Георги Русафов
Теленцето с девет звезди на челото (5)

V

Мащехата изпроводила щерка си и теленцето чак извън село. Там пъхнала в ръцете на Керачка една бохчичка с пет-шест малки памучни къдели и едно писано вретенце, па й поръчала с меден глас:

— Прави-струвай, мамино чедо, но днес изпреди тези къдели, пък за платното не бери гайле, ще го изтъчем двенките в къщи… Ама гледай, рожбо ненагледна, да изпипаш преждата, колкото се може по-тънка, по-здрава, та щом си дойдеш довечера у дома, съседките до една да ахнат и всички тебе да похвалят, а не оная мърла, завареницата!

— О-хо, за тая работа не се кахъри, мамо! — вирнала гордо глава Керачка. — Каквато съм си сръчна, ще изпреда такава прежда, че щом я зърнат съседките ни, начаса̀ ще изгубят и ума и дума от смайване…

— Така, така, мами — засияла от драгост майката, сякаш ненагледната й рожба вече се била върнала от пасището с невиждана и нечувана по хубост прежда в ръцете си. — Нека се пукат душманите, дето само онази непрокопсаница хвалят, нека всички видят чии ръчички са златни — нейните или твоите!

— Ще видят, ще видят те какво може Керачка… — надула се още повече галената щерка от думите на майка си. — А сега да отведа това ненаситно животно да се наплюска в гората, че и аз да си видя там работата — нали мене чакат къделите в бохчата, не друг!

След туй — както била налютена срещу телето, че заради него не я оставили да се излежава според обичая си до пладне в леглото — Керачка се нахвърлила върху звездочелото като настръхнала вълчица. Закрещяла му с цяло гърло, започнала да го налага безмилостно, дето свари, с тоягата си. И смаяното добиче хукнало да търси спасение по път и без път право към гората, сподирено с яростни ревове от мъчителната му. Така те — теленцето от страх и ужас, а пастирката от гняв и злоба — стигнали, кажи-речи, на един дъх в потуления горски кът с хралупестия дъб.

На поляната, щом натирила телето да пасе в един къпинак, задъханата от бягането девойка изведнъж се укротила. Спряла да крещи, захвърлила тоягата си. Сетне се дотътрала до сянката на дъба, тръшнала се като пребита на меката тревица, па подвикнала към добичето:

— Хей, ненаситно животно, аз сега ще си подремна малко, че заради тебе не можах да си отспя! А ти през туй време плюскай, колкото ти душа иска, ама наглеждай и къделите ми, па като се събудя, ще видиш какво чудо ще стори с тях кака ти Керачка…

Веднага след туй капналата за сън девойка се прозинала два-три пъти сладко-сладко, затворила натежалите си клепки и тозчас заспала дълбоко. Същия миг звездочелото, което наблюдавало от къпинака зорко всичко какво ставало със злото момиче, щом видяло, че то е заспало, тихомълком се измъкнало от трънаците. Отишло при вековния дъб, пъхнало, както предния ден бялата си глава с деветте звезди на челото в хралупата, и викнало:

— Мои девет верни побратими, девет сръчни джуджета, елате бързо при мене и на лошото момиче, което без причина с бой и ругатни обиди вашия побратим, според делата му платете!

Тъмната дупка грейнала пак още при първите му думи с познатата ярка светлина. Откъм коренището на вековното дърво, както преди, не закъснял да долети громолът от забързаните крака и на поляната пред теленцето отново наскачали като гумени човечета деветте джуджета. Задъхани, развълнувани, с искрящи от гняв очи, те с едното стъпване на земята вирнали брадатите си глави към муцунката на звездочелото и писнали нетърпеливо:

— Ето ни при тебе, побратиме… Кажи ни по-скоро кой те обиди, кой с ругатни и бой дръзна да те оскърби, за да го накажем веднага!

Теленцето им разказало с каква радост тая заран Добринка, тяхната мила сладкопойница от вчерашния ден, го повела отново на паша и как мащехата я върнала в къщи да пере, а сетне изпратила дъщеря си днес тя да го пасе. Описало им след туй как злото момиче, което сега спи хей там на сянката, се нахвърлило с тоягата си върху него и как из целия път дотука не спряло да го бие, да го ругае… Деветте джуджета го слушали с ококорени от ужас очи, потропвали час по час яростно с крака и чак брадите им треперели от възмущение. А когато накрая теленцето завършило тъжния си разказ, всички започнали едно през друго в надпревара да предлагат кое от кое по-страшно отмъщение за мъчителната му.

Първи се обадили три от най-старите джуджета, които обещали:

— Ние ще докоснем езика й с нашите вълшебни пръчки и тя никога вече няма да може пито да ругае, нито галена дума да продума — от мине до века ще остане безмълвна, няма като риба!

