Ърнест Томпсън Сетън
Малкото бойно конче (3) (Приключенията на един заек)

III

Нючъсен беше типичен за Запада град. Всички положени за него усилия ужасно го загрозяваха. Правите и обрасли с трева улици нямаха нито една чупка, нито едно красиво за окото място. Евтини и жалки, къщите представляваха паянтови дървени постройки с насмолена хартия и нямаха даже смелостта да признаят грозотата си. Всяка къща се стараеше да изглежда нещо повече, отколкото беше в действителност. Една имаше фалшива фасада, та да изглежда на два етажа, друга беше боядисана така, че приличаше на кирпичена, а трета се представяше за мраморен храм.

Всички обаче бяха единодушни, че това са най-грозните постройки. Във всяка една можеше да се долови тайната мисъл на собственика да потърпи още една-две години в нея, докато се премести някъде другаде. Единствената украса на града, при това най-непреднамерената, бяха дългите редици дървета, засадени заради сянката и загрозени до безкрайност от варосаните стволове и подстриганите корони, но все пак смятани за обичани, развиващи се живи същества.

Единствената що-годе живописна сграда беше зърнохранилището. Не беше нито гръцки храм, нито шведска вила, а просто един солиден, груб и честен силоз. На края на всяка улица се откриваше обширен изглед към прерията с нейните ферми, вятърни мелници и дълги редици маклури. Поне тук имаше нещо интересно — сиво-зелените живи плетове, гъсти, здрави и високи, пъстрееха от златисти плодове, негодни за ядене, но пожелани по тези места от дъжда в пустините, защото красивите кръгли плодове, увиснали на дългите жилави клонки, образуваха чудесна цветна гама с бледозелените си листа, която радваше уморените от еднообразието очи.

Попаднал в такъв град, човек мисли само как час по-скоро да се измъкне от него. Така мислеше и пътникът, озовал се тук за два дни в края на зимата. Той се заинтересува от забележителностите. Препарираното тяло на една бяла къртица, поставено в стъклен шкаф в кръчмата, старият Беки Булип, скалпиран преди 40 години от индианците, и лулата, с която някога е пушил Кит Карсън, му се сториха не така привлекателни и той пое към прерията, все още покрита със сняг.

Сред многобройните кучешки следи очите му съзряха и следите на голям заек. Той попита един случаен минувач дали в градчето има зайци.

— Не, мисля, че няма. Поне аз не съм виждал зайци — последва отговор.

Един работник от мелницата отвърна по същия начин, но малко момченце с вързоп вестници каза:

— Бас давам, че има. В прерията е пълно. Много идват и в града. Знаете ли, един ей такъв огромен заек живее в бостана на Си Калб, ей, ама наистина огромен заек ви казвам, такъв един нашарен в черно и бяло, същинска шахматна дъска! — и с тези думи накара непознатия да тръгне в източна посока.

Този „наистина огромен заек“ беше ни повече, ни по-малко самото Бойно конче. В същност той не живееше в бостана на Калб, а го навестяваше само от време на време. И сега го нямаше, гушеше се в едно от своите западни леговища, понеже духаше източен вятър. Намираше се на изток от Медисън авеню и когато непознатият се насочи нататък, заекът не го изпущаше от поглед. Докато човекът вървеше все по пътя, Джек беше спокоен, но пътят свиваше на север и непознатият го изостави, като закрачи направо през полето. Тогава Джек разбра, че опасността приближава. В момента, в който човекът свърна от отъпкания път, той скочи от леговището си, извърна се и се стрелна право на изток през прерията.

Бягащият от своя неприятел заек обикновено изминава с един скок 8–9 фута. На всеки пет-шест скока той прави своето поредно наблюдение, като скача високо във въздуха, над тревите и храстите, за да се ориентира. Младият и неопитен заек скача високо на всеки четири скока и така губи изключително много време. Умният заек „се задоволява“ с един скок на всеки осем или девет, което му е напълно достатъчно за ориентиране. А Бойното конче, понесло се с всички сили напред, получаваше „необходимите му сведения“, подскачайки нагоре през 12 скока, като при всеки от тях изминаваше до 14 фута. Освен това в следата след себе си той оставяше още една отличителна особеност. Други породи диви зайци повдигат при бягане така опашка, че изобщо не докосват с нея снега. При бягане големият северен заек провисва опашка и върхът й е или изправен, или подвит според индивидуалните му особености. При някои опашката сочи право надолу и по такъв начин често между отпечатъците на лапите върху снега остава плитка чертичка. Черната като катран опашка на Бойното конче беше необикновено дълга и при всеки подскок оставяше дълга следа в снега, толкова дълга, че само този единствен белег беше почти достатъчен да подскаже от кой заек е следата.

Много зайци не биха се изплашили кой знае колко, ако видеха човек без куче, но Бойното конче помнеше как веднъж един ловец го бодна отдалеч с оръжието си; затова, когато неприятелят наближи на 75 ярда, Джек побягна. Той се понесе ниско над земята и пое на югоизток към една ограда, простряла се в източна посока. Той мина през нея като литнал ниско ястреб и миля след това се добра до друго свое леговище, където полегна да си отдъхне, след като, разбира се, огледа местността, изправил се на задни крака.

