Елизабет Гаскел
Кранфорд (15)

Глава XV
Щастливо завръщане

Всичко беше уредено както трябва, преди да си замина от Кранфорд и оставя мис Мати. Дори и одобрението на мисис Джеймисън за продажбата на чай беше спечелено. На този оракул му бяха необходими два дни, преди да реши дали като продава чай, мис Мати ще загуби привилегията си да принадлежи към висшето кранфордско общество. Струва ми се, че тя имаше известно намерение да унижи лейди Гленмайър с решението, което взе накрая; а то беше следното: докато една омъжена жена приема ранга на мъжа си по строгите закони на йерархията, една неомъжена жена запазва общественото положение, което нейният баща е заемал. И така Кранфорд получи разрешение да посещава мис Мати, а възнамеряваше да посещава и лейди Гленмайър, независимо от това дали имаше, или нямаше разрешение.

Но каква беше нашата изненада, нашето смущение, когато научихме, че мистър и мисис Хогинс се връщаха следващия вторник! Мисис Хогинс! Напълно ли се беше отказала от титлата си, или просто със смело предизвикателство беше дала гръб на аристокрацията, за да стане една Хогинс? Тя, която можеше да бъде наричана „лейди Гленмайър“ до края на живота си! Мисис Джеймисън беше доволна. Казваше, че това само е потвърдило нещо, което е знаела от самото начало, че тази твар има долен вкус. Но „тази твар“ имаше много щастлив вид в неделя на черква, а и ние не сметнахме за нужно да спускаме воалите на шапчиците си откъм страната, където мистър и мисис Хогинс бяха седнали, както направи това мисис Джеймисън. По този начин тя пропусна да види неговото усмихнато сияещо лице и нейното, обляно в свенлива руменина, която толкова й подхождаше. Не съм сигурна дали Марта и Джем нямаха още по-сияен вид след обяда, когато и те се появиха заедно за пръв път. Мисис Джеймисън успокои вълненията на душата си, като нареди да спускат транспарантите на прозорците й, като за погребение, в деня, в който мистър и мисис Хогинс приемаха посетители, и не без известна трудност се остави да бъде склонена да продължи да получава „Сейнт Джеймсис Кроникъл“ — толкова възмутена беше тя от факта, че там беше поместено съобщението за женитбата им.

Разпродажбата на мис Мати излезе много сполучлива. Тя запази мебелите от всекидневната стая и от спалнята си. Щеше да ползва всекидневната, докато Марта намери квартирант, готов да наеме тази стая, и в нея и в спалнята тя трябваше да наблъска всички неща, които (както водещият публичния търг я увери) били закупени за нея по време на разпродажбата от неизвестен приятел. Винаги съм подозирала, че това е мисис Фиц-Адъм, но тя положително е имала някой съучастник, който е знаел кои предмети са били особено мили на мис Мати, свързани с най-ранните й години. Останалата част на къщата изглеждаше доста гола, разбира се, цялата къща, освен една малка спалня, чиито мебели баща ми разреши да закупя, за да мога да ги използвам, когато идвам, ако се случеше мис Мати да се разболее.

Аз изхарчих малкото си събрани пари, за да закупя най-различни захарни бонбони и фурета, за да изкуша малчуганите да идват при мис Мати, която така много ги обичаше. Чай в светлозелени кутии и бонбони в стъкленици — двете с мис Мати се почувствахме много горди, когато се огледахме вечерта, преди да отворим магазина. Марта беше изтъркала пода до бяло и той беше украсен с едно лъскаво парче мушама, на което купувачите трябваше да застават пред масата — тезгях. Хигиеничната миризма на гипс и варосани стени изпълваше помещението. Един много малък надпис: „Матилда Дженкинс — разрешително за търговия с чай“, се криеше под горната греда на новата врата и два сандъка с чай, покрити с кабалистични знаци, стояха готови да изсипят съдържанието си в железните кутии.

