ада, страхувайки се за него, знаейки на какво е способен Роджър и прекрасно разбираше, че родителите му ще направят всичко възможно да го защитят, независимо какво беше извършил той.

По принцип харесваше роднините на мъжа си, но доброто й отношение към тях изчезна без следа, когато го измъкнаха от неприятностите, след първия й нанесен побой. Тя ги разбираше. Като всички родители те обожаваха сина си, а на нея не й оставаше нищо друго, освен да чака. Нямаше никой, който да й помогне, затова трябваше да разчита на себе си. Веднъж Мишел бе толкова отчаяна, че в разговор с баща си му спомена какво става, но той толкова се разстрои, че тя прекрати обясненията. Тогава той много бързо, бе успял да убеди сам себе си, че дъщеря му преувеличава. Семейният живот невинаги бе безоблачно щастие, а той винаги бе считал Мишел за разглезено и капризно дете. Дори и да предполагаше, че в семейството им има малки дрязги и разногласия, си мислеше, че младата двойка ще се справи с тях.

Беше й страшно и самотно, но какво можеше да направи, като знаеше, че е заплашен живота на най-близкия й човек? Баща й я обичаше, тя знаеше, че я обича, но я възприемаше повече като играчка, отколкото като жив човек. Неговото прекрасно любимо дете.

Мишел разбираше, че той не може да понесе истината за живота на любимата си дъщеря, затова се стараеше да изглежда безгрижна и щастлива заради него. Не искаше да го кара да си мисли, че я бе подвел в нещо и не се бе справил със задълженията си на грижовен баща. Винаги му бе била слабост и затова се стараеше да се справи и заради двамата. Само тя можеше да го опази от заплахите на Роджър и беше длъжна да защити и самата себе си.

Никога повече нямаше да се върне при бившия си мъж. Така и не й се удаде възможност да се справи с кошмарите, просто ги скри дълбоко в себе си. Стараеше се да забрави всичко и да продължи да живее, без спомените да разрушат живота й. Но ужасът от преживяното и страхът не бяха изчезнали, и когато чу гласа на Роджър отново я обля студена пот.

Старото чувство на безпомощност и самотата я заляха напълно и й причиниха болка.

Мишел се огледа наоколо, бавно завръщайки се от миналото и се втурна към печката, където кафето започна да кипи. Най-доброто за нея сега беше ръцете и мислите й да са непрекъснато заети с каквато и да е работа, за да може да се успокои и да забрави. Именно за това след развода се беше отправила на пътешествие за две години, надявайки се да забрави всичко. Тогава баща й я убеди да го направи, защото реши, че това ще й помогне да се избави от депресията след развода.

Сега имаше истинска работа, която я изтощаваше и й докарваше болки по цялото тяло, но й помагаше, защото беше първото полезно нещо в живота й.

 

 

Джон бе ядосан цялата сутрин. Беше в лошо настроение от минутата, в която стана от леглото. Тялото го болеше от неудовлетворено желание, сякаш бе похотлив тийнейджър, на когото бушуващите хормони не дават покой. Мислеше си, че отдавна е изминал пътя от юношата до мъжа, но сега дяволската му възбуда не искаше да се успокои, и той знаеше точната причина за това. Не бе успял да заспи цяла нощ, защото си спомняше предната вечер, усещанията, които изпита, когато притисна към себе си Мишел, сладкият й вкус и копринената мекота на тялото й. Тя го желаеше не по-малко от него. Джон беше прекалено опитен, за да греши в преценката си. Но той загуби самообладание и се държа прекалено агресивно, защото от десет години си мечтаеше да я притежава и сега изведнъж се бе оказала почти в ръцете му.

Не бе чудно, че така решително му бе отказала. Искаше да я обиди, като й предложи да му се разплати със собственото си тяло. Че коя жена би приела такава оферта? Дори тези, които сами търсеха неговото благоразположение и се стремяха да попаднат в леглото му, искаха да запазят достойнството си след прекараната нощ заедно. Затова не осъждаше реакцията й на мръсното му предложение. Вчера тя изобщо не бе изглеждала високомерна. Намръщеният му поглед потъмня още повече. Мишел се бе опитала да разговаря с него хладно и сдържано, но някогашната неприветливост и арогантност бяха изчезнали.

