Кати Линц
Загадъчно бягство (6)

Глава пета

Когато лагерът потъна в сън, отвратителният вятър пак засвистя в дърветата. Рик изпитваше необяснима нервност и излезе да се поразходи. С надеждата да срещне Холи той се прокрадваше в мрака като дебнещ звяр. Уви, от нея нямаше дори следа! А как му се искаше да я целуне! Макар че като всяко чувство и това желание можеше да бъде подчинено на желязната му воля, с която толкова се гордееше.

Беше само десет вечерта, а в лагера цареше непрогледен мрак. Внезапно мъжки смях наруши тишината. Обзет от любопитство, Рик наостри слух. Смехът идваше от дървената къщичка, която се намираше на десетина метра от него. Вратата беше отворена широко и той видя насядалите около масата мъже — Уит, Гидо и младежът с инвалидната количка… Пардон — Байрън, поправи се той. Едва сега забеляза, че черната коса на младежа е доста дълга и той я е вързал на тила си.

— Хей, Рик, ела при нас! — разнесе се гласът на Байрън.

Това момче вижда като котка в тъмното, рече си учуден Рик и се отправи към бунгалото. Когато влезе обаче, остана истински изненадан от купчината банкноти пред Байрън.

— Какви са правилата, момчета? — подхвърли Рик.

— А ти как играеш? — попита Гидо.

— Аз ли? — Рик се настани удобно на свободния стол и с обиграни движения размеси тестето. — Каре седмици бие кент флош роял. Отваря чифт валета. Приемате ли?

— Забрави да попиташ за залозите — подсети го Байрън.

— Пет долара на игра — обяви Гидо.

— Спечеленото изпращаме в благотворителни организации — уточни Байрън.

— Няма проблеми, момчета, както кажете — и аз се нуждая от благотворителност, мислено отбеляза той и продължи на глас: — Хайде, започваме ли, или сме се събрали само да дърдорим?

— Не знам дали е много умно да играем със счетоводител — измърмори Гидо. — Предполагам, че използваш някаква математическа система, или Бог знае какво…

— Не използвам никаква система! — увери ги Рик. И не излъга. В покера се доверяваше единствено на интуицията си.

— Като че ли щеше да признаеш! — сопна му се Гидо и после най-неочаквано подхвърли: — Та не разбрах къде работиш.

— В „Молтек“. По дяволите, какъв ви е проблемът? Реших, че можем да убием времето с някоя и друга игра на покер. Нищо друго не ме интересува!

— Аз пък останах с впечатлението, че те интересува и друго — продължи да настоява Гидо. — Имах предвид една жена…

— Хей, какво си се нахвърлил върху мен? Не ме оставяш да си поема дъх! — запротестира Рик с добродушна усмивка. — Започвам да мисля, че само търсиш повод да се откажеш от играта. Не бой се, няма нищо страшно и не боли.

— Щом се натискаш, с най-голямо удоволствие ще сложа в джоба си част от парите ти! — засмя се Байрън.

— И аз! — изръмжа сърдито Гидо. — Раздавай!

 

 

— Слушай какво ти казвам, Скай, Рик изобщо не прилича на счетоводител! — отбеляза Холи.

— И откога си започнала да съдиш за хората по външността им? — попита уж строго Скай.

— Е, ако говорим за външността му, не отричам, че е привлекателен.

— Така е… Стига да си падаш по нахаканите…

— Отлично знаеш, че не е така. Харесвам високите мъже с тъмна коса, особено ако са и сладкодумни — а Рик получаваше „шестица“ по всяка една от трите точки, помисли Холи и отпи голяма глътка чай. — Дявол да го вземе! — изруга сърдито, защото едва не си изгори устата.

— Лошо ли се опари? — Скай я изгледа със съчувствие.

— Нищо, ще ми мине! — измърмори тя и налапа голямо парче от шоколадовия пай, който беше купила в градчето.

— Казваше, че Рик не бил твоят тип…

— Обаче в него има нещо, което направо ще ме подлуди!