Би трябвало да спомена още по-рано, че мис Мати изпитваше известни скрупули относно продажбата на чай при наличието на мистър Джонсън в града, който беше включил и чая сред многобройните си стоки. Преди още да се примири и свикне с новата си работа, мис Мати, без аз да разбера това, се упътила към магазина му, за да го запита дали търговията му няма да пострада, ако и тя продава чай. Тази нейна идея баща ми нарече „голяма глупост“ и каза, че се учудва „как търговците ще се справят, ако непрекъснато се допитват за интересите си един друг; това направо ще сложи край на всякаква конкуренция“. Може би така би станало в Драмбл, но в Кранфорд то свърши много хубава работа, защото мистър Джонсън не само че успокоил мис Мати и разсеял скрупулите и страховете й, че ще навреди на търговията му, но имам основание да вярвам, че той неведнъж й е изпращал купувачи, заявявайки, че разполага в магазина си само с обикновени видове чай, но че мис Мати има най-отбрани сортове. А скъпият чай е любимият лукс на заможните търговци и жените на богатите фермери, които вирят нос на чая „Конгу“ или „Сучонг“, поднасян главно в повечето изискани домове, а не желаят да пият нищо друго, освен „Ганпаудър“ или „Пекоу“.

Но да се върнем към мис Мати. Наистина беше ми много приятно да виждам как липсата на егоизъм у нея и естественото й чувство за справедливост извикваха в отговор същите качества и у другите. Тя никога не можеше да си помисли, че някой ще я измами, защото тя самата щеше много да се огорчи, ако той стореше това. Чух я как сложи край на настойчивите уверения на човека, който й носеше въглища, като му каза спокойно:

— Убедена съм, че ще ти е мъчно, ако ме излъжеш в теглото.

И ако този път въглищата са били по-малко, вярвам, че в бъдеще това вече не се е случвало. Хората се чувстваха така засрамени, ако се възползваха от доверчивостта й, както биха се чувствали, ако измамеха някое дете. А баща ми казваше:

— С такова простодушие можеш да се оправиш в Кранфорд, но не и другаде по света.

А аз вярвам, че светът е много лош, защото въпреки че баща ми подозираше всички, с които търгуваше, и въпреки че вземаше всички необходими предпазни мерки, той загуби само през миналата година над хиляда лири заради различни мошеничества, на които стана жертва.

Останах в Кранфорд достатъчно дълго време, докато мис Мати се уреди и свикне с новия начин на живот, а също и за да опаковам библиотеката, която енорийският свещеник беше купил. Той написа едно много мило писмо на мис Мати, казвайки колко доволен ще бъде, ако може да вземе една така добре подбрана библиотека като тази на покойния мистър Дженкинс, независимо от това за колко е оценена. И когато тя се съгласи, с една малко тъжна радост, книгите да се върнат в енорийския дом и се наредят още веднъж на обичайните стени, той й писа, че се страхува, че няма място за всичките книги и може би мис Мати ще бъде така любезна да му позволи да остави някои от томовете на нейните рафтове. Но мис Мати каза, че си има Библията и речника на доктор Джонсън и се бои, че няма да има много време за четене. Въпреки това аз запазих няколко книги от внимание към толкова любезния енорийски свещеник.

Парите, които той заплати, и получените от разпродажбата бяха отчасти изхарчени за закупуването на чай и известна сума беше сложена настрана за черни дни — т.е. за стари години или за болест. Наистина сумата беше доста малка и това стана причина на няколко пъти да избягваме истината и да казваме някоя и друга невинна лъжа (нещо, което смятам, че наистина е много неправилно на теория и не ми се ще да го правя на практика), защото ние знаехме, че мис Мати щеше да се притесни, ако разбере, че има влог, дори една минимална сума, направен на нейно име, докато задълженията на банката са останали неизплатени. Освен това на нея изобщо не й се каза по какъв начин нейните приятелки й помагаха да си плаща наема. На мен много ми се искаше да я осведомя за това, но мистериозността на тази работа придаваше на тяхното благородно дело известна пикантност, от която дамите не желаеха да се лишат, и в началото Марта трябваше да се измъква от не един объркващ въпрос за това как и с какви средства живее тя в такава къща, но постепенно мис Мати престана да разсъждава и да се чувства неудобно и се примири с така създадените условия.

