Линда Хауърд
Магията на Макензи (6)

Глава 6

— Абсолютно — не! — думите му бяха недвусмислени и категорични. — Няма начин, по дяволите!

— Трябва.

Той погледна надолу към нея със смесица от раздразнение и изумление.

— Скъпа, била си толкова дълго шефка, че си забравила, как да се подчиняваш. Операцията ръководя аз, не ти. По дяволите, ще правиш само това, което ти кажа и когато ти кажа. Или много бързо ще се окажеш с белезници и запушена уста, а малкото ти сладко задниче ще бъде напъхано в килера, докато всичко това не свърши.

Марис изпърха с дългите си мигли и го погледна.

— Значи, задничето ми за сладко, а?

— Толкова сладко, че има опасност съвсем скоро да го захапя.

По това, как потъмняха очите му, се досети, че тази идеята му изглежда много привлекателна. Тя също бе пленена от нея. Тогава той повдигна рамене, разсея палавите мисли и се ухили.

— Но независимо от това, колко си сладка на вкус и колко бързо умееш да пърхаш с мигли, няма да успееш да промениш мнението ми по въпроса.

Марис скръсти ръце на гърдите си и опита да привлече вниманието му към неоспоримите факти.

— Ти имаш нужда от мен. Не знам, какво точно съм видяла и кой ме удари. Може да е бил някой от семейство Стоничър или човек, когото са наели. Те не предполагат, че не си спомням нищо, освен това не знаят за теб. Сега вероятно си мислят, че аз съм най-голямата заплаха за тях.

— Точно затова ще останеш извън полезрение. Ако убиецът е един от Стоничър, ще ми е трудно да предугадя, как ще действа той или тя по-нататък. Винаги предпочитам да си имам работа с професионални убийци, а не с аматьори, които могат в момент на паника да направят нещо глупаво, като например да те застрелят пред куп свидетели.

— Пази Боже, да трябва да се справяш с някой, който се страхува да извърши убийство — каза тя със сладко саркастичен глас, и той я дари с един от патентованите си премрежени погледи. Марис продължи да му излага аргументите си.

— Може би, се чудят, защо до сега не съм се обадила в полицията. Сигурно си мислят, че съм или тежко ранена, както първоначално са предполагали, и лежа някъде в безсъзнание, или съм осъзнала, че нямам достатъчно доказателства за пред ченгетата и ми липсва оправдание за кражбата на безценния им кон. Във всеки случай им трябвам аз. Аз съм перфектната жертва. Те могат да убият Изкушение, да инсценират нещата така, все едно аз съм го направила и после да се отърват и от мен. Ще излязат чисти от цялата работа, кой знае, може да получат двойно обезщетение от застрахователната полица и така всеки ще спечели повече пари. Нищо няма да ги накара така бързо да реализират глупавите си намерения, както една среща с мен.

— По дяволите, не! — раздразнено поклати глава той. — Не мога да повярвам, че разсъждаваш по този начин. Сигурно си чела много трилъри.

Тя се засегна и го погледна свирепо. Доводите й бяха съвършено логични и той го знаеше. Което не означаваше, че това му харесва и ще се съгласи с тях. Марис вече знаеше, че може да добави към списъка с чертите от характера му, стремеж към закрилничество. И упорит. Опазил я Бог, ако пропуснеше упоритостта му!

— Скъпа — той прокара ръце по раменете й и непозната, нежна болка затрепка в гърдите му, когато почувства нейната деликатност. Опита се да подбере думите, с които да я убеди да остави работата на него и Дийн. Това беше тяхно задължение, те бяха обучени за това. Ако се намесеше, то притеснението за нея, щеше да го подлуди. О Боже, тя очевидно си мислеше, че е висока над два метра и е направена от желязо. Виждаше колко замаяна бе и как внимателно се движи. Въпреки крехката си структура, тя не беше слаба. Виждал я бе, как язди, как без усилие се справя с жребци, с които много малко мъже можеха да се оправят. Знаеше, че бе силна. Също така бе изключително смела, и не бе сигурен, дали нервите му ще издържат такова напрежение.

— Погледни на това от друга стана — каза Марис. — Докато не знаят къде е Изкушение, аз съм в безопасност. Те се нуждаят от мен, за да стигнат до него.

Не понечи да спори с нея, нито се опита да я убеди. Просто поклати глава и каза:

— Не.

Тя почука с пръст по челото му и той озадачено я погледна. Отдръпна се малко и изненадано примигна.

