Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Full Bloom, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 59 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2011)
Разпознаване и корекция
castanea (2012)
Допълнително разпознаване и корекция
Xesiona (2012)

Издание:

Джейн Ан Кренц. Правото да бъдеш себе си

ИК „Коломбина“, София, 2003

Преводач: Цветана Генчева

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954-732-052-1

История

  1. — Добавяне

Глава втора

Пътят до Сиатъл беше дълъг. На Емили й се искаше да подремне, но откри, че не може да се отпусне. Мислите кръжаха в главата й, докато се опитваше да осмисли напълно неочаквания обрат, който бе поел животът й тази вечер. Не беше предполагала, че някога отново ще види Джейкъб. А и не бе очаквала, че в този момент ще се изправи срещу него. Най-трудно й бе да приеме, че той я е желаел, точно както бе мечтала през всичките тези години. За една вечер й дойде прекалено много.

Джейкъб шофираше умело и уверено, но въпреки това Емили се чувстваше напрегната. Не начинът му на шофиране, а присъствието му, я държеше будна. Натрапчивата му мъжка сила и властност не й позволяваха дори за миг да забрави, че е до нея. Единственото убежище на Емили оставаше мълчанието.

Когато разбра, че тя няма намерение да откликне на опитите му да продължат разговора, Джейкъб също замълча. Чак когато доближиха града, заговори отново.

— Имам адреса ти. Някъде в центъра на града, нали така? Добре ще е да ми казваш накъде да карам — помоли той.

Емили се размърда и започна да му посочва пътя към жилището си. Той следваше указанията й, без да каже дума. Когато вкара колата в зейналия подземен гараж, се огледа с явно неодобрение.

— Това не е подходящо място за сама жена посред нощ.

— Звучи ми като реплика на родителите ми или Дрейк. Веднъж ме посетиха, малко след като се нанесох и единственото, което им идваше наум, беше гаражът. Ще ти отговоря, както и на тях. Досега все някак съм оцеляла.

Тя отвори вратата на колата, докато Джейкъб паркираше на мястото, което тя му посочи. Докато си вземаше палтото и издърпваше чантата, призна пред себе си, че гаражът е доста страшничък по това време. Стъпките ехтяха, а светлината беше доста слаба. Само че тя нямаше никакво намерение да си признае, че мястото я притеснява понякога.

— Не бива да виниш семейството си, че искат да си в безопасност — каза Джейкъб, докато излизаше от колата.

— Семейството ми се опитва да ме защитава още от деня, когато съм се родила. Понякога става доста досадно.

— Понякога имаш нужда от защита. Винаги си притежавала таланта да си навличаш неприятности — Джейкъб вървеше до нея, докато отиваха към асансьорите. — Например случаят с Морел.

— Престани да се притесняваш за Деймън Морел — Емили натисна копчето на асансьора и мушна ръце в джобовете на зеленото вълнено палто.

— Кога смяташ да му кажеш, че повече нямаш намерение да се срещаш с него? — попита спокойно Джейкъб, щом вратата на асансьора се отвори.

Емили вдигна вежди над черните рамки на очилата и заговори спокойно.

— А кой казва, че няма да се срещам повече с Деймън? — беше горда от небрежния начин, по който зададе въпроса.

Джейкъб я наблюдаваше със студен поглед.

— Стига номера, Емили. Прекалено невинна и наивна си понякога и това може да ти навлече само неприятности, но в никакъв случай не си глупачка. Много добре знаеш, че това, което чу на касетата тази вечер не беше подправено. Както и останалите доказателства, с които семейството ти разполага.

— Искаш да кажеш доказателства, които ти си осигурил на семейството ми? Защо трябва да ти вярвам, Джейкъб? Посочи ми поне една причина.

— Може и да не ме харесваш кой знае колко, но мисля, че знаеш, че няма да изфабрикувам куп лъжи.

Очите й се плъзнаха по грубите черти на мъжа, след като долови гордостта в гласа му.

— Съвсем не те познавам чак толкова добре, Джейкъб. Едно време си мислех обратното, но това бе прекалено отдавна. Когато все още бях невинна и наивна.

— Но познаваш семейството си достатъчно добре и разбираш, че няма да прибегнат до лъжи. Може и да не са особено изобретателни, но поне са честни и откровени хора. Никога нямаше да ме помолят за помощ, ако не бяха сигурни, че могат да ми имат пълно доверие. А ти престани да си търсиш извинения — изражението му се смекчи. — И престани да се преструваш, че ми нямаш доверие. Много добре знаеш, че не бих направил нищо, за да те нараня.

