Мануел Рохас
Лодки в залива (4)

IV

В събота Русио дел Норте ми направи едно предложение. В началото не го разбрах ясно. Никой дотогава не беше ми правил такова предложение.

— Къде искаш да отидеш?

Като ме мушна в ребрата и ми се усмихна особено, лодкарят каза:

— Където има момичета, господинчо… Да не би пък да не ти харесват момичетата?

— Но какви момичета?

— Момичета, момче, момичета… За да се позабавляваме малко.

— Добре, да отидем — съгласих се аз. Идеята да се забавлявам не ме плашеше, макар че не знаех добре в какво се състоеше това забавление. Привечер се срещнахме на пристана. Рано следобед бяхме свършили с разтоварването на въглищата и след като слязохме на суша и получихме парите си за седмичната ни работа, ние се разделихме. Като ме видя да се появявам на пристана, Русио каза:

— Хубава работа, Еухенио, хубави момчета сме…

Той също се появи чист, избръснат, изящен. Един кафяв костюм с много гънки с мъка го покриваше, като калъф на някакъв прекалено голям вързоп — костюмът му беше къс и тесен, а копчетата и шевовете сякаш щяха да се пръснат, когато се движеше или жестикулираше. Беше обут в големи, цветни обувки, ризата му беше от сива фланела с връвчици на яката, които висяха като вратовръзка. Но на яката нямаше копче и откриваше кожата на гърдите му — червена и грапава.

— Нямаш ли там копче?

— Не се задържа. Когато се наведа или прозина и то отскача.

— Сложи друго.

— За да отскочи пак ли? Не си струва труда. Ще ядем ли?

Не се хранихме в обичайната гостилничка.

— Ако отидем толкова елегантни там, могат да ни откраднат и шапките.

Той имаше светла шапка, с черна панделка, която стоеше на главата му като гъба върху скала. Не я слагаше освен в празнични дни и съботните следобеди. Носеше я почти винаги в ръце и я слагаше само когато трябваше да действува, но я махаше веднага, след като свърши спорът.

Хранихме се спокойно и разговаряхме за работата, параходите и залива. Русио дел Норте изпи една бутилка вино. Тази вечер той не ядеше, както винаги, а спокойно, коректно, като кавалер, може би страхувайки се да не изцапа кафявия си костюм или светлата си шапка, която бе сложил внимателно на стол до себе си. След като се нахранихме, тръгнахме да се разходим край пристанището по тези тесни улички, които почват и свършват почти на същото място, спрени от хълмовете и от морето. По тях се движеха клатушкащи се хора, които неочаквано биваха поглъщани от кръчмите, или пък изхвърляни оттам. Вратите се отваряха внезапно като с ритници и заедно с хората оттам излизаше някакво топло и лепкаво изпарение като от ясли, разнасяха се акорди от пиано, които сякаш идваха изпод водата, и викове, кикотения и ругатни, които ехтяха и се отразяваха в стените на сградите.

Вървяхме без охота като без посока. Спряхме се при началото на една уличка на площада „Ечаурен“, която с нейното бедно осветление и дървета с тъмен листак приличаше на засенчена дупка, разделена от жълтеникавата лента на уличното осветление. Няколко мъже и две-три жени се скитаха между дърветата. Пейзажът ме постресна малко. Погледнах другаря си и го видях спокоен, много равнодушен, съвсем различен от мене, тъй като бях започнал да се чувствувам разтревожен. На няколко пъти бях готов да се сбогувам и да отида да спя, но желанието ми не беше достатъчно силно. Имаше друго по-силно желание: моето любопитство и страхът да не стана смешен или вдетинен. Освен това, винаги когато пожелая, бях свободен да си отида.

