Елизабет Гаскел
Кранфорд (3)

Глава III
Една отдавнашна любовна история

Мислех, че може би връзките ми с Кранфорд ще прекъснат след смъртта на мис Дженкинс или поне само ще си кореспондирам, нещо, което толкова много прилича на личния контакт, колкото и връзката между живите свежи цветя по поляните и изсушените цветя в албумите, които някога съм виждала (мисля, че ги наричат „Hortus Siccus“^[1]). Ето защо бях приятно изненадана, когато получих писмо от мис Поул (тя идваше редовно да погостува една седмица у дома след ежегодния ми престой у мис Дженкинс) и в него тя предлагаше да й отида на гости; а после, няколко дни след като приех поканата, пристигна записчица от мис Мати, в която тя ми съобщаваше с доста заобикалки и много смирено, че ще й доставя голямо удоволствие, ако прекарам една-две седмици при нея, преди или след като постоя при мис Поул; „тъй като, пишеше тя, след смъртта на милата ми сестра, зная много добре, че не мога да предложа нищо привлекателно и само благодарение на това, че приятелките ми са толкова мили към мен, мога да се радвам на компанията им.“

Разбира се, обещах да отида при мис Мати веднага след като приключи гостуването ми у мис Поул; още на другия ден, след като пристигнах в Кранфорд, отидох да я видя, чудейки се как ли ще изглежда къщата без мис Дженкинс, и малко се страхувах от промените, които щях да заваря. Мис Мати се разплака още щом ме видя. Тя беше явно развълнувана в очакване на моето посещение. Постарах се да я успокоя и разбрах, че най-голямата утеха от моя страна са искрените похвали за покойната й сестра, които изказах от все сърце. При споменаването на всяка една добродетел, приписвана на сестра й, мис Мати поклащаше бавно глава, докато накрая, като не можа да сдържи сълзите си, които вече се лееха мълчаливо тя закри с кърпичка лицето си и зарида на глас.

— Мила мис Мати! — казах аз и взех ръката й в своята, защото действително не знаех по какъв начин да й кажа колко много ми е жал за нея, останала сам-самичка на света.

Тя махна кърпичката от лицето си и каза:

— Мила моя, бих предпочела да не ме наричаш Мати. Тя не харесваше това име, но боя се, че аз вършех много неща, които тя не харесваше — а сега нея я няма. Ако обичаш, душичке, би ли ме наричала Матилда?

Обещах й честно и още същия ден заедно с мис Поул започнахме да упражняваме новото име; постепенно отношението на мис Матилда по този въпрос стана известно в целия Кранфорд и всички ние се опитвахме да не казваме името, с което бяхме свикнали, но опитите ни бяха толкова безуспешни, че постепенно се отказахме.

Гостуването ми у мис Поул мина много спокойно; толкова дълго време мис Дженкинс беше водещата фигура в Кранфорд, че сега, когато вече я нямаше, като че ли никой не знаеше как да покани вечер гости. Почитаемата мисис Джеймисън, на която самата мис Дженкинс винаги отстъпваше почетното място, беше дебела и инертна и зависеше твърде много от благоволението на прислужниците си. Ако си наумяха господарката им да покани гости, те й напомняха да направи това, ако ли не, тя самата не предприемаше нищо. Така че имаше много повече време, докато мис Поул плетеше, а аз шиех бащините си ризи, да слушам някогашните истории, които тя разказваше. Винаги когато отивах в Кранфорд, вземах със себе си много неща за шиене; тъй като нито се разхождахме много, нито пък четяхме много, за мен това беше идеалното време да свърша тази работа. Един от разказите на мис Поул се отнасяше до някаква забулена любовна история отпреди много години, смътно подозирана и загатната.

Не след дълго дойде време да се преместя в дома на мис Матилда. Видях, че се притеснява и вълнува в желанието си да ме настани удобно. Докато разопаковах багажа си, тя неведнъж отиваше до откритата камина, отдръпваше се и отново се приближаваше, за да стъкне огъня, а той от непрекъснатото ръчкане гореше още по-зле.