Заминах си от мис Мати със спокойно сърце. Продажбата на чай през първите два дни надмина и най-оптимистичните ни очаквания. Сякаш цялата околия изведнъж беше привършила чая си. Единственото, което исках да се промени в начина на търгуване на мис Мати, беше да не увещава така покъртително някои от клиентите си да не купуват зелен чай, като заявява презрително, че той е бавна отрова, която непременно разбива нервите и предизвиква какви ли не злини. Упоритостта, с която хората го пиеха въпреки горещите й предупреждения, я разстройваше толкова много, че аз действително смятах, че може напълно да се откаже от продажбата му и по този начин да загуби половината от клиентелата си. Блъсках си главата какви примери да измисля за дълголетие, което се дължи на постоянната употреба на зелен чай. Но окончателният довод, който реши въпроса, беше щастливото ми хрумване да спомена за смазочното масло от китова мас и лоените свещи, които ескимосите не само че обичат да ядат, но и добре понасят. След това тя призна, че „вкусовете на хората са различни“, че „ако месото е храна за един, то е отрова за друг“, и се задоволяваше само да протестира понякога, когато смяташе, че купувачът е твърде млад и наивен, за да знае какъв ужасен ефект зеленият чай можеше да произведе върху здравето на някои хора. А когато хората, които го предпочитаха, бяха достатъчно възрастни и от тях можеше да се очаква по-мъдър избор, тя просто въздишаше.

Поне веднъж на всяко тримесечие аз отивах от Драмбл в Кранфорд да водя сметките и да отговоря на служебните писма. А тъй като стана дума за писма, аз се чувствах много засрамена, като си спомнех за писмото ми до Господаря Дженкинс и се радвах, че не бях споменала никому, че съм писала. Много се надявах, че писмото се е загубило. Не беше пристигнал никакъв отговор, никаква вест.

Около една година след като мис Мати отвори магазина, получих едно от йероглифните писма на Марта, с което ме молеше да отида скоро в Кранфорд. Изплаших се да не би мис Мати да се е разболяла и тръгнах още същия следобед, а Марта се изненада, когато ме видя, отваряйки вратата. Ние отидохме, както обикновено, за да направим тайно съвещание, и тогава Марта ми каза, че очаквала скоро да роди — след около седмица-две. Тя мислеше, че мис Мати нищо не е разбрала, и искаше аз да й съобщя новината, „защото наистина, госпожице — продължи Марта, хълцайки истерично, — мисля, че тя няма да одобри, и да ви кажа съвсем право, не знам кой ще се грижи за нея, когато аз легна, а някой трябва да се грижи“.

Успокоих Марта, като й казах, че ще остана, докато тя се съвземе, и че само ми се щеше да ми беше казала каква е причината за това внезапно повикване, тъй като тогава щях да си донеса необходимите дрехи. Но Марта беше така плачлива и разнежена, съвсем различна, че аз почти не казах нищо за себе си, а по-скоро се опитах да я успокоя, защото въображението й гъмжеше от всякакви вероятни и всевъзможни представи за нещастни случаи.