Моят приятел, като ме побутна с лакът, ме покани да го следвам и продължихме. Прекосихме улицата и навлязохме в мрака на площадчето. Отдалече освен онези хора, които се хлъзгаха между дърветата, бях предположил, че тъмното площадче е пусто, но колкото повече навлизахме в него, се появяваха хора, които се движеха из мрака като из блатна вода. Това бяха групи, които си говореха тихо, жени, които сновяха нагоре и надолу, почуквайки нервно с токчетата си, сякаш искаха да привлекат вниманието на някого. Малко по-нататък из тъмнината изникна песен, една песен от много гласове, които се носеха на вълни из притихналата нощ:

Утре отивам на пристанището

да танцувам пристанищна куека…

Близо до нас минаха някакви мъже. Техните нехармониращи гласове се силеха да издигнат и поддържат във въздуха песента, която застрашаваше да падне като балон без газ — те я съживяваха с крясъци, с пляскания на ръце и насърчителни викове. Когато стигна до улицата, песента спря, разпръснала се от светлината. Една жена се откъсна от тъмнината, мина близо до мене и ме докосна. В мрака видях само нейния силует и блясъка на очите й, които сякаш изпълваха цялото й лице, увеличени от боите. Следваше я мирис на пудра и одеколон.

— Сомът почва да кълве…

Тази, макар и удачна шеговита фраза ми беше безразлична. Вървях пипнешком из този път, който не познавах, нито бях подозирал. Гледах на всички страни: напред, назад, към земята, към тъмните затворени къщи, със стрехи, които им придаваха изглед на хора, закрити с козирките на каскети, наблюдаващи живота, който кипеше там. Мислех, че отнякъде щеше да изникне нещо непредвидено и се стрясках и плашех, но не се случваше нищо. Внезапно изникна една улица, която лениво криволичеше по хълма и по която през интервали се виждаха светлини: червени, бели, сини, зелени, закачени високо над вратите. Те блестяха в нощта с бледа светлина и правеха впечатление, че улицата е осветена през някакво дебело стъкло, боядисано в червено, бяло, синьо и зелено.

— Коя е тази улица, Русио?

— Стръмната Клавер.

Това беше пазарът на пристанищната проституция, но пазар беден, обитаван от жени, облечени с платове, които увяхваха толкова бързо, колкото и те, и толкова евтини, колкото са самите те. Пазар, посещаван от пролетариите на море и земя — бавните хлебари, шумните параходни работници, живите обущари, опушените работници от доковете, моряците от военноморския флот със сините си галанки и широки панталони; чуждестранни моряци: мълчаливи японци, апатични англичани, янки с лица като юмруци, бъбриви германци, избухливи испанци. Там бяха също и жените, облечени в хиляди цветове, седнали на праговете на къщите, очертавайки се като буйни цветя със силен аромат, цветя, израснали при нощните приливи и отливи на пристанището и поливани с кръвта на моряците на океана. Имаше мургави и руси жени, бели и бледи, стройни като тополи, дебелички и грациозни като кученца, чудовищни като жаби — повечето от тях се смееха и разговаряха, а някои бяха сериозни и важни като добросъвестни търговци. Улицата гъмжеше от мъже и жени и се носеха викове, подсвирквания, примамни изрази, чилийски ругатни, германски джафкания, японски шепот, предъвкания на янките.

Когато Русио дел Норте започна да се възкачва по улицата, за малко щях да го хвана подръка. Стори ми се, че навлизам в някакво разбунтувано море, където един начеващ моряк щеше да плава като изоставена на каприза на вълните моторница. Но срамът ме възпря и продължих, а през това време главата ми се изпълваше с подсвирквания и ми се виеше свят. Ходех несръчно, объркан от необичайните гласове, дръзките жестове, гледах всичко, без нищо да виждам, тъй като погледът ми прескачаше от едно място на друго, без да се спре на нищо. В гърлото ми потръпваше нещо, което не успявах да погълна и което се съпротивляваше да бъде изхвърлено. Засрамен от моята чувствителност, насилих се да се овладея, да преодолея това, да се държа като мъж, независимо от моята мъка. Разбрах, че трябва да се спра, да се успокоя, като сторя нужното усилие, и да овладея моите нерви. Но като се спрях, един моряк се блъсна силно в мене, в същото време, когато една жена, умислила, че се спирам за нея, започна да ме вика. Замаян от сблъскването и без да зная какво правя, аз се приближих:

— Какво казвате? — запитах със свенлив глас.