— Да не е одеколонът му? — закачи я Скай.

— Той изобщо не употребява одеколон.

— Интересно кога успя да забележиш.

Холи отмина закачката и продължи със сериозен вид:

— Има нещо, което той крие зад обаятелната си външност. Макар че, ако трябва да съм честна, и тя не е за подценяване! — призна чистосърдечно тя.

— Холи, познаваме се цяла вечност. Свидетелка съм колко хубави мъже са се опипвали да те свалят, а ти изобщо не ги поглеждаш!

— Права си, така е. Някак не се получава…

— Защо? Какво те плаши?

— Боя се да не се привържа. После изживявам разочарованието много тежко…

— Най-тежко обаче ще го изживее Гидо. Готов е да размаже физиономията на всеки, който се осмели да те обиди — пошегува се Скай.

— Смяташ ли, че Гидо вече е заплашил Рик? Обеща да бъде по-въздържан…

— Той обеща и за сладоледа — отбеляза Скай.

— Какво съм обещавал за сладоледа? — попита Гидо, който тъкмо влизаше в бунгалото на Холи, следван от останалите.

— Обеща да ядеш по-малко сладолед — отвърна Холи.

— Въглехидратите са вредни за здравето! — намеси се Скай с настойнически тон.

— Хич не ме интересува! — сопна се той. — Между другото, да ви попитам, откога шоколадовият пай спада към нискокалоричните храни?

— Нарязахме го на парчета и калориите се изпариха — пошегува се Холи.

— Колко си вътре тази вечер? — обърна се към съпруга си Скай.

— Само двадесетачка. Решихме спечелилият да преведе парите на фондацията „Живот за човечеството“.

— Рик, а ти с колко влезе? — подкачи го Холи.

— Защо си толкова сигурна, че съм загубил?

— Ами защото Байрън е страхотен на покер!

— За твое сведение, завърших на нула.

— Не може да бъде! — веждата й се изви въпросително. — Между другото, как разбра за покера?

— Байрън ме покани да се включа в играта.

— Не знаех, че ограбваш на покер участниците в нашите семинари, а, Байрън? — престори се на сърдита тя.

— Е, и ти сега! — запротестира Байрън. — Човекът изглеждаше толкова нещастен и самотен в тъмнината, че го съжалих и го поканих да се присъедини към нас.

— Точно така беше — подкрепи го Рик. — Изобщо идеята да извъртим един чисто мъжки покер беше страхотна! В Сиатъл всяка сряда се събираме на покер с приятели. Без жени, естествено. Само пречат на играта.

— Съобщиха ли ти защо не ме допускат да играя с тях? — попита Холи.

— Сигурно, защото ги побъркваш с въпросите си. Или пък си затруднена да схванеш смисъла на играта — подхвърли Рик и се ухили насмешливо.

— Байрън, ти ли предпочиташ да му кажеш, или да го направя аз? — попита тя със самодоволен вид.

— Оставя ни по бели гащи… — призна Байрън неохотно.

— Защо не опита и с мен? — измърмори Рик.

— Защото нямам желание! — сопна се тя.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно!

— Ще видим!

— Гледай колкото си искаш! — Холи се изправи. — Отивам да направя още чай.

— И аз ще дойда с теб! — скочи Рик и я последва в кухнята.

— Не беше нужно — рече Холи, докато наливаше вода в чайника.

— Не съм убеден, че не се нуждаеш от помощ…

— Остави това. Достатъчно е по-дебеличко парче от любимия ми шоколадов пай, за да излекува лошото ми настроение на часа.

— Има и по-приятни начини…

Холи се обърна и го погледна право в очите.

— Знаеш ли, май си прав… — гласът й бе тих и звучеше изкусително.

— Така ли? — не вярваше на ушите си.

— Ами да! Забравих за шоколадовата торта! — подметна безгрижно тя.

