Мануел Рохас
Лодки в залива (5)

V

През деня животът сякаш спираше в тази къща. Нейните обитатели, като завладени от някаква химера, говореха приглушено, с апатия. Старицата, която лежеше в кревата целия ден, ставаше едва привечер. Жените, станали на обед, след като почистеха и подредяха къщата, се събираха в една от стаите, където си приказваха или мълчаха, шиеха или почиваха, излегнали се на стари кресла в червен плюш. Там прекарваха целия следобед. Разговорите им се въртяха винаги около едни и същи теми. Не знаеха и не се интересуваха от живота, който кипеше оттатък стъклената врата, като че съдбите им имаха като крайни граници стените на техните стаи. Дните се раждаха в морето, издуваха се върху хълмовете и изчезваха зад тях, без да се доловят крачките им във вътрешността на къщата. Като че не я виждаха — толкова малка и толкова смирена беше тя.

Когато падаше здрачът, жените почваха да се вчесват и обличат и това правеха механично и лошо като някой, който знае, че върши нещо безполезно, но се налага да го стори. Нужно беше да се припечелва хлябът ден след ден и мисълта за него ги въодушевяваше и ги обезкуражаваше. Посещавах ги почти всеки следобед и им носех бисквити и сладки. Чаят пиехме в стаята на старицата, която ме наричаше „сине“ и ме потупваше гальовно по бузите, считайки ме може би като индивид от техния сорт. Разговаряха жените, аз най-често мълчах или, по-точно казано, мислех или мечтаех. Не си спомням добре какво правех. През тези дни моят живот се люшкаше между радостта и отчаянието. Любов ли беше това? Така ли се обичаше? Такава ли беше всяка любов? Как можеше така да се живее и така да се обича? Когато аз не бях в къщата, какво правеше тя? А вечерите, когато не отивах, какво ставаше там? Знаех каква беше тя и каква беше онази къща и на нищо не можех да попреча, освен да стоя там, а не можех да бъда винаги… Това ме измъчваше, изгаряше кръвта ми. Да се показвам равнодушен беше недостойно; да съм равнодушен, значеше да призная, че не я обичам, а аз я обичах. Обичах ли я? Мислех, казвах си, че я обичам, тъй като постоянно спомнях нейните думи, жестове, нейните усмивки и ласки. Като всеки мъж със силно разгорещени страсти, мислех, че тази първа обич в моя живот ще бъде и единствена. Понякога се събуждах и изпитвах гняв против себе си, гняв против нея, против публичния дом, но се примирявах. Бях глупав… Каква вина имаше Йоланда, че аз я обичах? Защо не престанех да я обичам и да я изоставя?

Русио бях направил мой изповедник. Алехандро, независимо от неговата усмивка и добрината му, ме смущаваше. Той сякаш винаги беше под властта на своята натрапчива идея — синдиката. За капатаса на търговската фирма „В и компания“ не съществуваше друго освен синдиката, социалната борба, освобождението на работниците, експроприиране на частната собственост и нейното разпределение. Всичко друго му беше безразлично, дори и самите жени. Неговата страст към обществените проблеми изключваше всяка друга страст. Аз си давах сметка за това и тъкмо поради това обичах и ценях Алехандро и не се осмелявах да му говоря за моето увлечение. Така дори против моето желание Русио дел Норте, безгрижен дух, възприемащ всичко без предпочитание към нищо, бе човекът, с когото споделях своите мисли, съмненията си. Всеки момент имах какво да му кажа. Лодкарят ме слушаше търпеливо, с почти бащинско разположение и се усмихваше на моята наивност и глупост, учуден, че някой може да мисли за такива неща и да се заема с тях до подобна крайност. Никога не ми даде и най-малък съвет, тъй като освен че аз не му исках това и сам той не би знаял какво да ми каже. В любовта Русио имаше само най-елементарен опит, тъй като за него любовта никога не е имала сантиментални усложнения. Въпреки това, когато му изповядах моето намерение да извадя Йоланда от оная къща, за да живее с мене, той изръмжа сърдито:

— Но, Еухенио, ти луд ли си?

— Защо? — запитах аз изплашено.

— Откъде, по дяволите, измисляш толкова неща и докога ще мислиш за това? Струва ми се, че почваш да изглупяваш… Защо искаш да вземеш от там Йоланда?

