Джейн Ан Кренц
Правото да бъдеш себе си (3)

Глава трета

В понеделник сутринта Емили тъкмо се бе заела да аранжира пробно една привидно семпла композиция с три великолепни маргарити и мирта, когато отново се замисли за Джейкъб Стоун. Не беше спирала да мисли за него от събота. Истината бе, че не можеше да си наложи да мисли за каквото и да е друго. Не можеше да отрече, че се почувства разочарована, след като той не се появи и в неделя.

Освен това се чудеше какво ли би казал баща й, ако знаеше, че любимата му дясна ръка не само че с удоволствие бе спасил Емили от неподходящ брак, но със същото това удоволствие бе готов да се пъхне в леглото й.

Гифърд Рейвънскрофт щеше да побеснее. Катрин Рейвънскрофт щеше да почервенее от гняв. Що се отнася до Дрейк, той не бе чак толкова лесно предсказуем, но Емили бе почти сигурна, че и той не би одобрил подобна връзка. Той също се чувстваше длъжен да защитава сестра си, както и останалите от семейството.

Емили познаваше близките си достатъчно добре, за да знае, че макар и с удоволствие да използваха услугите на Джейкъб Стоун, когато им изнасяше, едва ли щяха да погледнат на него като на по-подходящ зет от Брад Карлтън или Деймън Морел.

Семейство Рейвънскрофт нямаше да се поколебаят да уредят брака на единствената си дъщеря. Както ставаше и с повечето неща в живота, роднините на Емили приемаха брака за делово споразумение. Бяха запознавали Емили с достатъчно „подходящи“ мъже и тя вече отлично знаеше какъв тип мъж искат за нея. Някой стабилен, постигнал успехи, от добро семейство, и с подходящи връзки. Някой, който не би се поколебал да подпише договор, с който се отказва от дяловете на Емили в „Рейвънскрофт Интернешънъл“.

Емили се усмихна широко, когато се сети за дяловете, които притежаваше. Те определено бяха трън в очите на останалите членове на семейство Рейвънскрофт. Само че баба й Емелина Рейвънскрофт притежаваше талант да дразни останалите от семейството. Тя се смяташе за тяхна съвест. Основите на „Рейвънскрофт Интернешънъл“ са били положени с нейни пари, въпреки че тя не се колебаеше да признава, че хищническият нюх на съпруга й бе превърнал фирмата в успешна корпорация. Съвършената комбинация от пари и търговски усет, съчетани в брак, бяха осигурили успеха на фирмата.

Дядото на Емили бе оставил дяловете си на своя син Гифърд и на внука си Дрейк. Но баба й изуми всички, като остави своята част от фирмата на Емили. Никой не можа да се възстанови напълно от този шок.

Когато семейството й беше отново в състояние да мисли логично, на Емили й казаха, че е в неин интерес да прехвърли акциите си на баща си и брат си. Фирмата не можеше да си позволи да ги изкупи.

Емили си спомни обещанието, дадено на четири очи на смъртното легло на баба си, и съвсем спокойно им отказа. Никога не обясни какво си бяха казали с баба си през тези няколко минути, а и никой не се сети да попита. Всичко, от което се интересуваха останалите бе фактът, че за пръв път през живота си Емили им се противопоставяше.

Това бе първото й неподчинение и никой не вярваше, че тя ще устои. Предположиха, че ще се предаде, както стана, когато на осемнайсет й наредиха да се запише в престижен частен колеж, вместо да се присъедини към колонията на хората на изкуството, както бе възнамерявала.

Вече бяха минали две години, откакто тя отвори „Градината на Емили“ против волята на семейството, но Рейвънскрофт все още не можеха да повярват, че Емили се е променила.

— За голямата изложба на цветя ли се упражняваш, Емили? — попита небрежно Даян, когато влезе в магазина след обяд. Тя огледа нежната композиция, създадена от Емили. — Много ми харесва, но ако трябва да сме честни, може да се окаже доста сложна за съдиите. Нали знаеш как бяха миналата година.

— Това че не спечелих миналата година не означава, че съдиите не одобряват сложните композиции — отвърна Емили. — Не бива да забравяме, че композициите на наградените бяха много по-хубаво изработени от моята.

— Да бе, да. Няма такова нещо — Даян направи заканителен жест с дясната ръка. — Твоята беше съвършена. Великолепна! Едно изумително съчетание от две култури. Беше съобразила да вложиш на едно място японския подход и хармонията му с величието на природата, заедно с предпочитанието на Запада към изобилието. Това бе истинско произведение на изкуството, а съдиите бяха слепци до един. Тази година прескочи семплата хармония и величието и наблегни на изобилието.

