Линда Хауърд
Разбивач на сърца (5)

Глава 5

Мишел се събуди рано, точно когато първите лъчи на слънцето се прокрадваха в стаята. Краткият й сън бе учудващо дълбок и без кошмари. Беше свикнала да спи сама и необичайното присъствие на мъж в леглото й я принуди да се събуди окончателно. Погледна Джон и дълбоко въздъхна. Той лежеше по корем, заврял едната си ръка под възглавницата, а с другата прегръщаше голото й тяло.

Колко лесно я бе покорил. Беше й болно да го признае пред себе си. Измъкна се предпазливо от леглото, като се постара да не го обезпокои. Може би той щеше да спи в продължение на часове, тъй като през нощта не му беше останало много време за сън.

Когато стана, краката й трепереха, а болката в бедрата й и дълбоко в тялото, й напомняха за изминалата нощ, като че ли се нуждаеше от допълнително потвърждение. Четири пъти. Беше я взел четири пъти, и всеки път удоволствието бе все по-голямо. Дори не можеше да повярва, че тялото й бе отговаряло толкова неконтролируемо и диво на неговото, извиващо се лудо, извън всякакъв контрол. Но той бе успял да овладее и себе си, и нея, като наложи определен ритъм, за да удължи най-върховния момент на екстаза. Сега Мишел знаеше, че всички слухове за него не бяха преувеличени, даже мъжествеността и уменията му бяха недооценени.

Някак си трябваше да се примири с неприятната истина, че стана поредната в неговия списък жена за една нощ. Най-голямото съжаление идваше не от факта, че позволи лесно да бъде прелъстена, а че този екстаз, който изпита, нямаше да се повтори никога вече. О, той може би щеше да се върне, но… нямаше да остане. С течение на времето щеше да му стане скучно с нея и той щеше да обърне хищническия си поглед към някоя друга жена, както бе правил винаги.

А тя щеше да продължи да го обича, както до сега.

Тихо взе чисто бельо от гардероба и хавлия от банята. Предпочете да вземе душ, долу, на първия етаж, защото не искаше шума на течащата вода да го събуди. Точно сега се нуждаеше от време за себе си, за да събере остатъците от самообладанието си, преди да го срещне отново. Не знаеше какво да му каже и как да се държи с него.

Топлата вода облекчи малко болезненото усещане в мускулите й. При всяко движение, останалата болка й напомняше за силата на Джон. След душа, отиде в кухнята да направи кана прясно кафе. Бе се облегнала на шкафа и гледаше черната течност, която капеше в стъкления съд, когато чу звука на двигател. Погледна през прозореца и видя как два пикапа от ранчото на Джон влизат в двора. Същият мъж, който беше тук и вчера, излезе от кабината и смушка приятеля си в ребрата, като посочи колата на шефа им, паркирана пред къщата. Дори от това разстояние, Мишел чу приглушения мъжки смях и никак не й бе трудно, да си представи техните коментари. Шефът им бе отбелязал нова победа. Целият окръг щеше да научи за това в рамките на двадесет и четири часа. Като всички мъже и те бяха горди, и малко завистливи от сексуалните похождения на шефа си, и разбира се, обичаха да обсъждат тази тема непрекъснато. Замаяна, Мишел се обърна към кафеварката. Когато кафето стана готово, напълни голяма чаша и обви около нея студените си пръсти, за да ги стопли. Заради нервното напрежение, ръцете й бяха станали ледени. Тихо се качи горе, за да погледне в спалнята, дали Джон спи още.

Той не спеше, очевидно се бе събудил секунди преди това. Повдигна се на лакът, прекара ръка през разрошената си черна коса и присви очи в отговор на нейния твърд поглед. Сърцето й болезнено се преобърна. Джон приличаше на пират: с разбърканата коса, с тъмната прораснала през нощта брада, с голия потъмнял от слънцето торс, целия в стоманени мускули, които едва ли можеха да се видят при някой бизнесмен. Тя не знаеше, какво се надява да прочете на лицето му: желание, вероятно дори привързаност. Но каквото и да искаше да види, то не бе там. Вместо това, както винаги лицето му бе сурово и твърдо, измерваше я с присвити очи, което я накара смутено да се свие. Усещаше, че той очаква от нея някаква реакция — движение или дума. Мишел влезе в стаята с омекнали крака, като се постара да не разлее кафето. Гласът й беше леко напрегнат.

