Елизабет Гаскел
Кранфорд (14)

Глава XIV
Приятели в нужда

Добър пример беше за мен, а, струва ми се, и за много други начинът, по който мис Мати пристъпи веднага към икономии, които знаеше, че трябва да направи при променилите се обстоятелства. Когато слезе долу да говори с Марта и да й съобщи новината, аз се измъкнах с писмото до Господаря Дженкинс и отидох до дома на синьора, за да получа точния адрес. Помолих синьората да запази тайна. Наистина в маниера й на жена на военен се чувстваше известна стегнатост и резервираност и тя винаги говореше колкото е възможно по-малко, освен под напора на силно вълнение. Имаше и още нещо, което правеше тайната ни двойно по-сигурна, синьорът вече се беше съвзел дотолкова, че очакваше с нетърпение след няколко дни отново да започне да пътува и да прави фокуси; и той, и жена му заедно с малката Фийби щяха да напуснат Кранфорд. Намерих го да разглежда голям плакат в червено и черно, в който се описваха уменията на синьор Брунони. Там липсваше само името на града, в който щеше да се състои следващото представление. Той и жена му бяха така погълнати от задачата да изпишат с най-голям ефект червените букви (можеше да ги напишат и като заглавие с отличаващ се шрифт), че мина известно време, преди да мога да задам въпроса си насаме. И аз направих някои предложения, но се разколебах съвсем искрено в разумността им в момента, в който синьората изказа своите съмнения и аргументи по този важен въпрос. Най-после получих адреса, който записах, както го чух, и той ми се стори твърде странен. На път за дома пуснах писмото в пощата и после за минута останах загледана в дървения квадрат със зяпналия разрез в него, застанал като преграда между мен и писмото, което само преди миг държах в ръката си. Както животът си отива, така и то си отиде и никога нямаше да се върне. Морските вълни ще го подхвърлят и може би дори ще го опръскат, ще бъде носено под палмите и ароматът на тропика ще проникне в него; този малък къс хартия, така близък и обикновен само преди час, се беше втурнал в бяг към далечни, диви страни отвъд реката Ганг. Но нямаше време за губене в такива размишления. Побързах да се върна у дома, защото мис Мати можеше да почувства отсъствието ми. Марта ми отвори вратата с подпухнало от плач лице. В момента, в който ме видя, тя отново избухна в сълзи, сграбчи ръката ми, повлече ме навътре и като затръшна вратата, ме запита дали наистина всичко, което мис Мати е казала, е вярно.

— Никога няма да я оставя! Не, няма! Така й рекох и й казах, че не мога да си представя как й даде сърце да ме предупреждава да напусна. Нямаше да имам очи да го направя на нейно място. Да не съм аз такава никаквица като Рози на мисис Фиц-Адъм, дето й се опънала заради заплатата си, след като е живяла седем и половина години на едно място. Казах й, че във всеки случай не съм такава, дето ще слугува на Мамон^[1], защото мога добре да разбера кога имам добра господарка, ако тя не може да разбере кога има добра прислужница…

— Но, Марта — казах аз, прекъсвайки я, докато си триеше сълзите.

— Да ги нямаме такива: „Но, Марта!“ — отвърна тя на моя укорителен тон.

— Чуй нещо разумно…

— Не ща да чувам нищо разумно — каза тя, вече овладяла напълно гласа си, който се давеше от хълцане. — Нещо разумно значи това, което някой друг има да каже. Аз пък си мисля, че това, което аз казвам, е съвсем разумно, но — разумно или не — ще го кажа и ще си държа на него. Имам пари в спестовната банка и си имам голям запас от дрехи, и нямам намерение да напускам мис Мати. Няма, ако ще да ме предупреждава по сто пъти на ден.

Тя сложи ръце на кръста, сякаш искаше да ми покаже, че ме предизвиква, и наистина съвсем не знаех как да започна да я увещавам, когато и аз чувствах, че мис Мати, която от ден на ден ставаше по-немощна, се нуждае от грижите на тази добра и вярна жена.

— Е, добре… — рекох аз най-после.

— Хубаво, че започвате с „е, добре“, ако бяхте започнали с „но“ както преди, хич нямаше да ви слушам. А сега може да продължите.

— Зная, че много ще липсвате на мис Мати, Марта…

— И аз й рекох така. Много ще й липсвам и тя ще съжалява цял живот — Марта ме прекъсна тържествуващо.

— И все пак тя ще има толкова малко… съвсем, съвсем малко средства… да живее, че не виждам как ще може да осигурява храна и за теб, тя едва ще има колкото за себе си. Казвам ти това, Марта, защото зная, че ти си като приятелка на милата мис Мати, но може би няма да й се иска хората да говорят за това.

Това явно представяше нещата в още по-черна светлина, отколкото мис Мати й ги беше обрисувала, защото Марта просто се отпусна на най-близкия стол и се разплака на глас (ние стояхме прави в кухнята).

Най-после свали престилката от очите си, погледна ме настоятелно в лицето и запита:

— Тази ли е причината мис Мати да ми нареди да не правя пудинг днес? Каза ми, че не обичала много сладки неща и вие и тя сте щели да ядете само по един овнешки котлет. Но аз ще й се възпротивя. Хич не й казвайте, ама ще направя един пудинг, и то такъв, че да й хареса, и аз ще платя за него, така че имайте грижата тя да яде. Не един човек се е утешавал в скръбта си, като е виждал да слагат на масата вкусно ядене.

