Мануел Рохас
Лодки в залива (1)

I

— Внимание!

— Отваряй си очите и да не заспиш!

— До утре!

Стоях прав на борда на моторницата с ръце, опрени на перилата на шлепа, и като използвах един миг… когато вълнението съвсем приближи фланговете на двата плавателни съда, приклекнах енергично, подскочих във въздуха и паднах на пръсти върху долната палуба. Оттам махнах в знак на поздрав на другарите.

— Внимание с разтоварването.

— Всичко ще е наред.

Моторът изпръхтя като тюлен, когато излиза на повърхността, витлото се завъртя и моторницата се откъсна от пристана с подскачания. Проследих я с поглед. Колкото се отдалечаваше, лицата на хората се заличаваха, потъмняваха, ставаха гладки, плоски като дискове, докато съвсем изчезнаха. Изправих се и хвърлих един поглед наоколо. Това беше същият шлеп от предишните вечери, с железен корпус, строг вид, завързан с вериги за тумбестите шамандури. Придвижих се по края към задната част, оставих одеялото и револвера до отвора на трюма и после почнах да преглеждам печатите, които свидетелствуваха за непокътнатостта на товара. Те бяха напълно запазени. Един подскок ме изхвърли на горната палуба, покрита с импрегниран плат, който служеше за капак на централния трюм, и прекарах на него кратко време. Докато стоях там, си помислих, че трябва само да счупя един печат, да отместя една греда, да отгърна завивката, да повдигна едва дъска и моите ръце щяха да потънат като ръце на скъперник в топовете коприна, натоварени в металическия търбух. Един вик прекъсна моите мисли. На петдесет метра от палубата на друг шлеп някакъв човек поздравяваше, размахвайки ръцете си. Отговорих с едно движение и вик:

— Е-ха-а-а!

Десет шлепа на къщата „Б. и компания“ плаваха пред вълнолома и във всеки от тях по това време имаше по един човек, който като мене трябваше да прекара нощта с отворени очи. Нареждането беше да се бди и да не се заспи под заплахата пазачът да бъде пратен на дъното от пиратите или уволнен от службата. Изпълнявайки нареждането, първата нощ прекарах седнал на края на трюма на задната част с крака, опрени на стъпалата на стълбата. Тялото ми бе неподвижно, главата ми се поклащаше от дясно на ляво я от ляво на дясно, очите ми бяха втренчени като на кайман. Неспокоен, аз се изправях при най-лекия шум, с пръсти, вкопчени в дръжката на револвера, който може би беше негоден, даден ми от един приятел. Когато сутринта дойде да ме вземе моторницата, аз едва можех да движа ръцете и краката си.

— Как си? Как прекара? — запитаха ме.

Отговорът издаде лошото ми настроение. Не ми беше ясно защо оставяха пазачи на борда на натоварените шлепове. Не бях нито видял, нито чул нещо необикновено, никой не се опита да се приближи до шлепа, който пазех, никой не се опита да говори с мене през цялата нощ. Пирати? Свих рамене — глупости…

— Не мисли така, младо — каза шефът. — Знаеш ли, че миналата седмица те са нахълтали в „Киро-Мару“. И ако се осмеляват да нахълтат в един параход, с още по-голямо основание ще нахълтат в един шлеп. Ако ти заспиш и бъдеш изненадан, една кърпа в устата, едно въже и… във водата. А после: за десет минути ще напълнят лодката. Няма да е за пръв път…

— Очите на четири — пръста на спусъка. И стрелба! — възкликна един старчок, който сигурно прекарваше нощта в хъркане и който ми намигна многозначително, като да ми казваше да не взимам на сериозно неговите думи. Пред началниците трябваше така да се говори.

Постепенно свикнах с нощите на море, неспокойствието от първата нощ изчезна и се осмелявах да поспя: първо седнал, а после легнал на палубата, с крака, завити с одеялото, с револвер, скрит под ръката, на която почиваше главата. Другата ръка слагах на дръжката на револвера и спях, спях за кратко време със сън, изпълнен с кошмари. Сънят ми беше лек, сякаш покриваше главата ми с някакъв воал, през който виждах да преминават сенки, светлини, образи в тъмносин цвят, въртящи се червени дискове. Събуждах се изплашен, вкочанясал от допира с палубата. Сграбчвах револвера и гледах към сянката, без да виждам друго освен мрака, в който изчезваха виденията на моите сънища…

— Дежурната моторница!

Викът сякаш изникваше от водата.

— Какво има?

Една лодка се хлъзгаше близо до шлепа.

— Не си ли видял дежурната моторница? — запита човекът, който подръпваше едно гребло на задната част на лодката.

— Не съм. Какво се е случило?

— То е… Едни лодкари имат нужда от нея. Те искат да отидат на брега.

— Защо не ги откарате вие?

