Елизабет Гаскел
Кранфорд (5)

Глава V
Стари писма

Често съм забелязвала, че всеки си има свой собствен начин да прави незначителни икономии — навикът старателно да се пести и най-дребната монета — и всяко нарушение в това отношение може да го раздразни повече, отколкото ако се изхарчат шилинги и лири стерлинги за нещо действително екстравагантно. Един мой познат, възрастен господин, прие съобщението за неплатежоспособността на акционерната банка „Джойнтсток“, в която бе вложил част от парите си, със стоическо примирение, но цял един дълъг летен ден не остави на мира семейството си, защото някой бил откъснал (вместо да изреже) изписаните листове на вече ненужната му банкова книжка. Разбира се, съответните листове от другата страна на книжката изпаднали и това излишно разхищение на хартия (неговият начин да икономисва) го раздразни много повече, отколкото пълната загуба на парите му. Когато за пръв път започнаха да се употребяват пликовете, той ужасно се изтерза. Единственият начин, по който можеше да се примири с такова разхищение на скъпия за него артикул, беше търпеливо да обръща наопаки всички пликове, изпратени до него, и по този начин да ги прави отново годни за употреба. Дори и сега, примирен от годините, го виждам да хвърля жални погледи към дъщерите си, когато те изпращат някому цял лист хартия, на който са написани само три реда, и то от едната страна, за да отговорят на някоя покана. И аз не се срамувам да си призная, че притежавам тази човешка слабост. Канапите и вървите са моето слабо място. Джобовете ми се пълнят с малки гранки връвчица, събрана и намотана, готова за употреба, от която никога не става нужда. Сериозно се дразня, когато някой разреже връвта на един пакет, вместо търпеливо и старателно да я развърже и размотае. Не мога да си представя как могат хората да използват така безотговорно гумените ластичета, които са по-съвършени от всякакъв канап. За мен такова гумено ластиче представлява ценно съкровище. Имам едно, което не е ново — прибрах го от пода преди около шест години. Действително опитах се да го употребя, но не ми даде сърце и не можах да си позволя такава екстравагантна постъпка.

Други пък се измъчват от малките парченца масло. Те не могат да следят разговора, защото изпитват раздразнение, предизвикано от навика на някои хора неизменно да си вземат повече масло, отколкото могат да изядат. Не сте ли забелязвали тревожния (почти хипнотизиран) поглед, който тези хора приковават в маслото? Те ще изпитат голямо облекчение, ако могат да го скрият от погледа си, като го пъхнат в собствената си уста и го глътнат, а се чувстват наистина щастливи, ако лицето, в чиято чиния се намира оставеното масло, неочаквано отчупи парченце препечен хляб (съвсем несъзнателно) и го изяде. За тях това не е разхищение.

Мис Мати Дженкинс пък се скъпеше за свещите. Прилагаше различни начини да ги използваме колкото се може по-малко. През зимните следобеди тя обикновено сядаше да плете по два-три часа — това можеше да прави и на тъмно, и на светлината от огнището — и ако попитах дали да позвъня да донесат свещи, за да привърша зашиването на маншетите си, тя ми казваше да не си „бода повече очите“. Свещите се внасяха обикновено с чая, но ние горяхме само по една. Тъй като винаги очаквахме някоя приятелка да ни посети привечер (но никой не идваше), необходима беше някаква хитрина свещите ни да бъдат винаги еднакво дълги, готови да бъдат запалени, като че ли са горели две по две. Свещите се палеха подред и независимо от това за какво говорехме или какво вършехме, очите на мис Мати бяха обикновено приковани към тях и тя беше готова да скочи да загаси едната и да запали другата, преди да са станали толкова неравни по дължина, че да е трудно да се възстанови еднаквият им вид през цялата вечер.