— Поздравления. Слуховете за теб не ти отдават дължимото. Боже мой, ти действително си на висота, когато решиш да покоряваш. Дори не помислих да ти кажа — не. Сега можеш да се прибереш у вас и да отбележиш още една черта над кревата си.

Очите му се присвиха още повече. Той седна, без да обръща внимание на чаршафа, който се свлече върху бедрата му и протегна ръка за чашата с кафе. Когато тя му я подаде, той я обърна и пи от мястото, където и тя беше отпила, след това й я върна, без да сваля очи от лицето й.

— Седни.

Мишел потръпна от гласа му, който беше рязък и дрезгав от съня. Той забеляза това леко движение и я хвана за китката, от което кафето се оказа в опасна близост до ръба на чашата. Нежно, но неумолимо я застави да седне на края на леглото с лице към него. Държеше ръката си на китката й и с грубия си палец галеше фините кости и нежната кожа върху вените й.

— Само за протокола — не правя никакви черти над кревата си. Затова ли си толкова ядосана от сутринта?

Тя повдигна отбранително рамене, без да го поглежда в очите. Отдръпна се отново от него. Лицето му стана мрачно, докато я наблюдаваше и се опитваше да прочете нещо в изражението й. Спомни си нейния страх през изминалата нощ и пожела да узнае, кой е бил причината за него. Заля го огнена ярост при мисълта, че някое копеле беше злоупотребило с нея в леглото и й беше причинило болка. Жените са уязвими, когато се любят, а Мишел бе особено крехка, за да се защити. Трябваше да я принуди да говори, иначе тя щеше да се затвори в себе си и да се отдръпне.

— Не беше го правила много отдавна, нали?

Тя отново повдигна леко рамене, като че ли искаше да се скрие зад това движение. Джон продължи да разпитва, като наблюдаваше внимателно лицето й.

— Никога преди не си получавала удоволствие от секса, нали? — това не беше въпрос, а констатация.

Накрая тя го погледна предпазливо и възмутено.

— Какво искаш? Препоръка? Много добре знаеш, че това беше първия ми път, когато… изпитах някакво удоволствие.

— Защо не ти е харесвало преди?

— Може би, просто е трябвало да си легна с жребеца — отвърна му с насмешка тя.

— По дяволите, не ме наричай така! — отсече той с отвращение. — Кой те нарани? Кой те накара да се страхуваш от секса?

— Не се страхувам — отрече тя, ужасена от мисълта, че Роджър я бе деформирал до такава степен. — Това беше, защото… ами беше отдавна, а ти си едър мъж — гласът й заглъхна, тя почервеня и отвърна поглед.

Джон я наблюдаваше замислено. След всичко, което научи за нея през изминалата нощ и тази сутрин, се чудеше, как не го бе повалила и не му бе избила зъбите, заради неговото предложение да му стане любовница срещу пари. Освен това, вече не се съмняваше, че участието й в разпада на брака на Майк Уебстър е било раздуто от всички страни. Една жена, която не получава удоволствие от правенето на любов, едва ли с лекота прескача от едно легло в друго. Може би бе егоистично, но той се зарадва, че до сега не бе изпитвала наслада с нито един мъж. Това му даваше известно влияние над нея, бе още един начин да я държи по-близо до себе си. Щеше да използва всички средства, за да я задържи, защото през нощта бе осъзнал, че няма да я пусне да си отиде от него. Преди я мислеше за високомерна, глупава и упорита, сега откри в нея съвсем други качества и осъзна, че се е заблуждавал. Мишел беше уязвима и смела, горда и предпазлива. Беше изградила около себе си каменна стена, за да го държи на разстояние, както гордата принцеса, която страни от бедния селянин. Но когато се любеха, нямаше нито принцеса, нито селянин, а мъж и жена, които се увиваха, напрягаха и стенеха от удоволствие. Никога по-рано не бе желал така страстно жена и сега нищо и никой не можеше да го държи далеч от Мишел. Изглежда тя си мислеше, че от негова страна изминалата нощ е била само една случайност и с настъпването на зората, всичко е приключило. Очакваше я изненада. Сега, когато му се беше отдала, нямаше никакво намерение да я пусне да си отиде. Беше се научил да се бори и да пази това, което му принадлежи. Съзнателното му желание да изгради най-голямото ранчо за развъждане на едър рогат добитък във Флорида беше нищо, в сравнение с интензивното чувство на притежание, което изпитваше към Мишел. Накрая пусна китката й и тя веднага се изправи и се отдалечи от него. Отпи от кафето, което все още държеше и погледна през прозореца.

