Кати Линц
Загадъчно бягство (7)

Глава шеста

— Ще дойдеш ли довечера? — попита Байрън по време на обяда на следващия ден.

— Къде да дойда довечера? — Рик беше изненадан.

— Май сбърках, че ти казах… — Байрън се размърда неловко в инвалидната количка.

— Късно е, момчето ми! Карай нататък!

— Холи има рожден ден. Ще я изненадаме с парти в нейна чест.

— Холи? Рожден ден ли? — повтори Рик. — Ти сигурен ли си?

— Ама че въпрос! Сигурен съм, разбира се!

Въпросът си беше съвсем на място, защото Рик знаеше, че Холи е родена на връх Коледа. От досието, което беше изготвил сам… Естествено, не би могъл да сподели тази подробност с Байрън. Налагаше се да се измъква някак, а в това отношение беше безспорен майстор.

— Вчера разговаряхме за празници и за рождени дни, но тя не спомена, че нейният е днес — скалъпи той набързо оправданието.

— Такава си е. Не обича да вдига много шум около себе си. Но няма грешка! Всяка година празнуваме рождения й ден на двадесет и втори юли.

— Идеята ви е страхотна! — Рик побърза да подхване темата, за да не изглежда подозрителен. — Мога ли да ви помогна с нещо в подготовката на тържеството?

— Мисля, че ще можеш. След вечеря опитай да отвлечеш вниманието й, докато ние се приготвим.

— С най-голямо удоволствие! — съгласи се Рик.

— Благодаря ти! Уверявам те, че довечера ще бъде страхотно.

„Ще бъде страхотно, ако съм в леглото с Холи“, ни в клин, ни в ръкав помисли Рик и сам се изненада от неочакваното хрумване. Що за дивотии? Никога не си позволяваше да сваля дъщерите на своите клиенти!

Помолиха го само да отвлече за малко вниманието на Холи, докато подготвят тържеството, а той започна да фантазира какво ли не! Предполагаше се, че лекомислената и непостоянната е Холи, а не той. Нали заради това получи ангажимента… От него се очакваше да разсъждава и да действа трезво и обмислено като всеки нормален детектив!

 

 

— Значи са те натоварили с отговорната задача да ме залъгваш? — подхвърли насмешливо Холи, когато след вечеря Рик я изчака пред столовата.

— Не разбирам за какво говориш — смотолеви той.

— Лъжец!

„Лъжец от класа, стига да поискам“, помисли той и се намръщи. Холи изтълкува погрешно изражението му и го потупа приятелски по рамото.

— Не го вземай толкова навътре! Зная, че тази вечер се готвят да ме изненадат с тържество за рождения ми ден, което трябва да започне след двадесетина минути.

— Защо си толкова сигурна?

— Защото всяка година на двадесет и втори юли моите приятели ме „изненадват“.

Рик не бе съвсем наясно защо й беше хрумнало да празнува рождения си ден шест месеца по-рано от истинската дата. Жените обикновено се опитваха да скрият нещичко от възрастта си…

— На колко години ставаш? — попита той. Беше почти сигурен, че Холи не прави изключение от правилото.

— Ама че си нетактичен!

— Съвсем естествено е да се зададе такъв въпрос, когато някой има рожден ден.

— Според теб на колко ставам?

— На двадесет и шест — излъга Рик, макар да знаеше отлично, че вече е на двадесет и осем години.

— Горе-долу позна… — засмя се Холи. — Близо съм до двадесет и шестте.

— Да не си чувствителна на тема възраст?

— Нищо подобно! Как пък го измисли?

— Тогава защо не отговориш на въпроса ми?

— А ти на колко си години? — Холи отново отбягна въпроса.

— На тридесет и четири — с готовност съобщи той. — А ти?

— Няма да ти отговоря. Значи на тридесет и четири… Право да ти кажа, мислех, че си по-възрастен.

— Значи реши да си отмъстиш заради неудобния въпрос?

— Глупости, какви ги дрънкаш! Я кажи, като дете какъв искаше да станеш, когато пораснеш?

— Отвратителен богаташ.

— И стана ли „отвратителен богаташ“?

— Не успях. Но съм доволен от работата си.

— Нищо по-хубаво от това! Удовлетворението от работата е едно от най-важните неща в живота!

