Линда Хауърд
Разбивач на сърца (11)

Глава 11

Мишел знаеше, че е лудост, но трябваше да го направи. Последното нещо, което желаеше, бе да се види с Роджър, но ето, че сега бе тук и се опитваше да го открие, въпреки подозренията си, че се опитва да я убие. Не, тя бе длъжна да го намери именно заради това. Със сигурност не искаше да умира, но трябваше веднъж завинаги да приключи с миналото. Само тогава би могла да води нормален живот. Искаше да изживее този живот с Джон, макар никога да не се бе заблуждавала, че връзката им е постоянна, и настроението му от последните дни може би бе предвестник на края й. Каквото и да направеше, той никога не бе доволен, с изключение на времето, което прекарваха, когато бяха в леглото, но вероятно причината за това бе интензивната му сексуалност, която би задоволил с всяка жена.

Нервите й бяха толкова опънати, че дори не помисли за закуска, когато реши да отиде до своята къща. Разхождаше се неспокойно из спалнята и чакаше Джон да тръгне с пикапа на обиколка из пасищата. Не искаше той да знае, че ще излиза някъде, защото щеше да задава твърде много въпроси, а й бе трудно да крие нещо от него. Във всеки случай, щеше да отсъства около половин час, не повече, защото не й достигаше смелост да превърне себе си в примамка. Трябваше само бързо да отиде до там, а после да се върне обратно у дома.

Караше бавно по тесния чакълест път и слушаше радио, за да успокои нервите си. Шокира се от съобщението, че третия ураган за сезона — урагана Карл — се завихря в Атлантическия океан и се отправя към Куба. Напълно бе пропуснала първите два. Дори не бе забелязала, как лятото премина в есен. Времето бе все още толкова горещо и влажно, перфектни метеорологични условия за ураган.

Мишел внимателно огледа двете страни на пътя, като търсеше някакви признаци за присъствието на кола, скрита в сенките на дърветата, но не видя нищо. Утрото беше спокойно и тихо. На пътя нямаше никой друг, освен нея. Разочарована, тя обърна обратно автомобила и пое към къщи.

Връхлетя я внезапна вълна на гадене и се наложи да спре колата. Отвори вратата и се надвеси навън. Опита се да повърне, макар стомахът й да бе празен. Когато спазмите преминаха, тя се облегна на волана, потна и замаяна. Това неразположение продължаваше твърде дълго, за да е вирусна инфекция.

Остана още дълго така, опряла глава на волана, прекалено изтощена, за да продължи да шофира. Слабият морски бриз подухваше леко през отворената врата, като охлаждаше зачервеното й лице, и също толкова плавно, като нежния повей, истината достигна до ума й.

Ако това бе инфекцията, за която си мислеше, то тя щеше продължи минимум девет месеца.

Отметна глава обратно на седалката и лека усмивка заигра на бледите й устни. Бременна. Да, разбира се. Дори знаеше, кога се бе случило — в нощта, когато Джон се бе върнал от Маями. Бе започнал да прави любов с нея, без да я дочака да се събуди, и нито един от тях, не взе някакви предпазни мерки. Бе на ръба на нервен срив и не обърна внимание на закъснението на цикъла си.

Бебето на Джон. То растеше в нея, вече почти пет седмици. Ръката й се плъзна надолу по корема, и я изпълни чувство на безмерно задоволство, въпреки потиснатото й настроение. Знаеше проблемите, които можеше да предизвика тази бременност, но за момента те бяха толкова далечни и маловажни, в сравнение с всепоглъщащата радост, която изпитваше.

Започна да се смее, като се сети, колко зле се чувстваше. Спомни си, че беше чела в някакво списание, че жените, които имат сутрешно гадене са по-малко склонни към спонтанен аборт, отколкото тези, които нямат. Ако бе вярно, то тогава това бебе бе в по-голяма безопасност, отколкото ако се намираше във Форт Нокс.

— Бебе — прошепна тя, като си представи един малък, сладко миришещ вързоп с кичурчета гъста черна коса и блестящи черни очи. Знаеше, че всяко дете на Джон Рафърти ще е истинско дяволче.