— Освен, разбира се, ако не става дума за моето собствено добро — засече го веднага Емили и излезе от асансьора във фоайето, покрито със сив мокет. Бръкна в чантата, за да си извади ключовете.

— Емили, знам, че вечерта бе доста необичайна, но няма нужда да се държиш така. Приеми фактите и си признай, че Морел те е заблудил.

Емили превъртя ключа, отвори вратата и се обърна срещу него на самия праг на апартамента.

— Деймън не ме е подвеждал, Джейкъб, а моето честно семейство, готово да ме защитава в името на доброто. Те са тези, които ме поканиха в Портланд за уикенда за очакваното от мен обсъждане на някои от плановете ми в бизнеса. Те са тези, които ме заблудиха. Естествено, с твоя помощ. Но и ти винаги си бил налице, когато се е налагало да бъда спасявана от самата себе си, нали така? Лека нощ, Джейкъб. Не мога да кажа, че беше удоволствие да те видя след толкова време, но признавам, че бе истинска изненада.

— Емили, нещата не стоят така — Джейкъб хвана края на вратата, точно когато тя се канеше да я затвори в лицето му. — Изслушай ме. Никой не те е лъгал. Ако беше останала, щяхте да проведете разговора за бизнес плана ти. Само че всички прецениха, че е най-добре първо да изчистите проблема с Морел. Разсъждавай разумно. Направихме го за твое до…

— Не го казвай — прекъсна го тя. — Да не си посмял да кажеш, че е било за мое добро. Ако го чуя още веднъж, не отговарям за последиците, Джейкъб.

— А ти престани да ме заплашваш или ще се изкуша да направя нещо необмислено.

Емили не се сдържа да не го подразни. Беше й дошло до гуша, а Джейкъб бе логичната мишена за враждебното й отношение. В продължение на цели пет години той бе по един или друг начин център на най-силните й чувства. И сега нищо не се бе променило.

— Какво по-точно, господин Стоун?

Той отвори вратата със замах и я сграбчи без предупреждение. Ръцете му се спряха на раменете й и я привлякоха по-близо.

— Това по-точно — измърмори той с дрезгав глас и покри устата й със своята.

Отначало Емили бе прекалено изненадана, за да се съпротивлява. „Но какво, всъщност, очакваше? — запита се тя. — Не и това. Или пък точно това?“ Напрежението между двамата бе започнало да се натрупва още от мига, в който влезе в кабинета на баща си и го видя скрит в сенките.

Пред себе си призна, че бе много по-развълнувана от Джейкъб Стоун, след като не го бе виждала две години, отколкото от подлостта на Деймън Морел.

Тя изстена приглушено, когато той похити устните й, но каквото и да се бе опитвала да каже, а вече не бе съвсем сигурна какво точно, то се загуби в разпалената прегръдка. Устата на Джейкъб бе топла, завладяваща и изкусително настоятелна, докато притискаше нейната. Това бе втория път, когато той я целуваше, а Емили знаеше, че тайно бе копняла за него.

Целуваше я така, сякаш бе обмислял тази стъпка много дълго. В него бе стаен глад, който разкриваше неподозирано много.

Именно този глад направи най-силно впечатление на Емили. Това бе мъжкият вариант на собствения й дълго потискан копнеж, и тя му се остави да я покори. Никога преди не бе изпитвала подобно нещо. В този момент разбра, че каквото и друго да е истина за Джейкъб, едно нещо бе напълно сигурно. Той бе казал, че я желае, и ето че сега, най-сетне, докато целувката я завладяваше, тя си позволи да му повярва.

— Кажи името ми — устата на Джейкъб все още приканваше устните на Емили. Той нежно очерта извивките им с език, докато тя не изхлипа и не ги разтвори. — Кажи го, Емили. Толкова време мина, откакто те чух да го изричаш шепнешком, както през онази нощ преди две години.

— Джейкъб — името му бе като лека несигурна въздишка, изпълнена с възбуда и копнеж, потискани прекалено дълго. — О, Джейкъб!

— Гласът ти е като сурова коприна. Никога няма да мога да го забравя — мъжът внимателно повдигна глава и устните му останаха на сантиметри от нейните. Погледна замечтаното й лице и прокара пръст бавно и чувствено по извивката на брадичката. — Ако те бях взел преди две години, вместо да се правя на галантен глупак, може би всичко сега щеше да е различно.