Беше добре, че ги нямаше вече и не трябваше да допуска да се върнат отново. Може би бе уплашена, и се чудеше как ще се справи без торбата пари, която винаги бе възприемала за някаква даденост. Тя беше безпомощна и неприспособена към живота, без навици за работа или други таланти. Всичко, което притежаваше бяха добри маниери и светско възпитание, а това богатство в наши дни не струваше и пукната пара. Мишел бе съвършено сама в ранчото и нямаше никого, към когото да се обърне за помощ.

Джон изръмжа грубо и дръпна юздите на коня си.

— Ще се върна по-късно — каза той на Нев и смушка с токовете на ботушите си жребеца в хълбоците. Управителят му се усмихна, като го видя на къде пое.

— Прав ти път — измърмори той. Нев нямаше представа, какви демони се бяха вселили в шефа му тази сутрин, но настроението му бе по-лошо от всякога и бе неописуемо облекчение да се работи без него.

Жребецът на Джон галопираше с дълги и леки подскоци, беше голям и силен, висок седемнадесет лакътя. Обикновено демонстрираше характер и беше инат, но те двамата отдавна бяха приключили битката помежду си. Сега животното се подчиняваше на майсторството на мускулестите крака и силните, умели ръце на своя ездач. Този кон обичаше бързата езда и се носеше в галоп през полето, а под копитата му хвърчаха буци пръст.

Колкото повече Джон размишляваше върху всичко, толкова по-малко му харесваше това. Мишел опитваше да възстанови огромното ранчо сама. Никак не съвпадаше с нещата, които бе свикнал да мисли за нея, но със собствените си очи бе видял мазолите по нежните й ръце. Той изпитваше презрение към тези, които бягаха от обикновената честна работа и чакаха други да я свършат вместо тях. И все пак, дълбоко в него, някакво примитивно мъжко начало се противопоставяше на идеята Мишел да се справя сама с тежката работа във фермата. По дяволите, защо не се бе обърнала към него за помощ? Вярваше, че в живота всеки трябва да се занимава с нещо полезно, но за бога, никой не очакваше от нея да се превърне в краварка. Мишел беше прекалено слаба за тази работа, разбра го докато я държеше в ръцете си и усещаше крехкостта на костите й и меката гъвкавост на тялото й. Да я накара да се занимава с говедата, бе все едно да използва прекрасен чистокръвен кон за оран в полето. Тя беше съвършено сама и ако се наранеше, щяха да минат може би няколко дни, докато някой я откриеше. Джон винаги бе изпитвал отвращение от начина, по който Лангли излишно беше предпазвал и защитавал Мишел, като не й бе позволявал да работи и я бе приучил на безделие. Но сега осъзнаваше, какво чувства един мъж, когато се грижи за такава жена.

Той изсумтя отвратено и коня му наостри уши, от необичайния звук. Джон твърдо бе уверен в едно — не му харесваше идеята, тя да работи сама из ранчото. Това беше мъжка работа, и дори сам мъж не можеше да се справи с нея. И сега възнамеряваше да се погрижи за всичко, независимо дали й харесваше или не. Беше уверен, че няма да възрази, тя бе свикнала да се намира под нечия защита, именно затова й бе заявил твърдо, че сега е негов ред да се грижи за нея.

След вчера всичко се бе променило. Той бе почувствал ответната й реакция и момента, когато устните й бяха омекнали и бе отвърнала на целувката му. Тя също го искаше и мисълта за това, засили още повече решителността му да я има. Мишел можеше да му се съпротивлява колкото си иска, отровното й езиче на няколко пъти го бе изкарало от нерви и го бе принудило да загуби самообладание, но въпреки това бе успял да види припламналата неувереност в очите й. Това беше толкова необичайно, че му се прииска тя да си върне надменността, която го вбесяваше. Почти, но не съвсем. Сега младата жена бе уязвима, бе усетил слабостта и желанието й. Искаше или не, тя се нуждаеше от него. Това беше предимство, което Джон възнамеряваше да използва.

Когато пристигна във фермата, никой не му отвори вратата, а старият пикап го нямаше на мястото му в плевнята. Джон сложи ръце на кръста си и се огледа намръщено. Вероятно беше заминала за града, макар да му бе трудно да си представи, че Мишел Кабът ще допусне да я видят в такъв стар, раздрънкан автомобил. Но това бе единственото й превозно средство и тя нямаше друг избор.