Не можеше да продължава да седи в колата, спряна по-скоро на пътя, отколкото на банкета. Надяваше се треперенето и гаденето да не я връхлетят отново, докато успее да се прибере в къщи. Включи колата на скорост и потегли обратно към ранчото, като се стараеше да съблюдава всички предпазни мерки. Сега, когато разбра, какво не е наред с нея, вече знаеше как да успокои стомаха си. Трябваше да си уреди час и при лекар.

Разбира се, стомахът й се успокои, след като хапна препечена филийка и пи слаб чай. Тогава започна да мисли за проблемите.

Най-големият от които бе да каже на Джон, и то възможно най-скоро. Мишел нямаше представа, как би реагирал, но трябваше да се изправи пред вероятността, че няма да е толкова развълнуван, като нея. Боеше се, че Джон вече е уморен от връзката им, и ако бе така, щеше да приеме бебето, като бреме, обвързващо го с жена, която не желае повече.

Мишел лежеше в леглото и се опитваше да подреди разбърканите си мисли и чувства. Джон имаше право да знае за съществуването на собственото си дете, и независимо дали му харесваше или не, трябваше да поеме отговорност за него. От друга страна, тя не можеше да използва тази бременност, за да го задържи, ако той искаше да бъде свободен. Всеки път я изпълваше мрачно отчаяние, когато се опитваше да мисли за бъдеще без Джон, но тя го обичаше достатъчно, за да го пусне да си иде. Още от първия ден в който бяха заедно, подсъзнателно се бе подготвяла за момента, когато щеше да й каже, че не я иска повече. Знаеше това със сигурност.

Но какво щеше да стане, ако той решеше да се ожени за нея, заради бебето? Джон винаги се бе отнасял сериозно към своите задължения, дори ако му се наложеше да се обвърже против волята си, само заради детето. Тя беше страхливка и щеше да вземе всичко, което й предложеше, с надеждата, че и най-малките жестове на привързаност са по-добре от нищо. Как щеше да намери кураж да се откаже от това, което желаеше най-много на света. Сълзи напълниха очите й. Сълзи, които идваха толкова лесно последните дни. Мишел изхлипа и ги избърса.

Не беше в състояние да вземе някакво решение. Настроението й постоянно се променяше от въодушевление до тревожност. Не знаеше как ще реагира Джон, така че щеше да е чиста загуба на време, да прави каквито и да било планове. Това бе проблем, който трябваше да решат двамата заедно.

Чу, как навън някой пристига, последван от високи, развълнувани гласове, но не им обърна внимание, каубоите непрекъснато идваха и си отиваха, докато Еди не я повика.

— Мишел! Някой е ранен! Момчетата го носят в къщи. О, Боже, това е шефа!

Тя изкрещя последните думи и Мишел скочи от леглото. После всичко й се губеше, не знаеше дори как се бе спуснала по стълбите. Единственото, което помнеше, бе как Еди я спря на вратата, докато Нев и другите мъже сваляха Джон от коня.

Джон притискаше кърпа към лицето си, а ръцете и ризата му бяха целите в кръв. Лицето на Мишел се изкриви, от гърлото й се изтръгна див вик. Еди беше голяма и силна жена, но Мишел успя да се изтръгне от ръцете й и се хвърли върху Джон. Той се отдръпна от Нев, прегърна я със свободната си ръка и я притисна към себе си.

— Добре съм — каза той сурово. — Изглежда по-зле, отколкото е.

— По-добре да отидем при док, шефе — предупреди Нев. — Някои от тези порязвания се нуждаят от зашиване.

— Непременно. Ти се връщай при мъжете и се погрижете за всичко — Джон погледна Нев предупредително над главата на Мишел, и макар едното му око да бе покрито с окървавена кърпа, управителят му разбра всичко. Той погледна бързо към Мишел и след това кимна.

— Какво се случи? — попита през плач тя, докато помагаше на Джон да стигне до кухнята. Ръката му беше тежко отпусната върху раменете й, което показваше, че е ранен много по-лошо, отколкото искаше да покаже. Джон се свлече върху един от кухненските столове.

— Загубих контрол върху пикапа и се блъснах в едно дърво — промърмори той. — Лицето ми се удари във волана.

