Георги Русафов
Теленцето с девет звезди на челото (2)

II

Дори ако бащата й бил донесъл отнякъде най-скъпите одежди на света, които открай време разтупкват лудо всяко моминско сърце, и те едва ли щели да зарадват завареничето така, както го зарадвало теленцето с деветте звезди на челото. Още щом го зърнала на двора и разбрала, че нея са определили да се грижи за него, девойката се спуснала с щастлив вик към гостенчето. Прегърнала го и дълго, дълго го целувала и обливала с радостни сълзи, като че ли се били срещнали след продължителна раздяла свиден брат със свидна сестра. Сетне момичето чак до мръкнало час по час изтичвало в обора и току тикало към влажната му муцунка ту кора хляб, ту стиска сочна трева или росна клонка и все му бърборело, бърборело:

— Хапни си, миличко теленце, хапни си сега, каквото бог дал, мое братленце, па утре ще те отведа на най-хубавата горска поляна, с най-сладката тревица, та славно да ми се напасеш… О, ще видиш как добре ще си живеем ние с тебе в гората, мой красавецо — далече от мащехата ми и от дъщеря й!

— А песни ще ми пееш ли там?

— И песни ще ти пея, братленце-теленце, най-хубавите песни, които съм запомнила от мама, ще ти изпея, докато ти си хрупкаш тревицата, че и мене ми е зажъдняло сърцето за песен…

Мащехата не пропуснала нищо от щастливата шетня на завареничето през този ден. Дебнела зорко всяка негова стъпка. Слухтяла за всяка негова дума. И според туй, колко радост съзирала в тях, ту побледнявала като вар, ту позеленявала като гущер от злост и завист. Не се успокоила и през нощта. До бели зори се извивала от ярост в леглото си като настъпен смок и все мислела и мислела какво да направи, що да стори, за да помрачи ненадейното щастие на сиротинчето. И когато на сутринта Добринка подкарала със засияло лице теленцето на паша, злата жена я спряла при дворните врата, пъхнала в ръцете й претъпкан чувал с памучни къдели, па строго й поръчала:

— Прави днес, каквото правиш, но до залез слънце искам от тебе да изпредеш къделите в този чувал, да изтъчеш преждата, да избелиш платното и довечера да ми го донесеш изгладено, сгънато, като от пазар купено!

Щом чула какво иска от нея мащехата, грейналото лице на девойката помръкнало като образа на пълнолика месечина, заседнала в черен облак. Три пъти зинала, без да отрони думичка, докато накрая простенала:

— Но, мамо, кой човек може да свърши толкова работа за един ден, и то без…

Ала оная начаса я срязала. Тропнала грозно с крак и ревнала срещу момичето така страшно, че разлаяла кучетата в махалата:

— Млъъък, никаквице, език да имаш, глас да нямаш!… Не сториш ли всичко, което ти поръчах, да не се връщаш вече у дома, че под покрива ми за мързелани като тебе няма място — по-добре вълци да те одрънкат в гората, проклетнице, та да не ме вкараш в грях аз да те погубвам!

И Добринка не продумала повече нито дума. Дигнала мълчаливо чувала с къделите на гърба си и запреплитала крака подир теленцето към гората — ни жива, ни мъртва от обида и страх.

Докато момичето прекосило селото, сърцето му мълвяло:

„Бягай да бягаме по-далече от тази пепелянка, сестрице!… Да се махнем колкото се може по-скоро от злите й очи!“

Но когато девойката нагазила в леса, когато над главата й гръмнал веселият хор на току-що пробудените безгрижни птици, мъката й изведнъж се отприщила. И огорченото момиче заридало високо на глас, от лазура на очите му рукнали като дъжд горещи сълзи.

— Девойко-девойчице, златна косице, защо плачеш, защо рониш маргар сълзи? — извърнало към разплаканото момиче големите си умни очи теленцето с деветте звезди на челото.