Спомням си, че една вечер тази икономия на свещите особено ме подразни. Много ми беше досадила моята принудителна почивка, през която трябваше „да не си бода очите“, още повече, че мис Мати беше задрямала и аз не исках да подклаждам огъня и да рискувам да я събудя, така че дори не можех да седна на черджето до огнището и да се пърля, шиейки на светлината на огъня, както беше станало обичайно за мен. Предположих, че мис Мати сънува младите си години, защото в неспокойния си сън тя промълви една-две думи, отнасящи се до отдавна починали хора. Когато Марта донесе запалената свещ и чая, мис Мати се стресна и се огледа със странен и объркан поглед, като че ли не ние бяхме хората, които очакваше да види пред себе си. Един леко тъжен израз засенчи лицето и, когато позна коя съм, но веднага след това се опита да ми се усмихне както обикновено. През време на чая говореше непрестанно за детските и младежките си години. Може би това й напомни за желанието да прегледа всички стари семейни писма и да унищожи тези, които не трябва да попадат в ръцете на непознати хора, а тя често беше говорила за необходимостта да се свърши тази задача, но винаги се бе въздържала с плаха боязън да не изпита болезнени чувства. Тази вечер обаче тя стана след чая и отиде да вземе писмата в тъмното, а тя се гордееше с прецизния и спретнат начин, по който всичко бе подредено при нея, и обикновено ме гледаше с безпокойство, когато запалвах свещ, за да отида в другата стая за нещо. Като се върна, в стаята се разнесе приятният мирис на тонкин бийнз^[1]. Винаги съм усещала този парфюм във всяко нещо, което е принадлежало на майка й, а много от писмата бяха адресирани до нея — пожълтели снопчета любовни писма по на шестдесет-седемдесет години.

Мис Мати развърза пакета с въздишка, която сподави веднага, като че ли не беше редно да съжалява за отлетялото време или за отминалия живот. Решихме да ги преглеждаме поотделно, като всяка вземаше по едно писмо от същата купчинка и преди да го унищожи, предаваше съдържанието му на другата. До тази вечер аз не знаех колко тъжно е да четеш стари писма, макар че не мога да кажа защо. Писмата бяха радостни, колкото могат да бъдат изобщо радостни писмата — поне ранните бяха такива. В тях дишаше живо и напрегнато усещане за настоящето, което беше толкова силно и пълно, като че ли никога нямаше да отмине, като че ли топлите туптящи сърца, които се изразяваха така, нямаше никога да умрат и да не представляват вече нищо на тази слънчева земя. Струваше ми се, че щях да се чувствам по-малко тъжна, ако писмата бяха още по-жизнерадостни. Видях сълзи да се прокрадват по набраздените с бръчки бузи на мис Мати и очилата й често се нуждаеха от изтриване, надявах се, че най-после ще запали и другата свещ, тъй като очите ми бяха доста замъглени и ми трябваше повече светлина, за да виждам бледото, избеляло мастило, но не — дори и през сълзите тя виждаше и не пропускаше да прави своята дребна икономия.

Първите писма се състояха от две купчинки, свързани заедно и надписани (с почерка на мис Дженкинс): „Писма разменени между дълбоко почитания мой баща и моята горещо обичана майка, предхождащи женитбата им през юли 1774 година.“