Почивката му не трая дълго. След двадесетина минути големите му уши, почти долепени до земята, доловиха монотонно повтарящия се звук от тежките стъпки на човека: „хрус, хрус, хрус“. Джек подскочи и видя как човекът с блестящата пръчка се приближава към него.

Бойното конче отново се втурна с подскоци към оградата. Нито веднъж не направи „разузнавателен скок“, докато между него и неприятеля не остана оградата от стълбове и тел; една съвсем ненужна предпазна мярка, тъй като човекът вървеше по следата и даже не забеляза заека.

Джек се носеше все напред, долепил се ниско до земята, като същевременно внимаваше и за други неприятели. Сега знаеше, че човекът върви по следите му, и старият инстинкт, породен от наследствените борби с невестулките, без съмнение му подсказа да направи двойни следи. Той побягна по права линия, докато стигна една отдалечена ограда, след което продължи да бяга още около 50 ядра от другата й страна, после се върна по старата следа и побягна в друга посока, докато не стигна до следващото си леговище. Цялата нощ беше шетал нагоре-надолу и сега много му се искаше да си почине, още повече че и слънцето блестеше ярко и се отражаваше в снега. Но едва успя да се позатопли в леговището, когато ново „хрус, хрус, хрус“ извести приближаването на неприятеля. Той отново хукна да бяга.

След половин миля Джек спря върху едно възвишение и като забеляза, че човекът продължава да върви след него, с няколко опита замаскира чудесно следите си и те заприличаха на плетеница от стъпки, която би затруднила повечето преследвачи. След това пробяга стотина ярда край едно от любимите си леговища, върна се пак при него, този път от противоположната му страна, и полегна да си почине, напълно убеден, че най-сетне е заблудил своя неприятел.

Не толкова бързо както преди, но ето отново познатото „хрус, хрус, хрус“.

Джек се пробуди, но не мръдна от мястото си. Човекът продължаваше да се движи по следите и когато наближи на около стотина крачки, Джек скочи незабелязано, разбрал добре, че случаят е необикновен и че се налага да „измисли“ нещо съвсем ново. Двамата обходиха в огромен кръг територията на Бойното конче и сега се намираха на по-малко от миля от фермата, където живееше черното куче. Именно там беше онази чудесна дървена ограда с удобно разположената дупка за кокошки. Джек помнеше това място с добро: неведнъж беше извоювал тук своята победа, тук беше измамил и хрътката.

Без съмнение ръководен именно от такива подбуди, а не от някакво специално намерение да надхитря своя неприятел, Бойното конче заскача открито през снега към оградата на голямото черно куче.

Дупката за кокошките беше затворена. Учуденото Бойно конче започна да търси друга, но безуспешно. Както се суетеше, той забеляза, че вратата е широко отворена, а вътре върху някакви дъски спеше голямото куче. Кокошките се гушеха в най-топлия ъгъл на двора. Котката предпазливо притичваше от хамбара до кухнята, когато Бойното конче спря на прага.

Черната фигура на преследвача се движеше по бялналата се прерия. Джек се вмъкна безшумно в двора. Дългокрак петел, вместо да гледа собствената си работа, зърна заека и започна да вдига врява. Излегналото се на слънце куче повдигна глава, изправи се и животът на Джек увисна на косъм. Той приклекна ниско и моментално се превърна в сива буца пръст. Постъпката му беше много разумна, но въпреки това нямаше да му помогне да спаси кожата си, ако не беше котката. Неволно, без да иска, тя го изтръгна от голяма беда. Черното куче направи три крачки към Бойното конче, макар и да не беше разбрал, че е там, и сега препречваше единствения път за бягство от двора, когато котката се появи неочаквано от ъгъла на къщата, подскочи на перваза на прозореца, бутна една саксия и тя се претърколи долу. С тази своя непохватност котката наруши неутралитета, съществуващ между нея и кучето. Тя хукна към хамбара, а бягащият неприятел, разбира се, винаги кара кучето да „взема“ войнствени „решения“. Те профучаха само на тридесетина фута от приклекналия заек. Веднага щом отминаха, Джек се обърна, и без да каже дори: „Благодаря ти, писанке!“, изхвръкна от двора и пое по отъпкания път.

Стопанката на дома спаси котката от преследвача. Кучето отново се изтягаше върху дъските, когато пристигна човекът, тръгнал по следите на Джек. Той не носеше никаква пушка, а дебела тояга, която понякога наричат „лек против кучета“ и която именно охлади намерението на кучето да се нахвърли върху този нов неприятел.

Тук свършваха следите на заека. Умишлена или не, измамата се оказа успешна и заекът се отърва от опасния преследвач.

На другия ден непознатият отново направи опит да намери Джек, но вместо него пак откри следите му. Позна ги по белега, оставен от опашката, големите скокове и няколкото разузнавателни скока, но с тях или до тях личаха и следите на по-дребен заек. Ето тук са се срещали, тук са се гонели; никъде не личаха следи от борба; тук са се хранили или са сядали заедно на слънце, тук отново са се движели един до друг, после отново са бягали, но винаги неразделни. Всичко беше ясно: настъпил беше любовният период на зайците. Следите бяха от заешка двойка — от Малкото бойно конче и от неговата женска.