Ърнест Томпсън Сетън
Малкото бойно конче (5) (Приключенията на един заек)

V

Зайците понасят леко превратностите на съдбата и не трябва да смятаме, че затворниците в сандъчетата „изпитваха“ кой знае какъв ужас, след като беше отшумяло голямото клане. Когато пристигнаха на хиподрума, близо до големия град, ги извадиха един по един много внимателно, да, наистина много внимателно. Пазачите се грижеха за своите затворници, понеже отговаряха за тях. Зайците нямаше от какво да недоволствуват, те се озоваха в голямо оградено място без неприятели и с изобилна храна.

Тренировката започна още на сутринта. Отвориха двадесетина вратички, които водеха към друго, много по-обширно поле, към самия хиподрум. Няколко заека се промъкнаха през тях, но се появиха група момчета и ги погнаха обратно, като вдигаха голям шум, и зайците отново се събраха в по-малкото поле, наречено Убежището. След неколкодневни подобни упражнения зайците „разбраха“, че когато ги подгонят, могат да намерят сигурно спасение, като се мушнат през някой от отворите, водещ към Убежището.

Тогава започна вторият урок. Подгониха цялата група зайци през една странична врата към тясна и дълга поляна около трите страни на хиподрума, която водеше до друго оградено място в противоположния край. Там беше стартът. Неговата врата към арената, тоест към хиподрума, беше отворена и зайците минаха през нея, след което тълпа момчета и кучета връхлетяха върху тях и ги подгониха из полето. Цялата заешка сюрия се втурна с подскоци напред, като някои от по-младите правеха по навик и разузнавателни скокове. Почти прилепен до земята, пред всички се носеше великолепен черно-бял заек. Със своите стройни крака и блестящи очи той беше привлякъл вниманието още когато го бяха хванали, а сега на полето водеше без усилие цялата група. Изпреварил я беше толкова, колкото тайфата зайци беше изпреварила сюрията обикновени кучета.

— Я го вижте този! Не е ли истинско малко бойно конче? — извика едно грозновато конярче ирландче и този прякор така си и остана.

Когато стигнаха до средата на полето, зайците изведнъж си спомниха за Убежището и връхлетяха като снежна виелица в него.

В това се състоеше и вторият урок — да се стремят право към Убежището, след като ги пуснат от старта. Само за една седмица всички зайци „научиха“ урока и бяха готови за тържественото първо състезание на жокейския клуб.

Малкото бойно конче беше добре известно както на конярите, така и на посетителите. Обикновено окраската му го отличаваше ясно от всички останали, а дългоухата орда, която бягаше заедно с него, го призна за свой водач. В разговорите и залаганията той заемаше място наравно с кучетата.

— Интересно дали старият Дигнам ще пусне тази година Минки?

— Пусне ли го, ловя се на бас, че Малкото бойно конче ще тури всички останали кучета в торбата.

— Басирам се три към едно, че моят стар Джен ще разкъса Бойното конче, преди още да минат край главната трибуна — промърмори един собственик на куче.

— Приемам баса — отвърна Мики, — нещо повече, обзалагам се на месечната си заплата, че нито едно от тукашните кучета няма да може да накара Бойното конче да се отклони от своя път.

Така спореха и гадаеха, но с всеки изминат ден, когато гонеха зайците през полето, се увеличаваше и броят на онези, които вярваха, че у Бойното конче са открили превъзходен бегач, който щеше да предложи на най-добрите хрътки рядка възможност — стремглаво преследване от старта, пред главната трибуна, та чак до Убежището.