Кати Линц
Загадъчно бягство (2)

Глава първа

Свобода! Холи обичаше свободата. Да вършиш онова, което искаш, да говориш, без да се страхуваш, да си самият себе си. Цял живот бе мечтала за такава свобода. Накрая я постигна, защото упорито отстояваше правото си на нея. За някои неща на този свят си заслужаваше да заложиш всичко!

Тя не беше от хората, които обичат да се ровят в миналото. Не знаеше защо тази мисъл й хрумна точно сега. Не би могла да се оправдава с пролетна еуфория. Беше вече средата на месец юли. Навън блестеше ярко слънце, тъй че времето не можеше да е причина за тъжното й настроение.

„Невероятен летен ден, а съм се свряла вътре“, помисли Холи и внимателно оформи парчето глина върху грънчарско колело. Всъщност обяснението съвсем не беше толкова сложно — обичаше предизвикателствата, а в момента трябваше да преодолее поредното от тях! Мъчеше се да направи от глината гърне, а не паница. Уви, усилията й засега бяха безуспешни!

Дланите й бяха мокри и тя отмести с опакото на ръката си русите къдрици, които й пречеха да вижда. Чакаха я милион несвършени неща, а се мотаеше в ателието. Освен всичко друго, трябваше да прегледа и купа новопостъпили молби за участие в семинарите на центъра. Холи беше основател и директор на „Духовен кръгозор“. Налагаше й се да следи отблизо всичко, което имаше отношение към работата и живота в центъра. И това ако не беше подигравка със свободолюбивия й дух! Холи се усмихна. Започваше ентусиазирано всяко ново начинание, а в крайна сметка се превръщаше в администратор. Имаше солиден опит като организатор на проекти в най-различни области. Но ако размислеше добре, всички предходни занимания като че ли бяха подготовка за последния проект. Ласкаеше я мисълта, че учи хората да уважават себе си, да бранят своето достойнство, променяйки живота им към по-добро. Така тя се опитваше да изрази признателността си към учителя, който преди години бе протегнал ръка на жестоко нараненото дете…

Лицето й помръкна. Споменът за един ужасен ден изплува в съзнанието й. Тогава Холи беше едва осемгодишна, но никога не успя да го забрави…

— Разбери, момиче, майка ти е мъртва. Сълзите няма да я върнат, тъй че престани да цивриш! — гласът на баща й беше суров и непреклонен. — Ето до какво доведоха глезотиите й! Голяма лигла си! Виж на какво приличаш! — той перна гневно рисунките и водните боички и ги запрати на пода.

Чашата преля. Само час след смъртта на обожаваната майка баща й бе побързал да прибере в кашони всичките й лични вещи, сякаш искаше да заличи и всяка следа от нея. Холи бе наблюдавала вцепенена отвратителната сцена. Когато той посегна към боичките, които майка й беше подарила малко преди да си отиде завинаги, тя се нахвърли върху баща си, виейки като ранен звяр. Холи риташе, пищеше, удряше с малки юмручета едрото му тяло. Баща й я хвана с два пръста за дрешката и я отстрани като досадно насекомо. Задавена от плач, тя се строполи на пода, а той напусна стаята. На другия ден я качиха в самолета, за да постъпи в интернат…

— Там ще те научат да уважаваш възрастните хора! Ще ти е от полза, да знаеш! Постарай се да запомниш добре уроците! — бяха единствените думи, които баща й каза на раздяла.

В интерната беше отвратително. Строгите учители, вечно недоволни от Холи, като че ли имаха една-единствена цел — да стъпчат самочувствието й, да унищожат свободолюбивия й дух. Спаси я учителят по рисуване. Той не криеше възторга си от нейния талант. В мрачното й ежедневие замъждука бледа светлинка, достатъчна, за да покълнат онези семена на самоуважение и чувство за собствено достойнство, които бе посял любимият учител…

Едно след друго се редяха училища и интернати. Възрастните се опитваха да превърнат Холи в покорна и смирена дъщеря, каквато я искаше баща й. Не успяха. Онези първи кълнове в душата й набираха сила, извисяваха се и даваха своите плодове.

Много вода изтече оттогава. Холи трябваше да измине дълъг и труден път. Цяла вечност я делеше от деня, когато, навършила осемнадесет години, тя се отскубна от стоманената хватка на баща си…

Погледна часовника си. След петнадесет минути започваше часът по рисуване с децата. Трябваше да побърза. Десетината й ученици се заловиха с ентусиазъм с боичките. Оказа се обаче, че предпочитат да нашарят своите коси вместо листовете и Холи доста се поизпоти, докато сложи малко ред в класа.