— Какво правиш?

— Проверявам, дали главата ти е дървена — отвърна тя с раздразнение. — Позволяваш на чувствата ти да влияят на работата. Аз съм най-добрия ти избор, така че използвай ме!

Мак застина. Щеше да е по-малко слисан, ако тази огнена жена го бе вдигнала над главата си и го бе изхвърлила през прозореца. Позволявал на емоциите да влияят на работата му? Това беше последното нещо, което някой можеше да каже за него. Именно способността му да се абстрахира от чувствата, които можеха да попречат на действията му, го правеше добър в работата. Никога не губеше присъствие на духа и оставаше спокоен, независимо колко сложна беше ситуацията. После можеше да прекара няколко безсънни нощи, преживявайки силните вълнения, но докато изпълняваше мисия, оставаше хладнокръвен.

Не можеше да не се вълнува заради нея, нямаше логика в това. Добре, хлътна по нея още първият път, когато я видя. Това беше химия. С нея всичко беше на сериозно, харесваше я. Научи много за нея от момента, в който тя буквално го изкомандва какво да прави предишната вечер. Беше много съобразителна, с чувство за хумор и бе прекалено безстрашна за душевното му спокойствие. Откликваше на леките му докосвания и нежното й тяло се изпълваше с наслада, когато се намираше до неговото. Всичко това го опияняваше като силно уиски.

Макнийл се намръщи. Само здравословното й състояние го бе възпряло да не я обладае и едва се бе сдържал. Не беше важно, че всеки момент можеха да се появят убийците, той остави съзнателно следи, които непременно щяха да ги доведат при тях. Знаеше, че не бива да я съблича снощи. Но безумно искаше да почувства тялото й до кожата си затова остана по боксерки и се мушна в леглото при нея. Ако някой се приближеше, Дийн щеше да натисне клаксона. Според изчисленията му, щеше да мине поне още час, преди нещо да се случи. Но въпреки това трябваше да бъде облечен и готов, ако нещо се объркаше. Вместо това, лежеше върху нея, проснат между краката й и си мислеше, че ги разделят само два тънки пласта дрехи. За да се избави от тях му бяха необходими не повече от пет секунди, тогава щеше да се озове дълбоко в нея и да запрати всичко останало по дяволите.

Това не бяха чувства. Само симпатия и силна похот. А после й дойде тази луда идея. Бяха прекарали само няколко часа заедно, повече, от които беше проспала — и изведнъж, заяви, че ще се оженят. Това, че тя мислеше така, не означаваше, че той бе съгласен, по дяволите. Със сигурност нямаше да се остави да бъде въвлечен в този брак, независимо, че всеки път се възбуждаше, когато се намираше близо до нея.

Мисълта да я използва като примамка, караше косата му да настръхва, но това не бяха чувства, това беше здрав разум.

— Имаш мозъчно сътресение — каза най-накрая той. — Движиш се със скоростта на охлюв, при положение, че изобщо не трябва да го правиш. Ще ми бъдеш по-скоро пречка, отколкото в помощ, защото ще трябва постоянно да внимавам и за теб.

— Тогава ми дай оръжие — каза Марис с толкова невъзмутим глас, че Алекс не бе сигурен, дали чу правилно.

— Оръжие — повтори той невярващо. — Господи, и ти си мислиш, че ще дам оръжие на цивилно лице?

Марис се освободи от обятията му и дланите го заболяха от загубата на близостта й. Изведнъж черните й очи от бездънни станаха студени и безжизнени и осъзнаването на това, което видя, го потресе.

— Мога да се справя с пистолета добре, колкото теб, а може би и по-добре.

Тя не преувеличаваше. Макнийл беше виждал такъв поглед при снайперистите и у някои колеги агенти, когато са били там, на огневата линия, бяха го правили и после имаха мъжеството да го направят отново. Същото виждаше в собствените си очи и разбираше, защо някои жени го избягваха, изплашени от опасността, която излъчва.

Марис не се изплаши. Изглеждаше крехка, но беше от чиста стомана.

Можеше да я използва. Тази мисъл проблесна в мозъка му и не успя да я отхвърли. Правилата категорично забраняваха въвличане в оперативни действия на цивилни лица, ако съществуваше възможност това да се избегне, но много често се оказваше неизпълнимо. Марис беше права. По-добра примамка нямаше да намери, и щеше да бъде глупак, ако провалеше операцията, защото отказваше да я използва.