— Така е, ала не пълни хладилника — пошегува се Рик.

— Не ми изглеждаш да си останал гладен — отбеляза Холи, като го огледа предизвикателно от глава до пети.

— Зависи за какво говориш — гласът му се беше понижил до изкусителен шепот. — Например онази вечер пред твоето бунгало… Едва не умрях от глад!

— Мога да ти препоръчам сигурно лекарство срещу този „глад“ — Холи се наклони доверително към него. — Едно преплуване на езерото ще ти помогне, повярвай ми!

— Ужасно смешно! Ха-ха! Искаш да се разболея в тази ледена вода! Знам поне стотина по-добри лекарства…

— Не се съмнявам! Виждаш ли, че да подхождаш творчески към проблемите не е чак толкова трудно? Но да се върнем към тържеството по случай рождения ми ден.

— За което се предполага, че не знаеш…

— Така или иначе се събираме в моето бунгало — опита да се оправдае тя. — Затова вчера стана фалът с онази нещастна прахосмукачка. Трябваше да се почисти основно за гостите. Все пак успях да подбера и плочите.

— Твоята експедитивност е уникална. Едно въпросче, ако позволиш, обаче. Защо приятелите ти наричат тържеството „изненада“, след като не е?

— Много просто. Те не знаят, че аз зная. Правя се на изненадана, защото това им доставя удоволствие.

— В цялата история няма никаква логика — отбеляза той и си помисли дали и в други случаи в държанието й няма поза…

— Точно затова ми харесва! Да тръгваме — хвана го за ръката. — „Гостите“ ме чакат.

 

 

Както подобава, празненството започна с песента на Бийтълс „Честит рожден ден“. После музиката беше толкова разнообразна, колкото и интересите на Холи — от поп-класика до най-съвременни парчета. От време на време пускаха и някоя плоча с творби на Клод Дебюси… Рик не познаваше повечето композитори, но изисканият им подбор не можеше да не му направи впечатление.

Той огледа стаята, в която се намираха. Скромната мебелировка, както и всичко останало, носеше печата на изобретателност и остроумие, присъщи за всяко действие на Холи. Върху дивана имаше пъстра покривка, съшита от парчета с форма на звезди. Огромното като слон кресло беше отрупано с бродирани възглавнички с най-невероятни форми и размери. За миг му хрумна, че бяха дело на самата Холи, ала бързо отхвърли абсурдното предположение. Не можеше да си представи, че тя ще се заседи дълго над ръкоделие…

Над зиданата камина висеше страхотен плакат — изгрев в планината. Първите лъчи на слънцето прорязваха небето и то изглеждаше обхванато от червени пламъци. Снимката въздействаше с агресивната си прямота и страстна сила. Като самата притежателка на плаката.

От всяко ъгълче на стаята надничаха най-невероятни измишльотини — плюшени мечета в старинни кошници, оловен чайник с изсъхнали цветя, красива кукла от парцали, сложена до кафез за птици, от който се виеше бръшлян, дървен лебед, поовехтял и поочукан от капризите на времето…

Внушителна колекция от джунджурии за човек, който не се задържа дълго на едно място, каза си Рик. Колекцията продължаваше да се обогатява, докато Холи отваряше подаръците си. Тя се радваше еднакво на простите рисунки, които хлапетата бяха приготвили специално за рождения й ден, и на скъпия комплект от гердан и гривна с оригинално вплетени мотиви на индианското изкуство, който й подариха Шарън и Черити. Такава непредсказуема жена Рик срещаше за първи път. Да, задачата май се оказваше по-трудна, отколкото бе предполагал в началото. В крайна сметка обаче щеше да се справи. Не се съмняваше в това!

Холи усети погледа му, прикован в нея с познатата настойчивост и сила. Пооправи ръкавите на черния пуловер и приглади въображаемата гънка на полата си с черно-бели щамповани мотиви. Беше почти единственият тоалет в гардероба й, издържан в тази строга гама. Но с белите чорапи и ботите добиваше съвсем приличен моден вид. Защо тогава Рик я беше зяпнал, като че ли я виждаше за първи път? Дали пък не намираше, че е прекалено ексцентрична? А какво от това?