— Защо не влезеш, малкият?

— Къде?

— Тук, в моята къща, за да си поговорим малко.

— Но аз… съм с един приятел — смънках аз.

— Повикай също и твоя приятел.

Не знаех какво да отговоря на това и останах изправен пред жената като глупак.

— Влез…

И когато вече нямах никакво основание да откажа и щях да вляза, гласът на моя приятел ме извади като с кука от замайването:

— Какво има, Еухенио! Хайде!

Гласът ме успокои и за извинение казах на жената:

— Не виждаш ли? Вика ме моят другар…

— Върви си тогава — отвърна сухо тя.

Рязката промяна в тона й ме изненада. Помислих, че съм я обидил с моя отказ и се готвех да измърморя ново извинение, когато тя, след като вече не ми обръщаше внимание, повика друг мъж:

— Влез, малкия.

„Малкия“ беше един мъжага като шамандура и аз, след като бях се изпотил и бях почнал да изпитвам срам, се оттеглих, смеейки се нервно.

— Какво ти говореше оная? За какво се смееш?

— Не зная… Смея се, без да зная за какво… Тая жена ме повика и аз помислих, че ме вика, защото… Не, не зная. Помислих, че вика мене, защото аз й се… Но когато й отказах и тя сърдито ми каза да вървя… Помислих, че съм я обидил, но тя повика друг, както повика мене…

— А ти какво си помисли? Че ще те моли и ще плаче, за да влезеш?

— Не, но защо се разсърди?

— Не се е разсърдила. Виждайки, че ти не се интересуваш от нея, тя няма да ти каже: влез, хубаво момченце!… Такава е тая работа.

Стигнахме до края на пазара. Морето се успокояваше върху брега, но шумът на обратната вълна още блъскаше старите стени. Някои жени, отдалечени от центъра на водовъртежа, шъткаха тихичко по мъжете. Те напомняха онези бедни търговци, които заемат периферията на пазарите, и предлагат стоката си с по-малко шум и повече любезност от другите.

— Чуй, Русио, къде отиваме?

— Да се забавляваме.

— Тука ли?

— Тука не! Ти мислиш ли, че тези хора се забавляват? Аз обичам да се забавлявам, да танцувам, да пея и да пия шумно, по чилийски…

Напуснахме „Стръмната Клавер“ и навлязохме в някаква уличка, която сякаш беше; се изгубила из хълма с много завои, спускания и изкачвания, като че търсеше сама себе си. Там също имаше жени и мъже и от вътрешността на къщите излизаше гълчава като от много хора, гълчава, която не можеше да се разбере дали е от веселие или от мъка.

— Тук…

Отново почувствувах виене на свят и неловкост. Беше една бедна къща, потънала от годините под нивото на тротоара. Отвън не се чуваше никакъв шум. Но когато Русио дел Норте, следван от мене като сянка, слезе по стълбата, разтвори стъклената врата с бели и червени стъкла и след като пристъпи няколко крачки по коридора и се спря пред една осветена стая, пет вика го поздравиха и пет жени изтичаха към него:

— Русио! Това е Русио!

Прегръщаха го, целуваха го и го дърпаха на различни страни, а той не се съпротивяваше, разтворил уста в добряшка усмивка, щастлив, че неговото идване предизвика толкова радост. Но се отегчи:

— Добре, стига вече, дяволски жени!…

Измъкна се от тях и отиде да поздрави една старица, седнала до пианото, старица, която беше като човешко отражение на фасадата на къщата — годините бяха я направили да хлътне и тя.

— Как сте, тъщо?

Старата повдигна очи, които склерозата сякаш беше напълнила с трохички, изтегли измежду ешарпа си една ръка, наподобяваща малка костенурка, сложи я в червените ръце на Русио и с глас, който не й се подчиняваше, му каза:

— Как са работите, куха тръстико? Какво търсиш насам?