Пресметнах, че енорийският свещеник на Кранфорд трябва да е бил на около двадесет и седем години, когато ги е писал, а мис Мати ми каза, че майка й била точно на осемнадесет, когато се е оженила. Странно ми беше да чета тези писма при моята представа за енорийския свещеник, която бях добила от една картина в столовата — скован и тържествен, с огромна перука, в пълните одежди на свещеник, положил ръка върху книгата с единствената му напечатана проповед. Писмата бяха изпълнени с пламенна страст и жар — кратки простички изречения, дошли направо от сърцето (съвсем различни от тържествения латинизиран стил по подобие на д-р Джонсън, на който беше напечатана проповедта, изнесена пред някакъв съдия по време на едно периодично съдебно заседание в графството). Неговите писма представляваха странен контраст в сравнение с тези на бъдещата му невеста. Тя явно беше доста смутена от настойчивостта му да изразява любовта си и не й беше съвсем понятно какво иска да каже, като повтаря едно и също нещо по много различни начини, но съвсем ясно беше, че тя мечтаеше за бяла „пейджуъсой“^[2] — а кой знае какво беше това — и шест-седем писма бяха изпълнени предимно с молби към възлюбения да упражни своето влияние върху родителите й (които явно я държаха доста строго), за да може да получи една или друга дреха и особено бялата „пейджуъсой“. Него не го интересуваше как е облечена, за него тя бе винаги прелестна, както се мъчеше да я увери, когато тя го молеше да съобщи в своите отговори предпочитанието си към някоя специална премяна, за да може да покаже на родителите си какво е пожелал. Но накрая той като че ли беше разбрал, че тя няма да се венчае, докато не получи „чеиз“ по своя воля, а след това й изпратил писмо, което явно е съпровождало една голяма кутия, пълна с тоалети, и в него я молеше да се облече така, както сърцето й желае. Това беше първото писмо, на което с неулегнал деликатен почерк беше отбелязано „от любимия ми Джон“. От прекъсването на тяхната кореспонденция предположих, че скоро след това са се венчали.

— Мисля, че трябва да ги изгорим — каза мис Мати и ме погледна несигурно. — Никой няма да се заинтересува от тях, когато и аз си отида.

Едно по едно тя ги пускаше в средата на огъня, наблюдавайки как всяко припламва, умира и се издига като бледен бял призрак нагоре в комина, преди същата съдба да постигне следващото писмо. Сега вече стаята беше достатъчно осветена, но и аз като нея, с прикован поглед, наблюдавах унищожаването на тези писма, в които се беше изляла честната доброта на едно мъжествено сърце.

На следващото писмо, също така надписано от мис Дженкинс, се четеше забележката: „Писмо с благочестиви поздравления и наставления от моя многоуважаван дядо до любимата ми майка по повод моето собствено раждане. Също и няколко практически забележки от моята превъзходна баба за желателното запазване топли крайниците на пеленачето.“

Първата част действително даваше сурова и въздействаща представа за отговорностите на майката и беше предупреждение срещу злините, които се срещаха в света и които грозяха бебенце на два дни. Жена му не беше писала, казваше старият джентълмен, защото той й забранил, тъй като била неразположена, с навехнат глезен, поради който (казваше той) не била в състояние да държи перото. Но на края на страницата стоеше ситно изписано „обърни!“ и действително на другата страна имаше писмо до „моя мила, най-мила Моли“ с молба, когато първия път излезе от стаята, каквото и да прави да тръгне нагоре по стълбите, преди да слезе надолу; казваше й да завива крачетата на бебето във вълнен плат и да го държи на топло край огъня, макар че е лято, защото бебетата са много нежни.

Приятно беше да се види от писмата, които явно доста често са се разменяли между младата майка и бабата, как моминската суетност се изкореняваше от сърцето й поради любовта й към бебето. Бялата „пейджуъсой“ отново фигурираше в писмата почти с такава сила, както и преди. В едно от тях тя беше преправена в кръщелно наметало за бебето. С него го загръщаха, когато то отиваше с родителите си да прекара някой ден в Арли Хол. То ставаше още по-прелестно, защото беше „най-хубавото бебенце, което някой е виждал“. „Мила мамо, да можеше само да я видиш! Без никакво пристрастие, наистина мисля, че тя ще стане абсолютна хубавица!“ Помислих си за мис Дженкинс, посивяла, повехнала и сбръчкана, и се чудех дали майка й я е познала в небесните чертози, а след това съобразих, че я е познала и че те стояха там и са станали ангели.