— Холи, заповядай! Това е от мен — гласът на Гидо прекъсна хаотичните й мисли.

Холи разкъса хартията и извади великолепен акварел в рамка, изобразяващ поляна с разцъфнали цветя.

— Гидо, картината е прекрасна! Благодаря ти от сърце! — тя се хвърли на врата му и го разцелува.

— Радвам се, че ти харесва, момичето ми! — смотолеви той, поруменял от удоволствие.

Имаше и други подаръци. Скай беше изтъкала собственоръчно пъстрата наметка, която подари на Холи, Байрън бе купил огромен порцеланов чайник, а Уит — няколко вида чай и бисквити. Когато и последния подарък бе отворен, Черити й помогна да съберат хартиите.

— Напоследък си станала ужасно мълчалива, Черити! — забеляза Холи. — Да не е заради бебчо? Нали сама ми каза, че според лекаря, тя е съвсем здрава. Виж я, изглежда чудесно! — погледна малкото момиченце, поверено на грижите на Гидо.

— Не, не е за бебето… — промърмори Черити.

— Ами за какво тогава?

— Заради Байрън… Не забелязваш ли, че гледа да избяга, когато се окажем заедно в една и съща стая?

— Право да ти кажа, не съм забелязала. Байрън ти харесва, нали? — Холи се вгледа в тъжните очи на Черити.

— Може и така да се каже. Да речем както ти харесваш Рик…

— Рик ли? — Холи едва не зяпна от изненада. — Момент…

— Холи, през цялата вечер не откъсваше очи от него!

— Ами че той стърчи една глава над другите, как да не го гледа човек? — измисли тя някакво оправдание.

— Е, щом казваш… — кимна Черити, ала тонът й подсказваше, че не е съвсем убедена.

— Да поговорим за теб и Байрън — направи опит да подхване старата тема Холи.

— Няма смисъл. Повече от ясно е, че не го интересувам. Всъщност — голяма работа!

— Така де, имаш право — сега пък Холи като че ли не бе достатъчно убедена в твърдението на приятелката си.

В този момент Уит внесе в стаята огромна шоколадова торта. Беше я приготвил сам. Загасиха светлината и запалиха свещички. Всички, с изключение на Рик, запяха „Честит рожден ден“. Той стоеше отстрани и наблюдаваше веселото оживление, докато Холи духаше свещичките. По-рано обикновено предпочиташе да изпълнява ролята на аутсайдер, даже я търсеше съзнателно. За първи път това чувство му беше неприятно. Представи си, че е един от близките приятели на Холи и получава част от топлотата и обичта, с които ги даряваше…

„Хайде, старче, какво си се размекнал като жена? Взел си май да одъртяваш“, помисли вкиснат Рик. Трябваше да измисли нещо за повишаване на тонуса…

— Какво ще кажете след тържеството да спретнем покерче? — предложи той на Байрън малко по-късно.

— Знаеш ли, все още ме гложди подозрението, че имаш някаква система — подхвърли Гидо, който минаваше наблизо.

— Е, стига де! Защо тогава нямаш нищо против да играеш с мен? Нали участвам на борсата! — сгълча го Байрън.

— Твоето е друго. Ти си падаш по хазарта…

— Ами! На борсата никога не действам слепешката. Доказват го и резултатите от вложените средства. Имам си система.

— Наистина ли играеш на борсата? — попита изненадан Рик.

— Разбира се! Как иначе можех да си позволя красивите парцали, по които, уви, си падам, специалната кола…

— Караш ли кола? Хм, много интересно…

— Естествено! Заради инвалидната количка ли се учудваш? Предполагам си чувал, че има и ръчно управление — подхвърли с насмешка Байрън. Рик се почувства като пълен идиот. — Много хора забелязват единствено недъга ми, а не какво представлявам самият аз и на какво съм способен — продължи той. — Сега наистина не мога да върша някои неща или се справям по различен начин, в сравнение с времето преди шест години, когато претърпях автомобилна злополука. За сметка на това обаче развих способности, които дори не подозирах, че притежавам. Например, оказа се, че съм истински талант в баскетбола. Трябва непременно да те заведа в центъра по физиотерапия — да видиш какво се казва баскетбол!

— Непременно ще се възползвам от поканата ти — рече Рик.