Пак успя да го изпързаля! Рик с изненада установи, че това дори не го подразни. Искрящите й от задоволство очи го накараха да се замисли. Наистина ли такова дребно нещо я правеше щастлива? Заинтригуван, той започна да следи с интерес шетнята й из кухнята. Самата му професия изискваше да бъде наблюдателен. Беше установил, че някои хора обичат да демонстрират интелектуално превъзходство даже когато варят кафе. Значи запарването на чая бе като ритуал и предлагаше навярно далеч по-големи възможности…

Холи обаче явно нямаше желание да демонстрира нищо и на никого. С небрежен жест тя бръкна в кутията и пусна щипка билки в чайника. За първи път Рик виждаше порцеланов чайник с форма на хипопотам — розов, с гъсти черни мигли и бяла панделка на ухото. Безспорно Холи бе жена със собствен стил във всяко отношение. Дали и в леглото проявяваше такава изобретателност, свобода и желание да експериментира?

— Силен ли да бъде? — прекъсна мислите му тя.

Рик премигна.

— Моля? — смотолеви объркан той.

— Питах те за чая. Силен ли го искаш?

— С няколко капки уиски.

— Нямам уиски, но даже и да имах, за нищо на света не бих развалила божествения специалитет на Скай! — възкликна възмутено Холи. — Знаеш ли кое е най-хубавото на чая? Че никога не ти омръзва. Днес са познати около три хиляди разновидности… Изкуството да правиш чай датира от векове!

Той си представи, че съществуват три хиляди разновидности на друго прастаро изкуство — секса. И че ги изпробва с нея…

Холи усети изгарящия му поглед, прикован в нея. Съвсем не бяха нужни телепатични способности да се досети каква посока вземат мислите му. По тялото й се разля топлина. Изпита някаква несигурност и трепетна възбуда… И най-лошото от всичко беше, че всичко това й доставяше удоволствие! Като че ли се спускаше със сал по планински бързей и едновременно летеше с безмоторен самолет. Познаваше добре и двете преживявания…

Тя стоеше неподвижна, сякаш впримчена в настойчивия, пламтящ с необуздана страст, поглед на Рик. Мълчаливите послания на тъмносините му очи я хипнотизираха и я увличаха все по-близо и по-близо. Острото изсвирване на завиращия чайник подейства като шок на опънатите й до крайност нерви. Тя подскочи стресната и хукна към печката.

Рик не бе проронил и дума. Докато изливаше горещата вода в порцелановия чайник, Холи усещаше почти физически впития в гърба й поглед. Трябваше да измисли нещо, защото мълчанието започваше да става непоносимо.

— Страхотен чайник, нали? — подхвана тя спасителната тема. — Изрових го на битпазара в Колорадо. Чайниците са интересно нещо… Появяват се в началото на петнадесети век, по време на династията Минг. Някои хора даже ги колекционират… — бърбореше тя, само и само да отклони вниманието му. Рик обаче мълчеше, без да откъсва очи от нея. — Бас държа, че ти е хрумвал въпросът как хората са започнали да пият чай — продължи нервно Холи. — Според легендата това станало по времето на китайския император Шен Ненг. В съда, където кипвали вода, случайно паднал клон от чаен храст. Императорът бил във възторг от аромата и вкуса на напитката. И ето — щракна с пръсти, — че се родил чаят!

— Ти си истинска подвижна енциклопедия! — забеляза шеговито Рик.

„А ти си истинско подвижно минирано поле“, каза си Холи.

— Вземи! — побутна към него подноса с чайника и чашите. — Да има някаква полза от висенето ти в кухнята.

— Май ти харесва да командваш, а? — подметна той.

— Само когато се налага! — знаеше със сигурност, че трябва да бъде предпазлива с него. Би следвало да му даде урок. Проблемът беше, че Рик, също като шоколада, беше изкушение, на което трудно можеше да устои…

 

 

В семинарите за управленчески кадри Холи водеше единствено упражненията по творчески подход към бизнеса. За първи път Рик присъстваше на нейно занимание. Забеляза, че той седи точно както бе предположила — с ръце, кръстосани на гърдите, и небрежно протегнати крака. Опита се да си го представи зад бюро, ала не успя.

