Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Lanchas en la bahía, 1932 (Пълни авторски права)
- Превод от испански
- Тодор Ценков, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Новела
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2012 г.)
Издание:
Латиноамерикански морски новели
Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна, 1977
Поредица „Световни морски новели“
Книга XIII
Съставител: Тодор Ценков
Редактор: Панко Анчев
Художник: Кънчо Кънев
Худ. редактор: Иван Кенаров
Техн. редактор: К. Константинов
Коректор; Светла Димитрова
Латиноамериканска, I издание
Дадена за набор на 19. V. 1977 г.
Подписана за печат на 14. XII. 1977 г.
Излязла от печат на 25. XII. 1977 г.
Изд. № 1109 Печ. коли 23,25 Изд. коли 19,53
Формат 32/84/108
Код 08 9536872511/5770 — — 77
Цена 1,80 лв.
Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна
ДП „Ст. Добрев-Странджата“ — Варна, Пор. №138
История
- — Добавяне
VI
Шестдесет дена по-късно, на края на шестдесетия ден, дежурният старшина при предварителния затвор отвори вратата, освободи ме и каза:
— Добре да внимаваш, да не се върнеш насам…
— Един път ми стига, старши…
От затвора излязох отслабнал, но със слабост на здраво животно. Под ръката си носех малък вързоп с дрехи. Защо не беше дошъл Русио да ме чака? Двамата ми приятели ме посещаваха всяка неделя и ми носеха чисти дрехи, кафе, захар, цигари, тъй като затворът ме научи да пуша, също вестници и списания.
Мигел ме посети един път, а Йоланда дойде два пъти и само плачеше. Тя престана да идва и Русио, заставен от моите настоятелни въпроси, ми разказа, че Йоланда била напуснала публичния дом и заминала… без да се знае накъде — може би на север, може би на юг… За моя голяма изненада тази новина не ме засегна много. Колко интересно! А ми се струваше, че толкова много я обичах! За нея сторих онова, което сторих. За нея ли? В действителност не беше за нея. Тогава за какво? Може би защото в лицето на моряка виждах всички мъже, които бяха имали, имаха или биха поискали да имат йоланда. Тези мъже ме водеха до отчаяние и измъчваха, когато мислех за тях и за нея, но които аз не можех да спра или да им забраня нищо. Станалото беше лична работа, в която жената не беше взела никакво участие. Да, така беше! Но всичко мина вече: тя беше изчезнала и аз бях свободен…
Но въпреки свободата, моята хубава свобода, аз се чувствувах малко тъжен. Множеството ме обграждаше, както преди, и аз с удоволствие потъвах в него. Все пак аз ходех малко несръчно, почти забравил моята пъргавина на градски човек. Но ще я придобия. Не е ли вярно, Русио? Не е ли вярно, Алехандро?
Къде ли са моите другари? Сигурно хванати за люлеещите се каци или скърцащите мрежи, борейки се с тях, надвиващи ги, за да могат да живеят. Изкачих се на хълма на един дъх, доволен, че мускулите ми се подчиняваха без съпротива и умора.
Влязох в къщата, където живееше Алехандро и като не видях никого на двора, почуках на вратата на домоуправителката. Появи се една стара женица, дребна, бяла, която ме изгледа над очилата си:
— Гледай ти, момче! Пуснаха ли те вече?
— Да, дона Хосефина, пуснаха ме вече.
— Видя ли? Толкова млад и вече забъркан в бели! Хубава работа! Искаш ли ключа?
— Да, госпожо.
— Вземи го и вече си знаеш: ако ти е нужно да се поправи някоя дреха, приказвай със старата Хосефина.
— Много благодаря, бабке!
Старата се усмихна. Стаята беше така, както я бях оставил: креватът, столовете, масата, един куфар, разкривената поличка с неподвързаните книги, книги винаги започнати и никога недочетени. При нощната ламба имаше една бяла книга.
Измих се, преоблякох се и излязох. Още малко слънце оставаше по хълмовете, но морето и равните места се покриваха с тъмнина. Плавателните съдове приличаха на ято птици, накацали в залива, за да прекарат там нощта. Когато стигнах на вълнолома, бяха започнали да се връщат лодкарите и надничарите. Запитах за моите другари и един познат ме осведоми:
— Работят на борда на „Империал“, който утре вдига котва за Гуаякил. Но скоричко ще си дойдат…
Действително дойдоха веднага. Прегърнахме се усмихнати, малко развълнувани, като здраво се потупвахме по гърбовете.
— Значи работите в „Империал“?
— И също заминаваме с „Империал“.
— Заминавате? За къде?
— Да печем маймуни в Гуаякил.
— Наистина ли?
— Да, утре тръгваме. Предполагаме, че и ти ще дойдеш с нас.
— Аз?
— Разбира се… Ти си наш другар от групата и такъв ще бъдеш, докато искаш или докато умреш.
— Да, но…
— Ако не искаш да дойдеш, то е друга работа.
— Да, но това ме изненадва…
— Не се изненадвай от нищо и хайде да ядем. Утре или вдругиден ще говорим повече; по-добре вдругиден, защото утре няма да имаме време дори да дишаме… Гладен съм, жаден съм и ми се спи — трите добродетели на слабака.
Хранихме се изобилно, както преди: мълчаливо, полузадрямали, без желание да говорим, мислейки за съня и за работата на следния ден. Разделихме се на излизане и Русио измърмори:
— До утре!
Той вече беше полузадрямал. На нас също ни се спеше и натежалите ни глави падаха на гърдите ни.