— Кое щеше да е различно?

— Вече щеше да си моя. Нямаше да губим време, за да спазваме разни ритуали.

— Какви ритуали? — Емили се взря в студените сиви очи.

— Тези, които би трябвало да ни съберат, Емили. Последния път си тръгнах, защото смятах, че съм неподходящ за теб.

— Нищо не се е променило — изтъкна тя все още без дъх. — Ти си все така груб, безпощаден и циничен, както винаги.

Устните на Джейкъб трепнаха в ъгълчетата.

— Аз може и да не съм се променил, но ти си различна. А това вече е от огромно значение.

— Какво те кара да си мислиш, че съм се променила?

Устните му се изкривиха.

— Видях те в действие тази вечер, докато баща ти поднасяше новините за Морел. В теб има нова сила, която не съществуваше преди две години.

— Курс по самоувереност — заяви гордо тя. — Ходих на курс.

В очите на Джейкъб просветнаха весели искри.

— Според мен, най-сетне си се осъзнала. Виждам те след доста време и разбирам, че съм бъркал, когато смятах, че имаш нужда от по-мек и внимателен човек от мен. Ти имаш нужда от някой по-силен или поне също толкова силен, колкото си ти.

— Ако наистина съм толкова силна, колкото твърдиш, това не означава ли, че вече няма нужда нито ти, нито някой друг да ръководи живота ми? — парира забележката му Емили.

Джейкъб се усмихна широко.

— Може и да си значително по-силна, отколкото беше преди, но това не означава, че си станала по-малко наивна. Отчасти може и да си се променила, Емили, но съвсем не изцяло. Не и за основните неща. Все още си мила и нежна под този нов щит. Фактът, че някой като Морел може дотолкова да те плени, че да се опита да те използва, доказва, че когато се стигне до момента, в който да преценяваш хората, си все още много неопитна. Но не бива да се срамуваш от това.

— Чудесно, защото не се чувствам никак засрамена — това бе лъжа. Беше бясна на себе си, задето се бе забъркала с Деймън Морел, макар и да не бе задълбочила връзката им. Но нямаше никакво намерение да признае тази грешка нито пред този мъж, нито пред семейството си.

— Емили…

— Мисля, че е крайно време да си тръгваш. Успех при намирането на хотел — тя се измъкна от прегръдката му и отново се опита да затвори вратата.

— Трябва да използвам телефона ти, за да си направя резервация и да извикам такси — заяви спокойно Джейкъб. Вече бе влязъл и се упътваше към хола.

Емили възкликна възмутено и заситни след него в хола. Доста надменно му посочи червения телефон, поставен на бяла лакирана масичка близо до прозореца.

— Ето ти телефон. Обаждай се. Искам да си тръгнеш час по-скоро. Вече е доста късно и трябва да се наспя.

Той вдигна поглед, докато набираше някакъв номер от указателя.

— Тръгвам си веднага щом е възможно. Не бих искал да досадя на гостоприемната домакиня.

— Вече го направи.

— Искам да те предупредя, за да си подготвена, че скоро ще се върна.

— Без покана ли?

Той небрежно повдигна едното си рамо.

— С или без, все едно. Струва ми се, че известно време ще имаш нужда от защита. Обещах на семейството ти да те наглеждам.

— Защита!

Само че той не й обръщаше абсолютно никакво внимание. Беше прекалено погълнат от разговора с някакъв рецепционист. Емили скръсти ръце и го загледа с неприязън. Изглеждаше толкова силен и мъжествен, застанал в белия й хол.

Беше отделила изключително внимание и време на тази стая. На пръв поглед изглеждаше много модерна и изтънчена, с белия килим, бялото кожено канапе, лакираните масички от бяло дърво и стъкло и белите столове от кожа и хром. Навсякъде, обаче бяха пръснати цветни петна, екзотично множество цъфнали пъстри букети, сякаш се надсмиваха на студената изтънченост на апартамента. Този дом бе напълно различен от старомодната елегантност в къщата на родителите й.

Джейкъб приключи разговора с хотела и повика такси. Когато най-сетне остави слушалката, Емили нямаше търпение да започне атаката си отново.

— Какво искаше да кажеш с това, че имам нужда от защита?

Застана срещу нея леко разкрачен, впил в лицето й преценяващ поглед.

— Морел няма да остане очарован, когато му кажеш, че повече нямаш намерение да се виждаш с него. Няма да му стане приятно, че жената, която смята, че е успял да върже в кърпа, променя плановете му из основи. Сигурно ще реши, че може да ти промени мнението, като окаже натиск. Ти си доста примамлива плячка и лесно няма да се откаже от теб. Убеден съм, че ще създава неприятности.