Може би бе по-добре, че е заминала, така нямаше да му се мотае в краката и да му се нахвърля като разярена котка, докато той оглеждаше фермата и добитъка на южното пасище. Джон просто искаше да знае колко глави наброява стадото й и в какво състояние е то. Не би могла да се справи с голямо количество животни, но заради нея се надяваше те да са добре отгледани, така че да може да получи справедлива цена за тях. Сам можеше да се заеме с това, ако разбереше, че Мишел не е поискала изгодна цена и може да бъде излъгана. Бизнесът с добитък беше жесток за начинаещите.

Той отново скочи на седлото. Първо провери източното пасище, за което Мишел му бе казала, че оградата е паднала. Беше необходимо да се сменят цели участъци и Джон започна да смята на ум колко материал щеше да му бъде нужен за това. Всичко във фермата беше порутено, но оградата бе в критично състояние и ремонта й бе най-важната му задача. Сочна зелена трева се простираше надлъж и нашир, и добитъкът трябваше да се премести тук, възможно най-бързо. На южното пасище вероятно тревата бе изпасана, но това щеше да си проличи по състоянието на животните, освен ако стадото беше малко и тревата на юг го задоволяваше напълно.

Джон огледа територията на ранчото за няколко часа и се отправи към южното пасище. Спря коня, щом се качи на малък хълм, от който се откриваше добра гледка. С намръщен поглед огледа полето и бутна шапката си назад. Стадото рогат добитък, което видя не беше голямо, но бе много повече от това, което предполагаше в началото. Пасището беше ужасно изпотъпкано, а тук-там се виждаха купчини сено, от които личеше старанието на Мишел да нахрани своите животни. Дълбоко в него закипя гняв, когато си представи борбата й с огромните бали сено, някои от които бяха много по-тежки от самата нея.

Но когато видя Мишел, гнева му стигна до точката на кипене. Старият пикап бе спрян под сянката на дърветата, ето защо не беше го забелязал веднага. А самата тя с всички сили се бореше да поправи една част от оградата. Ремонтът на загражденията беше работа за най-малко двама човека, не бе във възможностите само на един да държи бодливата тел и едновременно да я опъва достатъчно здраво. Винаги съществуваше възможност телта да отскочи обратно и да нарани човека. Малка глупачка! Ако бодливата тел се увиеше около нея, сама, без чужда помощ нямаше да може да се освободи, а шиповете щяха да издерат лицето й. Мисълта за това, как тя лежи тук заплетена в телта и кървяща, окончателно го разяри.

Той умишлено задържа малко по-бавно коня си, докато се спускаше по склона към мястото, където тя работеше, за да може да си даде време, да се успокои.

Мишел повдигна глава и го съзря. Дори от такова голямо разстояние, Джон я видя как се напрегна. След това младата жена отново се върна към работата си, опитвайки с усилие да забие металната скоба в дървения стълб на оградата. В резките й движения се усещаше недоволството й от присъствието му.

С плавен, лек отскок, той слезе от коня, като за секунда не отделяше поглед от нея и завърза жребеца за най-близкото дърво. Без да продума, хвана края на бодливата тел и го опъна към следващия стълб, като в това време Мишел, също така безмълвно заби следващата скоба. Подобно на него и тя носеше къси работни кожени ръкавици, но те бяха мъжки и много стари, останали вероятно от някой предишен наемен работник. Те й бяха прекалено големи и с тях беше доста неудобно да се хване малката скоба. Затова младата жена свали лявата ръкавица. С голата си ръка лесно се справи с телта, но тя остави няколко наранявания по нежната й кожа. Джон видя възпалените червени драскотини, някои от които толкова дълбоки, че от тях течеше кръв. Прииска му се здраво да я разтресе, та чак зъбите й да изтракат.

— Не можа ли да свършиш нещо друго, вместо да се опитваш сама да поправиш оградата? — скара й се той, докато натягаше следващия край на телта.

Тя продължи да забива скобата с непроницаемо изражение на лицето.

— Тази работа трябва да се свърши. И аз я върша.

— Не. Повече няма да го правиш.

Това заявление я накара да се изправи и още по-силно да стисне, дръжката на чука.

— Искате да получите дълга си още днес ли? — безмълвно попита тя и обгърна с поглед стадото си. Мишел пребледня и чертите на лицето й се изостриха.