Злото, както обикновено, не идваше само. След часа тя се упъти към дървената къщичка, в която живееше в лагера. Не бе успяла още да затвори вратата зад гърба си, когато като фурия нахълта Скай. Косата й бе сплетена на дълга черна плитка, тук-там леко посребрена. Скоро бе навършила четиридесет, ала изглежда предпочиташе да си остане на осемнадесет, най-малко в схващанията си за живота. Тя бе превъзходна домакиня и правеше най-изумителния чай от хилядите, които Холи бе опитвала. Скай не умееше да върши само три неща — да сложи ред в чековата си книжка, задълго да се задържи на постоянна работа и да гласува за републиканците…

Холи я смяташе за много повече от приятелка. Всъщност — за един от членовете на голямото семейство, което бе събрала в „Духовен кръгозор“.

— Добре ще е, ако побързаш за канцеларията! — извика Скай задъхано.

Без да чака обяснение, Холи хукна към сградата, в която се помещаваше, така да се каже, щабът на „Духовен кръгозор“. Завари в канцеларията помощничката си Черити. Тя тъпчеше като обезумяла разни вещи в бебешката количка.

— Какво е станало? — разтревожено попита Холи.

— Бебето вдигна висока температура. Доктор Бронкасио ми нареди да я заведа веднага в кабинета му. Гидо обеща да ме закара с камиона.

— Всичко ще се оправи, Черити! — побърза да я успокои Холи. — Аз ще те заместя в канцеларията. А лекарят си знае работата и Съншайн скоро ще оздравее.

Черити грабна торбата с бебешките пелени и хукна към вратата. На прага измърмори под нос, че днес май трябвало да пристигне нов курсист, главен счетоводител в някаква фирма на име Потър.

— Ще го посрещна, не се безпокой! — извика след нея Холи.

Рик слезе от колата и се разкърши. Беше карал от Сиатъл до „Духовен кръгозор“ два часа. Обади се по телефона предварително, за да се увери, че Холи Редмънд наистина е там. Не пожела да разговаря лично с нея, защото се боеше да не я подплаши. Бог знае каква щуротия можеше да й хрумне. Не му се искаше да я издирва пак. Бездруго му костваше не малко усилия да проследи движението й от Аляска до Аризона и обратно. Накрая се оказа, че птичката е кацнала буквално под носа му. Без да се бави, той напъха в сака най-необходимото, метна го в колата и пое към планината. Надяваше се да приключи случая по-рано от очакваното.

Рик не беше съвсем наясно що за чудо е „Духовен кръгозор“. Жената, с която разговаря по телефона, бе казала, че е „институт за творческо съзряване“. Мъглявото обяснение не му говореше нищо, но той реши да не събужда излишни подозрения с повече въпроси.

На видно място на единствения нормален път в района беше закрепена дървена табела с надпис „Духовен кръгозор“. Затова не се наложи да разпитва за адреса в близкото градче. Друг надпис, издълбан върху самата табела, го поведе по чакълестия криволичещ път, който свършваше в лагера на центъра.

Вдясно Рик видя дървени бунгала, подредени с военна акуратност. Точно отпред блестеше неголямо езеро, окъпано от щедрите лъчи на юлското слънце. Ниски хълмове, потънали в зеленина, се диплеха зад езерцето, а в далечината се открояваше живописно снежната шапка на Маунт Рейнър. Отляво имаше още бунгала, разхвърляни безразборно по широката поляна. Дървена табела, окачена над вратата на най-голямото бунгало, не оставяше съмнение, че човек е попаднал в центъра „Духовен кръгозор“.

Рик тъкмо се канеше да тръгне натам, когато по алеята се зададе някаква жена. Беше на около четиридесет години и водеше за ръка момиченце, което едва ли беше на повече от пет годинки. Когато наближиха, червенокосото хлапе му махна с ръчичка и се усмихна лъчезарно.

— Аз имам вагина… А ти нямаш — изчурулика весело детето.

Рик едва не падна на земята от изумление.

— Нали разбирате, на тая възраст децата искат да опознаят сексуалната си идентичност — обясни усмихната жената, сякаш нямаше нищо по-естествено от това.

Без да пророни дума, Рик забърза към бунгалото, в което се помещаваше канцеларията. Не гореше от желание да обсъжда с хлапето особеностите на мъжката и женската анатомия.

На прага го посрещна настойчив телефонен звън. Вратата от дъски се затвори с трясък зад гърба му. Рик се огледа с надежда, че шумното му появяване няма да остане незабелязано, ала наоколо не се виждаше жива душа.

— Хей, или се обади, или накарай проклетия телефон да спре да звъни! — разнесе се зад него женски глас.