— Ако реша да не се виждам с него, може да създава колкото неприятности пожелае. Ако трябва да избирам, предпочитам да изтърпя тормоз от страна на Деймън. Всъщност, той е истински джентълмен. Сигурна съм, че ще успея да се справя с него. Това е в случай, че реша да прекратя тази връзка…

— Ще я прекратиш — заяви меко Джейкъб. — Ядосана си заради начина, по който със семейството ти поднесохме новината, но накрая ще постъпиш както трябва. Просто го направи по-бързо, Емили. Колкото повече отлагаш, толкова по-трудно ще бъде. Чу какво каза баща ти тази вечер. Рейвънскрофт подготвят атака срещу Морел по проекта на Фаулър в Далас. Морел иска тази поръчка. Няма да се учудя, ако реши теб да използва като коз.

— Сега вече се хващаш за сламки — нацупи се Емили. — Деймън знае, че нямам почти никаква представа каква точно е дейността на „Рейвънскрофт Интернешънъл“. Едва ли ще му послужа за икономически шпионаж, дори и да исках да му помогна за сделката в Далас. Престани да измисляш разни ужасии, без да има защо. Вече не съм наивната малка глупачка, която да държите в правия път със заплахи или да я пращате на дълги екскурзии, за да не ви се мотае в краката.

— Все забравям за курса по самоувереност — каза сухо Джейкъб. — Да не би да си завършила с отличие?

— Нека просто кажем, че научих доста.

— Бас държа обаче, че преподавателят не те е научил как да се справяш с мъже като Морел.

— Предполагам нито на теб, нито на семейството им е минавало през ум, че може да имам напълно приятелски взаимоотношения с мъж като Деймън? Че може би нямам никакво намерение да се женя за него.

— Само че той има намерение да се ожени за теб. Това е проблемът. Сама чу касетката. Колкото по-бързо приключи тази работа, толкова по-добре, Емили. Този тип е използвач. А и не е в твоята категория.

— Очевидно мнението ти за способностите ми да се грижа сама за себе си не е много по-високо от последния път, когато се видяхме, независимо от всичко, което каза по-рано — Емили отвори широко вратата. — Лека нощ, Джейкъб.

В първия момент той не помръдна, просто стоеше и я наблюдаваше, сякаш се опитваше да прецени нещата. Емили започваше да се чуди какво да направи, ако той не си тръгне, когато мъжът все пак се обърна и пристъпи към вратата.

— Превърнала си се в една инатлива малка котка, Емили Рейвънскрофт — отбеляза той небрежно, сякаш се готвеше да се разсмее.

— Думата е „самоуверена“. Вече ти казах, че съм ходила на курс. Започнах преди две години, когато най-сетне реших да стана самостоятелна, след като ми беше омръзнало родителите ми да ми казват какво да правя.

— С какво се занимаваш напоследък? — попита Джейкъб умислен и намръщен. — Майка ти спомена, че работиш в цветарски магазин.

— Което е само една крачка пред работата на камериерка — усмихна се небрежно Емили. — Според нея това е истинско разхищение, както на дипломата ми от колежа по изкуства, така и на великолепния ми произход. Знаеш ли какво?

— Какво? — попита предпазливо той.

— Доставя ми удоволствие. Аз притежавам магазина и скоро, с или без финансовата подкрепа от семейството ми, ще отворя нов клон. Кой знае? Може пък Деймън Морел да ми отпусне заема, който се надявах да поискам от баща ми. Винаги мога да използвам връзките си с „Рейвънскрофт Интернешънъл“ като допълнителна гаранция.

Джейкъб бе на вратата и се извърна рязко, изпълнен с удивление. На строгото му лице се бе появило нещо заплашително.

— Да не си посмяла! Семейството ти ще получи удар.

— Доста интересна мисъл — отвърна сладко тя. Избута го през вратата и той най-сетне се озова навън. — За последен път ти казвам лека нощ, Джейкъб.

Този път успя да затвори вратата и да заключи след него.

Навън, в празното фоайе, Джейкъб остана ядосан и загледан в заключената врата. Пухкавото малко котенце се оказа всъщност тигрица с много остри нокти. Невероятно, колко много може да се промени една жена за две години. Очевидно семейството й я подценяваха прекалено много.

Но на Джейкъб тя се бе сторила по-интересна от всякога.