След тях други три джуджета, които били с по сто години по-млади от най-старите си побратими, се заканили:

— Ние ще прокълнем ръцете й, които са дръзнали да те бият, отсега нататък, щом похванат било тояга, било кърпел или каквото и да е друго дърво за бой, то веднага да се превърне на змия пепелянка и начаса̀ да засъска срещу нея!…

А последните три джуджета — най-младите, най-разярените — викнали:

— Ние пък ще сторим така, че мъчителната ти да стане от грозна по-грозна, от страшна по-страшна, та всички люде да бягат презглава от нея, да я гонят като бясно куче от селищата си — целият й живот да премине в самота, прокудена в пущинаците, далече от хората!

Ала теленцето с деветте звезди на челото не се съгласило с нито едно от тези предложения.

— Че девойката е зла и лоша, две думи няма, побратими, но нали ние не бива да надминем жестокостта й? — рекло кротко то. — Затуй мисля, че засега ще й бъде достатъчно сама да я направим за смях на мало и голямо…

— Кажи ни по-бързо как ще стане това! — затропали от нетърпение с крака джуджетата. — Докато се обърнеш-завърнеш, всичко ще сторим.

Тогава зведочелото им известило как мащехата се канела да събере тая вечер селото пред къщи, та когато се върне дъщеря й, всички да видят колко работлива, колко сръчна е тя. „Вижте, бре хора, каква пъргава мома имам: хем цял ден телето е пасла, хем колко много прежда е сколасала да напреде, и то каква прежда, очите ти да останат в нея!… Но такава си е моята Керачка — минута не може да стои без работа; не е като другата, заварената ми щерка, дето от заран до вечер само гледа да се конти, да се кипри!“… Накрая теленцето казало:

— За мене като бял ден е ясно, че мъчителната ми няма да изпреде нищо, защото, както е заспала на сянката, ще спи до залез… Ала нека направим така, побратими, та и къделите да не върне — да й се смеят и кокошките, когато посрещачите се досетят, че е спала цял ден! А тази работа ще свършат най-добре пакостливите свраки — те ще пръснат памука така из гората, та поспаланата три дни и три нощи да се трепе, три шепи от него да не събере… Хайде, повикайте по-скоро свраките да свършат работата си, преди оная да се е събудила!

Миг след туй деветте джуджета се пръснали навред из гората. От девет различни кътчета на леса екнали девет пронизителни изсвирвания на девет гласовити свирки. И просторният горски гъсталак зашумял от кресливата гълчава на безброй свраки, които започнали да се събират бързо-бързо към мястото, дето продължавала да си похърква безгрижно Керачка.

Щом се струпали на поляната с хралупестия дъб, свраките заобиколили бохчичката на заспалото момиче, измъкнали къделите, разпръснали ги по тревата. Взели да ги дърпат настървено с клюновете си, да ги ришкат чевръсто като кокошки с краката си. И превърнатите на пух и прах къдели се разхвърчали нашироко и нависоко, сякаш от безоблачната вие над зеления горски губер изневиделица се сипнал на парцали, на парцали пухкав снежец…

Докато ставало всичко това, макар край нея гълчаливите птици през цялото време да вдигали врява до небето, Керачка все спала и спала, все си похърквала сладко и безгрижно. Тя не се пробудила дори тогава, когато накрая свраките с още по-буйни, ликуващи крясъци започнали да пренасят останките от раздърпаните къдели по гнездата си, като не пропуснали да задигнат и вретеното й… Мързеланата се размърдала чак при залез слънце. И щом отворила подпухналите си от дългото спане клепки, веднага се заканила:

— Дремнах, колкото дремнах, сега ще пипна с работливите си ръчички вретеното и каквато съм си сръчна, завчас ще изпреда от тънка по-тънка прежда, та като се върна при мама, всички съседки да видят какви златни ръце има нейната дъщеричка… Ох, има да се пука тогава от завист Добринка, че жените от махалата до една мене ще хвалят, моята слава на работница ще разнасят!

Но видяла празната бохчичка, зърнала и разхвърчалите се по тревата и околните дървета парцали от къделите, досетила се какви гости са я навестили през часовете на безгрижния й сън, почервеняла като домат от ярост, разтворила уста и ревнала със страшен глас на теленцето:

— Чакай да те науча, ненаситнико, дето знаеш само да хрупаш, друг път така ли ще пазиш къделите ми!…

Сетне полетяла с тоягата си подир побягналото добиче и докато двамата препускали по път и без път към селото, разярената девойка не спряла нито за миг да ругае и кълне звездочелото тъй гръмогласно, сякаш в гората връхлетели с гръм и трясък триста побеснели хали. В същото време деветте джуджета виждали и чували от хралупата си всичко, клатели тъжно старите си белобради глави и въздишали издълбоко:

— Ех, побратиме, от доброто си сърце патиш, братко, че ако одеве бяхме наказали тази вълчица, както ние искахме, сега тя нямаше нито да те ругае с немия си език, нито да те бъхта с превърналата се на змия тояга в ръцете й!…