— Момчетата ти, много добре се повеселиха, когато видяха, че колата ти е все още тук тази сутрин. Не мислех, че ще идват повече, след като вчера оправиха оградата.

Без да се притеснява от голотата си, Джон отхвърли чаршафа и стана от леглото.

— Те не са приключили още. Днес ще свършат останалата работа, а утре ще прехвърлят стадото на източното пасище — той почака, след това спокойно попита: — Притеснява ли те това, че знаят?

— Притеснява ме факта, че по-късно аз ще бъда водещата тема в разговора им на бутилка бира. Това още повече ще повдигне твоя имидж, защото аз ще бъда най-новата в дългия ти списък жени за една нощ.

— Е, така или иначе, всеки ще узнае, когато дойдеш да живееш при мен, нали? — арогантно й подхвърли Джон, докато се отправяше към банята. — Колко време ти е необходимо, за да си приготвиш багажа?

Шокирана, Мишел се обърна, за да го погледне, но той бе изчезнал в банята. До нея достигна звука на течащата вода от душа. Да се пренесе при него? Ако имаше някаква граница на наглостта му, тя не беше я усетила още! Седна на края на леглото и съсредоточи поглед във вратата на банята. В очакване на появата му се бореше с обзелото я чувство, че се пързаля все по-надолу и по-надолу по стръмен склон. Контролът над собствения й живот се изплъзваше от ръцете й и тя не знаеше дали ще може да го спре. Не се дължеше само на това, че Джон бе толкова властен, проблемът беше, че се чувстваше съвършено безпомощна до него, макар че се стремеше да не е така. Искаше да бъде смела, да си позволи да се отпусне в силните му обятия, да се опре на него, и да го остави да се справя с всичките й проблеми. Беше толкова уморена, физически и психически. Но ако сега му разрешеше да поеме властта над всичко, какво щеше да се случи, когато му омръзнеше? Щеше да се върне там, откъдето бе започнала, като към това добавеше и проблема с разбитото си сърце. Шумът от водата затихна. Представи си мислено Джон: планина от голи, мощни мускули, по които се стичат капки вода. Подсушаваше себе си с нейните хавлии. Изпълваше банята й с мъжкия си аромат и присъствие. Обстановката в нейната много женствена, в бяло и розово баня, в никакъв случай не би смекчила безспорната му мъжественост, нито пък би изглеждал глупаво, ако използва нейния парфюмиран сапун — напротив само би ги подсилила.

Започна да трепери при мисълта какво бе направил през нощта и начина, по който я караше да се чувства. Не знаеше, че чувството да бъде притежавана от него, може да донесе такава върховна наслада на тялото й. И въпреки представата, че мъж може да притежава физически една жена, да бе остаряла, именно това се бе случило. Усещаше го съзнателно и дълбоко с всяка своя клетка.

 

 

Без да бърза, Джон излезе от банята, завързал около хълбоците си кърпа. Дебелата, мека бяла тъкан, контрастираше с бронзовия загар на неговия корем. Косата и мустаците му блестяха от влага. Капки вода проблясваха по широките му рамене, къдрави косъмчета покриваха мощния му гръден кош. Устата на Мишел пресъхна. Косъмчетата по тялото му растяха под формата на дърво, започваха от подмишниците, разпростираха се по гърдите, след това линията се стесняваше и се спускаше през корема, за да се разшири отново при слабините му. Той бе великолепно сложен, като триатлонист, и тя изпита болка от порива си да го докосне и да прекара длани по съвършеното му тяло.

Погледна я с тежък непреклонен поглед.

— Стига си стояла! Приготвяй се!

— Никъде няма да ходя! — опита се да вложи максимална увереност в думите си. Когато разбра, че ги е произнесла прекалено тихо, се успокои, че гласът й беше поне равен.