Тя сложи ръка върху кърпата, за да я задържи, и почувства как той потръпна от лекото й докосване, след което махна ръцете му. Видя малките парченца стъкло проблясващи в черната му коса.

— Нека да видя — каза нежно и махна кърпата от лицето му.

Принуди се да прехапе устни, за да не изстене. Лявото му око беше подуто и затворено, а на скулата под него, зееше назъбена рана. Лицето му се бе изкривило, скулите и челото бяха лилави и потъмняваха още, около очите всичко бе подпухнало. През челото му минаваше дълъг, дълбок прорез, който силно кървеше, както и десетките други по-малки. Мишел си пое дълбоко дъх и се постара гласа й да звучи равно.

— Еди, натроши малко лед, за да сложим на окото му. Може би ще успеем да спрем подуването. Отивам да взема чантата си и ключовете за колата.

— Чакай малко — каза Джон. — Искам да се измия, целият съм в кръв и стъкла.

— Това не е важно.

— Не съм толкова лошо ранен — прекъсна я той. — Помогни ми да махна тази риза.

Когато използваше този тон, беше безполезно да се спори с него. Мишел разкопча ризата и му помогна да я свали, като й направи впечатление, че той се движи изключително бавно. Тогава видя голямата червена линия, която минаваше през ребрата му и разбра, защо бе толкова внимателен. След няколко часа всичко това щеше да е твърде възпалено, за да може въобще да се движи. Той стана бавно от стола, отиде до мивката и изми ръцете си от засъхналата кръв, след това търпеливо я изчака да почисти с влажна кърпа гърдите, врата и гърба му. От лявата страна косата му бе сплъстена от кръв, но тя реши да не я почиства, докато не го види лекар.

Мишел изтича до горния етаж, донесе чиста риза и му помогна да я облече. Еди бе натрошила лед, и направи компрес като го уви в чиста кърпа. Джон трепна, щом тя внимателно постави леда върху окото му, но не започна да спори.

Нейното лице беше много напрегнато, когато влязоха в местната клиника за спешна помощ. Той беше ранен. Това я порази, защото никога не бе предполагала, че Джон може да бъде уязвим. Беше непоклатим като гранит, някак устойчив към умора, болести или нараняване. Неговото окървавено лице бе свидетелство за това, че въпреки силата си, Джон все пак е човек. Но той не се подаваше на болката и държеше чувствата си под контрол.

Въведоха го бързо в кабинета за спешна помощ, където лекарят внимателно проми раните и заши тази на челото му. Останалите порязвания, които нямаха нужда от шевове, бяха дезинфекцирани и превързани. След това, докторът дълго време разглежда подутината около лявото му око.

— Ще ви дам направление за болницата в Тампа, окото ви трябва да бъде прегледано от специалист — каза му той.

— Нямам време да се занимавам с това — отсече Джон, седнал на масата за прегледи.

— Окото си е ваше — отвърна му с равен тон лекаря. — Нараняването е лошо, възможно е да имате фрактура на скулата. Но разбира се, ако сте твърде зает, за да спасите зрението си, то…

— Ще отиде — прекъсна го Мишел.

Джон я погледна вбесено със здравото си черно око, но тя му го върна, като се втренчи в него също толкова яростно. Имаше нещо странно и великолепно в нея, промяна, която той не можеше да опише, защото бе почти незабележима. Но дори и така, бледа и напрегната, тя бе много красива. За него, Мишел винаги изглеждаше прекрасно, но му беше далеч по-приятно да я гледа с двете си очи, отколкото само с едното.

Премисли бързо, след това изръмжа:

— Добре.