След това се измъкнах навън и се появих в магазина, като че ли бях клиентка, просто да изненадам мис Мати, а и да добия впечатление как изглежда в новата ситуация. Беше топъл майски ден и само едното крило на малката врата беше затворено, а мис Мати седеше зад тезгяха и плетеше жартиери със сложна плетка; поне на мен ми се струваше сложна, а трудните бодове не обременяваха съзнанието й, защото тя си пееше с тих глас, докато иглите й чевръсто се вмъкваха и измъкваха от плетката. Казах „пееше“, но боя се, че един музикант няма да употреби тази дума, за да опише тананикането, немелодично и все пак сладко, на този немощен глас. Разбрах повече от думите, отколкото от опита й да изпее мелодията, че тя си припяваше „Любимият сто и първи полк“. Спокойното и непрекъснато звучене на песента говореше за задоволство и така както стоях на улицата пред вратата, предизвика едно приятно усещане у мен, което хармонираше с тази мека майска сутрин. Влязох. В началото тя не схвана кой е и стана да ме обслужи, но само след миг котенцето, което седеше нащрек, грабна плетката, която тя изпусна от радостно вълнение, че ме вижда. След кратък разговор разбрах, че е така, както Марта ми каза, и че мис Мати няма представа за настъпващите събития в домакинството им. Тогава реших, че ще оставя нещата да протекат от само себе си, уверена, че като отида при нея с бебето на ръце, тя ще прости на Марта, която излишно си създаваше тревоги и смяташе, че мис Мати ще откаже да й прости поради мисълта, че новопоявилото се същество ще претендира за вниманието на майка си, а това ще представлява безбожно предателство спрямо мис Мати.

Но аз бях права, а това, предполагам, е някакво наследствено качество, защото и баща ми казва, че почти никога не греши. Една сутрин, около седмица след като пристигнах, отидох да повикам мис Мати с един вързоп на ръце, увит в пелени. Тя беше благоговейно поразена, когато показах какво има в него, поиска очилата си от тоалетната масичка и го разгледа с такова любопитство, с такова нежно учудване пред съвършенството на всяка част на това малко същество. През целия ден не можеше да освободи съзнанието си от изненадата, ходеше на пръсти и беше много мълчалива. Тя се промъкна обаче горе да види Марта и двете се разплакаха от радост, и тя подхвана една поздравителна реч към Джем, която не знаеше как да прекрати, и само звънчето на магазина я измъкна от това затруднение, за голямо облекчение не само на нея, но и на стеснителния, горд, честен Джем, който стисна така енергично ръката ми, когато го поздравих, че, струва ми се, все още усещам болката, която ми причини.

Бях твърде заета по времето, когато Марта беше на легло. Грижех се за мис Мати, приготвях яденето, прегледах сметките й и проверих състоянието на кутиите за чай и стъклениците с бонбони. Освен това от време на време й помагах в магазина и това доста ме забавляваше, а понякога предизвикваше и безпокойството ми, като я наблюдавах какво прави. Ако някое детенце дойдеше и поискаше една унция^[1] захаросани бадемови бонбони (а четири от големите, каквито мис Мати продаваше, тежаха толкова), тя винаги добавяше още един „за изравняване на теглото“, както казваше, макар везната да беше вече добре натежала, и когато аз се обявих против това, отговорът й беше: „Милите душички, толкова много ги обичат.“ Нямаше смисъл да й обяснявам, че петият бонбон тежеше четвърт унция и такава търговия беше загуба за нея. Така аз си спомних за зеления чай и отправих към нея стрела, взета от нейния колчан. Казах й колко нездравословни са бадемовите бонбони и как, ако прекаляват с тях, малките деца може да се разболеят. Този довод произведе известен ефект, защото от този ден насам, вместо да им дава пети бонбон, тя редовно ги караше да протягат малките си длани, в които изсипваше ментови или джинджифилови бонбончета, като предпазна мярка срещу опасностите, които можеха да възникнат от току-що направената покупка. Общо взето, търговията с бонбони, водена на този принцип, не обещаваше печалба, но аз с радост отчетох, че през последната година тя беше спечелила повече от двадесет лири от продажбата на чай и нещо повече, на нея й се нравеше заниманието й, което й позволяваше да влиза в приятен контакт с много хората от града и околността. Ако тя притуряше към теглото, те от своя страна донасяха от село многобройни малки подаръци на „дъщерята на предишния енорийски свещеник“ — извара, пресни яйца, свежи зрели плодове, букетче цветя. Както тя ми каза, тезгяхът често пъти бивал отрупан с тези дарове.