— То е… Какво си мислите вие? Аз да не съм пристанищен пазач.

— Добре: отдалечи лодката.

Не се страхувай, господарю. От мене ли те е страх? Та аз не съм пират.

Не отговорих и човекът, като правеше кръгли движения с греблата, сякаш искаше да разбърка морето, се отдалечи, като мърмореше недоволно:

— Тия ястреби… Света Богородице! Не може дори и да им се говори на тия хубавци.

Малко по-нататък викът се издигна като чайка над морето:

— Дежурната моторница!

Някой невидим улови пътем вика и отговори:

— Какво искаш?

И той прикачи на края на въпроса си едно звучно междуметие. Из нощта се разнесе кикот, докато едно тъмно петно, по-тъмно от мрака, се появи от лявата страна на шлепа. Над нея бавно се полюляваше една бяла, тънка линия.

Животът!

Ако знаех, че като пея,

облекчение някакво бих имал,

с китарата в ръце,

пеейки бих осъмнал.

Един мъж, изправен в дъното на лодката, с ръце, опрени на борда, пееше, сякаш без желание да пее. Друг човек на задната част, облечен в брашнени чували и хванал се за едно голямо гребло, гребеше, движейки тялото си напред-назад, като ту лягаше по очи, ту падаше по гръб над водата. Третият лежеше неподвижно на палубата на носовата част.

— Ако животът знаеше!… Ех! — викна човекът и спря да пее. — Ето тук има един ястреб!

Онзи, който гребеше, чу с безразличие този вик, а този, дето лежеше неподвижно, не се и помръдна. Засмях се. Работниците от залива наричаха ястреби пазачите на шлеповете.

— Не те ли е срам да пазиш онова, което не е твое? — запита ме той, като се отправи към мене.

Лодката минаваше на три метра от задната част на шлепа.

— Не, не ме е срам — отговорих аз. — А тебе не те ли е срам да пееш, докато твоят другар си издува дробовете, за да гребе?

— Да ме е срам? Мене? Ти не ме познаваш… Имаш ли една цигара, господарю?

Възбуден, аз не отговорих, но лодкарят реагира:

— Не се занасяй и отговори — каза той.

— Нямам цигари.

— Много добре тогава. Трябва да си кавалер, макар и да нямаш цигари. Лека нощ.

Започваше тъжният час на морето: часът, в който спира всякакво по-енергично движение, часът, в който палят светлините в параходите, правейки по-мрачна самотата в залива. Последните гласове заглъхваха с настъпването на нощта. Започваха потайните плъзгания, беглите шумове, провлечените движения, дефилирането на лодки, карани кой знае от кого, които се отправяха кой знае накъде. Светлини вече имаше в града, на равното, по хълмовете и се разпростираха на гроздове, на гирлянди, като в чест на някой и придаваха на гравитиращата над пристанището атмосфера един червеникавобял тон. Изображение на светата дева, обградена от светлини, сияеше като диамант на гърдите на един хълм.

— Дежурната!… Ах, да би знаял животът!

На вълнолома още работеха и блясъкът на светлините се разпростираше върху водата като пасаж от червени риби; чуваше се грохотът на крановете, повдигаха се из въздуха големи вързопи с полюляване и изведнъж изчезваха, като да бяха паднали в морето. Хората минаваха и се връщаха под светлините дребни, но решителни и настойчиви като насекоми. Аз ги гледах със завист, с желание да изоставя моята самота и моето мълчание, за да отида при тях, при черните и мощни машини, сред заповедническите гласове и виковете за осторожност.

— Вдигай! Още малко!… Придвижи! Внимание долу!

Камбаната на един параход отмери часа.

— Девет!

Силно подухване на вятъра се добра до камбанния звън и го отнесе навътре в морето. Беше часът за хранене. От джоба си извадих пакетче с два сандвича и започнах да ям бавно с наведена глава, с тъга в душата. Това хранене сам и в тъмнината ме караше да се чувствувам повече от всякога самотен. Имаше миг, в който спрях да ям и с глава, наведена върху гърдите, готов да заплача, стоях с очи, втренчени в късчето хляб, което държах между пръстите си, сякаш се колебаех дали да го изям. Но после реагирах и го поднесох към устата си. Всяка вечер ми се случваше същото и макар че всеки път си поставях за цел да не се сещам по този час за родителите ми или за моя дом, на следната нощ заедно с поднасяне към устата на първия залък, появяваше се и споменът. Това ме караше да се засрамвам, тъй като, исках да бъда корав мъж, без хленчения, без сантименталности, каквито бяха останалите мъже, какъвто беше например баща ми. Но напразно!… Извадих малка бутилка мляко и отпих една глътка. Млякото беше още топличко и изпитах от това наслада като котка или като дете. После почнах да ходя към задната част, където тъмнината спря погледа ми като стена пред разсеян пешеходец. Не беше възможно да се види нещо на повече от десет крачки разстояние: мракът се издигаше от морето като мъгла и плаваше над водата плътен, почти като твърдо тяло. Все пак в далечината се виждаха светлините на параходите в кръг, като правоъгълници или квадрати и блестяха като седефени пулове върху много черен тапет. Един параход вдигна котва, последван от своите светлини, които се смесваха със звездите. Всичко, което беше светлина, движение, топлина, интимност, беше далеч от мене, обитателя на мрака, неподвижен в нощта, черен в нощта, като ястреб, слял се с покрива на изоставена къща. Върнах се към задната част на шлепа, но там също ме очакваше мракът, плътен, безразличен към моята съдба. Небето пламтеше от звезди, бледи като намокрени кибритени клечки.