Основната му победа тази вечер, реши той, докато се качваше в асансьора, бе много малка, но при дадените обстоятелства, щеше да се задоволи и с малко.

Тя го бе целунала със същата страст, която бе проличала и преди две години, дори по-силна. Все още го желаеше.

Джейкъб се наслаждаваше на този факт, докато излизаше във влажната нощ.

 

 

Когато рано на следващата сутрин отвори „Градината на Емили“, ядът й бе попреминал, въпреки че все още усещаше горчивия вкус на унижението и притеснението.

Нямаше никакво намерение да признава нито пред родителите си, нито пред Джейкъб, но истината бе, че Деймън Морел бе успял напълно да я заблуди. Дори за миг не бе предположила, че той се интересува от нея, заради родството й с „Рейвънскрофт Интернешънъл“.

Единственото, което можеше да каже в своя защита бе, че никога не е искала да се жени за него. За нея той бе приятен за компания, интересен и забавен човек, с когото да излезе на среща. И това бе всичко. Никой от семейството, дори и Джейкъб, не си направи труда да попита доколко са сериозни отношенията им с Деймън. С типичната за семейство Рейвънскрофт арогантност те си бяха внушили най-лошото. Освен това смятаха, че тя е само една безпомощна пионка в лапите на Морел.

Емили въздъхна, докато аранжираше свежи жълти лалета и хризантеми на витрината на магазина. Притеснителното беше, че ако намеренията й към Морел бяха сериозни, наистина щеше да се окаже в доста неприятно положение.

Вбеси се, като си даде сметка, че след всички усилия да стъпи сама на крака и да се противопостави на непрекъснатата намеса на семейството си, беше само на крачка от една огромна грешка.

„Не че семейство Рейвънскрофт биха я оставили да се ожени за Морел“, каза си кисело Емили. По един или друг начин, близките й щяха да намерят начин да спрат подобно нещо, също както се бяха отървали от Брад Карлтън преди две години. Едва ли някой мъж, който не отговаряше на представите и критериите на любимото семейство за идеалния зет, щеше да бъде допуснат да припари до нея. А пък Емили не познаваше нито един мъж, който би имал куража да се ожени за нея, ако семейството й се противопоставеше. Рейвънскрофт се оказваха много убедителни, когато си наумяха нещо.

Когато и убедителността не даваше резултат, тримата веднага изпращаха тежката артилерия: Джейкъб Стоун.

В този момент се надигна споменът за целувката на Джейкъб и пръстите на Емили се стегнаха около нежните стебла на лалетата. За момент се загледа през витрината към тротоара пълен с хора, упътили се въпреки дъжда към центъра на пазар. Една мисъл измести всички други. Джейкъб я желаеше.

Вратата се отвори и Даян Еймс, помощничката на Емили влезе бавно в магазина. Беше две години по-млада от Емили и имаше склонност към екстравагантни прически и дрехи, но бе интелигентна млада жена с истински усет към цветята и аранжирането им. Емили я смяташе за изключително ценно попадение и често си казваше, че преценката й за хората невинаги е погрешна, иначе никога не би избрала Даян.

— Ти пък какво правиш тук? — попита Даян, когато остави пластмасовата чашка с кафе на щанда и изтръска чадъра. — Събота е. Мислех, че ще прекараш уикенда в слънчевия Портланд — тя свали лъскавия ярко жълт дъждобран.

— Портланд не се оказа достатъчно слънчев.

Даян я загледа. Беше гримирана в ярки цветове.

— Я виж ти, какво е станало? Семейството не благоволи ли да ти отпусне заем за магазина на Четвърта улица?

— Дори не стигнахме до този въпрос — обясни мрачно Емили и отиде зад щанда, за да включи касата. — Бяха предпочели тема по-интересна за тях.

— Какво? — Даян закачи дъждобрана и посегна към кафето. — Кажи ми?

— Любовният ми живот.

Даян се задави още с първата глътка.

— Какво?

— Много добре ме чу — Емили се намръщи на прекалено удивеното изражение на помощничката си, но въпреки мрачното си настроение се усмихна. — Знам. За какъв любовен живот става дума? От време на време излизам на среща.

Даян не можеше да й повярва.

— Единственият, с когото излизаш напоследък е красивият Деймън Морел, а доколкото си спомням, ти ясно даде да се разбере, че той е само „приятел“.

— Семейството ми са решили, че е много повече от това.