— Ще ти стигнат ли чекмеджетата, мила? — питаше тя. — Не зная как точно ги подреждаше сестра ми. Тя имаше превъзходна система. Сигурна съм, че само за една седмица тя би могла да научи коя да е прислужница да разпалва много по-хубав огън от този тук, а Фани е вече от четири месеца при мен.

Въпросът за прислугата беше повод за непрестанни оплаквания и това никак не ме учудваше, защото ако господата в „отбраното общество“ на Кранфорд бяха малко на брой или почти ги нямаше, то сред по-нисшите слоеве млади мъже се намираха в изобилие. Миловидните спретнати прислужнички можеха да си изберат желания „ухажор“, а техните господарки, без да изпитват като мис Мати някакъв мистериозен ужас от мъжете и женитбата, можеха все пак да чувстват известна тревога да не би главите на хубавичките им прислужнички да бъдат завъртени от дърводелеца или месаря, или зарзаватчията, които поради призванието си бяха принудени да идват в къщата и които, за зла врага, бяха обикновено приятни и неженени. Възлюбените на Фани, ако ги имаше изобщо, предизвикваха постоянна тревога у господарката й, а мис Матилда я подозираше в толкова много флиртове, че ако тя не беше такава хубавица, аз бих се усъмнила в съществуването им. Според работния им договор й беше забранено да има „ухажори“ и макар че, мачкайки края на престилката си, тя беше отговорила съвсем невинно: „Моля, госпожице, никога не съм имала повече от един“, мис Мати забрани съществуването и на този един. Но някакъв призрак на мъж като че ли витаеше из кухнята. Фани ме уверяваше, че само си въобразявам, а пък на мен ми се стори, че веднъж забелязах пешовете на едно мъжко палто да се шмугват в килера, когато слязох за нещо вечерта до стаята с припасите; а друг един път, привечер, когато часовниците ни горе бяха спрели и аз слязох да видя колко е часът, имаше някакво странно видение, много подобно на млад мъж, притиснато между големия, изправен до стената часовник и отворената кухненска врата; и на мен ми се стори, че Фани грабна припряно свещта и върху циферблата на часовника падна сянка, но тя съвсем сигурно ми каза колко е часът, а той се оказа с половин час по-напред, както впоследствие разбрахме от биенето на черковния часовник. Но аз не желаех да увеличавам тревогите на мис Мати, като й спомена за подозренията си, още повече, че на другия ден Фани ми каза, че кухнята била такава една особена и из нея имало разни чудновати сенки, че умирала от страх да стои там, „защото, знаете ли, мис, не виждам живо същество от шест часа вечерта до десет, докато мис Мати позвъни и ме повика за молитва“.

Така се случи обаче, че Фани трябваше да напусне; мис Матилда ме помоли да остана и я „оправя“ с новата прислужничка; съгласих се, след като разбрах от баща ми, че той няма нужда от мен у дома. Новата прислужничка беше грубовато селско момиче с честен вид, живяла дотогава само в един чифлик, видът й обаче ми хареса, когато дойде да се цанява; обещах на мис Матилда да я въведа в реда на къщата. А този ред се спазваше свято, така както мис Матилда смяташе, че сестра й ще го одобри. Докато мис Дженкинс беше жива, не една наредба или разпореждане в домакинството предизвикваше промърморено шепнешком оплакване, но сега, когато я нямаше, мисля, че дори и аз, която бях нейна любимка, не бих посмяла да предложа някаква промяна. Ето един пример: ние неизменно се придържахме към формите, съблюдавани по време на хранене, както е било „при моя баща в къщата на енорийския свещеник“. Поради това ние имахме винаги вино и десерт; гарафата за вино беше пълна само когато имаше гости, а онова, което останеше, рядко се докосваше, макар че всеки ден след обяда се поставяха по две чаши пред всеки, до следващия празничен случай, когато семейният съвет обсъждаше състоянието на остатъка от виното. Виното с утайката обикновено се даваше на бедните, но понякога, когато останеше по-голямо количество от последните гости (пък било то и отпреди пет месеца), го прибавяха към новата бутилка, която донасяха от мазето. Струва ми се, че бедният капитан Браун не обичаше много вино, тъй като бях забелязала, че никога не изпиваше първата си чаша, а повечето военни изпиват и по няколко. Що се отнася до десерта ни, мис Дженкинс обикновено събираше сама френско и цариградско грозде, което понякога си мислех, че ще ми е по-вкусно направо от храстите, но както мис Дженкинс отбелязваше, в такъв случай през лятото нямаше да има нищо за десерт. При това положение ние чувствахме, че се храним много изискано с поставените пред всяка от нас две винени чаши, френско грозде, сервирано в края на масата, цариградско грозде и бисквити от двете страни и две гарафи за вино в долния край на масата. Когато излезеха портокалите, се извършваше една странна процедура. Мис Дженкинс не обичаше да срязва плода, тъй като, отбелязваше тя, целият сок изтича кой знае къде; смученето (само че, струва ми се, тя употребяваше една по-отвлечена дума) беше всъщност единственият начин да се изпита наслада от портокалите; но в такъв случай възникваше неприятната асоциация с една церемония, често пъти извършвана от малки бебета; и така, след десерта, в сезона на портокалите, мис Дженкинс и мис Мати ставаха, всяка от тях мълчаливо се снабдяваше с по един, уединяваше се в своята стая и се отдаваше на удоволствието да смуче портокала.