Емили се намръщи над творението си.

— Така ли мислиш?

— Имай ми доверие. Дай им блясък и пищност тази година. Трябва да успееш да им размътиш главите на тези пуяци с цвят и свежест. Имаме си работа с прости хора, които могат да бъдат стимулирани само с впечатляващо великолепие. Те няма да разберат изтънчеността.

— Като говорим за прости хора — прекъсна я Емили, сетила се за нещо, свързано с бизнеса, — секретарката на „Бейкър, Шмид и Бейкър“ се обади тъкмо след като ти излезе да обядваш.

— „Бейкър, Шмид и Бейкър“ не са прости хора само защото са рекламна къща, Емили.

— Може и да си права. Не е хубаво да правя такива заключения. Както и да е, фирмата организира прием за клиентите си на пети следващия месец и искат да се заемем с цветната аранжировка.

— Страхотно. Трябва да се обадим на доставчиците до края на тази седмица, ако искаме да сме сигурни, че ще имат налични количествата, които ни трябват.

— Знам. Най-добре още днес да направим списък. Между другото…

Емили прекъсна мисълта си, когато звънна телефонът. По навик се пресегна и вдигна слушалката. Твърде късно се усети, че би трябвало да остави Даян да се обади. Прозвуча дълбокият глас на Деймън Морел. Деймън притежаваше таланта да превърне и най-баналния поздрав в удивително интимни думи.

— Здрасти, как е най-любимата ми цветарка днес? Как мина пътуването до Портланд? — попита Деймън с характерната си естествена самоувереност. — Липсваше ми, Емили. Прекарах толкова скучен уикенд. Надявам се и твоят да е бил също такъв. Какво ще кажеш за една вечеря утре. Става ли?

Емили се поколеба и й се прииска да си е намислила някакво извинение.

— Страхувам се, че съм заета утре вечер Деймън — каза неубедително. Много неубедително.

— Аз съм свободен. Какво ще кажеш тогава за тази вечер? Току-що се върнах от скуош и се канех да вляза под душа. Искаш ли да те взема към седем? Ще хапнем в онова малко италианско бистро на пазара.

Фактът, че той предположи, че тя веднага ще се съгласи, въпреки че й съобщаваше намерението си да излязат в последния момент, накара Емили да разбере, че напоследък го е допуснала прекалено близо до себе си. Беше го смятала за приятен, неангажиращ приятел през последните няколко седмици, но ето че не можеше да не признае, че той се опитваше да я обсеби. Без дори да усети, връзката им се бе развила до момента, когато Деймън очакваше от нея да приеме всяка покана. Зачуди се дали е готов да отложи някоя среща с тайнствената Марша, само и само да е свободен тази вечер.

Крайно време бе да започне да се отдръпва. По възможност без разправии. Емили мразеше скандалите. Вече и с тях се справяше много по-добре отколкото преди, благодарение на курса по самоувереност, но все още ненавиждаше емоционалните изблици и терзанията, които й причиняваха. Прекалено много години се бе старала да угажда на семейството си и това бе повече от достатъчно.

— Благодаря ти, Деймън, но вече имам планове за тази вечер, а сигурно и ти имаш. Може би някой друг път.

Мълчанието от другата страна веднага издаде изненадата му. След това той небрежно продължи.

— Други планове? Аз? Да не се шегуваш? Де такъв късмет. Смятах да си направя сандвич и да прегледам някои документи у нас — гласът му стана умолителен. — Хайде, скъпа, нека да се видим тази вечер. Можем да отидем някъде другаде, ако италианската храна не ти допада. Аз съм съвсем свободен и много ми се иска да те видя. Само кажи.

Емили си спомни обучението по самоувереност.

— Благодаря ти за поканата, Деймън, но наистина не съм свободна тази вечер.

— Ако не ти се излиза, можем да вечеряме вкъщи. Ще купя нещо готово от деликатесния, бутилка вино и ще останем у нас.

В гласа му вече личеше отчаяна настойчивост. Този мъж бе свикнал да постига своето. На Емили й хрумна, че познаваше прекалено много хора, които имаха същия проблем. Затвори очи и повтори простичките думи, които не биха обидили никой, на които я научиха в курса по самоувереност. Трябваше тихичко да повтаря един и същи отказ.

— Благодаря ти за поканата, Деймън, но наистина не съм свободна тази вечер.