— Изобщо няма да ти бъде приятно, че няма да има какво да облечеш, освен ризата на гърба ти, когато те заведа в дома си — тихо я предупреди той.

— Джон… — замълча, а след това направи разочаровано движение с ръката. — Не искам да се увличам по теб.

— Не е ли малко късно да се тревожиш сега за това? — отбеляза той.

— Знам — прошепна Мишел. — Миналата нощ беше грешка.

— Дявол да го вземе жено, това трябваше да се случи много отдавна — той с досада захвърли кърпата и вдигна слиповете си от пода. — Да дойдеш при мен е единственото разумно нещо, което трябва да направиш. Обикновено работя по дванадесет часа на ден, а понякога и повече. Има дни, когато съм на крак и нощем. Вечер трябва да се справям и с бумагите. По дяволите, ти знаеш какво е да управляваш ранчо. Кога ще имаме време да се видим? Веднъж в седмицата? Да бъда проклет, ако се съглася на случайни, кратки срещи.

— А моето ранчо? Кой ще се грижи за него, докато аз съм ти под ръка за удовлетворяване на желанията ти, когато ти се прииска?

Джон се разсмя.

— Бебчо, ако лягаш всеки път, когато почувствам желание, ще трябва да прекараш следващата година по гръб. Достатъчно ми е само да те погледна и ставам твърд.

Мишел неволно плъзна поглед надолу по тялото му и топла вълна на възбуда я заля отново, когато видя доказателството на неговите думи, набъбнало под бялата тъкан на бельото. Рязко отвърна поглед и преглътна, за да преодолее сухотата в гърлото си.

— Аз трябва да се грижа за своето ранчо — упорито повтори тя, като че ли това бяха вълшебните думи, които щяха да я предпазят от него.

Джон нахлузи панталона си, от раздразнение, линиите около устата му станаха по-дълбоки.

— Аз ще се грижа и за двете ферми! Слез на земята, Мишел! Имаш нужда от помощ, сама няма да се справиш.

— Може би няма да мога, но съм длъжна да опитам. Нима не разбираш? — в гласа й се прокрадна отчаяние. — Никога не съм имала работа. И никога не съм правила нещо, за да обезпеча сама себе си. Сега се опитвам да се науча. Ти си наследил всичко от баща си и сам го управляваш. Какво ще стане с мен, когато ти омръзна и отидеш при друга? Аз все още няма да знам, как да се грижа за себе си?

Джон застина, докато дърпаше ципа на панталона си и яростно я погледна. Дявол да го вземе, какво си мислеше тя, че той щеше да направи? Да я изхвърли през вратата с думите: „Беше ни забавно, но се уморих от теб.“ Той щеше да се увери, че е самостоятелна и ранчото носи печалба в деня, когато я погледнеше и не почувстваше прилив на желание. Макар че такъв ден едва ли щеше да настъпи. Страстта му към нея го поглъщаше като нажежен до бяло огън, скрит от всички, но никога не угасващ, изгарящ непрекъснато тялото и разума му. Беше я искал тогава, когато бе осемнадесетгодишна, прекалено млада, за да го удовлетвори, искаше я и сега.

Джон се справи с гнева си и спокойно каза:

— Аз ще се грижа за теб.

Тя му се усмихна малко напрегнато.

— Разбира се.

От собствен опит Мишел знаеше, че хората се грижат единствено сами за себе си. Родителите на Роджър го защитаваха и не разрешаваха скандалите да почернят името на семейството им. Баща й, когото тя обичаше такъв, какъвто беше, бе пренебрегнал нейната молба за помощ, защото не му харесваше да мисли, че дъщеря му е нещастна. По-удобно му бе да реши, че дъщеря му преувеличава. Жалбата, която подаде, бе изчезнала, тъй като за някой съдия бе по-изгодно да остане приятел на великите Бекман. Икономката на Роджър винаги си бе обръщала главата на другата страна, защото обичаше добре платената си работа. Мишел не ги обвиняваше, но се научи да не чака помощ и да не поверява живота си на други хора.

Джон грабна ризата си от пода, лицето му потъмня от ярост.

— Искаш ли писмен договор?

Тя уморено потърка челото си. Джон не бе свикнал някой да не се подчинява на заповедите му. Ако тя се съгласеше, това означаваше да потвърди първоначалното му мнение, че тялото й може да се купи. Той вероятно дори искаше тя да се съгласи, тогава щеше да е напълно под негов контрол, купена и платена. Но само каза:

— Не, това не е, което искам.