— За да живее с мене…

— Но, човече, не говори глупости, за бога! Човек отвежда в къщата си една жена, когато не може да стори друго нещо. Но с тебе не стои така работата. Да не би да мислиш да се жениш за нея?

Не успях да отговоря ясно.

— И ако не искаш и не мислиш да стане твоя жена, тогава за какво ти е? За любовница? Тя вече е, без да има нужда да живееш с нея.

— Но аз страдам, като си помисля.

— Това, което мислиш сега, трябваше да го знаеш още в началото. Човек страда, когато нещата стават или ще станат, но когато винаги са ставали, или пък са станали преди време… Освен това помисли за кого се отнася и не ставай дете.

— Аз я обичам.

— Каква ти обич, човече! Увлечен си, харесва ти и ще я забравиш веднага след като срещнеш друга. Това става с всички мъже при първата жена…

Така продължи, докато един ден осъмна, пуснал котва в залива, сякаш беше го докарала нощта, един голям, бял параход с два червени комина.

— Какъв е този параход, Алехандро?

— Това е „Лимари“, пътува до Панама.

Безброй лодки, големи и малки, бяха заобиколили парахода, без да се приближават до него. Очакваха заповедта да се спусне стълбата, за да се нахвърлят на него като насекоми на умряло животно. Тази сутрин небето беше облачно и придаваше на морето отражение на течен цинк. Разнесе се гърмящият рев на сирената и лодките потеглиха към парахода. За една минута параходът беше заобиколен от лодките и стълбата почерня от мъже, които викаха като разпрани и действуваха като несвестни. Те се качваха на палубата, обикаляха припряно коридорите, завираха носове из кабините, като изглеждаха всеки с вид, сякаш искаха да го откарат на суша дори и насила:

— Господарю на сушата! Лодка, господине! Тук, кавалери, тука! Номер 23, госпожице, казвам се Хуан Гомес, ето ви плацкартата! Отдръпни лодката и си затвори човката, глупак! Неговата мамка.

Аз минавах с моторницата близо до парахода и се смеех на надпреварата и споровете на лодкарите. Те се заплашваха помежду си с греблата и си отправяха най-ужасни оскърбления, без да чуват с какво им отвръщаха, тъй като в този момент интересите им бяха над достойнството.

— Приличат на мишки…

— Мишки ли? Така си е… В състояние са да откраднат котвата и отгоре да искат да им се плати за превоза…

Сутринта бях станал с добро настроение и зрелището на нападнатия параход ме забавляваше, без да зная, че неговите пещи ми носеха едно решително за моя живот събитие. Този следобед, като влязох в стаята на Йоланда, не я намерих сама — при нея беше някакъв млад мъж, мургав, със сплескано и кръгло лице като медна монета. Един мъж, който, като ме видя да влизам, не стори никакво движение да стане или да си отиде, сякаш имаше толкова право да бъде там, колкото и аз. Седнала на кревата, Йоланда го слушаше внимателно. Той стоеше в креслото пред нея, изгледа ме студено, без любопитство и веднага продължи разговора си. Изненадан, аз поздравих несръчно и останах прав при вратата с шапка в ръка. Йоланда ме покани да седна на кревата до нея, но аз отказах, а мъжът, след като ми отправи нов поглед, сега с повече внимание, отново продължи речта си. Кожата на лицето му беше много бляскава, особено на скулите, а зъбите му — много бели. Беше моряк от екипажа на „Лимари“. Косите му бяха грижливо вчесани… Говореше за пътуването, разказваше малки случки от живота в парахода, за престоя си в топлите тропически пристанища, за скитанията си из крайните квартали и любовните си авантюри, които на мен ми се струваха глупави. От този човек се излъчваше самодоволство и самоувереност, които нараняваха като обида. Когато се измори да говори, извади от джоба си едно пакетче и каза:

— Донесох ти подарък, Йоланда…

А аз, докато през цялото това време бях се мъчил да отгадая какво правеше там този човек и какви връзки имаше с Йоланда, като чух последната фраза, помислих, че съм разбрал всичко и викнах:

— Сбогом!

Мъжът ме погледна учудено, а тя стана:

— Отиваш ли си?

— Да! — измърморих аз между зъби.

И излязох. Но тя ме настигна на дворчето и ме хвана за ръка:

— Чуй ме…

— Остави ме — казах сурово аз.

— Но какво става с тебе?

— Остави ме, моля те! — викнах извън себе си аз, почувствувал желание да я ударя. Дръпнах се и излязох на улицата. Кръвта ми кипеше…

— Ще я убия! — казах си внезапно аз.