— Ето, това е, което искам да направя — той изтръгна чука от ръката й, наведе се и вдигна пакета със скобите. Приближи до пикапа и ги постави през прозореца на пода. Вдигна топа с бодливата тел и го сложи в каросерията на колата. — Това ще почака, докато дойдат моите хора, за да го направят както трябва. Да вървим.

Беше доста разумно от негова страна, че й взе чука. Заля я гняв и тя стисна ръцете си в юмруци.

— Не искам да виждам тук ваши работници, които да правят нещо както трябва! Това все още е моя земя и аз не съм готова да платя цената, която искате за вашата помощ.

— Не съм ти дал право на избор.

Джон я хвана за ръката. Без значение колко се опитваше да се отскубне от хватката на силните му дълги пръсти, той я завлече до пикапа, отвори вратата и я бутна на шофьорското място.

— Карай внимателно, скъпа. Аз ще бъда точно зад теб.

Пасището не беше най-подходящото място за високи скорости, дори и старата реликва, която караше да бе способна на това. Знаеше, че Джон лесно я следва с коня си, макар че не погледна нито веднъж в огледалото за обратно виждане. Не искаше да го вижда, нито да мисли за необходимостта да продаде добитъка, за да плати дълга. Това би бил края на фермата.

Мишел се надяваше, че Рафърти ще й даде отсрочка и няма да се върне днес, но колко крехка беше тази надежда. След сутрешния разговор с Роджър искаше само едно, да я оставят на спокойствие. Нуждаеше се от време за себе си, да възвърне самоконтрола си, да прогони далеч всички грозни спомени, но Джон не й даде тази възможност. Той я желаеше, и като всеки хищник беше усетил нейната уязвимост и щеше да се възползва от това.

Искаше й се просто да продължи да кара стрия си пикап напред по пътя, все едно на къде, и да не мисли за нищо. Не искаше да спира и да се разправя с Джон, не сега. Желанието й да избяга бе толкова силно, че почти го направи, но един поглед към индикатора за гориво я накара кисело да свие устни. Бензинът в резервоара беше толкова малко, че за да избяга трябваше да ходи пеша или да открадне коня на Джон. Тя паркира в плевнята и почти се сблъска с Джон, който вкарваше коня в конюшнята, навел глава, за да не се удари в горната рамка на вратата.

— Отивам да се погрижа за коня и да му дам вода — каза й бързо. — Отиди в къщата. Ще бъда там след минута.

Нима отлагането на лошите новини с няколко минути, можеше да я накара да се почувства по-добре? Вместо да влезе в къщата, тя тръгна надолу по алеята, за да прибере пощата. Преди пощенската кутия беше пълна със списания, каталози, вестници, писма от приятели, бизнес документи и покани, сега пристигаха само рекламни брошури и сметки. Странно, но дори пощата отразяваше финансовите й проблеми, сякаш никой не искаше да комуникира с разорени хора. Освен за просрочени сметки, разбира се. Тогава нещата ставаха сериозни. Познат пощенски плик привлече вниманието й и чувство на страх пропълзя в душата й докато се влачеше към къщата. Сметката за електричеството беше просрочена. Бе получила съобщение за това, а днес дойде друго. Трябваше да намери веднага пари отнякъде, иначе щяха да й изключат тока. Макар да знаеше какво пише вътре, тя отвори писмото и прочете известието. Даваха й срок от десет дни да преведе сумата. Провери клеймото на пощенския плик, бе пътувало три дни, значи й оставаха още седем. Но защо трябваше да се притеснява за електричеството, когато можеше да изгуби ранчото?

Заля я умора, когато влезе в прохладната къща. Спря за миг да се наслади на тишината. Беше облекчение да се скрие най-после от жаркото изгарящо слънце. Бутна сметките, рекламите и съобщението в едно чекмедже, близо до входа. Нямаше да ги забрави, но поне щяха да са скрити от погледа й.

Мишел беше в кухнята и пиеше вода, когато чу хлопването на входната врата и стъпките на Джон по дъбовия паркет на коридора. Продължи да пие, въпреки, че беше наясно с присъствието му в къщата. Чу го как спря за миг да се огледа и после продължи пътя си. Разтрепери се от звука на бавните му уверени стъпки.