— Ако имаш нужда от съвети за борсата, не се притеснявай — аз съм насреща! — похвали се Байрън. — Готов съм безплатно да те посъветвам и в по-възвишени сфери… — добави и намигна многозначително към Холи.

— Ти и Холи… Вие били ли сте… — замънка объркан Рик.

— Бяхме и сме близки приятели — натърти Байрън. — Винаги съм я чувствал като сестра — даже преди да стане злополуката.

— Знаеш ли защо не се понасят с баща си? — попита Рик.

— Познавам баща й. Всъщност работих известно време в компанията на Редмънд. Едва ли би могъл да кандидатства за приза „Баща на годината“! Смятам, че ме разбираш…

— Смея да твърдя, че болшинството от бащите не са кой знае колко по-различни — вметна Рик.

— Сигурно е така, но Хауърд Редмънд е уникален случай. Старецът буквално е обзет от мания да контролира всичко. Само че с Холи се провали. Струва ми се, че вече си успял да забележиш колко свободолюбива е тя.

— Меко казано.

— Конфликтът помежду им е голям. Мисля, че за нея е по-добре да е далеч от него.

— Хей, вие, какво толкова си шушукате? — весело попита Холи, която се присъедини към тях.

— Байрън ми даваше някои напътствия — отвърна Рик.

— За борсата ли? Той има шесто чувство за тези работи! — с нескрито възхищение заяви тя. — Поверила съм му всичките си капитали.

Стига да е само това, мина през ума на Рик. Пак тези идиотски ревниви мисли! По дяволите, крайно време беше да измисли как да върне Холи на баща й! Може би щеше да се наложи да я излъже, че старецът бере душа? Реши да не отлага повече, а да действа. След празненството предложи услугите си да помогне в почистването, което бе посрещнато от Гидо с явно неодобрение. Той подреждаше разместените мебели и хвърляше сърдити погледи към Рик.

— Гидо има вид на участник в телевизионното шоу по борба — не се стърпя да каже Рик, докато подреждаха с Холи изцапаните чаши върху голям поднос.

— Никога не съди за хората по външния им вид! И ти не приличаш много на счетоводител — напомни му Холи. — За твое сведение, освен талантлив художник, Гидо е и добър предприемач.

— Не може да бъде! И в коя област проявява предприемаческия си талант? — подхвърли насмешливо той.

— Гидо изобрети нов тип капан за мишки и цели десет години воюва, докато го наложи на пазара. Утре ще сподели на семинара своя опит.

— Шегуваш се, нали? — изгледа я недоверчиво Рик.

— Ни най-малко. Участниците в предишни семинари намират опита му за изключително полезен. Сам ще се убедиш в това!

— Да се надяваме… — неуверено измънка той.

Преди обаче да се убеждава в предприемаческия талант на Гидо, беше длъжен да направи нещо по своята задача…

— Холи, не успях да ти направя подарък за рождения ти ден — подхвана той.

— О, няма нищо! Та ти не знаеше, че имам празник.

— Разреши ми да ти подаря нещо съвсем дребно — докосна устните й със своите и прошепна: — Честит рожден ден, Холи!

Целувката му беше кратка, нежна, толкова различна от онази вечер, ала отново събуди у Холи непреодолим копнеж да я целува още и още… Смутена и объркана, тя побърза да излезе на верандата. Обгърна с ръка колоната и вдъхна с пълни гърди опияняващия аромат на бор, изпълващ въздуха. Нищо не можеше да се сравни с мириса на жива борова гора, помисли тя с усмивка. Даже уханието на сухи розови листенца бледнееше пред него. Както целувките на други мъже бледнееха пред устните на Рик…

Тръсна решително глава, за да отпъди коварните сравнения, и съвсем съзнателно насочи мислите си към дейността на „Духовен кръгозор“. Преди две години организира в лагера първите едноседмични семинари за управленчески кадри. За успешния старт й помогна приятелят й, който беше собственик на компанията за компютри. Той препоръчваше горещо семинарите на своите клиенти. Сега вече това не беше нужно. Ласкавите отзиви на участниците бяха най-добрата реклама. Местата бяха попълнени за седмици напред. Част от таксите за участие в семинарите се влагаха в безплатните програми за деца. Тя обичаше работата си. Постигнатото я изпълваше с гордост. Чувстваше, че най-сетне е намерила призванието си.