— Тогава какво искаш, по дяволите?

Само неговата любов. И да изживее остатъка от живота си с него. Това беше всичко. Със същия успех, можеше да пожелае луната от небето.

— Искам да направя всичко сама.

Грубостта изчезна от лицето му.

— Няма да можеш.

Истината в думите му силно я удари.

— Но мога да опитам.

По дяволите, той трябваше да зачита нуждата й да опита, въпреки че природата и логиката казваха, че няма да успее. Мишел не беше достатъчно силна физически, за да се справи с работата и не притежаваше необходимите финансови средства. Бе започнала от толкова огромна нула, че бе обречена на провал от самото начало. Щеше да се превърне в скелет, можеше и да се нарани, само и само да стане на нейната, затова трябваше да има някой, който да се погрижи за нея. Всичко, което му оставаше да направи бе да изчака, да я наглежда, да бъде там и да се намеси, когато всичко около нея се срутеше. Да, тогава тя щеше да се радва да се облегне на силното му рамо и да заеме мястото си в неговия живот. Но той нямаше да отстъпи и да й позволи да се преструва, че нищо не се е случило между тях миналата нощ. Сега тя му принадлежеше и трябваше да го разбере, преди той да си тръгне. Осъзнаването на това, трябваше да изгори нейното тяло, както стана и с него. Може би бе нужен урок на дневна светлина, за да я накара да повярва в това.

Джон бавно пусна ризата и разтвори ципа на панталоните си, наблюдавайки Мишел. Преди да си тръгне, щеше да остави своите следи по тялото й, вкуса си по устните й, за да го чувства, вкусва и да си мисли за него, когато си ляга сама в леглото.

Зелените й очи се разшириха и по бузите й плъзна червенина. Тя погледна нервно към леглото, след това към него. Сърцето му заби лудо. Искаше отново да почувства в ръцете си твърдостта на гърдите й, и настръхналите зърна в устата си. Мишел прошепна името му, когато той събу панталоните си и застана пред нея, постави ръце на талията й, която бе толкова тънка, че можеше да я пречупи, ако бе невнимателен.

Когато се наведе над нея, главата й се отметна назад, все едно бе прекалено тежка да се задържи на врата й. Той незабавно се възползва от уязвимостта на гърлото й и с устни прекара пътека надолу по шията към гърдите й. Тя искаше да се противопостави на това, което се случваше, но тялото й страстно отговори на докосванията му, и се устреми към него в търсене на безумния екстаз, който й бе подарил преди. Не можеше повече да го пренебрегва. Джон беше наркотик, към когото вече се бе пристрастила. Когато я пренесе на леглото и я покри с горещото си голо тяло, тя дори не помисли да спре нито него, нито себе си.

 

 

— Пиеш ли противозачатъчни таблетки?

— Не.

— По дяволите! Кога е следващата ти менструация?

— Скоро. Не се притеснявай. Сега периодът е неблагоприятен.

— Редовният отговор. По-добре иди на лекар за рецепта.

— Не мога да пия противозачатъчни. Опитах, но от тях ми се повдига през целия ден, все едно съм бременна.

— Тогава ще предприемем нещо друго. Сама ли ще се погрижиш за това, или искаш аз да го направя?

Този разговор се въртеше постоянно в главата й. Джон абсолютно ясно бе дал да се разбере, че иска връзката им да бъде продължителна. Този разговор сам по себе си, не й бе направил впечатление до момента, в който осъзна, че с покорното си „Съгласна съм“, тя му признаваше правото да прави любов с нея. Това достигна до съзнанието й, когато той я целуна и си тръгна, а очите му удовлетворено блестяха и демонстрираха отлично самочувствие след нощта, в която се изпълниха всичките му желания.

 

 

Мишел имаше работа по някои документи и си наложи да се концентрира, но това й донесе повече проблеми. Купчината с неплатените сметки растеше и не знаеше още колко дълго ще може да удържа кредиторите. Нуждаеше се от пари. Преди да продаде добитъка, трябваше да го угои, но нямаше пари за зърно. Отново и отново се опитваше да изчисли, колко ще й струва фуража, обмисляше каква допълнителна сума може да очаква от продажбата на по-охранените животни. Опитният фермер беше наясно с това, но на нея й се налагаше да се основава единствено на бащините си записки, а не знаеше, колко са точни. Баща й беше много ентусиазиран в управлението на ранчото, но винаги разчиташе на съветите на по-старшите си работници, да го управлява.