Веднъж или дваж се опитах да се наложа на мис Мати да остане и успявах, докато сестра й беше жива. Издигах някакъв параван между нея и себе си и не я гледах, а тя, както казваше, се опитваше да намали неприятния шум; но сега, когато беше останала сама, доби съвсем ужасен вид, когато я помолих да остане с мен в топлата столова и да си изяде портокала, както й е угодно. И така биваше всеки път. Правилата на мис Дженкинс се спазваха по-сурово отпреди, защото тяхната създателка беше заминала там, откъдето нямаше връщане. Във всички останали неща мис Матилда беше прекалено отстъпчива и нерешителна. Чувала съм понякога сутрин онази малка безсрамница Фани да я върти на малкия си пръст колкото си иска и както си иска; понякога ми се е струвало, че тя се възползваше от слабостите на мис Матилда, за да обърка и да я накара да усети още по-силно властта на своята хитра прислужничка. Взех решение да не напускам, докато не видя що за човек е Марта и ако реша, че може да се разчита на нея, ще й кажа да не безпокои господарката си с дребни въпроси.

Марта беше прекалено пряма и откровени, иначе беше чевръсто момиче, старателно, но много невежа. Не беше изминала и седмица, откакто тя дойде при нас, и една сутрин мис Матилда и аз бяхме удивен от пристигането на едно писмо. То беше от един братовчед на мис Мати, който прекарал двадесет или тридесет години в Индия и който, както узнахме от „армейския списък“, се беше върнал неотдавна и довел със себе си болната си жена, която не познавала никой от роднините му в Англия. Майор Дженкинс предлагаше в писмото си той и жена му да пренощуват в странноприемницата в Кранфорд на път за Шотландия случай, че на мис Матилда не е удобно да ги приеме у дома си; при това положение те се надяват да прекарат по възможност по-голяма част от деня с нея. Разбира се, трябваше да й е удобно, както тя каза, тъй като на целия Кранфорд беше известно, че спалнята на сестра й е свободна. Сигурна съм обаче, че тя би предпочела майорът да си беше останал в Индия и напълно да бе забравил своите роднини.

— Ох, как да се оправя? — питаше тя безпомощно. — Ако Дебора беше жива, тя щеше да знае какво да прави с един джентълмен, който ще ни гостува. Трябва ли да сложа бръснач в стаята му? Ах, боже мой, боже мой! Ами аз нямам бръснач. Дебора сигурно щеше да има. И чехли, и разни четки за дрехи.

Казах й, че вероятно той ще си носи тези неща.

— А след като свърши вечерята, откъде да зная кога да стана от масата и да го оставя да си пие виното? Дебора щеше да се справи така добре, тя щеш да е в стихията си. Дали ще иска кафе, какво мислиш?