— И така да е, какъв е проблемът? Морел притежава всички качества, за които бъдещите тъщи са готови да убиват. Изкарва цяло състояние в строителната фирма, която е наследил от баща си, знае как да се облича според положението си, четири пъти в седмицата ходи на фитнес. Какво повече може да иска един родител?

— Биха предпочели да не притежава компания, която е пряк съперник на „Рейвънскрофт Интернешънъл“ — каза нацупено Емили. — Трябва да знаеш, че що се отнася до семейството ми, бизнесът винаги идва на първо място. А останалите фирми само се опитват да им отнемат територията. Затова са решили, че единствената причина Деймън да излиза с мен е интересът.

Даян я гледаше, без да мигне, докато най-сетне в сините й очи проблесна разбиране.

— Мили боже, да не би да искаш да кажеш, че се страхуват да не е хвърлил око на дяловете ти в „Рейвънскрофт Интернешънъл“?

— Бинго — каза подигравателно Емили. — Отличничка.

— И това са искали да обсъдят с теб през уикенда, така ли?

— Поканиха ме, за да обсъждаме въпроси, свързани с бизнеса — уточни Емили. — Аз, разбира се, като една глупачка, реших, че най-сетне са решили да изслушат намеренията ми да взема заем за нов магазин. Както обикновено, не можахме да се разберем.

— О, Емили, колко неприятно! Какво ти казаха? Какво направиха?

— Държаха се както винаги, когато има някоя криза. Привикали бяха Джейкъб Стоун.

— Нещо ми се губи — предупреди я Даян. — Кой е Джейкъб Стоун?

Емили забарабани с пръсти по щанда, докато обмисляше въпроса.

— Джейкъб работеше няколко години за семейството ми, а преди два месеца официално е напуснал поста си. Очевидно не е прекъснал старите си връзки с фирмата, иначе нямаше да намери достатъчно време да следи Деймън Морел.

— Каква е била длъжността му в Рейвънскрофт?

— Длъжност ли? — Емили присви очи. — За пред другите беше вицепрезидент на някои аспекти от строителството в чужбина. Неофициално оправяше всички каши в семейството. Когато нещо се закучеше, семейното мото гласеше: „Изпратете Стоун“. Има някакъв проблем на строителната площадка; работниците създават неприятности; индустриален шпионаж; нарушен е някой местен закон — изпратете Стоун. Сто процента сигурен човек. Невероятно дискретен. Безкрайно предан. Винаги приключва работата с минимален шум. С две думи, съвършеният служител. Винаги съм го смятала за платен бияч. Ако семейството ми бяха някоя престъпна банда, вместо уважавани бизнесмени, Джейкъб сигурно щеше да им е наемният убиец.

— Звучи страхотно — Даян отпи нова глътка кафе. — Значи семейството ти са му дали поръчка да оклепа Деймън, ако правилно съм разбрала.

— Точно така. И това не е първия път, когато го използват, за да ме измъкнат от това, което те смятат за беда.

— Кога беше първия път? — попита Даян.

Емили повдигна едната си вежда над очилата, щом си спомни.

— Запознах се с Джейкъб преди пет години. Той беше постъпил в компанията предишната година, но просто не се бяхме засичали. Не беше имало случай. Фирмата е голяма, а аз рядко се срещам със служителите.

— И как се запознахте?

Емили въздъхна.

— Бях отвлечена.

— Боже господи! Шегуваш ли се?

— Страхувам се, че не. Някакъв озлобен служител, наскоро уволнен от Рейвънскрофт, решил да ме отвлече и да ме върне срещу откуп. Кой знае как ме е открил в колежа, причака ме късно една вечер, когато се връщах от библиотеката. Имаше пистолет.

Даян изглеждаше потресена.

— Но това е ужасно.

Емили направи физиономия.

— Звучи по-зле, отколкото беше в действителност. Е, отначало аз бях уплашена до смърт, но след това разбрах, че този човек заслужава съжаление и няма защо да се страхувам от него. Никога нямаше да използва пистолета. Всъщност, после разбрах, че е бил празен. Само че тогава ми изглеждаше съвсем истински, затова правех каквото кажеше. Закара ме в хижата си някъде в планината и започна да звъни на родителите ми, за да иска откуп.

— А Джейкъб кога се намеси?