Можеше да помоли Джон, но той щеше да го използва, като още една причина да й изтъкне, че сама няма да може се справи.

Телефонът иззвъня и тя разсеяно вдигна слушалката.

— Мишел, скъпа.

Остър пристъп на гадене сви стомаха й. Натисна копчето и прекъсна разговора. Когато постави обратно слушалката, ръцете й трепереха. Защо не я оставеше на мира? Минаха две години! Със сигурност Роджър имаше време да се справи с болната си мания, сигурно родителите му го бяха подложили на някакъв вид лечение! Телефонът иззвъня отново, пронизителният му звук я блъсна в ушите. Застинала, броеше позвъняванията и се чудеше, кога ще се откаже? Или нейните нерви първи нямаше да издържат? Какво щеше да стане, ако продължеше да звъни настоятелно? Трябваше да напусне къщата или да полудее. На осемнадесетото позвъняване, вдигна.

— Скъпа, не затваряй отново, моля те — прошепна Роджър. — Толкова много те обичам. Трябва да поговоря с теб, иначе ще се побъркам.

Това бяха думи на любов, но Мишел се тресеше от студ. Роджър беше полудял. Колко много пъти й бе нашепвал любовни думи, само миг след изблика му на ярост, когато тя застиваше от ужас, а тялото й гореше в болки от побоя? А после той съжаляваше, че я бе наранил и й казваше, колко много я обича и не може да живее без нея.

С изтръпнали устни, Мишел едва успя да промълви:

— Моля те, остави ме на мира. Не искам да говоря с теб.

— Ти не разбираш. Знаеш, че много те обичам. Никой и никога не те е обичал толкова силно, колкото аз.

— Съжалявам — едва успя да прошепне тя.

— За какво съжаляваш?

— Няма да разговарям с теб, Роджър, затварям.

— Защо не можеш да говориш? Има ли някой при теб?

Ръката й замръзна, неспособна да постави слушалката на мястото й. Чакаше, без да диша, като заек, хипнотизиран от погледа на змия, това, което знаеше, че ще последва.

— Мишел! Кой е при теб?

— Няма никого — прошепна тя. — Сама съм.

— Лъжеш! Затова не искаш да говориш с мен. Любовникът ти е до теб и чува всяка дума, която си казваме, нали?

Безпомощно слушаше, как нараства яростта в гласа му и знаеше, че нищо не е в състояние да го спре, но въпреки това направи опит:

— Уверявам те, сама съм.

За нейна изненада, той замълча, макар че чуваше много ясно учестеното му дишане по телефона, сякаш бе до нея.

— Добре, ще ти повярвам. Ако се върнеш при мен, ще ти повярвам.

— Не мога…

— Значи имаш друг, нали така? Винаги съм знаел, но не… не можах да ви хвана, но винаги съм го усещал!

— Не. Няма никой. Сама съм и работя в кабинета на баща ми — отговори бързо и затвори очи. Фактически, това, че е сама, бе истина, макар всичко друго да бе лъжа. Дълбоко в сърцето й винаги бе имало друг мъж, а мислите за него бяха скрити дълбоко в най-потайното кътче на душата й.

Внезапно гласът на Роджър затрепери.

— Няма да мога да го понеса, ако обичаш някой друг, скъпа. Просто няма да мога. Закълни ми се, че си сама.

— Кълна се — в нея нахлу отчаяние. — Аз съм абсолютно сама, кълна се!

— Обичам те — прошепна Роджър и затвори.