— Ами в сряда вечер? — попита веднага той.

Емили преглътна.

— И в сряда вечер ще бъда заета.

— Така ли? — Деймън не скри недоверието си. — Ами тогава може би в началото на следващата седмица. Ще ти се обадя. Да прекараш добре и днес, и утре вечер, и в сряда — той затвори нетърпеливо, а до нея сякаш достигна някаква студенина.

 

 

Емили потръпна от облекчение, когато затвори. Даян я наблюдаваше.

— Да не би да разкара Деймън Морел.

— Май да. Не можех да спра да мисля за записа, когато разказва на приятелката си как ще се ожени за мен, за да поеме контрол над дяловете ми. Кой знае защо магията на приятелството ни се разпадна, след като чух тази касета.

— То е ясно защо. Според мен се справи чудесно. Беше много спокойна и мила.

— Преподавателят ми по самоувереност би се гордял с мен — съгласи се сухо Емили.

— Но това означава, че тази вечер оставаш сама — изтъкна Даян.

— Няма да ми е за пръв път. Ще направя нещо вълнуващо, като например да си измия косата. Ще ми подадеш ли няколко кученца. И от лилиума. Може и да си права — тази година ще заложа на блясъка и пищността.

— Това вече е друга работа.

Към пет следобед Емили вдигна поглед от непродадените цветя, постави ги в хладилната витрина с увереността, че въпреки всичко тази вечер няма да остане сама и няма да си мие косата.

Джейкъб Стоун влезе наперено и Емили веднага си представи как един бик нахлува в магазин за фин порцелан. Спря в средата на малкото магазинче и Емили реши, че не е била права. Той не беше точно бик, който пристъпва на пръсти около крехките порцеланови чашки и чинийки. Приличаше повече на дракон, разположил се в градината, където обикновено се пие чай.

Джейкъб спря и се огледа с нескрит интерес. Беше си сложил сив дъждобран върху тъмната риза и тъмните панталони. Не бе благоволил да обърне внимание на спускащата се мъгла и косата му бе влажна. Не бързаше, докато оглеждаше магазина, сякаш наум правеше опис на всеки един сантиметър.

— Мога ли да ви помогна? — попита ведро усмихната Даян. Очите й бързо пробягнаха по мъжа и оцениха достойнствата му.

Джейкъб я стрелна бързо с поглед и след това насочи очи към Емили, която го наблюдаваше иззад огромен букет жълти нарциси.

— Не, благодаря. Тук съм, за да поканя Емили на вечеря. Здравей, Емили.

Емили продължаваше да го гледа над цветята.

— Здравей, Джейкъб. Каква изненада.

— Каква изненада наистина — каза Даян, без да й трепне окото. — При това доста интересна. Емили обаче има други планове за тази вечер. Смята да си мие косата. Значи вие сте Джейкъб.

Мъжът отново отмести очи към нея.

— Точно така, Джейкъб Стоун.

— А, да — заяви компетентно Даян. — Вие сте този, който от време на време пристига, за да спасява Емили. Всичко знам за начина, по който сте се справил с отрепката, дето я държал за откуп преди пет години.

— Така ли? — Джейкъб внимателно оглеждаше Даян, а след това се усмихна едва-едва, както обикновено. — А тя дали се сети да спомене, че когато разбих прозореца, решен да се разправям с някакъв маниак с пистолет, открих Емили да играе карти с похитителя? Беше си оставил пистолета на масата, а Емили смяташе резултата. Всичко бе толкова спокойно и обикновено, че в първия момент реших, че съм нахлул в грешната хижа.

— Ами! — възкликна с неподправен интерес Даян. — Това точно е пропуснала да ми разкаже. Емили много я бива да омайва непознати. И кой спечели в играта на карти?

— Изобщо не е смешно — сопна се Емили. — Толкова ми беше жал за горкия човечец. Той беше психично болен, а и никога нямаше да ми стори нищо. Просто се чувстваше самотен и напълно отчаян.

Джейкъб поклати глава.

— Направо не е за вярване — обърна се той към Даян. — Оня тип я отвлича с насочен в главата й пистолет, държи я затворена почти четиридесет и осем часа, а после тя заявява, че й било жал за него.

— На мен наистина ми беше жал за него — измърмори настоятелно Емили. — Започнах да играя с него на карти, за да го накарам да остави пистолета на масата. Притеснявах се докато го държеше насочен срещу мен през всичкото време.