— Как да не плача, теленце-братленце, как да не роня сълзи, когато ти само чу какво ми поръча да свърша днес моята зла мащеха и какво ме чака, ако не успея да го направя! — изхлипала още по-безутешно Добринка, като се хвърлила да прегръща и милва звездочелата главица на телето. — А може ли за един ден да изпреда толкова къдели, да изтъка преждата, да избеля платното? И къде ще намеря в тая пуста гора вретено, чекрък, разбой, совалки — с голи ли ръце да свърша всичко, което иска оная от мене?!… Ох, мило братче, няма да видя повече бащината си къща, тука сред тия пущинаци ще изтлея като бездомно куче, неоплакана от никого ще угасне горката ми младост!

Ала теленцето мислело друго:

— Не оплаквай без време младостта си, девойко, нали всичко, което още не се е случило, може и никога да не се случи… — прекъснало то риданията на момичето с топлия си глас: — Хайде, отведи ме сега на поляната с хралупестия дъб, където се срещнахме с баща ти; там аз ще си хрупна сладко, а ти през туй време, без да мислиш за друго, ще ми изпееш някоя от майчините си песни, както ми обеща още вчера в обора… Или забрави вече обещанието си, сестричко?

— Как да съм го забравила, когато снощи с едното лягане, та до бели зори съм си тананикала все тях дори насън… Ох, колко ли смешна съм била! — усмихнала се през сълзи Добринка, щом телето й споменало за песните, които предния ден обещала да му изпее на пасбището. — Та нали това са все песни, които мама приживе ми е пяла — мили ми са всички, драго ми е да ги пея, но…

— Тогава да тръгваме по-скоро към поляната, че погледни слънцето — отскочило е вече цял остен над гората, след малко ще изпие росата, пък аз най обичам росната трева… — побързало звездочелото теленце да отклони девойката от грижите й за чувала с неизпредените къдели.

А когато нагазила в поляната с хралупестия великан, прелестите на този дивен горски кът тутакси грабнали сърцето на момичето. Омагьосали го с магията на багрите си, замаяли го със сладкия дъх на билките и цветята. Издухали насъбраната горчилка от гърдите му, сякаш вятър-ведреник издухал оттам утринна мъгла. И Добринка сама не усетила кога дигнала засияли от радост очи към модрото небе, кога отворила уста и кога запяла.

Думите на девойкината песен се стрелнали нагоре към слънцето като волни чучулиги. Сборичкали се палаво под синята коприна на небесната вие. Втурнали се отново в луда надпревара пак към поляната, дето звездочелото вече хрупкало росната тревица…

— Девойко-девойчице, златна косице, виж: вече пладне настана, време е да подремнеш на сянка, докато премине жегата! — прекъснало теленцето песните на сладкогласото момиче, когато лятното пладне разпростряло над цялата поляна знойната си пелена.

— Какво говориш, братленце-теленце! — стреснала се като ужилена девойката, спомнила си едва сега за чувала с памучните къдели. — Нима забрави поръката на мащехата ми и каква беда ще ме сполети, ако не я изпълня до залез слънце, а на — слънцето скоро ще климне на заник!… Не, не ми говори за никакво спане, братко, стига ми, дето загубих цялата утрин песни да пея!

Но звездочелото не отстъпило:

— За повелята и грозната закана на мащехата си ти сега не бери грижа!… — настояло то. — Легни си спокойно хей под оня храст, наспи се с леко сърце до нова хладовина, па като се събудиш, ще видиш какво е станало… Повярвай ми, сестричко, няма да оставя без отплата сладките песни, които ти ми пя, докато си хрупках безгрижно росната тревица!

Всичко това теленцето изрекло с такъв топъл глас, като през цялото време гледало девойката все в очите с такава доброта и нежност, че тя за втори път тоя ден не усетила кога забравила отново тревогите си за къделите, кога щукнали от ума й пак грозните закани на мащехата и кога се люшнала послушно към посочената й сянка. А щом положила златокосата си глава върху дъхавата тревица, спокойно затворила очи и заспала дълбоко, безгрижно, сякаш невръстно дете се гушнало в скутите на родна майка. Еднички в съня й продължили да звънят дълго-дълго като ромон от златен дъжд мамините й песни, които Добринка пяла неспирно цялата утрин…