— В името на майка ми!… Не зная… но… вече не съм дете и тази жена, и този мъж… Никой няма да ми се смее, та дори и да ме убият. Какво ме интересува животът, щом съм мъж, и то истински мъж, и не искам да зная за нищо, нито за моята майка… Този мъж и тази жена какво правят: „Лимари“ тук, „Лимари“ там… Ще видим това.

Оплитах се в думите и в мислите си като сред разлютени кучета и от това също се гневях. Внезапно ме нападаха хрумвания, обгръщаха ме като пламъци и чувствувах желание да викам, докато разкъсам гърлото си, и да блъскам главата си в камъните на ъглите. Не виждах къщите, нито хората, нито небето, нито морето и само навикът ме водеше из улиците като слепец. Така стигнах до вълнолома и много се изненадах, когато се намерих пред морето. Струваше ми се, че макар и да ходех, не се движех, нито пък отивах нанякъде. Бих искал да продължа, отдаден на моя ад, докато умра от изтощение. Но там беше Русио, хванах го под ръка, измъкнах го от групата, в която приказваше и се смееше, и веднага му казах:

— В стаята на Йоланда намерих един мъж, не се смей, животно! Зная, че за тебе всичко, което казвам и мисля, е глупости, но това не ме интересува — трябва някому да го кажа, иначе ще се пръсна. В стаята на Йоланда намерих един мъж и не зная кой е, нито пък искам да го зная. Мисля, че е моряк от „Лимари“… Носи й подаръци. Защо й носи подаръци? Не зная, но трябва да го зная…

— Защо не запита него?

— Толкова се разгневих, че не знаех какво да сторя… Аз зная, че не мога да я ревнувам, защото… Но ако не мога да я ревнувам от кой и да е мъж, ревнувам я от любовници и този човек…

— Добре. А каква вина имам аз?

Русио се шегуваше, като искаше да ме разсее, но аз застанах пред него, загледах го остро, със стиснати зъби и устни, като човек, очакващ удар. Хванах го под ръка и като издигнах дясната си ръка, като че щях да го ударя, запитах:

— Приятел ли си ми или не?

— Приятел съм ти.

— Тогава, ако си ми приятел и си мъж, не се подигравай. Или върви си, остави ме сам.

Русио ме гледаше озадачен. Аз вече не бях младото, което една сутрин той видя на борда на влекача и на когото лодкарите се смееха, като го видеха увиснал като котка на чувалите въглища или натоварените мрежи. Бях загубил онзи си вид: сега бях строен, с рамена, издути от мускули, с изправени гърди и равен гръб. Той ме прегърна:

— Не се сърди, момче, и ми кажи какво искаш… Трябва някой да се бие ли?

— Не зная. Само искам тази вечер да ме придружиш до къщата на йоланда и нищо повече.

Останахме прави на края на вълнолома. След малка настъпи нощта и спусна котвата си в центъра на залива. Морето се изпълни със светлини и отражения, с петна и сенки. Беше часът, когато параходите тръгват, бягайки от нощта, за да отидат да търсят зората и светлината по-надалече из морето, при височините на Кокимбо. Часът, когато потеглят в своите лодки и моторници мръсните рибари от Калета Хайме и от Мембрильо, които се връщат призори мокри до костите и с мрежи, препълнени с риба. Един влак заминаваше на юг и неговото метално сърце пухтеше усилено, като че се сбогуваше с морето. Стоях мълчаливо: гневът ми беше намалял, откакто взех решение да изясня въпроса, Русио, седнал на стената, пееше нисичко любимата са песенчица:

Тръгнах от Куба,

по посока на Мексико,

в един параход за Ню Йорк…

Тум-би-ри-тумби-тумби-тор!

Той имитираше свирене на китара. Работниците, минавайки край нас, ни поздравяваха, аз отговарях нещо, което не се разбираше, а Русио пееше:

След като една година не видях земя,

защото ми попречи войната,

съгледах пристанището, където се намираше

онази, която обожаваше моето сърце…

Тум-би-ри-тумби-тумби-тон!

— Хайде да ядеме!

— Тум-би-ри-тумби-тумби-тер!

— Ще я спреш ли най-сетне!