А що се отнася до Кранфорд, всичко продължаваше както обикновено. Между Джеймисън и Хогинс продължаваше да се разгаря семейната вражда, ако изобщо може да се нарече семейна вражда, щом само едната страна беше силно заинтересована. Мистър и мисис Хогинс бяха много щастливи заедно и както повечето много щастливи хора бяха готови да проявят дружелюбност; всъщност мисис Хогинс действително желаеше да спечели отново благоразположението на мисис Джеймисън в името на предишната им близост. Но мисис Джеймисън смяташе, че дори самият факт, че те са щастливи, представлява обида за фамилията Гленмайър, към която тя все още имаше честта да принадлежи, и упорито се противеше и отхвърляше всеки опит за одобряване. Мистър Малинър, като верен член на същия клан, се обяви пламенно на страната на своята господарка. Ако се случеше да види мистър или мисис Хогинс на улицата, той преминаваше на отсрещния тротоар и си даваше вид на човек, погълнат от размисъл за живота въобще и за пътя, по който върви, докато ги отминеше. Мис Поул се забавляваше от мисълта какво ли би направила мисис Джеймисън, ако тя самата или друг член от нейното домакинство се разболее; тя едва ли щеше да има очи да извика мистър Хогинс, след като се е държала по този начин към семейството му. Мис Поул гореше от нетърпение мисис Джеймисън или някой от нейните подчинени да пострада или да се почувства неразположен, за да може цял Кранфорд да види как тя ще постъпи при създалата се объркана ситуация.

Марта беше започнала отново да шета и аз вече бях определила една недалечна дата за крайния срок на гостуването си, когато един следобед както си седяхме с мис Мати в превърнатата на магазин стая — спомням си, времето беше по-студено, отколкото през май преди три седмици, и огънят беше запален, а вратата изцяло затворена, — забелязахме един джентълмен да минава бавно покрай прозореца, а след това да се спира пред вратата, сякаш иска да открие името, което ние така старателно бяхме замаскирали. Той измъкна своя лорнет и надничаше известно време, докато накрая го съзря. След това влезе и изведнъж ме порази мисълта, че това е самият Господар! Защото дрехите му имаха особена чуждестранна кройка, а лицето му беше смугло, като че ли е било излагано много време на слънцето. Цветът на лицето му контрастираше странно с буйната белоснежна коса, очите му бяха тъмни и проницателни и той ги свиваше по един странен начин, а бузите му се надипляха от безброй бръчки, когато се вгледаше съсредоточено в нещо. Така и направи, щом влезе и видя мис Мати. Погледът му се спря най-напред на мен, той ме загледа, но след това се обърна към мис Мати с този търсещ взор, който описах. Тя беше леко объркана и притеснена, но не повече, отколкото при всяко влизане на мъж в магазина. Тя смяташе, че вероятно ще й подаде банкнота или поне една златна лира и ще трябва да върне рестото, а това беше финансова операция, която дълбоко ненавиждаше. Но този клиент застана сега пред нея, без да поиска нещо, само я загледа съсредоточено и забарабани с пръсти по масата, досущ както някога правеше това мис Дженкинс. Мис Мати тъкмо се канеше да го запита какво желае (както ми каза по-късно), когато той се обърна рязко към мен:

— Вашето име е Мери Смит, нали?

— Да! — казах аз.

Всичките ми съмнения относно неговата самоличност се разсеяха и аз само се чудех какво друго ще каже или направи и как мис Мати ще понесе радостното вълнение от това, което той щеше да й открие. Той очевидно не знаеше как да съобщи кой е, защото най-после се огледа, търсейки да купи нещо, за да спечели време, и погледът му случайно попадна на захаросаните бадемови бонбони и той смело поиска един фунт от „тези неща“. Съмнявам се дали мис Мати имаше един фунт от тях в магазина и освен от необичайния размер на тази покупка тя се разстрои от мисълта за стомашното неразположение, което бонбоните, взети в такова неограничено количество, щяха да причинят. Тя вдигна поглед да възрази. Разнеженият израз на лицето му засегна някаква струна в сърцето й и тя каза:

— Това е… о, сър! Възможно ли е вие да сте Питър? — И се разтрепери от глава до пети. За миг той се намери зад тезгяха, взе я в прегръдките си и заплака, хълцайки, без сълзи, както плачат старите хора. Донесох й чаша вино, защото действително цветът на лицето й се беше така променил, че се изплаших, както се изплаши и Питър. Той повтаряше непрекъснато:

— Много те изненадах, Мати… много, моето момиче.