Това, което трябваше да направи, му причини неимоверни душевни мъки, но се налагаше да изтласка чувствата настрана и да се концентрира върху работата.

По дяволите, с изненада разбра той, беше позволил на чувствата да замъглят ума му. Не беше добър знак и бе крайно време да сложи край на този идиотизъм.

— Добре — каза бързо и се обърна да вземе якетата им. С резки движения облече своето, после помогна на Марис. — Времето ни е малко, затова се налага да побързаме. Първо трябва да изведем жребеца от ремаркето и да го скрием другаде. После ще поставим ремаркето така, че този, който дойде, да не може да види, че конят не е вътре. След това ще се върнем тук. Ти ще караш камиона, а аз ще се скрия в каросерията под одеялата или каквото има там.

Той изключи лампата в банята и поведе Марис към вратата.

— Дийн ще бъде надолу по пътя, откъдето може да ги види, когато дойдат. След това ще заеме позиция зад ремаркето и ще ни предупреди. Когато пристигнат, ти ще тръгнеш с камиона по обиколния път, като им позволиш да те видят. Те ще тръгнат след теб.

Стигнаха до вратата. Алекс изгаси и тази лампа и извади от джоба малка радиостанция. Включи я.

— Чисто ли е? — попита той. — Излизаме.

— Какво? — гласът на партньора му беше стреснат. — Да, чисто е. Какво става?

— Ще ти обясня след минута.

Той прибра радиостанцията обратно в джоба и свали веригата от вратата. За секунда се забави, поглеждайки младата жена.

— Сигурна ли си, че можеш да го направиш? Ако те боли главата, кажи ми сега, докато не е прекалено късно.

— Мога да го направя.

Гласът й беше спокоен и делови. Той кимна.

— Добре, тогава да вървим.

Отвори вратата и хладния въздух я удари в лицето. Затрепери, въпреки че носеше пухеното си яке. Метеорологичната служба беше съобщила за нахлуване на студен атмосферен фронт, спомни си тя. Беше гледала обедните новини вчера и прогнозата за времето. Може би затова сега беше с дебело яке, а не с дънковото с фланелената подплата, което носеше вчера сутринта. Зарадва се, че е сменила връхните си дрехи, защото навън температурата бе паднала до седем градуса.

Огледа се, когато напусна уютната топлина на мотелската стая. Офисът на мотела и магистралата се намираха от дясно. Макнийл я хвана за ръката и я поведе на ляво — към камион, покрит целия в скреж.

— Чакай малко — каза той, остави я скрита зад автомобила и обиколи откъм страната на водача. Отвори вратата и се наведе. Марис чу звук на слабо подрънкване на ключове, след това мотора запали и тихо заработи. Тя с одобрение забеляза, че лампичката в купето не светна, което означаваше, че се беше погрижил за тази подробност по-рано.

Светлината в купето… Когато Макнийл затвори с едва доловимо щракване вратата, неоновите светлини на надписите на мотела се отразиха на високите му скули и… паметта й се завърна.

Марис си спомни как изглеждаше лицето му снощи, докато шофираше — мрачно, неумолимо, подчертано от зелената светлина на арматурното табло.

Спомни си отчаянието, с което криеше състоянието си от него. Страхуваше се, че ще се досети за ужасното й главоболие, за това колко е безпомощна и уязвима. Той беше говорил малко, предпочиташе да кара в тишина, но въпреки болката беше усетила възникналото между тях физическо привличане. Мислеше си, че ако му покаже уязвимостта си, той ще се нахвърли върху нея.

Макнийл се бе съгласил да й помогне точно поради тази причина, а не защото се притесняваше за Изкушение.

Мислите и бяха объркани от удара по главата. Притесняваше се за безопасността на жребеца. Опитваше се да измисли как най-добре да го защити и не беше уверена, че може да се довери на Макнийл. Бе рискувала като го помоли за помощ. Той се съгласи без въпроси. Намираше се в състояние на силно душевно вълнение заради контузията, а също така и от неспособността да се оправи с чувствата си. Беше й трудно да разсъждава адекватно.

Озова се точно там, където се опасяваше, че може да се окаже — в леглото, с него. Той не направи проклетото нещо, а я накара да се влюби.

— Хайде — тихо каза Макнийл, без да я поглежда. В действителност, оглеждаше всичко, с изключение на нея. Въртеше глава, неспокойните му очи запомняха всеки детайл от обкръжаващата ги среда.