Остави я да се чуди за причината на съгласието му. В действителност, той не искаше, в момента Мишел да се намира в близост до ранчото. Ако заминеше за Тампа, щеше да настоява тя да го придружи, това щеше да я държи далеч от опасността, докато Анди Фелпс откриеше, кой бе стрелял по предното му стъкло. Колкото повече мислеше за това, толкова повече съмненията му прерастваха в увереност. Заплахата на Бекман бе излязла извън рамките на досадните телефонни разговори. Той се бе опитал да представи инцидента с Мишел, когато изблъска колата й извън пътя, като нещастен случай, но сега бе отишъл твърде далеч. Куршумът не беше случайност. Слава Богу, че този път Мишел не бе с него, както обикновено. Отначало Джон беше помислил, че куршумът е предназначен за него, но сега не бе толкова сигурен. Беше пробил стъклото далеч отдясно. По дяволите, ако само не бе изгубил контрол над пикапа, когато стъклото се бе пръснало! Инстинктивно бе извил волана и пикапа се бе изпързалял по росната трева врязвайки се в големия дъб, в страни от пътя. Ударът го бе изхвърлил напред. Скулата му се беше блъснала във волана и той изгуби съзнание. Когато се бе свестил и главата му се бе прояснила, вече нямаше смисъл да праща някой от хората си да търси от къде бе дошъл изстрела. Бекман отдавна бе изчезнал, а те само щяха да унищожат следите, които бе оставил. Сега Анди Фелпс щеше да се заеме с това.

— Аз ще осигуря линейка — каза лекаря и се обърна, за да излезе.

— Не искам линейка. Мишел ще ме откара до там.

Докторът тежко въздъхна.

— Мистър Рафърти, имате мозъчно сътресение и трябва да сте в легнало положение. И в случай, че окото ви е увредено, не трябва да се напрягате, навеждате или движите много. Линейката е най-безопасния начин да стигнете до Тампа.

Джон се опита да се намръщи, но лявата част на лицето му беше толкова подпухнала, че не можеше да застави мускулите си да му се подчинят. В никакъв случай нямаше да позволи на Мишел да шофира сама мерцедеса: Бекман щеше веднага да познае колата. Ако трябваше да отиде в Тампа, тя щеше да е до него всяка една секунда.

— Само, ако Мишел се качи в линейката с мен.

— Ще бъда точно зад теб — каза тя. — Не, чакай. Първо трябва да се прибера до вкъщи, за да взема някакви дрехи и за двама ни.

— Не. Док, дайте ми един час, да вземем дрехи и да уредя да закарат колата обратно у дома — а на Мишел каза: — А ти ще дойдеш с мен или аз няма да отида никъде.

Тя се втренчи в него с недоумение. Усети, че той няма да отстъпи по този въпрос. Беше се съгласил изненадващо лесно да отиде в болница, а сега упорито настояваше, тя да не се отделя от него. Ако някой закараше колата обратно в ранчото, с какво щяха да се върнат от Тампа? Всичко това й се стори доста странно, но не можеше да разбере, защо, а и сега нямаше време да мисли за това. Ако трябваше да пътува в линейката, за да заведе Джон в Тампа, щеше да го направи. Бе толкова уплашена и шокирана от случилото се с него, че щеше да направи всичко по силите си да е добре.

Джон прие мълчанието й за съгласие, обясни й какво му е необходимо — нареди Нев да им донесе дрехи и да вземе със себе си още един човек, който да върне колата обратно. Мишел реши, че това трябва да е всичко и излезе от стаята, за да позвъни. Джон изчака няколко секунди, след като тя затвори вратата и попита:

— Докторе, има ли друг телефон, който мога да използвам?

— Тук, не. А и вие не трябва да се движите. Дори не бива да стоите седнал. Ако обаждането е толкова спешно, то нека съпругата ви да се обади вместо вас.

— Не искам тя да знае — Джон не коригира предположението на лекаря, че Мишел му е съпруга. Добрият доктор просто беше малко избързал, нищо повече. — Направете ми услуга. Обадете се в службата на шерифа и кажете на Анди Фелпс, къде съм, и че искам да говоря с него. Не разговаряйте с никого, освен с Фелпс.

Лекарят внимателно се вгледа в огромния мъж. Всеки друг би се проснал, като подкосен, но Рафърти, като че ли имаше железни нерви. Той отстояваше твърдо решенията си и раздаваше заповеди толкова властно, че беше невъзможно да не им се подчини.

— Добре. Ще го направя, но само ако легнете. Рискувате зрението си, мистър Рафърти. Помислете си какво е да си сляп с едното око, до края на живота си.

Устните на Джон се разтегнаха в дива усмивка, която повдигна крайчетата на мустаците му.

— Тогава щетите вероятно вече са сторени, докторе.