Представи си го мислено: Джон Рафърти имаше спокойна уверена походка, която подчертаваше всичките му достойнства — стройни бедра, дълги крака, стегнат задник. Походка на истински покорител на женски сърца.

Почувства момента, когато той влезе в кухнята, макар че беше с гръб към вратата. Като че ли я пронизаха хиляди невидими иглички и въздухът се зареди с напрежение, къщата вече не беше толкова прохладна.

— Покажи ми ръцете си.

Той се приближи толкова близо до нея, че тя не можеше да се обърне, без да се притисне в него. Сам взе лявата й ръка и я вдигна.

— Това са само драскотини — промърмори Мишел.

Беше истина, но признанието й не намали гнева му. Тя не трябваше да има никакви рани и не трябваше да се опитва сама да поправя оградата. Ръката й лежеше в голямата му силна длан, като бледа крехка птица, твърде уморена, за да отлети. Мишел беше прекалено изтощена.

Джон се протегна, пусна водата, насапуниса и изплакна ръката й. Тя бързо остави чашата на страна, преди да се изплъзне от треперещите й пръсти и замря с наведена глава в обятията му. С гърба си усещаше горещината на тялото му и се почувства обгърната от неговата топлина и силата му. Той я миеше толкова внимателно и нежно, като грижовна майка малкото си дете. Тази нежност я порази и й се прииска да отпусне глава на мощното му рамо и да почувства неговата закрила.

Джон вече беше измил ръката й, но продължаваше да я държи под водната струя, като галеше с пръсти дланта й. Мишел трепереше и се наслаждаваше с всяка частичка от тялото си на това докосване. А той просто й държеше ръката! Водата беше топла, а неговата длан гореща. Докосването на загрубелите му пръсти я възбуждаше, защото я галеше умело и чувствено с интимността на любовник. С големия си палец рисуваше кръгове по нежната й длан, от което тялото й се напрегна възбудено. Пулсът й се ускори, а кръвта закипя лудо по вените.

— Не! — прошепна тя и се опита безуспешно да се отскубне.

Той спря водата с дясната си ръка, след това я постави на корема й и я притисна плътно до себе си. Влагата на мократа му длан се просмука през ризата й, а гърбът й потъна в горещината на неговото тяло. Мишел се наслаждаваше на мириса му, на силата и съблазнителната му топлина. Всичко в него говореше за мъж, способен с лекота да съблазни жената.

— Обърни се и ме целуни — каза й с нисък и дрезгав глас, който предизвикваше Мишел да го направи.

Тя поклати глава и остана неподвижна. Джон не настоя, въпреки че и двамата разбираха, че ако поиска, тя нямаше да може да се противопостави. Вместо това, подсуши ръката й и я поведе към банята. Накара я да седне на капака на тоалетната и внимателно обработи дланта й с антисептичен крем. Мишел не трепна от болката, какво бяха няколко драскотини пред заплахата да изгуби фермата? Тя нямаше друг дом и чак сега разбра, колко много означава това място за нея. Луксозният мезонет във Филаделфия беше като затвор, тя се нуждаеше от свобода и пространство. Мисълта да живее отново в града я хвърли в паника, но ако продадеше фермата, щеше да се наложи да го направи и да си потърси някъде работа. Сега даже нямаше автомобил, с който да се придвижва всеки ден от къщи до града. Старият пикап нямаше да се справи с тази задача.

Джон внимателно наблюдаваше лицето й, в мислите си тя беше някъде далеч от тук, иначе за нищо на света не би му позволила, да се погрижи за ръката й. В края на краищата, можеше и сама да го направи, но той го използва като претекст да бъде близо до нея и да я докосва. Искаше да узнае мислите й, да разбере, защо настояваше да работи във фермата, когато беше очевидно дори за нея, че това не е по силите й.

— Кога искате да си получите парите? — попита тихо тя.

Джон потръпна и присви уста, когато я дръпна и я изправи на крака.

— Парите, не са това, което искам — отговори той.

В очите й избухна зелен огън, когато го погледна.

— Вече ви обясних, че не съм съгласна да се превърна на курва, дори за вас! Или си мислехте, че ще подскоча от радост заради предложението ви да спя с вас? Разбира се, имате нужда да поддържате репутацията си на… жребец.