— Родителите ми извикали Джейкъб и го помолили да занесе парите. Искали човек, на когото могат да се доверят напълно. На този етап не искали да намесват полицията. Умирали от страх, че похитителят ще ме убие. Джейкъб говорил с мъжа по телефона и получил инструкции къде да занесе парите. Тогава похитителят ми позволи и на мен да поговоря с Джейкъб. За късмет, нещастникът се беше паникьосал и не мислеше много трезво. Успях да дам на Джейкъб достатъчно насоки, за да разбере къде съм затворена.

— Значи Джейкъб пристига с откупа, а ти си свободна?

— Не беше точно така — каза Емили. — Джейкъб откри хижата и влезе през задния прозорец. Похитителят така и не разбра откъде идва нападението.

Даян я гледаше с широко отворени очи.

— Джейкъб те е спасил. Невероятно романтично!

— Не бих казала. Ако питаш семейството аз просто си бях навлякла поредната неприятност на главата. Дори Джейкъб ми се разкрещя, че съм била пълна тъпачка, за да си позволя да се прибирам посред нощ и да се изложа на риск. Бях уплашена до смърт и унижена, както обикновено.

И се бе влюбила отчаяно в спасителя си, а след това откри, че той е женен. Тогава реши, че е настъпил краят на света.

— Не е необичайно да се разкрещиш на човек, който те е уплашил до смърт. Родителите крещят на децата си непрекъснато, и то точно по тази причина. Само от любопитство питам, но какъв е изходът от проучването на Деймън Морел? Да не би твоят господин Стоун да е открил нещо наистина интересно, освен факта, че Морел е конкурент на Рейвънскрофт?

Емили помълча, но след това реши, че няма нищо за криене.

— Джейкъб Стоун е в състояние да открие компрометиращи факти и за някой ангел, ако му се постави тази задача.

Даян се облегна на щанда, стиснала чашата кафе с две ръце.

— Добре де, казвай. Какво е открил за Деймън?

— Чувствам се неудобно, Даян.

— Нали затова са приятелките.

Емили изви устни.

— За да има пред кого да се излагам.

— Я стига. Нямаме тайни една от друга. Ако на мен не можеш да кажеш, то на кого тогава?

— Май си права — въздъхна Емили. — Джейкъб е изровил доказателства, че Деймън Морел смята да се ожени за мен, за да се добере до дяловете ми в „Рейвънскрофт Интернешънъл“.

— Доказателства ли? Стоун е намерил истински доказателства? Как?

— Има една гадна аудио касета от някакъв ресторант. На нея е разговорът на Деймън с жена на име Марша.

— Марша пък коя е?

— Очевидно любовницата на Деймън. Той я завел на обяд, за да й обясни да не ревнува от плановете му. Смятал да остане женен за мен, докато получи дяловете, а след това веднага щял да поиска развод и да се ожени за Марша. Освен касетата има и няколко уличаващи писма, които той е изпратил преди две години, в които отправя заплахи към Рейвънскрофт и казва, че ще ги осъществи каквото и да му струва и колкото и време да му отнеме. Очевидно неприязънта му към Рейвънскрофт излиза извън рамките на обичайното съперничество. Мрази и семейството ми, и фирмата.

Даян я гледаше с отворена уста.

— Колко странно. А защо мрази Рейвънскрофт?

— Нямам представа. Нещо свързано със спечелването на поръчка преди две години. Брат ми и баща ми, естествено, не искаха да ме обременяват с цялата отвратителна история. Смятат ме за изключително наивна, когато става въпрос за действителността в големия бизнес. Единственото, което ги интересува в момента е да не се омъжа за Морел.

— А ти каза ли им, че нямаш намерение да се омъжваш за него?

Емили се усмихна, за пръв път истински развеселена, от момента, в който бе прекрачила прага на кабинета на баща си предишната вечер.

— Шегуваш ли се? Все трябваше да спася нещо от това фиаско. Реших да не доставя нито на тях, нито на Джейкъб Стоун удоволствието да не се притесняват за брака ми с Морел. Нека да се потормозят малко. Писнало ми е да ми се бъркат в живота.

Телефонът на щанда звънна, тъкмо когато Даян се готвеше да зададе още някой въпрос. Емили вдигна слушалката.

— „Градината на Емили“.

— Ето те и теб, скъпа. Звъннах в апартамента ти, но вече беше излязла.

— Здравей, мамо — каза напрегнато Емили. — Имам малко работа в момента. Какво мога да направя за теб?

— Просто исках да се уверя, че си добре, че всичко е наред — каза мило Катрин Рейвънскрофт. — Двамата с баща ти малко се тревожехме за теб. Беше толкова притеснена, когато си тръгна снощи.