Загубата на зрението на лявото му око не беше от голямо значение, когато бе застрашен живота на Мишел. Нямаше нищо по-важно от нейната безопасност.

— Не е задължително. Възможно е, окото ви да не е пострадало, но при такава сериозна травма е по-добре да се прегледа. Може би имате, така наречената костна фрактура, когато силата на удара се предава на стената на орбиталната кост, или на самото око. Тя е тънка и поддава на натиска, като предпазва очната ябълка. Тази фрактура може и да не повреди зрението, но ще се наложи операция, за да се възстанови костта. Или може да имате засегнат нерв, изместване на лещата на окото, или отлепена ретина. Не съм специалист в тази област и не мога точно да кажа. Всичко, което мога да ви посъветвам, е да останете толкова неподвижен, колкото е възможно, за да не предизвикате по-големи поражения.

Джон легна раздразнен и постави ръце под главата си, която продължаваше да пулсира. Игнорира болката в нея, както и изтръпването на лицето си. Каквито и да са щетите, те вече бяха нанесени. Имаше счупване на скулата и може би увредено око. Би могъл да живее с разбито лице и само с едно око, но не можеше без Мишел.

Отново и отново превърташе в главата си случилото се, като се опитваше да си спомни всички детайли. В тази част от секундата, преди куршумът да разбие предното стъкло, беше ли видял проблясъка, за да може да определи точното местоположение на Бекман? Дали е бил без кола? Едва ли. Територията на ранчото бе прекалено голяма, за да може човек да го обиколи пеша. Бе малко вероятно и да е бил на кон: беше по-лесно да се наеме автомобил, отколкото да се вземе кон. Ако се предположеше, че Бекман е бил с кола, по кой път се е движел, за да не бъде забелязан?

 

 

Анди Фелпс пристигна няколко секунди преди Нев. За облекчение на Мишел, заместник-шерифът, се пошегува с красивото и обезобразено лице на Джон, след това изчака, докато той даде подробни инструкции на Нев. Управителят зададе няколко въпроса и кимна. Тогава Джон погледна към Мишел.

— Защо не провериш нещата, които донесе Нев. Ако имаш нужда от нещо друго, той може да го донесе в Тампа.

Мишел се поколеба за част от секундата. Имаше тревожното усещане, че Джон иска тя да напусне стаята. Мишел погледна към високия, спокоен заместник, след това към Джон и излезе тихо заедно с Нев. Нещо не беше наред. Усещаше го.

Дори Нев се държеше странно, не смееше да я погледне в очите. Нещо се бе случило, за което тя не трябваше да знае и то касаеше Джон.

Беше се съгласил твърде лесно да отиде в болницата, въпреки че заплахата от загуба на зрението беше достатъчна да стресне дори него. Нев беше притеснен за нещо, а сега и този разговор насаме с помощник-шерифа. И това изглеждаше странно, защото той не бе дошъл тук, само заради ранения си приятел.

Твърде много неща бяха странни. Нещастният случай с Джон бе съмнителен. Той бе шофирал по неравните пасища още от детството си, дълго преди да получи шофьорска книжка. Бе най-надеждния шофьор, който някога бе виждала, с бързи рефлекси и орлово внимание към останалите участници в движението. Просто не можеше да си обясни как бе загубил контрол над управлението на пикапа и се бе ударил в дървото. Беше малко вероятно, доста неправдоподобно и приличаше твърде много на нейния инцидент.

Роджър.

Каква глупачка беше! Считаше го за опасен само за себе си, но не и за Джон. Трябваше да се досети, че безумната му ревност ще се прехвърли върху човека, отдалечил Мишел от него. Докато тя се опитваше да го примами, той бе дебнал Джон. Яростно стисна ръцете си в юмруци. Роджър нямаше да има шанс срещу Джон в открита борба, затова като страхливец се бе покрил, страхувайки се от конфронтацията лице в лице.

Погледна към двете чанти, които Еди беше приготвила за тях и сложи ръка на челото си.

— Чувствам се зле, Нев — прошепна тя. — Извини ме, трябва да отида до тоалетната.

Той се огледа тревожно наоколо.

— Искаш ли да извикам медицинската сестра? Позеленяла си.