— Защо да я прекъсна, като ми харесва? Весело ми е и пея… Или си мислиш, че ме е страх от някоя и друга плесница? Ако аз събера всички юмручни удари, които съм нанесъл и получил през живота си, бих могъл да напълня една голяма лодка и даже биха ми останали да я закотвя…

Той продължи да се шегува по време на храненето и яде с всекидневния си апетит. Аз едва хапнах — гърлото ми беше като затворено, мускулите на лицето твърди и това ми пречеше да дъвча. Русио между шега и шега, между хапка и хапка ме поглеждаше със сините си очички.

— Да, да!… — въздъхна той. — Изглежда невероятно, но е така…

— За какво става дума?

— Нещата са такива. Мъжете не могат да живеят спокойно и винаги си търсят усложнения: едни залитат по едно, други по друго — хазарта, виното, жените, Синдиката…

— А ти по какво залиташ?

— Аз залитам по всичко и то внезапно, както бесът по кучетата, но отдалече и накратко. Защото аз не затъвам като другите, както ти — едва стигнал до първото заливче и искаш да се обвържеш чак до носа… Какъв моряк си ми ти! Ха, ха, ха! То е само за смях и…

— Мълчи и хайде!

— Да, да отиваме.

Русио беше облечен, както и аз, в работни дрехи, с много износен панталон с неопределен цвят. Потникът му, измърсен от прахта и потенето, лепнеше по тялото чу и очертаваше при движение мускулите му. Беше обут в гуменки и без чорапи. Стигнахме до къщата на Йоланда и при влизане Русио застана пред мене и ми каза:

— Слушай, Еухенио…

Аз го отстраних леко:

— Остави ме.

Русио вдигна рамена и сви юмруците си. Вътре се чуваше песен. Слязохме по стълбите, отворихме стъклената врата и влязохме в салона. Там имаше трима мъже, които танцуваха и между тях беше и морякът. Като ме видяха, жените спряха да танцуват, занемя пианото и замълча певицата. Йоланда се спусна към мене:

— Еухенио…

Изгледах я, сякаш не я познавах — аз не търсех нея. Моите очи търсеха и виждаха само моряка. Той стоеше прав в центъра на салона — строен, мускулест, може би огняр, с блеснали скули и малки, маймунски очички, святкащи под много черните му вежди. Спрях се пред него и като опрях показалеца си на гърдите му, казах:

— Има една работа, която трябва да уредим между двамата…

Гласът ми, без никакви потрепвания, отекна ясно в притихналия салон. Никой не се опита да говори или да се намеси, нито дори Йоланда, която сигурно беше слисана от изумление и от страх. Русио беше останал пред вратата и неговото тяло с кръстосани на гърдите ръце и разтворени крака заемаше почти целия отвор. Оттам не можеше да се излезе освен с цената на един сериозен юмручен удар. Но морякът, изненадан в началото, се опомни и като видя, че сбиването е неизбежно, не се опита да иска или да дава каквито и да е обяснения. Въпреки неговото нахално самодоволство, той беше решителен човек, дори храбър и разбра, че е нужно да се бием възможно по-скоро. Така той отстъпи назад малко и като ме гледаше остро, каза:

— Е, какво пък…

Получих първия удар в устата — една струйка кръв бързо потече към потника. Пристъпих доволен и разярен и морякът, засегнат от солиден удар в сърцето, падна върху една маса, пълна с бирени бутилки и големи чаши вино.

На улицата се разнесе силен женски писък. В същото време една чаша се разби в едно огледало и аз бързо се изправих, протегнах ръката си като прашка и морякът от „Лимари“, ранен в едната вежда от удар с бутилка, заслепен от кръвоизлив, седна на едно кресло с ръка на челото, сякаш се канеше да си помисли. Почаках го малко, предизвиквайки го да стане и да поднови борбата, но на човека му беше достатъчно каквото бе получил. Никой не се помръдна, нито дори Русио, който ме гледаше с отворена уста.

— Да вървим, Русио!

Но двама полицаи, които бяха привлечени от виковете на Йоланда, влизаха в това време:

— Какво става тука?

Бях арестуван, Йоланда плачеше със задавени хълцания и сдържани викове. Останалите жени също плачеха, а старицата, бедната старица, искаше да говори, но не можеше. Русио беше като ням. Раненият беше изведен на улицата заедно с мене и раната вече бе покрила с кръв гърдите на яснозелената му риза и реверите на дрехата му. Един полицай отведе ранения, а другият — мене. Русио ме придружи до вратата на участъка и там се сбогувахме с едно ръкостискане.