Беше решила да проведе часа навън, на дървените масички край езерото. Лекият ветрец надипляше широката, дълга по прасеца пола на светлосинята й рокля с малки розови лалета — една от най-удачните находки на нюйоркския битпазар.

— Рутината ви дава сигурност, но спъва творческата мисъл — каза Холи, като се разхождаше между масите. — Приспива вашата инициативност и наблюдателност.

Рик поглеждаше към нея със завист и възхищение. Как можеше да изглежда толкова бодра в девет сутринта? Проклетите дървета отново не го оставиха да се наспи. Следобед непременно трябваше да отскочи до градчето за батерии. И пътьом да хапне някой хамбургер. Така де, трябваха му сили!

— Поканих ви да проведем на открито едно много лесно упражнение — продължи Холи. — Искам да възприемете със сетивата си заобикалящия свят — картини, звуци, аромати… Отпуснете се, оставете ги да проникнат в съзнанието и тялото ви!

Рик затвори очи и тихичко изпъшка. Представи си как телата им се сливат, изпепелени от страстта, а той прониква в нея…

— Рик, добре ли си? — попита Холи.

— Всичко е наред! — изръмжа той, без да отваря очи.

— Идеята ти да възприемаш звуците и миризмите със затворени очи е чудесна — насърчи го въодушевено тя.

Проблемът беше, че сетивата му отказваха да възприемат нещо друго, освен тръпчивия лимонов мирис, на който Холи днес ухаеше, и забързаните удари на собственото му сърце, когато младата жена седна на пейката до него. Единственият звук, достигащ до слуха му, бе гласът й. Невероятно изразителен, както и очите й, той бе пропит с жизнерадост, възбуда и страст. Примамващият глас на морските сирени, заради които мъжете забравят всичко, бе нищо в сравнение с нейния… Макар че митологията не беше стихията на Рик, той знаеше добре как свършваха подобни приключения — с гибел…

— Рик, ужасно си напрегнат — чу той гласа на Холи. — Отпусни се. Опитай с няколко дихателни упражнения — сложи ръка на рамото му и продължи: — Вдишвай дълбоко…

— Отлично знам какво ми трябва! — изръмжа той в ухото й. — И ако не искаш да те целуна тук, пред всички, махни си ръката!

Очакваше, че Холи ще се подчини, ала тя го потупа като хлапе по бузата и подхвърли закачливо:

— Съсредоточи се върху упражненията, Рик!

— Не предизвиквай съдбата, госпожице! — предупреди я той.

Холи му се усмихна безгрижно и тръгна между масите. По дяволите проклетите й упражнения! Какво му ставаше? Сигурно беше откачил! Да ревнува Холи, защото бе обърнала внимание на оплешивяващия инженер? Не, така не можеше да продължава! Една студена бира щеше да му се отрази добре…

„Вероятно твърде дълго съм бил без жена“, започна да разсъждава Рик. Бе се разделил с Лиз преди година. Връзката устройваше и двамата, докато Лиз получи повишение, и бе преместена в Сингапур. Обади се по факса, че е хлътнала по някакъв банкер и скоро след това му съобщи за сватбата си. Рик не съжаляваше за Лиз. Ала човек си има определени физиологични нужди, които за беля сякаш се превръщаха в бяс, когато Холи се завъртеше край него.

— Не мога да не подчертая значението на творческото отношение към работа за утвърждаване на чувството за самоуважение — говореше разпалено тя. — Както става при децата, постоянната критичност или безразличие към вашите постижения биха могли да имат пагубни последици. Затова сме се събрали тук. Ще опитаме да си възвърнем част от онази спонтанна съзидателност, каквато всеки е проявявал в детството. Ще се помъчим да освободим вътрешния заряд, откриващ нови възможности. Когато едно дете по ред причини загуби спонтанния стремеж към творчество, то става несигурно в себе си.

— Ти никак нямаш вид на неуверена — вметна Рик.