— Не, ще се оправя — успя слабо да се усмихне, за да прикрие лъжата. — Не мога да понасям да гледам кръв и ми стана лошо.

Тя го потупа по ръката и тръгна по коридора към тоалетните, но не влезе. Вместо това надникна зад ръба на касата и в мига, в който Нев се обърна и седна, за да я изчака, тя прелетя през празното пространство на коридора към стаите за преглед. Вратата на стаята, където беше Джон, бе затворена, но езичето не бе щракнало. Предпазливо я побутна и тя се отвори. Вратата се намираше от ляво, затова Джон не бе в състояние да я види. Фелпс би трябвало да е застанал от дясната му страна, с лице към него. С малко повече късмет никой нямаше да я забележи.

Гласовете им се чуваха слабо през отвора на вратата.

— Мисля, че куршумът дойде от малкото възвишение, в ляво от мен — каза Джон. — Нев може да ти покаже.

— Има ли някакъв шанс, куршумът да е заседнал в тапицерията на седалката?

— Вероятно, не. Траекторията му не беше под достатъчен ъгъл.

— Може би ще намеря гилзата. Не получих никаква информация от авиокомпаниите, но има още нещо, което трябва да проверя. Ако е долетял, трябва да се е приземил в Тампа, което означава, че вероятно е взел кола под наем от летището. Ако го познаят по описанието, ще мога да открия регистрационния му номер.

— Син шевролет. Това трябва да стесни кръга на търсене — мрачно каза Джон.

— Дори не ми се мисли, колко сини шевролети има в този щат. Идеята да задържиш Мишел в Тампа, с теб, е добра. Това ще ми даде още няколко дни, за да потърся този човек. Мога да помоля един приятел в Тампа, да се заеме с наблюдение в болницата, ако мислиш, че ще е необходимо.

— Той няма да може да я открие, ако доктора си държи езика зад зъбите, и не успее да се добере до картона ми.

— Мога да го уредя — засмя се Анди.

Мишел не остана, да чуе повече. Тръгна тихо надолу по коридора и се върна при Нев.

— По-добре ли се чувстваш? — попита я той съчувствено.

Отвърна му и явно беше казала нещо правдоподобно, защото отговорът й го задоволи.

Мишел седеше неподвижно в стола и се чувстваше леко зашеметена. Това, което току-що бе чула, потвърди предположенията й, че Роджър стоеше зад нещастната злополука с Джон, но й бе трудно да приеме останалото. Значи Джон не само й бе повярвал за телефонните обаждания, а ги бе свързал със синия шевролет и се бе опитал да проследи Роджър. Това обясняваше, защо изведнъж стана толкова настоятелен в желанието си да знае къде отива, кога ще се върне. Изясни й се, защо той не искаше, тя да излиза където и да било навън. Беше се опитвал да я защити, като в същото време, тя сама се бе излагала на опасност, в ролята на примамка.

Не му бе казала какво прави, защото си мислеше, че няма да й повярва. Бе усвоила много добре горчивия урок, че може да разчита единствено на себе си. Още от самото начало, Джон й помагаше, понякога и против волята й. Той се намеси и пое работата във фермата, която бе непосилна за нея. Буквално издърпа ранчото от тинята и то стана печелившо. Даде й любов, комфорт, грижи, а сега и дете, а тя все още му нямаше доверие. Не бе уморен от нея, просто бе под голямо напрежение, защото се опитваше да я закриля.

Това беше Джон, не й бе казал нищо за подозренията си и предприетите мерки, за да не я притеснява. Такова бе нормалното му поведение. Желанието да притежава и защитава, винаги е било заложено дълбоко в него, независимо от логическите аргументи. Имаше само няколко неща в живота му, които го вълнуваха и поемеше ли един път отговорност към тях, стигаше до край. Беше й заявил, че му принадлежи, а той ценеше това, което е негово.

 

 

Заместник-шерифът Фелпс спря до тях. Мишел реши да му даде възможност да поговори с Нев и отиде в стаята при Джон. Линейката току-що бе пристигнала, така че скоро щяха да тръгнат.

Когато вратата се отвори той извъртя главата си, за да може да я види с дясното си око.

— Наред ли е всичко?