Аз останах при вратата с шапка в ръка, усмихнат като срамежлив гост. После бях представен на стопанката на това заведение за развлечение така:

— Представям ви този младеж, мой приятел. Тази госпожа е доня Исабел Аумада де Рикелме, моя тъща и на всеки, който пожелае да му бъде такава…

Изпълнил тази формалност, Русио дел Норте, без да може да задържа повече своето желание за веселие и буйства, хвърли във въздуха шапката си, разтвори ръце и викна:

— Ей, че ми се искаше да танцувам и да пия!

Пет минути след това салонът за танци беше като камбана, в която гласът на лодкаря прелиташе от стена на стена, от огледало на огледало, от ъгъл на ъгъл, като някакъв неуморен камбанен език винаги със същия висок тон. Само понякога биваше придружен от кикотенията на жените, с гами от пианото и прибързаното, неритмично барабанене на жената. Когато спираше акомпаниментът, гласът продължаваше сам и той говореше, пееше, смееше се. Русио дел Норте преследваше жените, грабваше ги в обятията си и ги събаряше върху креслата. Те се смееха високо, възбудени от силата и разгорещеността на този човек, който изпълваше всичко, който владееше всичко с широките си плещи и още по-широкия си глас.

Седнал до старата жена, с шапката на колената, като при някое кратко посещение, аз присъствувах на шумотевицата, вдигана от моя приятел, който, отдаден на нея, беше ме забравил. Но внезапно се изтърси до мене като аеролит:

— Слушай, момченце!… Забавлявай се, танцувай, пий, пей…

Той беше червен, потен, възбуден и ме прегърна.

— Към това дете трябва да се отнасяте много добре, защото е мой приятел… Дайте му да пие каквото поиска — аз плащам. А когато ми се свършат парите… той има повече.

Избухнаха смехове, пианото, спряло за момент, отново засвири, отекна барабаненето, повиши своя дрезгав глас и певицата и Русио дел Норте ме изостави и се върна в своя водовъртеж.

— Не знае ли да танцува младият човек? — запита ме старицата със своя троснат глас.

— Не, госпожо, не зная.

— Научете се.

— Да, после…

И там си останах, забравен, с вид на апатичен зрител. Жените, привлечени от центъра, образуван около Русио, дори и не поглеждаха към младежа, който нито се смееше, нито говореше, с разсеян поглед, който сякаш искаше разрешение дори и за да диша. Три жени обграждаха Русио дел Норте, но изглежда, че те не му бяха достатъчни. С две от тях танцуваше едновременно, докато третата крещеше до прегракване безкрайни двустишия и подвиквания, за да оживява танците. Лодкарят, комуто шумът се струваше малко, се спираше, пееше, както би могъл да пее бик, и пляскаше ръце, които ехтяха като плясък на две плочи. Жената чукаше в такт с обувките си и кръжеше около него. После Русио дел Норте изоставяше пеенето и обзет от внезапна лудост, удряше с токове по пода, загледан в краката си, като че имаше намерение да направи дупка. Такъв беше неговият устрем, че продължаваше да блъска в такт с обувките си дори и след като спряха пианото и песента, докато не бе задържан от жените. Тогава се огледа наоколо си и изненадан каза:

— Ба! Значи, много силен е конят, а…

От устата му излизаше истински вой, вой на зажадняло животно. Двама мъже, които Русио прегръщаше и нарече приятели и другари, но които той сигурно не познаваше, увеличиха шумотевицата. Веселието се повиши до прегряване и застрашаваше да вземе размери на безредие.

Междувременно аз се отегчавах — онова се повтаряше с малко варианти. Прозях се един, два пъти, чувствувах очите си натежали и гледах хората, огледалата, канапетата, тавана. Какво правех тук? Изпих наведнъж бутилка бира, изпих и втора, но нищо не ставаше с мене, нито около мене — чувствувах се като закотвен. Как да си отида и да оставя приятеля си? Накрай опрях глава на стената и затворих очи, като че спя…

— Добър вечер…

До мене седеше една мургава жена, облечена в бяло, жена, която не видях преди в салона и която не усетих да влиза, нито като дойде до мене.