— Ти също — отвърна Холи. — Но доста често външното поведение заблуждава.

— И как би следвало да ни помогне всичко това в работата?

— Като открием нови начини за решаване на проблемите, нов подход към останалите членове на колектива, който ще ни помогне да си вършим работата по-бързо и по-резултатно.

— И ти смяташ, че ще го постигнем, като слушаме цвърченето на птиците? — попита заядливо Рик.

— Умението да слушаш, е едно от най-важните качества на съвременния мениджър, Рик. Ще се наложи да поработиш доста, за да го развиеш — хвърли му многозначителен поглед и се обърна към останалите участници в групата. — Благодаря ви за вниманието. След четвърт час ще започне семинарът на Байрън.

— Своето детство ли имаше предвид преди малко? — попита Рик, когато останалите се отдалечиха към лагера.

— Такова нещо може да се случи с всяко дете…

— Едва ли най-лошото, което може да се случи на едно дете, е да го наругаят за тъпите рисунки…

— Сигурно го казваш от личен опит.

— Личният ми опит няма нищо общо!

— Не съм съвсем сигурна.

— Май се опитваш да ме качиш на твоята каруца — подметна насмешливо той.

— Не. За разнообразие се опитвам да те накарам да говориш истината — отвърна твърдо Холи.

— Как да те разбирам? — изненада се Рик. Нима Холи подозираше защо се размотава из лагера?

— Според мен се мъчиш да скриеш истинското си „аз“ зад фасадата на нахакано държание, цинични усмивчици и арогантни коментари.

— Какво да се прави, там ми е силата!

— Освен сила всеки има и слабости.

— Хайде да минем към слабостите, щом ти доставя удоволствие! Да ти призная, една от слабостите ми са блондинките с кафяви очи.

— Значи ще се наложи да сложа контактни лещи в синьо — безцеремонно го отряза тя. — Винаги съм искала да имам сини очи — добави замислено. — Мама имаше сини очи… — за нейно съжаление беше наследила кафявите очи на баща си.

— Остави ги каквито са! — думите му прозвучаха едва ли не като заповед.

— Да сме наясно, Рик, заповедите не ми допадат! — свъси вежди Холи.

— И аз не ги понасям. Намразих ги в казармата. А ти защо не ги търпиш?

— Не съм била в казарма, ала вкъщи баща ми си въобразяваше, че е главнокомандващ. Слава богу, пълнолетна съм и не съм длъжна да понасям феодалните порядки, които той налагаше. Сега се чувствам сигурна. И свободна!

— Не смяташ ли, че се отнасяш твърде жестоко към баща си? Не си ли мислила, че може би му липсваш?

— Не давам пукната пара за чувствата му! — страстта, която вложи в думите си, изненада Рик.

— Значи не те интересува дали е жив, или умрял, а? — попита той.

— Не съм казвала такова нещо! Естествено, не искам да му се случи нищо лошо. В крайна сметка той ми е баща. Но няма да му позволя да се възползва от чувствата ми.

— Хайде де, не преувеличавай! Говориш, сякаш баща ти е чудовище.

— Не е чудовище, а паяк! Оплита в лепкава си паяжина всеки, който се доближи до него. Лишава го от възможността спонтанно да се радва на живота и го превръща в послушна пионка. Той иска сляпо подчинение. Дъщеря му обаче се оказа костелив орех. Мисля, че така е по-добре и за двама ни!

— Защо си толкова сигурна?

— Сигурна съм само в едно — за мен е по-добре да не живеем заедно.

— А ако случайно се разболее, ще го посетиш ли?

— Защо се интересуваш от баща ми? — изгледа го подозрително. — Да не би да го познаваш?

— Не, но си спомних за своя баща. Повярвай ми, ужасно е, когато оставиш отношенията неуредени…

— Спомена, че баща ти е починал.

— Не. Казах, че баща ми се напиваше до смърт. Има разлика.

— Говориш, сякаш е било нарочно. Рик, алкохолизмът е болест.

— Спести си речта! — грубо я прекъсна той. — Чували сме я!