Предложих тя да се качи веднага горе и да полегне на канапето в гостната. Тя гледаше жадно брат си, чиято ръка стискаше здраво дори и когато едва ли не припадна. Тя му позволи да я отведе горе, едва след като той я увери, че няма да си отиде.

Реших, че ще направя най-добре да сложа чайника на огъня, за да пием чай по-рано, и после да отида в магазина, като оставя брата и сестрата да си споделят някои от хилядите неща, които имаха да си кажат. Трябваше също да съобщя новината и на Марта, която, като я чу, избухна в сълзи и едва не зарази и мен. Всеки път, щом се съвземеше, тя питаше дали съм сигурна, че това наистина е братът на мис Мати, защото споменах посивелите му коси, а винаги и били казвали, че той е много красив млад мъж. Мис Мати също беше озадачена от нещо подобно по време на чая, когато я настанихме в голямото кресло срещу мистър Дженкинс, за да му се радва. Тя така го беше зяпнала, че едва успя да изпие чая, а за ядене и дума не можеше да става.

— Предполагам, че горещият климат състарява хората много бързо — каза тя почти на себе си. — Когато замина от Кранфорд, ти нямаше нито един бял косъм на главата си.

— А колко години са минали оттогава? — каза мистър Питър с усмивка.

— Да, вярно, струва ми се, че и ти, и аз остаряваме. Но не мислех, че сме чак толкова остарели. А бялата коса много ти подхожда, Питър — продължи тя, леко изплашена да не го е обидила, като му е показала какво впечатление й е направил видът му.

— Май че и аз съм забравил колко години са минали, Мати, защото можеш ли да си представиш какво съм донесъл от Индия! В сандъка ми в Портсмут имам една рокля от индийски муселин и една бисерна огърлица за теб.

Той се засмя, сякаш развеселен от мисълта колко малко подхождаха тези подаръци на външността на сестра му. Но това не й направи такова впечатление, както изяществото на подаръците. Можех да забележа, че въображението й за миг се спря със задоволство на идеята да се облече така. Инстинктивно тя сложи ръка на врата си, този малък, деликатен врат, който (както мис Поул ми е казвала) бил прелестен, когато била млада, но ръката й докосна гънките на мекия муселин, с който тя винаги се завиваше до брадичката, и това докосване предизвика у нея усещането, че една бисерна огърлица ще е неподходяща за възрастта й. Тя каза:

— Боя се, че съм твърде стара вече, но много мило от твоя страна, че си се сетил. Точно това щеше да ми хареса преди много години… когато бях млада.

— И аз така си мислех, моя малка Мати. Спомних си твоите вкусове, те много приличаха на тези на милата ни майчица.

При споменаването й братът и сестрата стиснаха още по-сърдечно ръцете си и макар че не отрониха нито дума, струва ми се, че те искаха да си кажат нещо, но се възпираха от моето присъствие и аз станах, за да приготвя своята стая, в която Питър да преспи тази нощ, а аз възнамерявах да легна при мис Мати. В момента, в който се раздвижих, той трепна:

— Трябва да отида да уредя въпроса със стаята в странноприемницата „Джордж“. Пътната ми чанта е там.

— Не! — каза мис Мати силно разтревожена, — не си отивай! Моля те, мили Питър, моля, Мери, о, не си отивай!

Тя беше така развълнувана, че и двамата обещахме всичко, което поиска. Питър седна отново и й подаде ръката си, която за по-голяма сигурност тя взе в своите две, а аз излязох от стаята, за да направя необходимото разместване.