— Добър вечер — отговорих аз, оглеждайки я с любопитство, изненадан от необичайния за там поздрав, място, където хората се поздравяваха с викове и дърпания.

— Спи ли ви се?

— Не…

— Защо не танцувате?

— Не зная да танцувам…

— Искате ли да ви сервирам нещо?

— Добре.

Тя донесе две чаши и бутилка бира и пихме. Докато пиехме, се гледахме. Тя отиде да остави на една маса чашите и бутилката и отново седна до мене. Тогава я изгледах настойчиво и тя издържа усмихната погледа ми. Не беше нито грозна, нито красива, но симпатична, с правилен нос и нормални, месести устни, без накити, с леко повдигната брадичка. Тялото й беше закръглено и изящно. Усмихваше ми се и в нейната усмивка не виждах друго освен една непреднамерена усмивка, една приятелска усмивка; големите й тъмни очи се усмихваха заедно с устата. Когато свърших да я проучвам, започна да ме проучва тя: тоя младеж не е нито грозен, нито красавец, сериозен, висок, слаб, с мургава почти бакърена кожа, очи черни с дълги мигли, уста обикновена; челото му е високо и косите черни, нос правилен. Много е млад и мъжът вече се ражда в него.

— Сам ли сте тука?

— Не, дойдох с един приятел.

— С кого?

— С Русио.

— Вие негов приятел ли сте?

— Да, работим заедно… А вие къде бяхте?

— Бях полегнала, болеше ме главата.

Разговаряхме, като се гледахме отстрани. Аз извърнах лице и отново я загледах настойчиво, но тя издържа усмихната погледа ми. Почувствувах, че нещо ставаше в гърлото ми и направих усилие, като че преглъщах суха плюнка. Премина. Продължихме да разговаряме с кратки изрази, с въпроси и отговори и малко по малко се отпусках, а тя ме насърчаваше с усмивки. Изглежда, имаше дарба да вдъхва доверие и нейните сдържани движения, без грубостта на другите жени, притежаваха известна деликатност, която привличаше; нейният глас беше мек, без глезене, открит. Не изглеждаше да има някакви други намерения, освен да разговаря и отказа на един от мъжете, който поиска да танцува с нея, като го уверяваше, че не умее.

Докато разговарях, си спомних, че тази жена живееше при подобни условия като ония, които преди това бях видял на улицата. Заедно с припомнянето на това, изненада ме откритието, че между онези жени и тази имаше много голяма разлика: онези ме плашеха, а тази не. Защо? Да не е поради нейното поведение, което бе различно от това на другите? Да не би пък да се представяше пред мене не такава, каквато е, а каквато искаше да бъде? Тази вероятност ме обърка. Какво искаше да бъде тя и какво можеше да стане? Нещо като много мека топлина или съвсем лек студ започна да пълзи по кожата ми. Много пъти бях виждал жени, които ми харесваха и които пожелавах, макар и да не знаех защо ги пожелавам. Но те бяха жени, с които беше нужно да се сближавам, да разговарям, да ги карам да се влюбват — неща, за които дотогава бях неспособен и които ми се струваше, че надвишават моите сили, тъй като моята свенливост се издигаше високо между тях и мене. И ето сега, без да съм сторил нищо за това, една жена, която почваше да ми харесва, която вече ми харесваше, както ми харесваха онези, до които не се приближих, нито заговорих, сега седи до мене. Тази беше проститутка, но в този момент не виждах добре разликата, която съществува между една почтена жена и друга, която не е. Израсъл в строга, почти сурова домашна обстановка, от която излязох насилствено прогонен с натиск, на който моят духовен ръст не можеше да устои, без никаква близост с жена освен със сестра ми и майка ми, без никакви външни контакти, за да мога да сравнявам, до тази нощ за мене думата „проститутка“ беше имала само някакво абстрактно значение. Първото конкретно значение ми дадоха жените, които викаха като улични търговци от вратите на публичните домове по „Стръмната Клавер“. Те бяха проститутки. Тази също беше, но въпреки това не я чувствувах като такава… И как да я почувствувам, като нейните жестове, поведението й, думите й не предизвикваха в мене чувството, което бяха предизвикали другите?