— Притеснена? Притеснена ли съм изглеждала? Наистина не разбирам как е възможно да останеш с подобно впечатление — Емили нарочно се стараеше гласът й да звучи небрежно и игриво. Представяше си как майка й се мръщи от другата страна.

— Хайде, Емили, знаеш, че искаме само най-доброто за теб. Беше на ръба да допуснеш ужасна грешка. Също като онзи случай, когато се забърка с Карлтън. Като си помисля, никога не си притежавала умението да преценяваш правилно мъжете. Спомням си онова момче с мотора, докато беше в гимназията…

— Боби Хадли? Я стига, мамо. Боби беше свястно момче. Освен това се интересувах от мотора му, не от него. Ти не му даде никаква възможност. Дори не го допускаше вкъщи, камо ли да изляза с него.

— Как така стана, че говорим за Боби Хадли? — попита майка й. — Аз имах предвид Морел. Скъпа, трябва да разбереш, че не можеш да си позволиш да се забъркваш с Деймън Морел. Надявам се Джейкъб да си е поговорил хубавичко с теб, докато сте пътували към Сиатъл снощи. Той винаги успява да налее разум в главите на хората.

— Много ми е неприятно да ти го съобщя, мамо, но през повечето време спах. Джейкъб е добър шофьор. След като не се налагаше да внимавам за пътя, заспах.

— Емили, какво ти става? Станала си непоносим инат и съвсем различна през последните две години. След като баба ти почина и отвори този магазин, непрекъснато се променяш. Не разбирам какво става с теб.

— Проблемът е, че вече не съм малко момиченце, мамо.

— Надявам се да имаш достатъчно здрав разум, за да прецениш правилно ситуацията с Деймън Морел — отбеляза с леден глас Катрин. — Освен това се надявам да дойдеш след две седмици за рождения ден на баща си.

— Прекалено много надежди залагаш на мен.

— Емили!

— Моля те, престани да се притесняваш. Разбира се, че ще дойда за честването. Не бих искала да изпратите Джейкъб Стоун да ме домъкне.

— Наистина не разбирам какво имаш против Джейкъб. Той винаги е бил добър служител, на когото може да се разчита — заяви отчаяно Катрин. — Толкова е предан. Наистина много съжалявахме, че го губим. На Дрейк много ще му липсва. И двамата с Гиф разчитаха изключително на него.

— Сигурна съм, че Дрейк ще му намери заместник — отвърна Емили, без много да я е грижа.

— Както и да е. Говорехме за рождения ден на баща ти. Ще бъде официално тържество, както обикновено.

— Искаш да кажеш да не идвам с дънки.

— Напоследък чувството ти за хумор е станало много странно, Емили. Довиждане, скъпа. Ще се видим след две седмици — майчиният инстинкт на Катрин най-сетне се обади. — И не си губи времето да тъжиш заради Деймън Морел. Той просто не го заслужава.

— Ще го имам предвид — каза сухо Емили. Блъсна слушалката с оглушително хлопване.

— Какво стана? — попита любопитна Даян, докато подреждаше цветя в хладилната витрина. — Какво искаше мамчето?

— Просто проверяваше, дали снощното лечение е протекло според очакванията.

Даян повдигна вежди.

— А то според очакванията ли протече?

— Е, истината е, че загубих и малкото интерес, който проявявах към Морел, но проклета да съм ако позволя на Джейкъб или семейството да разберат, поне за момента. Нищо няма да им стане, ако ги оставя малко да се поизпотят.

Даян вдигна поглед към нея над пищната зеленина.

— Май старата банда са те ядосали.

— И още как — Емили се поколеба. — Не толкова Джейкъб, колкото семейството.

— Защо не? На мен ми се струва, че той е свършил мръсната работа.

Емили се намръщи.

— Той винаги върши мръсната работа. Много го бива по тая част. Само че част от мен му съчувства.

— Съчувстваш му!

— Да, знам. Много е трудно да се обясни. Просто знам, че е честен човек и винаги е бил предан и на семейството, и на фирмата. Наистина е вярвал, че върши всичко за мое добро.

— Чудиш се как да го извиниш, Емили, защо?

— Откъде да знам? — призна Емили и изпъшка. — Може би защото никога не забравих какво изпитах към него преди пет години, когато седях в онази хижа с лудия, а Джейкъб Стоун нахлу през прозореца. Можеш да намериш много извинения за човек, който пристига като хала, за да те спаси.

— Така е — съгласи се умислено Даян. — Можеш, разбира се.