Георги Русафов
Теленцето с девет звезди на челото (3)

III

Когато видяло, че сладкопойната му стопанка вече е заспала дълбоко и нямало скоро да се пробуди, теленцето с деветте звезди на челото скочило на крака. Дигнало глава, наострило уши, па дълго слухтяло и дълго се оглеждало на всички страни. Сетне припнало чевръсто и обиколило надлъж и нашир три пъти цялата поляна, като се спирало и заничало зорко във всяка пролука между дърветата, които ограждали с могъщите си дънери тихия горски кът. Накрая — щом се убедило, че отникъде не дебне ничие любопитно око — то се върнало при дъба, пъхнало бялата си глава в тъмната му хралупа и викнало:

— Мои девет верни побратими, девет сръчни джуджета, елате бързо при мене и на добрата ми стопанка с вълшебната си сила помогнете!

Теленцето още не било изрекло докрай зова си към своите невидими побратими и хралупата пак засияла с ярка бяла светлина, сякаш слънцето за втори път влязло в нея. Едновременно с това някъде дълбоко под могъщите корени на вековното дърво се разнесъл тропот от много забързани крака и за по-кратко време, отколкото е необходимо на човек да преброи до девет, от грейналата дупка изскокнал и пъргаво девет задъхани джуджета.

С дълги до пояса бели бради, с нахлупени до гъстите им вежди зелени копринени капишони, върху които блестяла по една златна звездица, с преливащи от доброта тъмни очи малките човечета се скупчили под муцуната на звездочелото теленце, вирнали глави, па изписукали като из едно гърло:

— Чухме зова ти и ето ни всички при тебе, побратиме!… Хайде, кажи ни по-скоро какво добро искаш да сторим на твоята сладкогласа стопанка, за да го направим веднага, че нейните звънки песни веселиха цялата утрин и нас в подземните ни работилници!

Най-напред теленцето доверило на джуджетата дума по дума всичко, което знаело от видено и чуто за сирачето. Патилата му от злата мащеха, голямата му радост при първата им среща в двора, надеждите му, че най-сетне и то ще види бял ден, когато го извежда на паша далече от очите на злата жена — нищо не пропуснало. След туй им разказало как мащехата още на заранта помрачила мъничкото щастие на девойката, като й дала хей този претъпкан с памучни къдели чувал и люто й се заканила да не я пусне у дома, ако до залез слънце момичето не изпреде къделите, не изтъче преждата, не избели платното и вечерта не й го отнесе в къщи изгладено, сгънато, като от пазар купено…

— А кажете ми вие, побратими, които много сте живели, много сте видели и много знаете: може ли само момиче да свърши цялата тая работа с голи ръце за един-едничък ден! — чак тропнало накрая с крак от възмущение и гняв теленцето.

— И дума да не става, че човек може да стори самичък това, и то без вретено, без чекрък, без разбой… — изпреварило да отговори за всички, както се случва често и при хората, най-младото джудже, което било едва на триста години, па добавило важно: — Ясно е като две и две четири, че оная с туй иска как-как да прокуди от дома му хубавото девойче, та да не пречи на грозната й дъщеря, когато там започнат да идват сватовници!

— Затуй пък ние ще сторим задружно всичко, което завареничето не може да направи само и така ще покажем на сладкопойницата и на света, че доброто сърце никога не остава в беда без приятели… — обадило се след него най-възрастното джудже, което било с цели деветстотин години по-старо от най-младия си брат.

— Е, повече нищо не искам от вас, побратими, ала не се бавете, че вижте: слънцето крачи, крачи, скоро ще догони заника, а както вече чухте, много работа има да свършите! — налели се с признателност и надежда големите хубави очи на звездочелото.

— Сега, ей сегичка, докато се обърнеш-завърнеш, всичко ще бъде направено, побратиме. Няма да се посрамим ние нито пред тебе, нито пред сладкопойната хубавелка — ще й се отплатим, както си знаем, за милите й песни! — развълнували се малките човечета с белите, дълги до пояса бради, па се юрнали в луда надпревара към хралупата на дъба и се напъхали до едно пак в бездънната й кухина.