В мене настъпи остър спор, борба между желанието и страха, между любопитството и невежеството ми. Но новото започваше да надделява и колкото повече надделяваше, толкова повече растеше и усещането за хлад и за топлина едновременно с моите разсъждения и мисли.

В салона избухна врява. Русио дел Норте беше съблякъл дрехата си, застанал прав в средата на салона, едва сдържайки смеха си, на главата му изсипаха съдържанието на една бутилка бира. Течността се стичаше по бузите, шията му и изчезна под ризата му, която се изпълни с големи черни петна. Мъжете се задавяха от смях, тръшкаха се по креслата, а разрошените жени хълцаха и викаха като истерични. Лудостта стигаше до връхната си точка.

— Ах! — изръмжа Русио. — Но сега е мой ред.

Той взе пълна чаша вино и като хвана една от жените, която най-много се смееше и викаше, висока, дебела и червендалеста, изсипа виното в деколтето й. Жената извика и се преви: течността се спусна между гърдите й, по корема и стигна до чорапите й. Тя реагира като се нахвърли бурно и почна да удря Русио и да го щипе. Той се смееше доволно под този град от удари, които сякаш го гъделичкаха. Но жената, може би от това, че беше пияна, или защото нейните удари не причиняваха и най-лека болка на лодкаря, нададе остър писък, падна на земята и почна да вика:

— Рикардо! Рикардо!

Побледняла изведнъж, тя трепереше като от студ и скърцаше със зъби. В салона настъпи смут. Мъжете стояха неподвижно, а изплашените жени изтичаха при падналата с писъци. След моментното вцепеняване мъжете също се приближиха и обградиха жената, която стенеше, а от очите през затворените клепачи се стичаха едри сълзи.

— Това е нервна криза…

— Дръпни средния й пръст — това е много добро.

— Една насапунена кърпа и одеколон.

— Една глътка пикоч от куче-ерген — каза един мъж, шегувайки се.

Той получи един юмрук по главата и за малко не падна върху жената. Русио я вдигна на ръце и я понесе към вътрешността на къщата. След него тръгнаха жените, след тях мъжете и всички спореха кой е най-добрият начин за спиране на нервните кризи. Старицата, дребничка и слаба като свещица, тръгна, треперейки след тях, като си шепнеше, сякаш се молеше:

— Това момиче, господи, бедничката…

— Какво й стана? — запитах аз.

— Няма нищо — отговори ми Йоланда. — Всяка събота има такава криза, но й минава много скоро.

— А защо всяка събота?

— Кой знае… Може би защото пие много, или пък защото…

Замълчахме. Отвътре се чуваше шум. Мъжете, използвайки тъмнината в коридора, закачаха жените и те отвръщаха с шамари. Точно когато останах сам с Йоланда, моите предишни намерения се охладиха и макар да си давах сметка, че това беше само страхливост, почти глупост, не можех да я преодолея. Така стояхме известно време: аз, изпълнен със срам и раздразнителност, без да говоря, без да помръдна, без да я погледна; а тя, схванала, че може би съм срамежлив и още много дете, също мълчеше. Но тъй като мълчанието бе почнало да става неудобно, тя ме хвана за ръка и може би с желание да ме извади от това положение, запита:

— Чувайте, сърдит ли сте ми?

Гласът беше примирителен и нежен. Аз бях подпрял лакти на колената си, закрил лице с длани, гласът й ме накара да извърна лицето си към нея:

— Защо да съм ви сърдит, като нищо не сте ми сторила? Сърдит съм на себе си.

— Защо?

— Защото съм глупак…

Тя разбра какво ставаше с това момче и като се приближи още, запита ме с нисък глас:

— Я ми разкажете: защо сте сърдит на себе си? Защо сте глупак?

