Ърнест Томпсън Сетън
Малкото бойно конче (9) (Приключенията на един заек)

IX

— Да, спомням си какво обещах — каза главният организатор. — Иска ми се обаче да го пусна още веднъж. Заложих за него срещу едно от новите кучета. Това никак няма да му навреди. Ще се справи. Е, Мики, не се опъвай. Ще бяга днес още веднъж. Кучетата бягат по два-три пъти на ден, защо и един заек да не може!

— Кучетата не рискуват живота си, господине!

— О, я се махай!

В ограденото място докараха нови зайци — големи и малки, мирни и размирни. Един голям мъжки с диви нрави, забелязал тазсутрешното стремително нахлуване на Бойното конче в убежището, използува случай да се нахвърли отгоре му.

В друго време Джек щеше да го пухне по главата, както постъпи веднъж с онази котка, и да уреди на часа целия въпрос, но сега дрязгата продължи по-дълго и на него самия му нанесоха доста силни удари. Следобеда го безпокояха една-две драскотини и толкова засъхнали рани, разбира се, несериозни, но достатъчни, за да намалят бързината му.

Състезанието не се отличаваше от досегашните. Бойното конче се носеше леко напред, прилепен плътно до земята, с щръкнали право нагоре уши. Вятърът духаше в тринадесетте му звезди.

Минки и Фанго, новото куче, припкаха изпълнени с желание след него и за най-голяма изненада на стартерите разстоянието между тях и него непрестанно намаляваше. Бойното конче намали скоростта си и точно пред главната трибуна старата Минки го принуди да промени посоката. Собствениците на кучета възторжено закрещяха, защото познаваха добре бегачите. Следващите 15 ядра Фанго също успя да отклони заека и сега състезателите се насочиха към старта. Там бяха Слаймън и Мики. Заекът лавираше, но хрътките го наближаваха. Изход нямаше никакъв и точно когато гибелта изглеждаше неминуема, Бойното конче скочи право към Мики и в следващия миг се сгуши в ръцете му; ирландчето започна да гони с ритници разярените кучета. Едва ли Джек смяташе Мики за свой приятел. Той само откликна на стария инстинкт да бяга от неприятеля към някой неутрален или към възможен приятел и по щастлива случайност направи сполучлив разумен скок. Публиката от трибуните зашумя радостно, когато Мики тръгна със своя любимец на ръце. Но собствениците на кучетата започнаха да протестират: „Не е честно. Състезанието трябва да продължи докрай.“

Те се обърнаха към главния организатор, който беше заложил за Джек срещу Фанго. Разгневен, той нареди да пуснат отново животните.

Едночасовата почивка беше единственото, което успя да издействува Мики за заека. После всичко започна отначало — заекът напред, а Фанго и Минки след него. Сега Джек изглеждаше по-спокоен и бягаше почти както преди, но малко след главната трибуна първо Фанго, а после и Минки го отбиха от посоката. Той скачаше обезумял назад, встрани, насам-натам и се отскубваше от своите неприятели. Така продължи няколко минути. Мики забеляза как ушите на Джек клюмнаха. Новото куче скочи. Джек се промуши почти под него и побягна, но връхлетя на другото. Сега и двете му уши полегнаха. Хрътките обаче също се измориха. Бяха изплезили езици. Устата и хълбоците им се покриха с пяна. Ушите на Бойното конче щръкнаха наново. Като че тяхната неволя му вдъхваше нови сили. Той се стрелна право към Убежището. Но бягането в права посока беше много по-лесно за хрътките. Само след стотина ярда те отново го принудиха да се отклони и отчаяната игра на зигзаг започна отново. Собствениците на кучетата се уплашиха за здравето на своите животни и пуснаха две нови, от починали хрътки. Те трябваше да доведат състезанието докрай. Трябваше, но не успяха. Първите две кучета бяха победени и останаха задъхани назад, а новите две наближаваха. Бойното конче напрегна всички сили. Той изостави първите две кучета много назад и почти приближи Убежището, когато пристигнаха вторите две кучета.

Нищо друго не можеше да го спаси сега, освен лавирането. Ушите му увиснаха, сърцето му биеше лудо по ребрата, но самообладанието му не го напусна. Джек се хвърли в необуздан зигзаг. Хрътките се препъваха една в друга. Непрестанно им се струваше, че в следващия миг ще го хванат. Една от тях успя да отхапе връхчето на дългата му черна опашка. Въпреки това Бойното конче пак се изплъзна, но не можа да се добере до Убежището. Щастието му изневеряваше. Против волята си той отново се озова близо до главната трибуна. Наблюдаваха го хиляди дами. Определеното за състезанието време изтече. И вторите кучета започнаха да се уморяват, когато Мики пристигна тичешком, крещейки и проклинайки като обезумял:

— Долни мошеници! Подли мерзавци!

Той се нахвърли яростно да бие кучетата.

Разтичаха се служители, загълчаха и измъкнаха Мики, който се дърпаше и обсипваше и кучета, и хора с най-оскърбителните ругатни, които можеше да измисли:

— Честна игра! Такава е вашата честна игра, лъжци, долни измамници, мръсни страхливци!

Измъкнаха го от полето. Последното нещо, което успя да види, бяха четирите облени в пяна кучета, които уморено преследваха един слаб, изнемощял заек, и съдията на коня, даващ знак на човека с пушката.

Вратата се хлопна зад Мики и до ушите му долетяха два изстрела, някакъв необичаен вик, примесен с кучешки вой, и той разбра, че към Малкото бойно конче са приложили вариант № 4.

Мики винаги беше обичал кучетата, но сега чувството му за чест се разбунтува. От мястото, където се намираше, той не можеше нито да влезе, нито да види какво става. Затича се към Убежището, надявайки се, че оттам ще може да наблюдава по-добре, и пристигна точно навреме, за да види… Малкото бойно конче, което тъкмо влизаше в Убежището с клюмнали уши. Изведнъж Мики разбра, че човекът с пушката не е улучил и че изстрелът е засегнал друг, защото зрителите от трибуните гледаха към двама мъже, които носеха ранена хрътка, докато ветеринарният лекар в същото време се суетеше около друга, която лежеше на земята и дишаше тежко.

Мики се огледа, взе едно малко сандъче, постави го в ъгъла на Убежището, внимателно вкара вътре умореното същество и затвори капака. Със сандъчето под мишница премина през оградата, незабелязан от никого във всеобщата бъркотия, и изчезна.

Все едно, във всеки случай изгуби вече работата си.

Мики напусна града, взе влака от най-близката гара и след няколко часа се озова в родното място на заека.

Слънцето отдавна беше залязло и над равнината беше паднала звездна нощ, когато сред фермите, маклурите и люцерната Мики отвори сандъчето и извади внимателно Малкото бойно конче.

С усмивка на уста Мики каза:

— Сигурно не за пръв път стара Ирландия с гордост пуска на свобода тринадесетте звезди.

За момент Малкото бойно конче се озърна в недоумение и направи три-четири големи, а после един разузнавателен скок, за да огледа местността. След това изпъна пъстрата си снага, наостри ушите с почетните знаци и пристъпи към толкова трудно извоюваната свобода. Нощта на неговата родна равнина го приюти в прегръдките си.

Оттогава често го виждаха в Каскадо. В този край организираха много често хайки, но той, изглежда, „изобрети“ някакъв нов метод, защото сред хилядите зайци, които хващаха в оградените места, никой не зърна нито веднъж обсипаните със звезди уши на Малкото бойно конче.