Той знаеше, че го наричат така, но Мишел произнесе тези думи с подчертано презрение. Мразеше специално този й тон — леден и високомерен — който и сега го вбеси и пред очите му затанцуваха червени кръгове. Джон се наведе към нея, лицата им застанаха на едно ниво, а носовете им почти се допряха. Черните му очи изпускаха огън и Мишел видя златните искрици блестящи в тях.

— Когато се окажем в леглото сладката ми, тогава сама ще решиш, верни ли са слуховете за моята репутация.

— Няма да спя с вас! — отвърна през стиснати зъби Мишел, а думите й падаха като камъни във вода.

— По дяволите, ще стане! Но няма да бъде заради проклетата ферма — изправи се в цял ръст и я хвана отново за ръката. — Дай веднага да уредим работата с този дълг, за да престанеш да хвърляш в лицето ми обиди!

— Вие сте този, който започна пръв — каза му тя, като се дръпна от него и тръгна към кухнята.

Джон сложи няколко кубчета лед в чаша и я напълни с вода, после седна на един от столовете. Мишел проследи движението на мускулестия му врат, докато пресушава водата и слаба тръпка на възбуда премина по тялото й. Бързо отмести поглед, като проклинаше неудържимото си физическо привличане. Само от вида на този мъж я обхващаше желание.

— Направих грешка — отвърна той кратко. — Парите нямат нищо общо с това. Обикаляме един около друг от деня на първата ни среща, ръмжим и се борим, като две разярени котки. Дойде време да оправим нещата. Що се отнася до заема, вече реших какво искам. Ще ми дадеш участъка от земята, който бе готова да продадеш и дълга е покрит.

Мишел не знаеше как да реагира и как да отговори на това предложение. Една част от нея искаше да му се нахвърли, разгневена от самодоволството и увереността му, че ще се озове с него в леглото, а другата — въздъхна от облекчение, че въпросът със заема се разреши така лесно. Джон би могъл да я погуби, ако изискаше незабавно плащане в брой, но не го направи. Разбира се, той не губеше нищо, защото щеше да получи добро, богато пасище, въпреки това й подари надежда и възможност да спаси ранчото. Не очакваше такъв изход от ситуацията, затова само седеше и го гледаше. Той почака, но когато тя не каза нищо, се облегна назад в стола и твърдото му лице стана още по-решително.

— Но има едно условие — провлачено произнесе той.

Облекчението я напусна, като остави в душата й само болка и пустота.

— Представям си — горчиво промърмори Мишел, като блъсна стола назад и се изправи. Така, отново се връщаха в изходна позиция.

Устните му се извиха в кисела усмивка.

— Много си далеч, скъпа. Условието ми е, да ми разрешиш да ти помогна. От утре моите хора ще поемат тежката работа във фермата. И запомни хубаво, ако още един път чуя, че си отишла да поправяш дяволската ограда, така ще те напердаша, че после цял месец ще можеш да седиш само върху възглавница.

— Но щом работниците ви ще вършат цялата работа, значи пак ще съм ви задължена.

— Аз не го считам за дълг. Наричам го помощ между съседи.

— А аз го наричам начин за поставяне отново под ваша зависимост.

— Наричай го както си искаш, твоя си работа. Но ти си само една слаба жена, а не десет силни мъже и нямаш нито силите, нито възможността, да се грижиш за такава голяма ферма. Нямаш пари, за да си позволиш да наемеш работници. При дадените обстоятелства нямаш голям избор, така че спри да се съпротивляваш. Така или иначе вината е твоя. Ако не обичаше толкова много да караш ски, нямаше да бъдеш в това положение.

Мишел се обърна назад и прикова зелените си очи в Джон.

— За какво говорите?

Той се изправи на крака и я погледна с предишния си поглед, който изразяваше неодобрение от лекомислените й постъпки.

— Искам да кажа, че основната причина, поради която баща ти зае пари от мен, е, че искаше да ти осигури почивка с твоите приятели на Сент Мориц миналата година. По това време той вече беше потънал в дългове, но теб това не те интересуваше, нали?

Беше бледа и преди, но сега пребледня, като смъртник. Втренчи се в него така, като че ли беше я ударил и Джон твърде късно разбра, какво й бе причинил с думите си. Той бързо обиколи масата и стигна до нея, но тя се отдръпна и се сви, като ранено животно.