Казах й, че аз ще се оправя с кафето и ще въведе Марта в изкуството да сервира — нещо, което, трябва да признаем, много й куцаше, — а също и че, без съмнение, майорът и госпожа Дженкинс ще разбера непретенциозния начин, по който една самотна жена живее в провинциалното градче. Но тя беше ужасно развълнувана. Накарах я да изпразни гарафите и да изнесе две нови бутилки вино. Искаше ми се да избягна присъствието й по време на моите инструкции към Марта, тъй като тя често се намесваше с нови указания и така объркваше представите на бедното момиче, че то зяпваше с отворена уста, слушайки и двете ни.

— Обикаляй с гарнитурите — казах аз (глупаво, както сега разбирам, защото съм искала да постигна повече, отколкото човек може да постигне с простота и спокойствие), а след като забелязах обърканото изражение на Марта, добавих: — Поднасяй зеленчуците подред на всеки един и ги остави сами да си сипват.

— И внимавай, отивай първо при дамите — се намеси мис Матилда, — когато сервираш, отивай винаги първо при дамите и после при господата.

— Ще направя както ми наредите, госпожице — каза Марта. — А на мен момците ми допадат най-вече.

Почувствахме се много неудобно и шокирани от това изказване на Марта и все пак мисля, че го каза без лоши намерения; общо взето, тя изпълни много добре нашите указания, само „сръга“ майора за това, че той не си сервира от картофите веднага щом тя ги поднесе.

Когато майорът и жена му дойдоха, те се оказаха съвсем тихи и непретенциозни хора, мудни както всички, които са живели в Индия, предполагам. Ние бяхме доста смутени от факта, че водеха двама прислужници със себе си, един индус, личен прислужник на майора, и една улегнала по-възрастна прислужничка за жена му; те спяха в странноприемницата и поемаха голяма част от нашата грижа за удобството на господаря и господарката си, като им прислужваха. Разбира се, Марта се кокореше безкрайно на белия тюрбан и смуглата кожа на индуса и забелязах, че мис Матилда леко се отдръпваше, когато той сервираше на вечеря. И действително, след като си заминаха, тя ме попита дали индусът не ми напомня на Синята брада^[2]. Общо взето, посещението мина много задоволително и дори и сега понякога е предмет на разговор на мис Матилда. По онова време то предизвика голямо вълнение в Кранфорд и раздвижи дори апатичната, достопочтена мисис Джеймисън дотолкова, че тя прояви известен интерес, когато я посетих, за да й благодаря за любезните отговори, с които беше удостоила запитванията на мис Матилда относно подреждането на стаята на джентълмена — отговори, които, трябва да призная, тя даде в стила на отегчена скандинавска пророчица:

Оставете ме, оставете ме да отдъхна.

А ето че стигам до любовната история.

Изглежда, че мис Поул е имала един първи или втори братовчед, който преди много години е направил предложение на мис Мати. Сега този братовчед живеел в своето имение на около четири или пет мили от Кранфорд, но имотът му не бил достатъчно голям, за да получи по-високо обществено положение от това на йомън^[3]; или по-скоро поради „гордост, която — подражава на смиреност“^[4], той не пожелал, противно на мнозина от неговата прослойка, да си пробие път до редиците на скуайърите^[5]. Отказал се да приеме титлата Томас Холбрук, ескуайър, дори връщал писма, адресирани по този начин, като казал на началничката на пощата в Кранфорд, че той е само мистър Томас Холбрук, йомън. Той отхвърлял всякакви нововъведения в домакинството; настоявал вратата на къщата да стои отворена през лятото, а затворена през зимата, без чукче или звънец, на които прислугата да отговаря при почукване или позвъняване. Ръката му, свита в юмрук, или топчестата дръжка на бастуна можели да му свършат същата работа, ако се окажело, че вратата е заключена. Презирал всяка изтънченост, чиито корени не са залегнали дълбоко в човешката природа. Ако хората не били болни, той не намирал причина да говори по-тихо. Служил си постоянно с диалекта на областта в разговор както за изискани, така и за обикновени неща, макар че мис Поул (която ме осведоми за тези подробности) добави, че не е чувала никой друг да чете на глас по-красиво и с повече чувство от него, с изключение на покойния енорийски свещеник.