Мишел се втурна в банята и започна да повръща, докато не изпразни стомаха си. От напъването я заболяха мускулите. Не можеше да премине още един път през това, трябваше да смени телефонния си номер и да не го публикува в указателя. Наведена над мивката, избърса с влажна кърпа лицето си и се втренчи в побелялото си отражение в огледалото. Нямаше достатъчно пари, за да предприеме действието за промяна и нерегистриране на домашния си телефон. Слаба усмивка пробяга по треперещите й устни. Ако всичко продължаваше да се развива по същия начин, скоро телефонната компания щеше да изключи телефона й за неплатени сметки. Това със сигурност щеше да реши проблема й. Роджър нямаше да може да й звъни, като няма телефон. Може би, все пак в разоряването имаше някакви предимства. Само не знаеше, какво щеше да предприеме, ако Роджър дойдеше лично да я вземе и отведе във Филаделфия, където според него беше нейното място. Ако наистина трябваше да бъде някъде, то несъмнено бе тук, защото тук беше Джон. Може би нямаше да може да посещава симфонични концерти, да ходи на ски в Швейцария или да пазарува в Париж, но за нея тези неща, както сега, така и тогава, нямаха абсолютно никакво значение. Те бяха приятни, но твърде незначителни. Сега за нея бяха важни плащането на сметките и грижата за добитъка. Роджър бе способен на всичко. От една страна бе толкова възпитан, че бе трудно да се повярва в неговата жестокост. Хората, които го познаваха цял живот си мислеха, че е един от най-добрите мъже на света. И можеше да бъде такъв, но съществуваше и друга негова страна, която изпадаше в безумно ревнив гняв. Ако дойдеше тук, ако трябваше да го види отново, ако я докоснеше дори леко, тя знаеше, че няма да може да се справи с това.

Последният път беше най-ужасно.

 

 

Родителите му бяха в Европа и Роджър бе приел покана да присъстват на вечеря с някои от неговите бизнес партньори и клиенти. Мишел беше изключително внимателна през цялото време на вечерта, да не каже или направи нещо, което да се приеме като флирт, но това пак се оказа недостатъчно за него. На път за вкъщи, Роджър бе започнал познатия разпит:

Усмихвала се много на мистър еди-кой си. Дали й бе предложил да продължат вечерта? Предложил й е, нали? Защо просто не си го признае? Той видял погледите, които си разменяли.

Когато се бяха прибрали в къщи, Мишел бе събрала сили, в случай на необходимост да избяга, но Роджър се беше затворил в работния си кабинет. Тя си бе легнала, измъчена от напрежението и облекчена, че вечерта не се превърна в кошмар, и заспа веднага.

Внезапно беше избухнала светлина и тя бе видяла Роджър с лице изкривено от ярост. Беше започнал да й крещи. Ужасена от крясъците и зашеметена, изтръгната от дълбокия сън, бе започнала да се съпротивлява, когато той на половина я събори от леглото и й разкъса нощницата. Но беше напълно безпомощна срещу него. Той бе махнал разкъсаната дреха и започнал да налага голото й тяло с колана си, а токата му се бе врязвала при всеки удар в плътта й. Когато спря побоя, тялото й бе цялото в посинели следи от колана и кървящи рани от токата. Беше крещяла толкова силно, че накрая не й бе останал глас. Очите й бяха почти затворени, подпухнали от плач. И до сега си спомня тишината, и как той седи на леглото и я наблюдава дишайки тежко. След това беше паднал на колене и скрил лице в разпилените й коси.

— Толкова много те обичам — бе казал той.

Тази нощ, докато Роджър спеше, тя се бе измъкнала от къщи и с такси бе отишла в отделението за спешна медицинска помощ. От тогава минаха две години, но малките следи по гърба, бедрата и хълбоците й бяха все още видими. С времето те щяха да избледнеят и да станат почти незабележими, но белезите от преживяния ужас през тази нощ щяха да останат завинаги. Всички демони, които я стряскаха бяха все с лицето на Роджър.

 

 

Сега Мишел не можеше да избяга от него. Нямаше друго място, където да отиде, нямаше друго място, на което искаше да бъде. Сега беше законно свободна от Роджър и нямаше начин той да я застави да се върне обратно. Юридически имаше възможност да му забрани да й звъни. Роджър я тормозеше и тя щеше да издейства от съда забрана за всякакви контакти от негова страна. Не възнамеряваше да предприема тази стъпка обаче, докато той не я принудеше.