— Сигурно — каза Даян и поклати глава със същото недоверие, с което и Джейкъб клатеше глава. — Прав сте, господин Стоун. Направо невероятно. Пожелавам ви приятна вечер и на двамата — тя си взе чантата и се отправи към вратата. — Да си поиграете добре сред сапунената пяна във ваната. Ще се видим, Емили.

Тя се измъкна преди шефката й да е намерила някакво извинение, за да я задържи. Магазинът й се стори много притихнал, след като помощничката й излезе.

— Мислех, че вече си се върнал в Портланд — каза Емили докато поставяше нарцисите в хладилната витрина.

— Взех самолет в събота сутринта, събрах някои неща, които ми трябват и днес дойдох обратно с колата — той я наблюдаваше, без да откъсва очи от нея.

— И всичко това само, за да провериш дали следвам заповедите във връзка с Деймън Морел? Ти май излизаш доста извън рамките на служебните си задължения?

— Върнах се, за да те видя, Емили — отвърна твърдо той.

— Така ли? — тя осъзна, че необичайното чувство, което се бе надигнало в нея идваше от новото усещане на въодушевление и възбуда. Сякаш цял ден бе очаквала пристигането на Джейкъб, което бе смешно. Опита се да се успокои.

— Трябваше да се заема със случая Морел първо заради семейството ти, Емили. След това си казах, че ще ти оставя ден-два, за да премислиш. Разбираш ли сега как стоят нещата при Морел?

Тя се замисли какво ли е усещането, когато си доверен служител и получиш нареждане направо от шефа. Какво друго би могъл да направи Джейкъб, освен да се справи с Морел, чудеше се тя.

— Да, разбирам.

Той кимна с очевидно облекчение при проявеното от нея разумно отношение.

— Знаех, че ще разбереш, след като помислиш. Връзката ти с него беше опасна. Но всичко това е вече минало — той се поколеба, но след това заяви рязко. — Искам да те заведа на вечеря.

— Джейкъб, аз…

Той бързо я прекъсна, веждите му се свиха.

— Сигурно още се притесняваш от участието ми в цялата работа с Морел, но ти си интелигентна жена, Емили. Знаеш, че сторих това, което трябваше. Също и семейството ти. Нека да те заведа на вечеря — той се усмихна притеснено. — Поне толкова ти дължа.

Емили му се намръщи, защото не й харесаха последните му думи. Те й напомниха прекалено много за положението му в семейството.

— Ти май си от типа хора, които винаги си плащат дълговете.

Той я погледна със странно изражение.

— Естествено.

— Жалко за теб — каза Емили, без да уточнява защо.

— Вечеря, Емили?

Тя го погледна. Беше невероятно, че Джейкъб Стоун се опитваше да я приласкае с внимание. Очевидно му бе много трудно. Стана й много мил, но тя не бе сигурна защо. Толкова дълго бе изпитвала към него нестихваща страст, че бе наистина учудващо. Как би могла да му откаже.

— Добре — съгласи се прибързано тя. — Може пък и да ми дължиш една вечеря — натъпка още няколко букета в хладилната витрина и плъзна стъклената врата. — По кое време ще ме вземеш?

— В седем? — сивите му очи, обикновено толкова студени и безизразни, бяха озарени от пламъци, които отразяваха очакването.

Тя се усмихна кисело.

— Имаш късмет. Така се случи, че в седем тази вечер съм свободна.

Той дори не се опита да прикрие задоволството си, когато кимна с глава.

— Благодаря, Емили.

— За какво?

— Че ми даваш шанс.

Той се обърна и се упъти към вратата. Някаква папрат привлече погледа му и той се спря, за да я огледа. Едрата му ръка докосна нарязаното листо. За момент сякаш остана като омагьосан от пищната зеленина. След това отпусна ръка и излезе, без да поглежда назад.

Емили остана загледана след него, с пълното съзнание, че сдържа дъха си, откакто той бе докоснал така нежно листото на папратта. Само за един миг бе забелязала у него способността да проявява нежност, която бе скрита под твърдата като гранит фасада на мъжа. Откакто го срещна, това бе първия път, когато усети стаената топлота. За нея бе наистина необяснимо как никой, дори и самият Джейкъб, не я бяха забелязали преди.

След това се замисли за прибързаното си решение, когато прие поканата му за вечеря.

Имаше едва доловима граница между смелостта, самоувереността и глупостта. Емили остана с чувството, че току-що е преминала напълно неусетно тази граница.

 

 

Вечерта не започна благоприятно, но вината бе изцяло на Джейкъб Стоун.