До късно, много късно през нощта, чак до ранни зори, мис Мати и аз си говорихме. Тя имаше да ми каже много неща за живота и приключенията на брат си, които той й разказал, докато седяха сами. Твърдеше, че всичко й било съвсем ясно, но аз докрай не можах да разбера цялата история и когато в по-късни дни, загубила вече това страхопочитание, което изпитвах в началото, сама разпитвах мистър Питър, той се смееше на любопитството ми и разказваше истории, които звучаха така, както историите на барон Мюнхаузен, и бях убедена, че си прави шеги с мен. От мис Мати разбрах, че бил доброволец при обсадата на Рангун; бил взет в плен от бирманците и някак си спечелил благоволението им; а накрая и свободата си, понеже един път, когато главатарят на едно малко племе заболял от опасна болест, той знаел как да му пусне кръв. А като го освободили от пленничество след години, писмата му до Англия се връщали оттам, надписани със злокобната дума „умрял“, и тъй като смятал, че е единственият останал от своя род, той се установил като плантатор на растенията, от които се получава боята индиго, и възнамерявал да прекара остатъка от живота си в страната, с чиито жители и начин на живот бил свикнал, когато получил моето писмо. Със същата странна необузданост, характерна за него в напреднала възраст, както и на младини, той продал на първия купувач земята си и всичкото си имущество и се върнал в родината си при старата си бедна сестра, която се чувстваше по-щастлива и по-богата, от която и да е принцеса всеки път, щом го погледнеше. Заслушана в приказките й, най-после заспах и отново се събудих от лекия шум край вратата, а мис Мати ме помоли да я извиня и изпитвайки угризения, се мушна в леглото; но изглежда, че когато вече не бях в състояние да я уверя, че отдавна изчезналият се е завърнал и е наистина тук, под същия покрив, тя започнала да изпитва страх да не би това да е само сън наяве, че никога не е имало никакъв Питър, седнал до нея през тази благословена вечер, а че истинският Питър лежи мъртъв под някоя бурна морска вълна или под някакво странно източно дърво. И това тревожно чувство се засилило толкова много у нея, че тя трябвало да стане и отиде при вратата му, за да се увери, че той наистина е тук, като чуе спокойното му равномерно дишане — не бих искала да го нарека хъркане, но аз самата го чувах през две затворени врати, — и полека-лека мис Мати се успокои и заспа.

Мисля, че мистър Питър не си дойде от Индия богат като набаб^[2], дори смяташе, че е беден, но нито той, нито мис Мати се тревожеха от това. Във всеки случай той имаше достатъчно средства, за да живее „много изискано“ в Кранфорд заедно с мис Мати. Ден-два след пристигането му магазинът престана да работи, а цяла рота хлапетии очакваха със светнали очи дъжда от бонбони и карамелчета, който от време на време се сипеше по лицата им, когато зяпаха нагоре към прозорците на гостната на мис Мати, а тя (полускрита зад завесите) им казваше:

— Мили дечица, внимавайте да не се разболеете.

Но една здрава ръка я дръпваше от прозореца и нов дъжд от бонбони изтрополяваше още по-силно. Част от чая беше изпратена на кранфордските дами — във вид на подаръци, а друга беше разпределена между старите хора, които си спомняха Питър от лудешките млади години. Индийската муселинова рокля беше скътана за милата Флора Гордън (дъщерята на мис Джеси Браун). Гордънови бяха в Европа през последните няколко години, но се очакваше да се завърнат скоро, а мис Мати със сестринска гордост предвкусваше голямото удоволствие от радостта да ги представи на Питър. Бисерната огърлица изчезна и в същото време много хубави и полезни подаръци се появиха в домовете на мис Поул и мисис Форестър, а някои редки и изящни орнаменти красяха гостните на мисис Джеймисън и мисис Фиц-Адъм. А и аз не бях забравена, между другите неща получих възможно най-доброто издание с най-красивата подвързия на трудовете на доктор Джонсън и милата мис Мати със сълзи на очи ме молеше да го приема като подарък не само от нея, но и от сестра й. С една дума, никой не беше забравен и което е по-важно, всеки, проявил и най-малката добрина към мис Мати, можеше да разчита на сърдечното отношение на мистър Питър.