С Рик нещата не бяха толкова прости. Холи ненавиждаше да се самозалъгва. Имаше някаква надежда да го убеди, че е погрешно да възприема света с цинизъм, ала битката за спасението на Рик, така да се каже, още не бе спечелена. Всъщност от какво трябваше да го спасява? От самотата? Струваше й се, че той е огорчен самотник, невярващ в човешката доброта.

Преди малко, във вихъра на празненството, бе съзряла в очите му самота, скрита зад насмешливата усмивка…

В детството си Холи бе познала самотата, липсата на истински приятели, макар около нея винаги да беше пълно с хора. Рик също беше самотник. В началото й се струваше, че двамата са толкова различни, сякаш ги деляха светлинни години, а ето, оказа се, че не е така… Холи откри и други прилики, скрити зад привидната противоположност на техните характери. Започваше да става интересно! При положение, че все още беше в състояние да разсъждава трезво…

 

 

Рик се чувстваше напрегнат. Отново бе прекарал неспокойна нощ. Не успя да купи проклетите батерии, да не говорим, че мисълта за огромен сочен хамбургер буквално се превръщаше в идея фикс. Ако не искаше да превърти съвсем, трябваше да се измъкне от лагера. Това „художествено-занаятчийско“ обкръжение определено го изваждаше от равновесие. Онази вечер покерчето му подейства ободряващо, ала сега май се нуждаеше от нещо съвсем мъжко. Трябваше да позвъни за подкрепления.

В канцеларията все още се мотаеха служители и Рик се запъти неохотно към обществения телефон. Кабина нямаше. Апаратът беше закрепен на стълб — сякаш живееха в годините на президента Айзенхауер.

— Ало! Обажда се Рик — съобщи той, когато помощникът му Вин вдигна слушалката.

— Откъде, по дяволите, се обаждаш? — извика Вин. — Май чувам чуруликане на птички.

— Млъквай и слушай! — изръмжа сърдито Рик, ала забеляза, че Скай, която минаваше наблизо, го изгледа с неодобрение. — Аз съм, скъпа! — добави той с меден глас.

— Скъпа ли?! — повтори Вин, явно шокиран. — О, сетих се! Ще говорим със закодирани изречения, нали? Ей, това е страхотно! Цяла година не сме го правили. Слушам, шефе! Кажи сега какво искаш да направя?

— Да млъкнеш и да слушаш.

— По дяволите, шефе, трябваше да си запиша кодовете! Момент… Това пак ли беше закодирано изречение?

— Напротив!

Господи, това момче можеше да му скъси живота! Не беше лесно да попаднеш днес на свестен помощник. В молбата си за мястото в кантората Вин беше споменал, че най-съкровената му цел в трудовото поприще била да открие своя банка или да обере такава. Понякога Рик с основание се питаше дали момчето не беше прекалило с тренировките по кикбокс.

— Трябва да се срещнем — продължи той.

— Слушам, шефе! Само кажи къде и кога!

— На бензиностанцията. След три часа…

— Коя бензиностанция? — прекъсна го Вин.

— Млъкни една секунда, за да ти кажа! В това затънтено градче няма две бензиностанции — Рик обясни на Вин как да стигне до Такома.

— Ще го намеря, шефе. Чао, излитам моментално!

След това Рик набра номера на своята кантора. Искаше да провери съобщенията, записани от телефонния секретар. Нещо изпука в слушалката, после се разнесе нетърпеливият глас на Хауърд Редмънд:

— Къде, по дяволите, се губиш? Защо не се обаждаш? Какво толкова се пипкаш? Дънбар, действай, не се мотай!

Къде се е разбързал този дядка? Нали му каза десет дни, изруга наум Рик и тресна телефона.

— Какво ти става? Нещо не е наред ли? — попита Холи, която тъкмо излизаше от канцеларията.

— Всичко е наред — изсумтя сърдито той и се отдалечи.

— Чудя се, кой ли му е отмъкнал бонбончето… — измърмори под нос Холи и настигна Скай.

— За кого говориш? — попита приятелката й.

— За Рик.

— Май се скара с приятелката си по телефона — предположи Скай.