— Дан, дан, дан! Единадесет часа!

— Дан, дан, дан! Дванадесет…

Чуваше се само шумът при блъскането на водата от кила на шлепа и нищо повече — нито глас, нито вик. Седнал на перваза на трюма, с крака, опрени на стъпалата на стълбата, с гръб, завит с одеялото, с револвера и фенерчето под ръка, аз затварях очи и стоях така, без да зная дали спя, или бдя. През мозъка ми преминаваха образ след образ, заминаващи влакове, параходи, плаващи навътре в морето в един слънчев ден, мъже с тъмни лица и много бели зъби и всичко се разбъркваше. Отварях си очите, виждах тъмнината и наново ги затварях: и пак заминаващи влакове, параходи, хора, зъби.

— Дан! Един часът…

— Дан, дан! Два…

— Дан!…

Първият камбанен звън ме събуди. Отворих очи и се изправих. Бях доловил един шум, който вече познавах много добре: сигурно беше някоя от ония мизерни тайнствени лодчици, карани кой знае от кого, която се отправяше кой знае накъде. Взех револвера и фенера, изправих се и се приближих до борда. Само на един метър от шлепа беше спряла една лодка и в нея стоеше изправен мъж, приведен, като че искаше да се закрие от погледите на някой.

— Отдалечи лодката, бързо! — викнах аз с глас, който не ми се стори да е моят глас.

Като ме чу човекът, изправи тялото си, сякаш продължаваше едно движение, без да го прекъсва, и лодката малко се поотдалечи.

— Спри!

Натиснах копчето на фенера. Другата ми ръка стискаше силно дръжката на револвера и показалецът ми несъзнателно търсеше спусъка.

— Спри, казвам ти!

Разгледах доста голямата лодка. На дъното и имаше проснати двама мъже. Онзи, правият, беше слаб, мизерен, бос, с открита глава, мръсно лице от мрака или от въглища и ме гледаше с очи, които блестяха като на животно, когато се насочи насреща му светлината на фенера.

— Какво правиш насам?

— Отивам за „Мапочо“, господарю.

— А тия хора?

— Те са от екипажа на парахода.

— А защо са легнали?

— То е, защото са пияни…

Засмя се без желание, със смях, който приличаше на плач. Гласът му се стремеше да бъде ясен и спокоен, но страхът го помрачаваше, както дъхът огледалото. Този човек беше толкова изплашен, колкото и аз.

— Във водата падна един сандък бира и те го извадиха. Ха, ха, ха! Сега са като въшчици!…

Докато човекът говореше, хвърлих един поглед на греблата и видях, че лопатите им са увити със зебло. Това ми подсказа истината: те бяха крадци, пирати, както пресилено ти наричаха в залива. Това откритие ме обърка. Не знаех какво да правя. Помислих да вдигна ръка и да стрелям във въздуха, за да повикам морската полиция, но се страхувах да не стана смешен: револверът, който стисках в ръката си, не заслужаваше никакво доверие, а да извикам, като съм въоръжен, струваше ми се дори още по-смешно. Освен това онези нищо не бяха сторили, нито бяха се опитали да сторят. Ако повиках патрулния катер, тези трима души щяха да се хвърлят без колебание във водата, както вършеха това винаги, когато са преследвани, и ще се удавят или ще прекарат нощта, увиснали на някоя шамандура, или пък ще ги ловят с изстрели.

— Да си отида ли, господине? — запита човекът.

Думата „господине“ ме накара да се реша. При нормални условия този човек никога не би ме нарекъл „господине“, но в този момент, когато неговата свобода или неговият живот зависеха от мене, той прибягваше до тази дума като към някакво стимулиране на моята добрина.

— Върви си! — отговорих аз с тон, който претендираше да бъде великодушен.

И като чу думата, която го правеше свободен, която също освобождаваше и мен, човекът от голямата лодка се наведе, изви греблата назад и с един енергичен удар се отдалечи. При второто загребване лодката изчезна в мрака.