Емили положи много внимание при избора на облекло, спря се на костюм в черно и бяло, който подчертаваше черната й коса и бялата кожа. Сакото бе с дълги ръкави и ниска талия, която подчертаваше всяко полюшване на бедрата й. Сребърни обеци изпъкваха на водопада тъмна коса. Черните рамки на очилата придаваха на очите й тайнственост и привлекателност.

Джейкъб се появи на прага й в тъмно сако, консервативна бяла риза и тъмни панталони. Косата му бе внимателно сресана, а обувките внимателно лъснати. Беше си сложил и връзка, също толкова консервативна, колкото и всичко друго. Стори й се, че възелът на вратовръзката затруднява дишането му. Джейкъб Стоун може и да беше необичайно изобретателен, когато се налагаше да разрешава някой търговски проблем, но що се отнасяше до дрехите, очевидно отдавна бе решил да не поема излишни рискове.

Консервативното му облекло бе второто впечатление на Емили, след като отвори вратата. Първото, което я порази, бе чувственият глад в очите му. Очите му, с цвят на буреносен облак заблестяха като сив огън, преди да успее да се овладее. Емили потръпна под този поглед, усети нещо подобно на страх. В първите няколко секунди й се прииска да затръшне вратата и да се заключи отвътре.

Сякаш прочел мислите й, Джейкъб небрежно прекрачи прага.

— Изглеждаш прелестна тази вечер, Емили — той се усмихна на една страна. — Исках да ти донеса цветя, но не знаех кой вид би впечатлил дама, която се занимава с цветя.

Емили го погледна несигурно и забеляза, че очите му отново са добили обичайния цвят. Да не би просто да си бе въобразила блясъка на мъжкото му желание. Въпреки всичко се усмихна.

— И какво донесе вместо цветя?

Той премигна, очевидно хванат натясно и сведе поглед към празните си ръце.

— Ами, нищо. Само себе си. Извинявай. Аз… Готова ли си?

Тя кимна, защото го съжали заради очевидното неудобство, което изпитваше.

— Готова съм.

Горкият Джейкъб. Зачуди се как е възможно мъж, който е такъв специалист в нанасянето на удари, както буквално, така и преносно, може да е толкова неумел в отношенията си с околните. След това нещата сякаш й се изясниха. Нанасянето на удари и умелото държание в обществото изглежда не можеха да съществуват заедно.

Чак когато влязоха в асансьора, Джейкъб й зададе въпроса, който за малко не провали цялата вечер.

— Каза ли на Морел, че няма да се виждате повече?

Настроението на Емили веднага помрачня.

— Ако искаш да прекараме добре тази вечер, предлагам да не обсъждаме Деймън Морел.

Очите на Джейкъб се присвиха, докато натискаше копчето за партера. Беше готов да спори, но нещо — може би здрав разум — го възпря.

— Ти не си глупачка Емили. Знам, че е така. Ще приема, че си направила необходимото. А щом не желаеш да говорим по този въпрос, за мен няма проблем.

Тя му се усмихна победоносно, доволна от малката си победа.

— Благодаря ти. Уверявам те, че нямам желание да говоря за Деймън. И така, къде ще вечеряме?

— На рецепцията на хотела ми препоръчаха едно място — Джейкъб спомена известен ресторант в пазарния комплекс „Пайк маркет“. — Какво ще кажеш?

— Добре. Звучи чудесно. След като вече се уточнихме, че няма да говорим за Деймън, какво друго ще обсъждаме?

Джейкъб сви рамене и се усмихна.

— Нас?

— Не съм много сигурна, че искам да обсъждаме нас. Предпочитам да поговорим за теб.

Той скръсти ръце и се облегна на стената на асансьора. Изглеждаше много едър в това малко ограничено пространство.

— Какво искаш да знаеш за мен? — попита намръщено той.

— Струва ми се — каза бавно Емили, — че искам да ми разкажеш за последните две години.

— Това важи и за двамата — отбеляза той, когато вратите на асансьора се отвориха. — И аз съм много любопитен как изминаха при теб последните две години.

— Главно се стараех да не оставя родителите ми спокойни, без ден да се запитат какво ще стане от мен в бъдеще — отбеляза небрежно Емили, докато прекосяваха фоайето към мерцедеса, паркиран край тротоара. — Те бяха силно травматизирани, когато баба ми остави на мен акциите от компанията. Малко по малко започнаха да се успокояват, когато разбраха, че нямам никакво намерение да им се бъркам в управлението на фирмата. Положението никак не им е по вкуса, но се налага да свикнат.