— И защо реши, че е разговарял с приятелката си?

— Защото каза „скъпа“. Кой знае, може да е била и майка му…

— Майка му е починала отдавна — поясни Холи.

— Пише му се лошо, ако се опитва да те лъже! Гидо няма да му го прости — предрече Скай с мрачен вид.

— Май правиш от мухата слон, Скай! Рик и аз… Това обаждане не ме засяга. Той е като всички останали участници в семинара.

— Който флиртува с преподавателките през свободното си време просто така, колкото да не губи тренинг…

— Ти пък! Изкара, че е жиголо — възрази Холи.

— Защо си толкова сигурна, че не е?

— Усещам го инстинктивно.

— Трябва да призная, че инстинктът рядко те е подвеждал — съгласи се Скай. — Все пак в Рик има нещо…

— Съгласна съм — прекъсна я Холи. — Той е по-различен от това, за което упорито се представя. Като че ли крие нещо, но според мен, то не е свързано с жена. Не, не го казвам заради себе си. Струва ми се, че Рик не е повърхностен. Понякога съзирам в дълбините на очите му чувства, които сякаш държи да не показва. Зад позата на първокласния сваляч чувствам… И аз се затруднявам как точно да го нарека… Може би сърце от злато…

— И колко надълбоко е скрито това „златно сърчице“? На сантиметри или на километри? — попита злъчно Скай.

— Признавам, трябва да се поразровиш по-дълбоко, за да го откриеш. Но както знаеш, обичам предизвикателствата!

— О, да, това ми е известно! Както и бедите, които неведнъж си си навличала със своя инат! Например, когато си решила да се качиш с ролкови кънки на някакво дърво. Ако не се лъжа, опитът завършил в болницата с гипсирани ръка и крак.

— Тогава бях само на десет години! — запротестира Холи.

— Добре де! Ами случаят, когато се заинати и пропътува разстоянието от Чикаго до Флорида и обратно за два дни?

— Да, но се справих, нали!

— Почти. Бричката, която караше, се подпали малко преди финала.

— А защо не казваш нищо за кооперативната консервна фабрика? Нали тогава всички предричаха провал? Или за оранжерията в Орегон? Или за индианския резерват в Аризона, на който успях да възстановя правото на собственост върху земята? А „Духовен кръгозор“? Много хора, които въобще не схващаха идеята за този център, ми препоръчваха да се заема с нещо по-практично, например да организирам лагер за туристи.

— Стига! Убеди ме. Само че бъди внимателна — предупреди я Скай.

— Виж ти, кой тръгнал да съветва! Нали все мърмориш на синовете си, че са прекалено предпазливи — закачи я Холи.

— Е, това е съвсем различно! Не мога да повярвам още, че предпочетоха да се установят в Сиатъл. Явно допуснах грешка като майка — въздъхна Скай.

— Ти си чудесна майка, Скай! Просто децата сами избраха пътя в живота си, защото ти си ги възпитала така. Щастливи са с работата си, нали, а това е едно от най-важните неща в живота!

— Зная, че е така — кимна примирено Скай. — Понякога обаче се чувствам ужасно откъсната от тях! Сякаш препускат напред с бясна скорост, а ние безнадеждно изоставаме…

— Не, Скай, това не може да се случи! — Холи прегърна нежно приятелката си. — Те винаги ще уважават своите родители, семейството, защото са възпитани така!

 

 

Рик беше паркирал колата пред бензиностанцията и барабанеше нервно по волана, докато чакаше Вин. Когато идваше насам, мярна в покрайнините някакъв загубен бар — май единственият в това затънтено градче, и вече бе решил да отидат там.

— Ш-шт, тихо, шефе! Тук съм.

— Господи! Какъв е този маскарад?

— За конспирация — да не ме познае никой…

— Сваляй моментално тази идиотска маска, преди да са решили, че готвим обир на бензиностанцията!

— Виж, за това не помислих…

— Нали затова аз съм шефът, а не ти! Хайде, вмъквай се в колата. Ще пием по едно в бара.

— Ти ли черпиш? — оживи се Вин. — Така де, нали съм на работа и…

— Аз черпя! — успокои го Рик.