Минало, колкото време минало, деветте джуджета се върнали за втори път на поляната. Но сега ръцете на нито едно от тях не били празни. Едни стискали като копия тънки писани вретена. Други носели в копринени торби цеви. Трети измъкнали от хралупата навън сребърно чекръче. А последните стоварили на тревата цял златен разбой. И преди теленцето да мигне девет пъти, доскоро тихият горски кът изведнъж зашумял, зазвънял от сладките звуци на припрян благодатен труд.

Първи забръмкали като щастливи пчели във ведро майско утро писаните вретена на предачите, като превръщали със светкавична бързина дебелите памучни къдели в тънки нишки. Сетне заклокочили с радостна гълчава като придошли пролетни ручеи колелцата на сребърния чекрък, който намотавал гладко-гладко готовата прежда върху дългите цеви. Накрая забумкал игриво, тържествено като сватбарски тъпан златният разбой. И под него рукнало сякаш водопад от бяла пяна изтъканото платно — тънко като паяжина, бяло като пряспа.

Докато ставало всичко това, Добринка все спала и спала, като в съня й през цялото време звучели пак майчините й песни, които била слушала от нея ту над люлката си, ту край разбоя у дома, ту на нивата по жътва… Така девойката не видяла нито кога се появили деветте малки човечета, нито кога те превърнали дебелите къдели от чувала в тънко, претънко платно, нито пък ги усетила кога отново изчезнали в хралупата, като оставили подир себе си една-едничка следа — топчето готово платно.

Едва когато нейде в усоите на планината се пробудил вечерникът и първата му въздишка люшнала листата на дърветата, завареничето също се размърдало. Отворило очи, потърсило с още сънен поглед звездочелото си приятелче и какво да види: лежи теленцето кротичко до вековния дънер на хралупестия дъб, преживя си безгрижно след сладката паша, а току под муцунката му се белее като снежна топка цяло топче чисто, тънко платно, сякаш от пазар донесено — режи от него, девойко, и ризи за сватбен дар крои!

— Какво е това чудо, майко мила, будна ли съм, или още сънувам! — чак писнала от смайване Добринка, като изтичала при теленцето.

— Не сънуваш, девойко-девойчице, златна косице, а виждаш наяве изпълнена от край до край тежката поръка на злата ти мащеха… — отвърнало тихо теленцето, па като врътнало големите си умни очи към момичето, добавило дяволито: — Ех, има да се пука от мъка тая нощ твоята мащеха, че пак ще си спиш в леглото, а не при вълците в гората, както й се искаше на нея!

— Ама кой вълшебник направи това невиждано и нечувано чудо на чудесата, братленце-теленце? — пламнала като божур от вълнение девойката. — Кажи ми го, заведи ме, братко, при него — златните му ръце за сполай да целуна, поклон до земята да му сторя, дето ме отърва от грозната прокуда, с която ме заплашваше моята мащеха!

— Направиха го едни от тия невидими добряци, които навред по света се грижат да не плачат добрите момичета… — засмяло се звездочелото.

— Но кои са те, къде са?… Моля те, братленце-теленце, повикай ги или ме отведи при тях, така без нищо ли ще отмина добрината им! — не мирясвала Добринка.

— Повече не питай!… — изправило се изведнъж на крака теленцето. — Нека сега да се прибираме, че виж: слънцето климна на заник и мащехата ти май вече се коси у дома, дето още не сме се върнали!

Накрая завареничето сподавило любопитството си, притихнало и двете приятелчета тръгнали към къщи. Напред вървяло теленцето с припламналите в здрачината девет звезди на бялото му чело, а след него припкала като козле златокосата му стопанка и пеела от радост така буйно, та цялата гора ехтяла…