Нямаше писма от енорийския свещеник за един доста дълъг период. А и жена му беше вече променила начина, по който надписваше писмата. Те не бяха вече от „скъпия ми Джон“, а от „уважавания ми съпруг“. Писмата бяха надписани във връзка с издаването на същата тази проповед, която се виждаше на картината. Проповедта пред „Милорда съдия“ и нейното публикуване „по поръчение“ представляваха явно кулминационната точка, събитието в живота му. Налагаше се той да отиде в Лондон, за да проследи отпечатването. Трябваше да посети много приятели и да се посъветва с тях на кой печатар да възложи тази нелека задача и накрая беше решено Дж. и Дж. Ривингтънс да поемат почетната отговорност. Достойният енорийски свещеник, изглежда, се беше напрегнал по този случай да достигне високите литературни върхове, така че почти не е бил в състояние да напише писмо на жена си, без латинският да избие на повърхността. Спомням си, че едно от писмата му завършваше така: „Винаги ще пазя спомена за добродетелните качества на моята Моли dum memor ipse mei, dum spiritus regit artus^[3]“, което, като имаме предвид, че английският на неговата кореспондентка понякога понакуцваше в граматиката, а често и в правописа, служи за доказателство колко много той „идеализираше своята Моли“ и както мис Дженкинс обичаше да казва: „Днес хората говорят много за идеализиране, а какво ли искат да кажат?“ Но това не беше нищо в сравнение с един наскоро обзел го порив да пише класическа поезия, където Моли фигурираше вече като „Мария“. Писмото, съдържащо „carmen“^[4], бе надписано от нея по следния начин: „Староеврейски стихове, изпратени ми от уважавания ми съпруг. Мислех да получа писмо кога да заколим прасето, но трябва да чакам. Да не забравя да изпратя стиховете на сър Питър Арли, както съпругът ми желае.“ И после в послепис беше добавено от неговата ръка съобщение, че одата се е появила в „Джентълменс магазин“ от декември 1782 година.

Писмата, с които отговаряше на съпруга си (скътани с такава любов от него, сякаш бяха М. Т. Ciceronis Epistolae^[5]), доставяха повече радост на отсъстващия съпруг и баща, отколкото тези от него до нея. Тя му разказваше как всеки ден Дебора шиела подгъва си много прилежно и тя й четяла от книгите, които бил определил; как била „много памитливо и добро дите“ и все задавала въпроси, на които майка й не можела да отговори, но как тя не се предавала и не казвала, че не знае, а се залавяла да подклажда огъня или пък изпращала „памитливото“ дете да свърши нещо друго. Сега мамината рожба беше Мати и тя (като сестра си на тази възраст) обещавала да стане голяма красавица. Прочетох това на глас на мис Мати, която се усмихна и леко въздъхна при така горещо изразената надежда, че „малката Мати, макар и абсолютна красавица, може да не стане суетна“.

— Имах много красива коса, мила моя — каза мис Матилда, — и устата ми съвсем не беше грозна.

Миг след това забелязах как тя понагласи шапчицата си и изпъна тяло.

Но да се върнем към писмата на мисис Дженкинс. Тя разказваше на съпруга си за бедните в енорията, какви домашни лекарства им давала и каква питателна храна била изпратила. Тя явно е заплашвала нехранимайковците с гнева на енорийския свещеник. Молеше го за наставления за кравите и прасетата, но невинаги ги е получавала, както вече стана ясно.

Милата стара баба е била вече починала, когато се е родило едно момченце, скоро след напечатването на проповедта. Следваше още едно писмо със съвети от страна на дядото, още по-сурови и наставнически сега, когато едно момче трябваше да се опази от клопките на живота. Той описваше всякакви грехове, на които човек можеше да се поддаде, докато накрая се чудех дали изобщо някой може да умре от естествена смърт. Повечето от приятелите и познатите на дядото като че ли бяха завършили живота си на бесилото и не бях изненадана от начина, по който говореше за този свят като за „долината на плача“.

Изглеждаше странно, че никога по-рано не бях чувала за този брат, но аз заключих, че той трябва да е умрял млад, защото в противен случай сестрите щяха да споменат някога името му.