— Баба ти беше страхотна жена — спомни си Джейкъб. — Много я харесвах.

— Всеки път, когато се заинтересуваше от компанията, останалите полудяваха. Искаше да е сигурна, че компанията се управлява етично. Все повтаряше, че Рейвънскрофт са хищници по природа и трябва да им се стягат юздите. Както и да е, след като семейството престанаха да ме натискат да им прехвърля акциите си, започнаха да се притесняват за бъдещето ми. Все се надяват цветарският бизнес да се окаже поредната ми щуротия.

— Като например идеята ти да се присъединиш към колонията на хората на изкуството, когато си била на осемнайсет ли?

Емили се намуси.

— Майка ми ти е разказала, нали? Е, съжалявам, но се налага да я разочаровам, защото този път ще устоявам решението си. Всъщност, трябваше да се сетя, че едва ли са ме поканили в Портланд, за да обсъдим намерението ми да отворя нов магазин. Отдавна трябваше да съм разбрала, че семейството няма никакво намерение да ми даде пари, за да разширя бизнеса си. В петък вечер сама влязох в капана. Всичко беше нагласено.

Джейкъб я погледна нетърпеливо, докато й отваряше вратата, а след това се настани зад волана. Остана притихнал за момент, загледан в улицата. Емили усети напрежението у него и разбра, че той се контролира до съвършенство.

— Нямаше нищо нагласено, Емили. Не беше и капан. Баща ти те покани в Портланд, за да обсъдите един бизнес проблем. За него връзката ти с Морел бе истинска заплаха, както за Рейвънскрофт, така и за теб лично. Затова искаше въпросът да бъде бързо и безпроблемно разрешен. Не обвинявай нито него, нито майка си, нито брат си. Винаги са били изключително прями. Сама го знаеш. Не се свиват, за да прикрият нещата. Когато забележат някоя беда, веднага се впускат в действие.

— Без да се интересуват от чувствата на другите. Да, знам, разбира се.

— Още колко ще ме обвиняваш за ролята ми в случилото се? — Джейкъб се отдели от тротоара и потегли по Първо Авеню. Докато пътуваха към водата, светлините на залива Елиът заблестяха в тъмнината.

— Прецених, че няма смисъл да те обвинявам — отвърна тихо Емили. — Затова се съгласих да изляза с теб тази вечер. Ти просто си направил това, което е било необходимо. Разбирам те. На семейството ми не може да се откаже просто така.

Той я погледна изумен.

— Сериозно ли говориш? Наистина ли не ме смяташ за главния виновник?

— Не се притеснявай. Мина времето, когато са убивали пратеника донесъл лошите новини. А ти беше просто един пратеник. Съжалявам, че фамилията са се почувствали длъжни да те въвлекат в това.

— Искаш ли да ми кажеш как така изведнъж се превърна в изпълнена с разбиране, готова да простиш за ролята ми? Не че се оплаквам, но съм малко объркан. В петък вечерта, когато те оставих у вас, имах чувството, че си готова да ме прекараш през резачката на хартия на корпорация „Рейвънскрофт Интернешънъл“.

— Нека просто кажем, че преосмислих нещата на спокойствие и ги погледнах от друга светлина. Имах цял уикенд, за да преценя ситуацията. Много добре знам как действа семейството ми — продължи тихо тя. — Те не се колебаят да искат услуги, когато им е угодно.

— Емили, ще ти го кажа само още веднъж и приключвам. Направих всичко единствено заради теб. Знам, че това бе доста драстичен начин да разбереш за Морел, но съм съгласен със семейството ти. Просто искахме нещата да приключат бързо и безболезнено.

— Нека не говорим защо си направил това, което си направил. И за това, както и за Деймън Морел.

— Ако искаш да забравим този въпрос, съгласен съм. Тогава какво ни остава, Емили?

— Да отидем да вечеряме.

— Точно така — Джейкъб се усмихна и направи видимо усилие да си отдъхне. — Разкажи ми за цветарския магазин.

— Наистина ли те интересува?

— Всичко, свързано с теб, ме интересува, Емили.

Тя му разказа за „Градината на Емили“. Когато се оказа, за нейно искрено учудване, че той наистина се интересуваше, тогава тя му спомена и за неприятните моменти, за това как й се е наложило да си продаде колата и да вземе заем от банката, за да започне бизнеса си преди две години. Семейството й бяха отказали да й дадат пари за отварянето на магазин, затова Емили сама бе намерила начин да финансира начинанието си. Съвсем наскоро бе успяла да си купи нова кола.