Мишел отвори очи и се вгледа отново в отражението си. Уви, не всичко беше така просто. Дори адвокатът в болницата беше говорил с нея за това. Мишел не желаеше никой да научи, колко лошо се беше отнасял с нея съпругът й. Всичко бе толкова унизително, все едно беше виновна самата тя. Не искаше хората да я одумват и съжаляват, най-вече не искаше за това да научава Джон. Беше прекалено грозно и тя изпитваше срам, че би могъл да разбере истината за нейния брак.

Изведнъж почувства, как стените я притискат и я задушават. Трябваше да излезе навън и да си намери нещо за вършене, иначе щеше да започне да плаче и нямаше да може да спре, а не желаеше това да се случи.

Качи се на стария пикап и тръгна да обиколи пасищата и да види новите участъци на оградата, които хората на Джон бяха направили. Бяха приключили тук и се върнаха към ежедневната си работа. Утре щяха да оседлаят конете и да преместят нейното стадо на това пасище, където тревата беше сочна и в изобилие. Животните можеха да се хранят, без да изминават голямо разстояние и щяха да наддадат на тегло.

Тръгна да се връща и с приближаването на къщата, забеляза високата трева и бурените из двора. Толкова беше прорасло всичко, че спокойно можеше да премести стадото си тук. Работата в пасището беше надделяла над всичко останало, но сега, благодарение на Джон, тя щеше да има достатъчно време и енергия да я свърши. Изнесе косачката и я забута нагоре-надолу по двора, борейки се да премине през високата трева. Малките зелени купчинки, подредени в правилни редици след нея, бързо се увеличаваха. Когато приключи, взе ножа от кухнята и отряза плевелите, израснали в непосредствена близост до къщата. Физическият труд й подейства като успокоително, притъпи острите ръбове на страха и прогони мъчителните спомени. Нямаше никаква причина да се страхува. Роджър не би й направил нищо.

Подсъзнателно се страхуваше да си легне тази нощ и се чудеше дали ще успее да заспи, или щеше да продължи да се стряска през няколко минути. Сърцето й блъскаше лудо от страх, тъй като очакваше своя специален демон, който с крясък изкача от тъмнината и я извлича от леглото. Нямаше да позволи на Роджър да има такава власт над нея, но спомените от онази нощ я измъчваха непрекъснато. Някой ден щеше да се освободи от тях. Закле се да го постигне. Обеща го на себе си.

Когато най-накрая се качи неохотно по стълбите и се спря пред прага на изящната женска стая, в главата й нахлуха спомени, които я накараха да затрепери. Не очакваше такава реакция. Мислеше за Роджър, а в спалнята й властваха следи от присъствието на Джон. Роджър никога не беше стъпвал тук. Джон беше спал, проснат в това легло. Джон се беше къпал в тази баня. Стаята беше изпълнена с присъствието му. Тя беше лежала под него на този креват, като се извиваше и стенеше от изгарящото удоволствие, без да може да мисли за друго. Спомни си напрегнатия му див поглед, нежността на ръцете му, тъй като сдържаше силата си, за да не й остави синини. По тялото й премина вълна на възбуда, когато си спомни начина, по който я докосваше и местата, по които го правеше. Тогава осъзна, че Джон й беше подарил повече от удоволствие. Тя не чувстваше страх от мъжете, но на някакво дълбоко ниво на подсъзнанието си, все още усещаше боязън. След развода не избягваше срещите с мъже, но не ги допускаше близо го себе си. Смееше се с тях, караше ски и се забавляваше, но само в присъствието на други хора. Никога не остана насаме с някой мъж. И най-важното, намери сили да не обвинява всички мъже за това, което беше направил само един от тях. Не ги обвиняваше, но се страхуваше от тяхната сила. Въпреки че никога не изпадаше в паника, ако някой мъж случайно се докосне до нея, това не й се нравеше и винаги се отдръпваше. Може би така щеше да реагира и на Джон, ако не беше дългогодишната й мания към него, която я предразположи да приеме докосванията му. Но беше жадувала за него толкова дълго време — като дете, което желае да получи луната — че в края на краищата гладът беше преодолял инстинктивното й отвращение. Джон беше нежен, внимателен и щедър в даряването на удоволствие. В бъдеще, страстта му можеше да стане груба, но физическото доверие, което бе изпитала през тази нощ, нямаше да изчезне никога. Дори сънят й не бе обезпокояван от кошмарите свързани с Роджър, защото през цялото време бе усещала ръцете на Джон, които я прегръщаха.