Каква ирония, трябваше да положи неимоверни усилия, за да изплати дълга финансирал пътуването й, което не бе искала! Всичко, от което се нуждаеше тогава, бе да бъде сама на тихо и спокойно място, където да ближе раните си и да превъзмогне последиците от бруталния си брак. Но баща й бе решил, че за нея не е полезно да бъде самотна и е по-добре да пътува и пазарува с приятели. Мишел не беше пожелала да го разстройва с отказа си и затова се бе съгласила.

— Аз дори не исках да отида — прошепна тя и за неин ужас, от очите й рукнаха сълзи. Не искаше да плаче, не бе плакала през всичките тези години, с изключение на деня, когато почина баща й, и най-вече не желаеше да плаче пред Рафърти. Но беше много уморена, изплашена от сутрешното позвъняване на Роджър, а този разговор бе последната капка, която преля чашата. Горещи сълзи тихо закапаха по бузите й.

— О, Боже, не плачи — промърмори Джон, прегърна я и притисна лицето й към гърдите си. Почувства сълзите й като нож в сърцето си. За времето, през което я познаваше, не я бе виждал никога да плаче. Мишел Кабът винаги бе възприемала живота с усмивка или предизвикателство, но никога със сълзи. Изведнъж той откри, че предпочита острото й езиче, пред този беззвучен плач.

За миг тя се облегна на него, като му позволи да я подкрепи със силата си. Беше твърде примамливо да бъде в прегръдките му, да забрави за всичко на света и да му се довери. Тази нужда я изплаши и тя се стегна в ръцете му. Джон веднага я пусна. Мишел нервно прекара длани по бузите си, изтри влагата и затвори очи, за да спре напиращите сълзи.

Гласът му беше тих.

— Мислех, че знаеш.

Тя му хвърли недоверчив поглед и се обърна. За глупачка ли я взимаше! Винаги я бе мислил за невъзпитана и разглезена, а тя не протестираше срещу тази му оценка, вината за това беше нейна. Още от детството й баща й нищо не й отказваше, глезеше я и задоволяваше всяка нейна прищявка. Очевидно Джон я смяташе и за обикновена проститутка, при това доста глупава.

— Не, не знаех. Но това не променя нищо. Аз все още ви дължа парите.

— Утре сутринта ще отидем при моя адвокат и той ще се погрижи да оформи всичко официално по този проклет дълг. Ще дойда в девет часа, така че бъди готова. Тогава ще доведа и моите работници да оправят оградата и да разхвърлят сено на животните.

Той не възнамеряваше да отстъпи по този въпрос, а тя нямаше сили да спори. Разбира се, Джон беше прав, тя не можеше да се справи и й беше много трудно да се бори за оцеляване на фермата. Не й достигаха силите да свърши сама цялата работа, просто защото беше твърде много за един човек. След като угоеше и продадеше говедата, щеше да има пари да наеме работници, макар и на непълен работен ден.

— Добре. Но държа да си водите сметка за това, което ще ви дължа през този период. Когато вдигна това място на крака ще ви изплатя всичко до цент.

Тя гордо се изправи и вдигна брадичка, зелените й очи просветнаха. Естествено, проблемите й не се решаваха напълно, но поне за сега нямаше да се притеснява за добитъка. Все още нямаше представа от къде ще намери пари да плати сметките, но това си беше неин проблем.

— Както кажеш, скъпа — каза той провлачено и постави ръцете си на талията й.

Тя успя само да сдържи дъха си, когато устните му докоснаха нейните. Бяха топли и твърди, а вкусът им опияняващ, така както ги помнеше. Ръцете му се сключиха по-здраво около нея и я притиснаха силно към тялото му. Целувката стана чувствена и дълбока, когато проникна с език в устата й. Изгори я глад, запален за миг от страстното му докосване. От първата им среща знаеше, че ще бъде точно така, само да се допре до нея и никога нямаше да се насити на ласките и страстта му. Отпусна се и се притисна с цялото си тяло към него, изпита нужда да се потопи и да удовлетвори изгарящия я глад. Беше слаба пред желанието му, като всички останали жени. Ръцете й се стегнаха здраво около врата му, като че ли никога повече нямаше да го пусне. Джон беше този, който пръв, с видимо нежелание, прекъсна целувката и внимателно я отдалечи от себе си.

— Имам много работа и трябва да си вървя — изръмжа той, но очите му я гледаха топло, пълни с обещание. — Бъди готова утре.

— Добре — прошепна тя.