Гореща, изтощаваща пот като при треска бе полазила по ръцете, лицето, по цялото ми тяло. Какво да й кажа и как да й го кажа? Моето желание имаше съвсем мъгляво очертание и това ми пречеше да го конкретизирам с думи. Никой не беше ме научил нищо за такива случаи. Вярно е, че нямаше нужда нищо да й се казва, но аз също не знаех и това. За мене всички жени бяха еднакви, внушаваха ми същата плахост и само се различаваха в това, че едни ми харесваха повече от другите.

Най-после с разтреперан глас, който ми се струваше да е на друг човек, почти против волята ми, ужасно смутен, като че щях да кажа нещо много срамно, много интимно, отговорих:

— Защото вие ми харесвате много и аз…

Гласът на Русио ме стресна:

— Гледайте какво момченце! Довеждам го тука на гости и докато се поразсея, той ми открадва малката… Чувай, тъщо, не беше ли ми казала, че Йоланда е за мене? Значи, така е… а аз похарчих тука всичките си грошове и сега ще трябва да си отида без стотинка и без момиченце!

Но шегите му вече не ме караха да се засрамвам. Старицата, докато се отправяше към своя стол до пианото, му отговори:

— Ами, нямаш ли там и други четири годеници?

— Годеници? Наричаш годеници тия рибожаби?

Избухнаха смехове и веселието се поднови, но вече не така бурно. Забелязваше се, че Русио беше уморен, може би преситена беше жаждата му за всичко, започна бавно да се укротява и да гасне като жарава. Лицето му се помрачи. Постоя малко време седнал, без да говори, без да се смее, сериозен, сякаш мислеше за нещо много важно. Занемя и салонът. Мъжете си отидоха, а жените, с лица зачервени от напитките и веселието, си вееха с ръце. Настана пълна тишина; старицата дремеше.

Русио стана:

— Хайде, Еухенио! Или ще останеш?

Усетих, че Йоланда стискаше едната ми ръка:

— Ще се върна… Добре, Русио, да вървим…

Лодкарят изгледа всички, които бяха там, сякаш изненадан, че ги вижда. Изглеждаше, като да се пробужда от неспокоен сън и по лицето му беше изписана изненада. Накани се да каже нещо, но само измърмори неразбираемо и на края се запъти към вратата.

— Не се бави — каза тихо тя.

— Чуй, Еухенио, ако искаш, остани — каза ми Русио вече на улицата.

— Не, ще те придружа…

— Живея много наблизо.

Беше пиян, но когато се опитах да го хвана подръка, той ме отблъсна. Започна да върви по средата на улицата, навел глава, с ръце в джобовете, с шапка, кривната към едното ухо, готова да падне всеки момент и той я оправяше с удари.

— Тая шапчица си мисли, че съм пиян и иска да падне, но на мене тия… Хм! С мене не са се смели жените, та ще ми се смее една шапка! Способен съм да я изям и да…!

„Стръмната Клавер“ беше почти пуста и бързо я прекосихме. Русио правеше добри крачки, изпънат като стълб. Само през известно разстояние той малко се олюляваше, сякаш някаква невидима вълна го разклащаше и тогава мърмореше и проклинаше, но като възстановеше равновесието си, онемяваше. Русио не живееше много нависоко из хълма и едва изминали двеста метра, той спря пред една широка врата:

— Остави ме тука… До утре, момко!

Прегърна ме нежно, плесна пак шапката, която при прегръдката се изкриви повече и като зави, сякаш бе лодка, натоварена с вино и бира, той потъна в мрака на общежитието. Чух го да мърмори сърдито, някаква тенекиена кутия се изтърколи по настилката на двора, която събуди едно куче и то излая. После нищо.

Поех силно въздух и започнах да се спускам. Нощта беше звездна и сякаш бе заспала над пристанището. Откъм морето се изкачваше прохладен вятър. Чувствувах се лек, пъргав, без никаква боязън, без никакви грижи. Преминах пред площада „Ечаурен“. Един баничар викна:

— Хубави банички!

Не усещах глад. Изкачих „Стръмната Клавер“ и завих по уличката. Тук започна да тупти силно сърцето ми; не се спрях и стигнах до малката, бедна къщичка. Една част от вратата беше притворена — зад нея беше Йоланда.