— О, забравих, че предпочиташ хладния анализ пред емоциите.

— Нищо не може да се направи, такъв съм си!

— Не, не си такъв! — възкликна убедено Холи. — Усещам разликата, защото много години живях с баща си. Е, има някои неща, върху които може да се по работи…

— Признателен съм ти до гроб!

—… но вече не мисля, че си безнадежден случай, Рик!

 

 

По-късно, към края на заниманието по рисуване, Холи застана до масата на Боби и попита:

— Какво най-много харесваш в рисунката си, Боби?

— Зелената кръв — отговори мигновено малчуганът.

— Страхотно въображение! — усмихна се тя. — Разкажи ни сега какво си нарисувал.

— Нека аз разкажа какво съм нарисувал! — обади се нетърпеливо Лари.

— После. Хайде, Боби, разкажи ни! — подкани го Холи.

— Това е гущер, мутант от радиацията. Той се готви да налапа този град на небето — обясни момчето.

— И какво търси гущерът на небето? — попита Лари. Явно фактът, че градът също се намира на небето, не го смущаваше.

— Това е летящ гущер. Ето му крилете. А това е супермен в космическия си кораб, който стреля по гущера с лазерния си пистолет.

— Чудесна рисунката, Боби! — похвали го Холи.

Момченцето разцъфтя от щастие…

 

 

След часа Холи се прибра в бунгалото. Изгаряше от нетърпение да изпробва новата прахосмукачка, която вчера беше купила от Такома. Без да се съблича, се зае да чисти стаята. Опитваше се да не мисли за Рик. Уви, напразно! По време на упражнението се бе държал сравнително прилично. Въздържаше се от многозначителните си подмятания, ала от време на време я пронизваше с онези погледи, от които краката й се подкосяваха…

Тя приклекна, за да извади от кутията приспособлението за почистване на ъглите. В същия момент усети, че нещо я подръпна за полата. Обърна се и видя, че уредът я е засмукал. Объркана, Холи опита да изключи бучащата прахосмукачка, но не намери копчето. В суматохата нещата се влошиха.

— Я стига! — изкрещя Холи, вбесена, че не може да изключи тъпата прахосмукачка.

— В такива случаи обикновено крясъците не помагат. Ще е по-добре, ако натиснеш копчето — чу тя зад гърба си гласа на Рик.

— Не знам как щях да се оправя без мъдрия ти съвет! — измърмори сърдито тя, когато най-сетне откри копчето и изключи прахосмукачката. Част от полата й обаче все още беше в отвора, а свободният й край се беше вдигнал високо над коленете.

— Май не е много безопасно да чистиш с прахосмукачка, а? — подметна насмешливо Рик.

— Ти какво търсиш тук?

— Минавах случайно край бунгалото и чух крясъци за помощ. Надникнах през вратата и видях, че водиш геройска битка с прахосмукачката. Реших да помогна… — ала вместо да помага, той стоеше на прага и я гледаше безцеремонно.

— Какво си се втренчил в мен? — сопна се Холи. Само че въпросът прозвуча съвсем не толкова строго, колкото й се искаше.

— Възхищавам се на гледката! — отвърна спокойно той и се приближи към нея. Ленивият му провлачен тон я жегна.

— Излез навън и се възхищавай колкото си искаш на Маунт Рейнър! — кипна тя.

— Как мога да предпочета някакви си планина пред гледката на прелестните ти бедра?

— Ако бях на твое място, щях да си помисля, много преди да се заяждам! — предупреди го Холи.

— О, така ли? И защо?

— Защото притежавам смъртоносна прахосмукачка… И знам в кое бунгало спиш.

— Доста ексцентрично отмъщение!

— Не вярвам, че щеше да си толкова весел, ако беше на мое място. Всъщност откъде да знам? Един Господ знае как се развличаш през свободното си време!

— Веднага ще ти кажа.

— Хич не ме интересува! Хайде, не свърши ли? — нетърпеливо го подкани тя и дръпна силно полата си, която все още бе в плен на прахосмукачката.