— И как така мис Матилда не се е омъжила за него? — попитах аз.

— О, не зная. Струва ми се, че тя беше твърде склонна; но нали знаете, братовчедът Томас нямаше да се стори достатъчно изискан джентълмен на енорийския свещеник и на мис Дженкинс.

— Е да, но нали те нямаше да се венчават за него — казах нетърпеливо.

— Да, но на тях не им харесваше мис Мати да се омъжи за някой с по-ниско социално положение. Нали знаете, тя е дъщеря на енорийския свещеник, а семейството му имало някакви роднински връзки със сър Питър Арли; мис Дженкинс високо ценеше това.

— Горката мис Мати! — казах аз.

— Е, всъщност не зная нищо повече, освен това, че той направил предложение и бил отхвърлен. Мис Мати може да не го е харесвала, а и мис Дженкинс може да не е казала ни дума — просто така си мисля.

— Мис Мати не го ли е виждала оттогава насам? — запитах аз.

— Не, струва ми се, че не. Знаете, Удли, къщата на братовчеда Томас, се намира по средата на пътя между Кранфорд и Мисълтън и зная, че скоро след като предложил на мис Мати, той започнал да ходи на пазар само в Мисълтън; мисля, че оттогава е идвал в Кранфорд най-много един-два пъти — веднъж, когато се разхождах с мис Мати по главната улица, тя внезапно се отскубна от мен и тръгна по Шайър Лейн. А минута по-късно се сепнах, когато братовчедът Томас застана пред мен.

— На колко години е той? — попитах след кратко мълчание, през което строях въздушни кули.

— Струва ми се, че трябва да е около седемдесетте, мила моя — каза мис Поул и като с барутна експлозия разби кулата ми на пух и прах.

Скоро след това, по време на дългия ми престой при мис Матилда, имах възможността да видя господин Холбрук; а също и да присъствам на първата му среща с бившата му възлюбена след една раздяла от около тридесет или четиридесет години. Бях в магазина с мис Мати и й помагах да реши коя от току-що получените цветни коприни ще е подходяща за гарнитура към един сиво-черен вълнен муселин, когато един висок, слаб, възрастен мъж с донкихотовски вид влез в магазина да си купи вълнени ръкавици. Не бях виждала по-рано тази личност (която биеше на очи) и започнах да наблюдавам мъжа доста внимателно, докато мис Мати слушаше продавача. Непознатият носеше синьо сако с медни копчета, сив брич и гети и барабанеше с пръсти по тезгяха, докато един продавач дойде да го обслужи. Когато отговаряше на въпроса му: „Какво бих могъл да ви предложа днес, сър“, видях как мис Матилда трепна и съвсем неочаквано седна веднага отгатнах кой е той. Тя беше поискала нещо, за което трябваше да се обърнат към другия продавач:

— Мис Дженкинс желае черната коприна по два шилинга и два пенса ярда — а господин Холбрук, като чу името, с две крачки прекоси магазина.

— Мати, мис Матилда, мис Дженкинс, Бог да ви поживи! Нямаше да ви позная. Как сте, как сте? — Той раздрусваше ръката й, като по този начин доказваш топлотата на приятелските си чувства и продължаваше да повтаря като че ли на себе си: „Нямаше да ви позная!“ по начин, който напълно разби сантименталната любовна история, която бях склонна да съчиня.

Така или иначе, той продължи да ни говори през цялото време, докато бяхме в магазина, после, като махна с ръка, отпрати продавача с думите: „Друг път господине, друг път.“ И без да купи ръкавиците, я изпрати до дома. С удоволствие отбелязвам, че и мис Матилда напусна магазина в същото объркано състояние на духа, без да купи нито зелена, нито червена коприна. Мистър Холбрук беше явно изпълнен с шумна искрена радост, че вижда отново старата си любов; той спомена за промените, които бяха настъпили, дори говореше за мис Дженкинс като за „горката ви сестра! Е, да, ние всички си имаме недостатъци.“ Сбогува се с нас, надявайки се скоро да види отново мис Мати. А тя се прибра направо в стаята си и изобщо не се появи, докато не стана време за следобедния чай, а на мен ми се стори, че бе плакала.