Интериорът на невзрачната сграда напълно оправда очакванията на Рик, че това място е за истински мъже. Над бара и по стените висяха около дузина ловни трофеи — глави, рога, опашки и други части на нещастните животни. Украсата се допълваше от ловджийски пушки, револвери и ножове, гордо изложени на показ.

Барът не предлагаше изискани питиета. Всъщност изобщо нямаше храна, с изключение на някакви солени ядки, вероятно, за да засилят жаждата на клиентите. Вносна бира липсваше.

— Дай две бири от тези, които са ти под ръка! — поръча Рик на бармана — закръглен мъж, в сравнение с който Гидо изглеждаше направо кльощав. Това си беше мъжко царство и тук нямаше място за разни келнерки с миниполички.

— Да седнем на някоя маса — предложи Рик и връчи халбата с наливна бира на помощника си.

— Шефе, преди да тръгна, се отбих в кантората. Взех част от пощата — съобщи младежът, когато се разположиха край масичката. — Погрижих се и за това… — Вин му подаде няколко писма и голям кафеникав плик.

Рик надникна в плика и не повярва на очите си.

— Мама казва, че един мъж не трябва никъде да ходи без това! — обясни Вин. — Наложи ти се да заминеш набързо и предположих, че не си имал време да се оборудваш. А в това загубено място не вярвам да са чували за презервативи!

— Дошъл съм да работя, а не да въртя любов! — изръмжа Рик.

— Знам, шефе. Имах предвид…

Рик въздъхна и безнадеждно огледа тавана. После на един дъх изпи почти половината от съдържанието на халбата.

— Ценя всичко, което си напраил за мен! — заяви с патос Вин.

— Всичко, което си направил за мен — поправи го Рик.

— Какво съм направил за теб? — опули се младежът. — Ако е за презервативите…

— Казва се „направил“, а не „напраил“! Няма значение, забрави го! — махна нетърпеливо с ръка.

— Не мога, шефе! Как да забравя, че ти единствен се реши да ме вземеш на работа? Имаш златно сърце!

— Не ще и дума! Самото олицетворение на великодушието съм!

— Нали искаше да поговорим — подхвана Вин.

— Ами! Искам да изпия още една бира! Хей, няма ли в този бар кой да ни обслужи? — подвикна нетърпеливо Рик.

— По-спокойно, мой човек! — избоботи невъзмутимо барманът.

— Я, по-спокойно! — обади се и някакъв здравеняк от съседната маса.

— Вие двамата май не сте тукашни, а? — подхвърли приятелчето на здравеняка. После се надигна тежко, приближи до масата на Рик и се надвеси като канара.

— Не сме — изсумтя Рик. — Това да те засяга?

— Ами да речем, че ме засяга!

— Слушай, съветвам те да се разкараш, ако държиш на външния си вид! — войнствено предупреди Рик.

— Я не се прави на страшен! Не му прилича на художник много да се ежи…

— И кой ти каза, че съм художник?

— Нали си от лагера… — мъжагата се обърна към сътрапезниците си. — Момчета, знаете ли с кво се занимават там? Молят се на дявола! Пушат марихуана! Боцкат се с опиати! Правят оргии! Отвратително! Да бяхте видели само онази руса фльорца! Как си въртеше задника из града, за да подкокороса мъжете да се присъединят към тяхната комуна…

— Затваряй си плювалника! — извика Рик, почервенял от ярост, и сграбчи исполина за ризата.

— Ти ли ще ми заповядаш? — изсумтя здравенякът.

— Точно така, аз!

Не беше ясно кой от двамата започна, но със сигурност юмрукът на Рик улучи целта пръв. Приятелчетата на здравеняка наскачаха от масата и боят започна.

— Вин, не се притеснявай! Можеш да се включиш, когато пожелаеш — подхвърли Рик, като отблъскваше настървено ударите, които се сипеха от двете му страни.

— Сигурен ли си, шефе? После да няма трупове? — ухили се Вин и нанесе един добре премерен ритник в търбуха на гиганта.

След десет минути битката приключи. Като се олюляваше леко, Рик приближи до Вин, прегърна го през рамо и каза:

— Страхотно се позабавлявахме, какво ще кажеш?

— И още как! Само че ако обичаш, шефе, стига си ме цапал с тази кръв! Като я гледам, направо ми прилошава…