— Та аз едва започнах! — промърмори той, наведе се, прокара леко пръст по извивката зад коляното й, а после се изправи.

Холи потръпна, сякаш бе докоснала оголен кабел. Странните усещания отново завладяха тялото й. Едва доловимо вътрешно трептене отекваше във всяка нейна клетка. Въздействието на този мъж беше направо изумително!

Сега тя имаше възможност да се вгледа отблизо в чертите на лицето му. Две дълбоки резки се очертаваха край устата му, когато се усмихнеше. Страхотно му отиваха. Едва сега забеляза, че Рик повдига леко веждите си, което пък придаваше невероятен чар на дяволитото му изражение. Той отново се наведе, за да огледа злощастната прахосмукачка, и Холи изпита неудържимо желание да прокара пръсти през гъстата му, късо подстригана коса. И все пак… Искаше да проумее онази дълбока сила, която я привличаше у Рик.

Беше срещала десетки красиви мъже. Външността им й доставяше естетическо удоволствие, ала никога краката й не се подкосяваха от вълнение. Изникваше резонният въпрос защо при Рик се получаваше така.

Тя нарочно не отмести поглед, когато той отново я измери предизвикателно с очи. Трябваше да изясни за себе си какво се крие зад това ухажване — на пръв поглед толкова повърхностно. Предпочиташе да се доверява на инстинкта си и съдеше за хората по чувствата, които събуждаха у нея. Само че за първи път срещаше мъж, предизвикващ такива сложни и противоречиви чувства. Не одобряваше предизвикателното му държание, макар че очевидно беше покорена от неотразимия му чар. Абсолютно нелогично! В докосването му, при все че беше опит за флиртуване, се криеше огромна нежност. Холи можеше да я почувства, защото много рядко бе дарявана с нежност…

— Да ти се намира някаква отвертка? — прекъсна разсъжденията й Рик.

— Виж в торбата — посочи някакъв найлонов плик, захвърлен в ъгъла на стаята.

— Само ти можеш да захвърлиш инструментите си в найлонова торба! Човек трябва да се отнася към тях грижливо и внимателно — наблегна Рик и се зае с прахосмукачката.

Навил ръкавите на ризата си, той сръчно боравеше с инструментите. Холи съсредоточи вниманието си върху силните му ръце. Не приличаха на ръце на счетоводител.

— Играеш ли бейзбол, или си само телевизионен запалянко? — неочаквано попита тя.

— Аз и бейзбол? — разсмя се изненадан Рик. — Не съм създаден за колективни игри. Известно време в казармата тренирах бокс.

— Защо пък точно бокс?

— Защото бях добър.

Значи боксьор… Ето че можеше да прибави още няколко щрихи към портрета му. Това обясняваше леката уверена походка, да не говорим за стоманените мускули на тялото му. Един боксьор бе длъжен да се държи самоуверено, за да внушава респект на ринга… Е, вярно, че понякога Рик прекаляваше с перченето, ала няма идеален мъж, каза си тя развеселена. И все пак дръзките му маниери не можеха да я заблудят. Чувстваше инстинктивно, че той се мъчи да скрие дълбоко в себе си лесно уязвима нежност и деликатност. Тъкмо това всъщност й харесваше. Защото детската откровеност на Азия никога не би смутила един циник. И защото…

— Хей, къде витаеш? — извади я от унеса гласът на Рик.

— Бях се замислила — призна тя.

— И за какво?

— Че имаш късмет, щом не са ти счупили врата като боксьор.

— Щеше да е жалко, ако ми бяха счупили носа! Толкова е хубав! — гордо заяви той и се усмихна дяволито.

— Защо са тия усмивчици а ла Кларк Гейбъл? — подхвърли Холи.

— Нямам мустаци, за да съм Гейбъл! — отвърна той с невинно изражение.