В ранните сутрешни часове беше тъмно и тихо и толкова студено, че дъхът й излизаше на ледени кристалчета. На небето не се виждаха звезди и тя си даде сметка защо, когато прехвръкнаха няколко снежинки. Леденият вятър се промушваше през дънките й и краката й замръзнаха.

Заведе я на другия край на паркинга до олдсмобил с неопределен жълто-кафяв цвят, паркиран между провиснали храсти — опит за озеленяване от собствениците на мотела — и волво комби. Марис се движеше много внимателно и главоболието остана търпимо.

Мъжът отвори задната врата на колата, качи я вътре, а самият той седна отпред до партньора си. Дийн Пиърсъл беше точно такъв, какъвто го описа Мак: слаб, тъмнокос и в момента много озадачен.

— Какво, по дяволите, става?

Алекс описа накратко плана им. Пиърсъл извърна глава назад и с явно съмнение изгледа Марис.

— Мога да го направя — заяви тя, като не му даде време да изкаже съмненията си на глас.

— Трябва да действаме бързо — каза Макнийл. — Можеш ли да настроиш видеоапаратурата?

— Да — отговори Пиърсъл. — Може би. Въпреки, че и така сме се доближили до тях дяволски близо.

— Тогава нека да не губим повече време.

Макнийл рязко отвори жабката и извади оръжие. Измъкна го от кобура, провери го, мушна го обратно и го подаде на Марис.

— Това е револвер 38-и калибър, с барабан за пет патрона.

Младата жена кимна и провери оръжието. Слаба усмивка се прокрадна на твърдо свитите устни на Алекс, докато я наблюдаваше. И той не се доверяваше на никой, когато ставаше дума за състоянието на оръжие.

— До теб на седалката има бронежилетка. Ще ти е голяма, но ти все пак я облечи — инструктира я той.

— Но това е твоята бронежилетка — възрази Пиърсъл.

— Да, но тя ще я носи.

Марис прибра револвера в джоба на якето и взе жилетката.

— Ще я облека в камиона — каза тя, отвори вратата и излезе навън. — Трябва да побързаме.

Снежинките продължаваха да падат в призрачната сумрачна тишина. Чакълът хрущеше под краката им, докато пресичаха паркинга, отправяйки се към автомобила. Парното размрази долната половина на предното стъкло и това бе достатъчно, за да потеглят.

Макнийл не включи фаровете, докато не излязоха на магистралата и не се убеди, че в двете посоки няма нито един автомобил, с изключение на жълто-кафявия олдсмобил, който ги следваше. Завъртя копчето и зелен поток от светлината на арматурното табло освети лицето му така, както предишната вечер.

Марис свали якето и облече бронежилетката. Оказа се тежка и прекалено голяма и стигаше чак до бедрата й. Реши да не губи време в спорове за целесъобразността на тази голяма дреха, защото знаеше, че Алекс няма да отстъпи.

— Спомних си как пътувахме с теб миналата вечер.

Той я погледна.

— Върна ли се паметта ти?

— Не напълно. Все още не мога да си спомня, кой ме удари по главата и как взех Изкушение. Впрочем, не мислиш ли, че вече е време да ми разкажеш за това?

Макнийл промърмори:

— Не знам кой те е ударил. Подозирам най-малко трима, а може и повече, които са способни да го направят.

— Двама от тях са Роналд и Джоан. Кой друг си следил, след като дойде в „Соломон Грийн“?

— Новият ветеринарен лекар, Ранди Ю.

Марис мълчеше. Това име я изненада. Преди да заподозре този човек, можеше да изреди много други. Уменията му като ветеринар й бяха направили добро впечатление. Ранди не правеше нищо друго, освен да полага най-големи грижи за своите четириноги пациенти. Беше тридесет и пет годишен, четвърт китаец, силен, какъвто трябваше да бъде всеки ветеринар. Ако се беше сблъскала именно с него, то изненадващо се бе отървала само с един удар по главата. Въпреки, че този, с когото трябваше да се бори едва ли знаеше, че тя владее методи за самоотбрана, камо ли да очаква от нея да се бие кораво и не по правилата.

— В това има смисъл — разсъждаваше младата жена. — Една инжекция, Изкушение умира от сърдечен удар, и всичко изглежда напълно естествено. Няма мръсотия, като в случая на смърт от куршум.

— Но ти съсипа техния план — отвърна той и категоричността само подчерта спокойствието в гласа му. — Сега те планират да използват тези куршуми за теб и коня.