— Можеш да си представиш какво казаха родителите ми, когато разбраха какво съм направила. Те бяха против кариера в цветарството още от самото начало. Направиха всичко по силите си, за да ме откажат. Баба Рейвънскрофт бе единствената, която наистина ме насърчаваше.

— А какво те кара да смяташ, че семейството ти ще ти даде заем за втори магазин?

Емили въздъхна.

— Надявах се фактът, че съм успяла с първия, да ги убеди в уменията ми да ръководя свой бизнес. Имам печалба и доказах, че мога сама да се изправя на крака. Може и да ти се стори глупаво, но реших да им дам втори шанс. Но както изглежда, си губя времето. Ще трябва пак да се обърна към банката за заема, който ми трябва.

— Ти дори не даде възможност на баща си да говори за заема — напомни й Джейкъб. — Изфуча от къщата, преди още да сте стигнали до този въпрос.

Емили се засмя тихо, без да й е наистина смешно.

— Нека просто кажем, че след като бях въвлечена в онази неприятна сцена в кабинета, прецених, че няма смисъл да оставам. Искрено се съмнявам, че семейството ми са имали сериозно намерение да говорят за заема, като ме викнаха в Портланд. Трябваше сама да се сетя — Емили поклати глава. — Някой ден ще ми дойде умът в главата. През последните две години се оправям значително по-добре отколкото преди, но от време на време пак попадам във вече известните капани.

— Така ли приемаш загрижеността на семейството ти? Като капан? — попита неодобрително Джейкъб.

— Разбирам, че по свой начин те ме обичат и наистина ми желаят само най-доброто. Ако не го вярвах, изобщо нямаше да ги търпя. Но те са бизнесмени и основната им цел в живота е преуспяването на „Рейвънскрофт Интернешънъл“. Баба беше права. Те са истински хищници в бизнеса. Освен това, са убедени, че още с раждането ми — и моето, и тяхното, им е дадено божественото право да управляват живота ми, както и живота на всеки наоколо. Би трябвало да ме разбираш за какво говоря. Ти самият си имал нещастието да работиш за тях известно време.

— Емили, струва ми се, че прекаляваш — каза убедено Джейкъб, докато паркираше колата на улицата пред ресторанта. — Уверявам те, че Гифърд и Дрейк може и да мислят само за едно, когато става въпрос за управляването на компанията и сигурно понякога прекаляват с нещата, които смятат, че са най-добри за теб, но нека се върнем назад. Погледни връзките си с мъжете, само това, нито една не е била особено успешна. Чудно ли е, че те се намесват, след като попадаш в лапите на мъже като Брад Карлтън и Деймън Морел?

Усмивката на Емили бе много тънка. Тя го наблюдаваше предпазливо, докато изключваше колата. След това се поуспокои, когато разбра какво става.

— Няма нищо, Джейкъб — каза мило тя. — Разбирам как стоят нещата. Ти си бил предан толкова дълго, че е много трудно да нарушиш старите навици. Няма защо да защитаваш семейството ми пред мен. Много добре знам какви са и как действат. Беше глупаво от моя страна да се обърна към тях за заема. Трябваше сама да се сетя. Разбирам и как са те манипулирали през всичкото това време.

Джейкъб стреснато я погледна.

— Аз да съм бил манипулиран? — повтори той изумено.

— Няма нищо — Емили го погали по ръкава за кураж и отвори вратата. — Не е нужно да ми обясняваш. И двамата сме жертви на семейството ми, но и двамата ще намерим начин да се изтръгнем от ноктите им някой ден. Може би просто трябва да се подкрепяме.

— Емили…

Тя се усмихна мило.

— Знаеш ли, че наистина те възприемах за професионалния бияч на „Рейвънскрофт Интернешънъл“? Когато семейството те изпрати да платиш на Брад Карлтън, си казах, че не си нищо повече от платен наемник. В петък вечерта бях толкова ядосана, че си помислих, че абсолютно нищо не се е променило. Едва сега разбирам, че си бил обвързан от старата преданост, както аз съм обвързана от ролята си на послушна дъщеря. Но и двамата сме взели мерки да се отървем от оковите на семейството. Вече сме направили първата крачка, Джейкъб. Може би двамата заедно ще успеем там, където поотделно не бихме могли. Може би най-сетне ще излезем от сянката им.