Добре че нямаше мустаци, помисли Холи. Щеше да е престъпление да скрие изящните си устни, ала реши да му спести комплимента. Без друго Рик не страдаше от липса на самочувствие. Можеше още много да говори за онзи особен блясък в очите му — отчасти боязлив, отчасти предизвикателен и тъй многообещаващ… Трябваше да пази зорко някои дребни преимущества, които считаше, че има. Предчувстваше, че ще са й нужни…

— Честито! Свободна си — каза Рик.

Да, беше свободна. И не възнамеряваше да губи свободата си.

— Благодаря! Ужасно мразя да се чувствам уловена в капан.

— Защо? Да не са те заключвали в килера като дете? — пошегува се той.

— Заключвали са ме на много места и по различни начини — отвърна тя. Очите й станаха някак тъжни. — Изглежда трудно намирам общ език с властните натури…

— Затова ли не се разбирате с баща ти?

— Вероятно.

— Не смяташ ли, че с възрастта може би се е променил?

— Не.

— Защо? Би трябвало.

— Дълбоко се съмнявам! — отвърна тя с категоричен тон и се намръщи. — Какво е това нетърпение да ме върнеш при баща ми? За втори път засягаш тази тема.

— Знам какво значи да видиш умиращия си баща и да осъзнаеш, че са останали недоизказани неща…

— Разбирам го, но нямам избор.

— Наистина ли? — попита Рик. Чудесно! Като че ли налучкваше правилния път.

— Такъв, какъвто е той, не мисля, че мога да избирам.

— Човек не може да е сигурен, преди да е опитал.

— Повярвай, за мен е нетърпимо да бъдем заедно под един покрив! — без угризения Холи би могла да каже дори „в един щат“, макар че когато намери подходящо място за своя център, се наложи да превъзмогне опасенията, че баща й насила ще я върне у дома.

— Не мога да повярвам, че се боиш от него! — изглеждаше искрено учуден.

— Колкото и да ти се струва невероятно, в известен смисъл се страхувам — неохотно призна тя. — Водих голяма битка, докато накрая успях да се освободя от влиянието му. Недей да мислиш, че е лесно да скъсаш нишките, които те свързват със семейството. Не вярвам обаче решението ми да е засегнало баща ми. Това предполага поне мъничко чувствителност, а той не притежава и капка от нея. Постъпката ми само го е вбесила. Нищо повече. Той не обича да губи каквото и да е. А ако случайно изгуби, го обзема дива ярост. Излиза от кожата си и тогава за предпочитане е да не си край него! — лицето й помръкна, сякаш отново се бе преселила в миналото.

— Баща ти биеше ли те?

— Не в буквалния смисъл на думата. Но думите му плющяха като камшик и отваряха в душата ми жестоки рани. Беше ми много трудно да ги излекувам. Повтарям си непрекъснато, че вече няма никаква опасност. И си вярвам. Почти винаги… В деветдесет и девет цяло и девет процента от времето аз наистина вярвам в това!

— А през останалото време, колкото и малко да е то?

— Сънувам кошмари — призна Холи. Споменът за тях нахлу в съзнанието й и тя потръпна.

Често сънуваше, че е затворена в стая без прозорци. Баща й приближаваше към клетката. В ръцете си държеше черно одеяло и го хвърляше отгоре й. Холи започваше да се задушава. Събуждаше се със стон, обляна в студена пот…

Рик забеляза измъченото й изражение. Сърцето му се сви от съжаление. И все пак тя беше крайно емоционална натура и може би преувеличаваше страховете си. Като всички жени приемаше нещата твърде лично. Рик безрезултатно се опита да омаловажи проблема. Усети как кръвта му кипва при мисълта, че някой се е отнесъл жестоко с Холи.

Като малък десетки пъти се беше бил с махленските деца, които измъчваха животните. Когато порасна, животът го очука. Разбра, че не е възможно да се пребориш с всички неправди на света и че човек трябва се грижи единствено за себе си. Просто нямаше кой друг да го стори.

В неговия ангажимент не влизаше грижата за Холи. Задачата му беше да я върне на баща й. Трябваше да си го напомня непрекъснато!