Постепенно стигнахме до връзките с писма на мис Дженкинс. На мис Мати й беше мъчно да ги изгори. Тя каза, че всички други представлявали интерес само за тези, които са обичали пишещите ги, и на нея й се струва, че ще я заболи, ако позволи да попаднат в ръцете на чужди хора, които не са познавали милата й майчица и не знаели колко добра е била тя, макар че невинаги пишела със съвременен правопис; но писмата на Дебора били ненадминати! Всеки би извлякъл полза, ако ги прочете. Много отдавна тя била чела мисис Чапоун^[6], но си спомня, си помислила, че и Дебора би могла да каже същите неща точно така добре; а що се отнася до мисис Картър^[7], хората ценят високо писмата й просто защото тя е написала „Епиктет“^[8], но тя е абсолютно сигурна, че Дебора никога не би си послужила с такъв прост израз като „не ме е еня“. На мис Мати действително й се свидеше да изгори тези писма, това беше ясно. Не й се щеше да ме остави да ги преглеждам невнимателно, като ги чета наум и прескачам някои пасажи. Тя ги взе от ръцете ми и дори запали втора свещ, за да може да ги чете на глас с надлежната изразителност, без да се препъва пред дългите думи. О боже, как ми се искаше да чуя факти вместо размисли, преди да прочетем до края тези писма! Това продължи две нощи и няма да отрека, че използвах времето, за да си мисля много други неща, и все пак бях на своя пост в края на всяко изречение.

Писмата на енорийския свещеник и тези на жена му и тъща му бяха до едно сравнително къси и сбити, написани без завъртулки на гъсти редове. Понякога цялото писмо се събираше просто на едно парче хартия. Хартията беше доста пожълтяла и мастилото съвсем кафяво, а някои от листовете (както мис Мати ми обърна внимание) бяха от старата оригинална пощенска хартия с печат в ъгъла, представляващ млад пощальон, който язди на живот и смърт и надува рог. Писмата на мисис Дженкинс и майка й бяха закрепени с голяма червена кръгла лепенка, защото бяха отпреди времето, когато под покровителството на мис Еджуърт^[9] изисканото общество беше отхвърлило лепенките. От казаното ставаше ясно, че правото да се изпраща безплатно поща е било много желано и дори използвано и като средство за изплащане на дългове от изпаднали в затруднение членове на парламента.

Енорийският свещеник запечатваше посланията си с един огромен печат с герб и от грижливия начин, по който тази церемония е била извършвана, беше явно, че той е очаквал писмата да се разрязват и отварят, а не някоя нехайна и нетърпелива ръка да разчупва печата. По вида им и по начина на писане личеше, че писмата на мис Дженкинс бяха от по-късна дата. Тя пишеше на квадратен лист, който ние свикнахме да наричаме „старомоден“. Почеркът й, наред с използването на многосрични думи, изпълваше листа по един превъзходно пресметнат начин и накрая с гордост и удоволствие бяха поставени чертичките на всяка буква „т“. Бедната мис Мати биваше горчиво озадачена от този начин на писане, тъй като думите нарастваха като снежни топки, а в края на писмата на мис Дженкинс те ставаха многосрични. В едно писмо до своя баща с теологичен и полемизиращ тон тя говореше за „Ирод, тетрарха на Идумеа“. Мис Мати го прочете: „Ирод Петрарка от Етрурия“, и се почувства така щастлива, сякаш го беше прочела правилно.

Не си спомням точно датата, но мисля, че беше през 1805 година, когато мис Дженкинс написала най-дългата си серия писма по време на едно свое отсъствие — била на гости при приятели близо до Нюкасъл-ъпон-Тайн. Тези приятели били близки с коменданта на тамошния гарнизон и чули от него за всичките приготовления, които се правели, за да отблъснат нашествието на Бонапарт, което някои хора предполагали, че можело да стане при устието на река Тайн. Мис Дженкинс беше явно много разтревожена и първите й писма често пъти бяха написани на доста разбираем английски език, съобщавайки за грозящото събитие, както и подробности за приготовленията, правени в семейството, където гостуваше; вързопите с дрехи били стегнати, готови за бягството им в Алстън Мур (една дива хълмиста местност между Нортъмбърланд и Къмбърланд); сигналът, който трябвало да се даде за бягството, както и за едновременното излизане на доброволците на оръжие, се състоял (ако си спомням добре) в биенето на черковните камбани по един особен и зловещ начин. Един ден, когато мис Дженкинс и нейните приятели били поканени на вечеря в Нюкасъл, този призив за предупреждение прозвучал (една твърде неразумна постъпка, ако има нещо вярно в поуката, извлечена от баснята за овчарчето и вълка, но такъв бил случаят) и мис Дженкинс, едва съвзела се от уплаха, изпратила писмо на следващия ден, за да опише биенето на камбаните, спиращия дъха ужас, припряното бързане и тревогата; и след това, поемайки си дъх, тя добавя: „Колко тривиални, мили татко, се сториха на нашите спокойни и любознателни умове, сега, в настоящия момент, всичките ни страхове от предната вечер!“ И тук мис Мати спря да чете и каза:

— Но наистина, мила, те съвсем не са били тривиални или незначителни по онова време. Спомням си, че неведнъж съм се будила нощем, въобразявайки си, че чувам тропота на французите, които влизат в Кранфорд. Много хора говореха, че ще се крият в солните мини — а и месото щеше да се запази идеално там долу, само че може би щяхме да сме жадни. А баща ми изнесе цяла серия проповеди по този повод, едните сутрин — и всички те бяха за Давид и Голиат; за да вдъхнови хората да се бият дори с лопати и тухли, ако се наложи, а другите — следобед, в които се доказваше, че Наполеон (а това е другото име на Бони, както ние го наричахме) бил също като един Аполион^[10], или Абадон. Спомням си, че баща ми смяташе, че би трябвало да го помолят да публикува тази поредица проповеди, но може би на енориашите им стигаше това, че са ги чули.

По това време Питър Мармъдюк Арли Дженкинс („горкият Питър“, както мис Мати започна да го нарича) бил на училище в Шрусбъри. Енорийският свещеник отново взел перото и още веднъж поосвежил своя латински, за да кореспондира с момчето си. Беше съвсем ясно, че писмата на младежа представляваха това, което се нарича „писма за показ“. Съдържаха предимно духовни размишления, описваха обучението му и разнообразните му интелектуални стремежи и бяха изпъстрени с някой и друг цитат от класиците, но от време на време животинската природа се проявяваше в някое такова малко изречение като това, явно написано, след като писмото е било инспектирано, с трепереща от бързане ръка: „Мамо, миличка, моля, изпрати ми кейк и сложи повечко лимон в него.“ Отговорите на „миличката мама“ към момчето й вероятно са били във формата на кейкове и сладкиши, тъй като в тази купчина писма нямаше нито едно от нея; затова пък имаше цяла колекция от писма на енорийския свещеник, за когото латинският език в писмата на сина му е звучал както призивна тръба за стар боен кон. Не разбирам много от латински и може би действително той е един доста декоративен език, но не и много полезен, струва ми се, поне ако съдя от малкото изрази, които си спомням от писмата на енорийския свещеник. Единият беше: „На твоята карта на Ирландия няма да намериш този град, но Bonus Bernardus non videt omnia^[11], както казва пословицата“. Не след дълго стана съвсем ясно, че „горкият Питър“ се е забъркал в много каши. Имаше писма до баща му, изпълнени с бомбастични излияния за някакви грехове, и всред тях беше и една зле написана, зле запечатана, зле адресирана и замацана бележка: „Моя мила, мила, мила, най-мила майко, аз ще стана добро момче; наистина ще стана; но моля те, не се разболявай заради мен; аз не заслужавам, но ще се поправя, миличка мамо.“

Мис Мати не можеше да говори, задавена от сълзи, след като прочете тази бележка. Тя ми я подаде мълчаливо и после стана, взе я и я отнесе, за да я скъта свято в своята стая, да не би да бъде изгорена по някаква случайност.

— Горкият Питър! — каза тя. — Той винаги се забъркваше в някакви каши. Лесно се поддаваше, подвеждаха го и след това го зарязваха. Но и той много обичаше да палува. Не можеше да не направи някоя шега. Горкият Питър!