Принуди се да стисне зъби срещу яростта, която я обзе, когато видя пребледнялото му и ранено лице. Прииска й се да унищожи Роджър, независимо по какъв начин. Изпълни я примитивен гняв и проникна във всяка клетка на тялото й. Необходими й бяха всички усилия, за да отиде спокойно до Джон, и да го хване за ръката.

— Ако ти си добре, на мен ми е все едно, какво е опаковала и пратила Еди.

— При мен всичко ще бъде наред — увери я с дълбокия си глас.

Независимо дали щеше да си изгуби зрението, или не, той щеше да бъде наред. Джон Рафърти бе изработен от най-чистата и най-твърда стомана.

 

 

Тя седя до него в линейката и държа ръката му през целия път до Тампа, като не откъсваше поглед от лицето му. Вероятно бе задрямал, или не го болеше толкова, когато дясното му око бе затворено, но във всеки случай почти не разговаряха докато пътуваха.

Не бяха пристигнали още в болницата, когато Джон отвори здравото си око и се намръщи, като видя колко измъчена изглежда. Нуждаеше се от почивка много повече от него. Ако не беше проклетото око и възможността да я държи по-далеч от ранчото, щяха отдавна да са си у дома и той да се върне към работата си. Трябваше да я отпрати още тогава, когато започна да подозира, че Бекман е виновен за злополуката с нея, но изобщо не му се искаше да я изпуска от поглед. Не беше сигурен, до колко се нуждае или се вълнува от него, но… Начина, по който го беше погледнала, когато го видя ранен… Една жена не се вълнува така, ако нещо й е безразлично. Сега беше тук и той не бе склонен да я пусне. Веднага, след като оправеше работата с Бекман, щеше толкова бързо да се ожени за нея, че тя нямаше да разбере какво става.

 

 

Докато Мишел попълваше документите за постъпването му в болница, три сестри вече го бяха наобиколили. Дори и с разбитото си лице, излъчваше мъжественост, която привличаше жените, като магнит.

Мишел не успя да го види през следващите три часа. Измъчена броди по коридора, докато поредното гадене не я заведе в кафето, където бавно изхрупа няколко стари бисквити. Стомахът й лека-полека се успокои. Джон вероятно щеше да остане тук поне два, а може би и повече дни. Как би могла да скрие състоянието си, след като щеше да прекара всяка минута с него? Нищо не му убягваше за дълго, независимо, дали бе с едно око или с две. Бременността не беше нещо ново за него, случваше се постоянно в неговия бизнес — кравите се телеха, кобилите се жребчеха. В ранчото всеки и всичко общуваше и се възпроизвеждаше. Нямаше да му отнеме много време, да разбере, че вирусът е лъжа и да открие истинската причина за неразположения й стомах.

Какво би казал, ако му признаеше? Мишел затвори очи, сърцето й затупка лудо при тази мисъл. Джон имаше право да знае. Тя искаше той да знае, искаше да споделят заедно всеки миг от тази бременност. Но ако стореше някоя глупост, след като осъзнаеше, че Роджър бе заплашвал не само нея, а и детето им?

Застави се да мисли трезво. В болницата бяха в безопасност, така печелеха време. Джон нямаше да напусне на своя глава, защото знаеше, че тук са защитени. Мишел подозираше, че това е единствената причина, за да се съгласи да дойде. Даваше време на Фелпс, ако може да намери Роджър.

Но какво щеше да стане, ако заместник-шерифът не го откриеше до изписването на Джон? И все пак, какви доказателства имаха срещу Роджър? Беше разполагал с достатъчно време да оправи щетите по шевролета, а и никой не го бе видял да стреля по Джон. Не я бе заплашвал, когато звънеше по телефона. Не беше и нужно, тя го познаваше и това бе достатъчно. Не можеше да продължава да се крие повече. Цели две години бе бягала емоционално, след като отдавна беше престанала да бяга физически. Джон я бе съживил със своя плам и нажежена до бяло страст, и я бе принудил да излезе от черупката си. Не можеше да го остави, особено сега, когато носеше неговото дете. Трябваше да се изправи пред Роджър и всички стари кошмари, и да ги победи, иначе никога нямаше да се отърве от сковаващия страх. Можеше да се пребори с Роджър, нещо, което винаги я беше ужасявало преди. Да го победи заради Джон, заради тяхното дете, и по дяволите, заради самата себе си.