— Емили, по дяволите, чакай малко…

Джейкъб изфуча от колата, когато тя стъпи на тротоара. Започваше да му се струва, че пропада в дупката на заека. Емили съвсем не реагираше както бе очаквал.

Предполагал бе, че ще има сълзи, обвинения и ледено мълчание. Беше готов да се справи със ситуацията, но това, което ставаше бе напълно неочаквано.

Джейкъб бе готов да се закълне, че Емили изпитва съжаление към него. Та тя му съчувстваше — нещо като другарско съчувствие.

Хрумна му, че съчувствието съвсем не беше началото за една по-страстна връзка. Хвана я за ръката, щом я настигна.

— Емили — каза напрегнато той, когато я въведе в ресторанта, — може би ще е най-добре известно време да не обсъждаме семейството ти. Нека поне отначало да се опознаем, става ли?

Тя му се усмихна лъчезарно и той бе готов да потъне в кехлибарените й очи. Изведнъж усети, че цялото му тяло се напряга, сякаш запламтя от желание. За един невероятен момент той си позволи да си представи как я изнася на ръце от ресторанта и подкарва към апартамента й и я люби на средата на белия килим в хола. Представяше си я легнала, а около нея разпилени цветя. Усещаше се вътре в нея, как я обладава, как я покорява, как я люби.

— Добре — съгласи се бързо тя.

Джейкъб простена, защото знаеше, че тя се съгласява с предишните му думи за опознаването, а не с изпепеляващата фантазия. „Търпение“, каза си той. Нещата се развиват много добре — по-добре, отколкото имаше право да се надява. Можеше да се възползва от това нейно ново чувство на състрадание, за да започнат по-топли взаимоотношения.

— Благодаря ти, Емили — Джейкъб говореше с истинска благодарност. Задържа пръсти на меката й заоблена ръка, докато ги водеха към масата им.

Три часа по-късно, когато Джейкъб стоеше във фоайето пред апартамента й и пожелаваше на Емили лека нощ, той наруга собственото си решение да прояви търпение. Като разсъждаваше, знаеше, че взетото решение е правилно. Трябваше да даде на Емили време да свикне с мисълта за него като любовник.

Тази вечер бяха постигнали значителен напредък, каза си той, докато слизаше с асансьора към партерния етаж. Емили бе започнала да се отнася към него като към приятел.

Беше бъбрила непринудено и за своята работа, и за неговата, както и за най-различни други теми. Беше преизпълнена с желание да го опознае като мъж, който може да представлява нещо различно от платения „бияч“ на „Рейвънскрофт Интернешънъл“. Джейкъб се намръщи, когато се сети за определението, което тя му бе дала.

Щеше да се окаже безкрайно трудно да проявява търпение. Далечното неспирно пулсиране в долната част на тялото му не го оставяше да забрави колко трудно. Не искаше да си повтаря непрекъснато, че отношенията им с Емили са много напреднали. Истинското му желание бе да прекара нощта в леглото на Емили. Пет години бе прекалено дълго чакане за една жена.

Тя очевидно го приемаше за мускулест мъжага, но той я намираше за интересно екзотично цвете, което бе разцъфнало от сладката малка пъпка, която бе видял преди пет години.

 

 

Джейкъб се измъчваше с фантазии и планове, когато излезе на улицата. Прекалено зает със собствените си мисли, той се качи в колата си и веднага запали мотора.

Нямаше да забележи тъмната кола, паркирана зад мерцедеса, ако тя не бе потеглила едновременно с него. Ярките й светлини се отразиха за момент в огледалото му за обратно виждане и той веднага усети чуждото присъствие.

Три пресечки по-нататък, тъмната кола все още бе зад него. Шофьорът бе пропуснал две коли помежду им, но въпреки това бе ясно, че го следи.

Джейкъб отново погледна, когато влезе в подземния паркинг на хотела. Този път не видя други коли зад себе си в огледалото за обратно виждане.

„Просто съвпадение“, каза си спокойно той. Въпреки това си напомни, че е важно да запомни случая и да наблюдава дали няма да има и други подобни съвпадения.

„Добрите професионални «биячи» имаха нужда от такива неписани сведения“, каза си кисело той. Емили би кимнала с разбиране, ако знаеше за механизма му на запомняне и запазване на информацията.

Джейкъб се притесняваше, че може и да има известна истина в представата й за него. Въпреки това си спомни светлината в очите й тази вечер и реши, че ще се справи с този проблем. Съвсем скоро тя щеше да бъде негова.