Накрая Мишел се върна в стаята на Джон, за да го чака. След половин час го докараха и внимателно го сложиха в леглото. Когато вратата се затвори след санитарите, той изсъска между стиснатите си зъби:

— Ако още някой мине през тази врата, за да направи нещо по мен, ще го изхвърля през прозореца.

Предпазливо се намести по-удобно на възглавницата, след което натисна бутона за управление на леглото, за да повдигне горната му част.

Мишел не обърна внимание на лошото му настроение.

— Прегледа ли те специалист по очни заболявания?

— Цели трима. Ела тук.

Бе невъзможно да изтълкува погрешно този настоятелен тон и блясъка в дясното му око, когато я погледна. Той протегна ръката си към нея и каза отново:

— Ела тук.

— Джон Патрик Рафърти, не си във форма, за да започнеш подобно нещо.

— Нима?

Мишел отказа да погледне в скута му.

— Не трябва да правиш резки движения.

— Няма да правя никакви движения. Просто искам целувка — той й се усмихна бавно и сладострастно, въпреки подутото си лице. — Духът ми е готов, но тялото ми е адски уморено.

Тя се наведе да го целуне и нежно прокара устни по неговите. Когато се опита да вдигне главата си, Джон мушна пръсти в косата й и я притегли по-близо до себе си, устата му здраво се притисна в нейната, а езикът му започна сладки набези, галейки нейния. Той въздъхна от удоволствие и я пусна, но обхвана с ръка бедрата й, за да я задържи до себе си.

— Какво прави, докато лежах в студените кабинети и ме преглеждаха, правиха ми рентгенови снимки и пак ме преглеждаха?

— О, прекрасно се забавлявах. Дори не можеш да си представиш, какво изкуство е да измерваш пода, докато не видиш, как го правят майсторите. Тук има и четиризвездно кафене, където продават най-добрите стари бисквити, които някога съм яла — тя се усмихна, като си помисли, че никога няма да разбере смисъла на последните й думи.

Той отвърна на усмивката й, спомняйки си, как я бе обвинявал, че е разглезена. Сега я познаваше по-добре. Беше опитвал всичко възможно да я глези, но се оказа, че тя се задоволява и с малкото, което можеше да й предложи в даден момент. Не желаеше хайвер или палто от норка, караше стария си пикап, вместо порше. Харесваше коприна и красивите дрехи, но без проблеми носеше памучната риза и дънки. Не беше лесно да глезиш жена, която бе щастлива с това, което има.

— Кажи да ти донесат тук едно легло — нареди Джон. — Или искаш да спиш при мен?

— Не мисля, че медицинските сестри ще позволят това.

— Има ли ключалка на вратата?

— Не. Нямаш късмет — засмя се тя.

Ръката му се стегна около бедрата й с бавно и интимно движение на любовник.

— Трябва да поговорим. Ще те притеснява ли, ако загубя окото си?

До този момент, Мишел не бе осъзнала, че освен зрението, Джон може да загуби и окото си. Тя пое шокирано въздух и посегна инстинктивно към ръката му. Той продължи да я гледа внимателно, и тя бавно се успокои. Знаеше какво е важно за нея.

— Би ме притеснило единствено заради теб, но за мен може да си с едно око, напълно сляп, сакат, каквото и да е, аз пак ще те обичам.

Ето. Каза го. Нямаше намерение да го изрича, но думите дойдоха толкова естествено, че дори и да можеше да ги върне обратно, не би го направила.

В дясното му око пламна черен огън. Никога не бе виждала някой друг с такива очи, тъмни като нощта — преследваха я от първата им среща. Мишел го погледна със слаба усмивка, очаквайки развълнувана неговия отговор.

— Кажи го отново.

Тя не се престори, че не разбира за какво й говори, но трябваше да си поеме дълбоко въздух. Сърцето й силно блъскаше в гърдите.

— Обичам те. Не го казвам, за да се опитам да те уловя в някакъв капан. Това е просто онова, което чувствам, и не очаквам от теб…

Той сложи пръст върху устните й.

— По дяволите, отдавна беше време да го кажеш.