Доволна бях, че енергията на Марта взе веднага практическа насока и тя се залови за пудинга, защото по този начин се предотврати свадливото разискване дали трябва, или не трябва да напусне мястото си при мис Мати. Тя си завърза чиста престилка и се приготви да отиде до магазина да купи масло, яйца и каквото друго й беше необходимо. Не пожела да вземе ни троха от продуктите за готвене, които имаше вкъщи, но отиде и взе колкото пари й трябваха от един стар порцеланов чайник, в който държеше личния си капитал.

Мис Мати беше много тиха и немалко тъжна. Не след дълго се опита да се усмихне, заради мен. Взехме решение да пиша на баща си и да го помоля да дойде да се посъветваме и щом изпратихме писмото, започнахме да разискваме плановете за в бъдеще. Идеята на мис Мати беше да наеме една самостоятелна стая и да задържи само тези мебели, които са необходими за мебелирането й, а да продаде останалите. От своя страна аз бях по-амбициозна и по-непримирима. Премислях как една жена, преминала средна възраст и с образование, каквото жените от добрите семейства получаваха преди петдесет години, би могла да се изхрани или да си помогне материално, без фактически да загуби доброто си обществено положение, но накрая се отказах и от тази последна уговорка и се чудех какво изобщо би могла да върши мис Мати.

Мис Мати се гордееше с това, че блестеше в изкуството да прави хартиени запалки за свещи или, както предпочиташе да ги нарича, „фишеци“ от цветна хартия, изрязани така, че да наподобяват пера, а също и да плете жартиери, разнообразени с изящни бодове. Бях казала веднъж, след като получих подарък един красив чифт, че се изкушавах да изпусна един от тях на улицата, за да може хората да му се възхитят, но разбрах, че тази малка шега (а това наистина беше шега) много силно разстрои чувството й за благоприличие и тя я прие разтревожено, със сериозно безпокойство да не би някой ден това изкушение да вземе връх, така че аз наистина съжалих, че съм си позволила да се пошегувам. Подарък от такива фино изработени жартиери, букет от шарени запалки или колода карти, на която по някакъв тайнствен начин е навит копринен конец, бяха добре известните белези на благоразположението на мис Мати. Но дали ще се намери някой, който да плаща, за да се научат децата му на такова изкуство? И дали мис Мати ще продаде заради тези мръсни пари сръчността и умението си, с които тя създава дребни неща с голяма стойност за тези, които я обичат?

Разбира се, първото нещо, за което можеше да се помисли, беше учителстването. Ако мис Мати можеше да преподава нещо на децата, това щеше да й даде възможност да бъде сред малките пакостничета, на които тя се радваше от сърце. Прехвърлих в мисълта си всичко, което тя умееше да прави. Някога съм я чувала да казва, че можела да свири на пиано: „Ah! Vous dirai-je, maman?“^[2], но това било много отдавна. Бледото отражение на музикална дарба беше загинало преди много години. Някога тя също е можела много хубаво да вади модели за английска бродерия с помощта на тънък лист, който се поставял върху образеца, за да се прекопира, и като опирала и двата на стъклото на прозореца, тя отбелязвала фестоните и дупчиците. Но това е най-многото, което модела да постигне в областта на рисуването, и, струва ми се, че с него нямаше да стигне далеч. Или пък да вземем например клоновете на солидното английско образование — бродиране и използване на глобуса се преподаваха в кранфордското училище за девойки, където всичките търговци изпращаха дъщерите си. Очите на мис Мати бяха отслабнали и съмнявам се дали можеше да разчете броя на нишките в един модел, изработен с камгарна прежда, и дали можеше действително да различи оттенъците в цветовете, необходими, за да се изработи лицето на кралица Аделаида във верноподаническите бродерии с вълна, които сега бяха на мода в Кранфорд. А що се отнася до изучаването на земното кълбо и астрономията, мен самата никога не ме е бивало много, така че може би не мога да съдя компетентно за възможностите на мис Мати да преподава този клон от образованието. Правило ми е обаче впечатление, че екватори, тропици и тям подобни мистериозни кръгове представляваха наистина твърде въображаеми линии за нея и тя гледаше на знаците на Зодиака като на нещо, останало от черната магия.

Помислих и за четенето, писането и смятането, но всяка сутрин, когато четеше съответната глава от Библията, тя винаги се покашляше, като стигнеше до дълги думи. Съмнявах се дали ще може да изчете една от главите с родословия, без да се изкашля. Що се отнася до писането, тя пишеше хубаво и внимателно — но правописът й! Като че ли й се струваше, че колкото по-особено напише думата и с колкото по-голямо усилие, толкова повече внимание оказва на своя кореспондент, и думи, които обикновено написваше съвсем правилно в писмата си до мен, се превръщаха в абсолютни загадки, когато пишеше до баща ми.

Не! Нямаше нищо, което тя да може да преподава на подрастващото кранфордско поколение, освен ако младежта не беше готова да се научи от нея да подражава на търпението й, смиреността, кротостта и спокойния начин, по който приема, че има много неща, които не умее да върши. Продължавах да размишлявам, докато Марта, с подуто и изкривено от плач лице, не съобщи, че обядът е готов. Мис Мати проявяваше понякога някои незначителни чудатости, на които Марта беше склонна да гледа като на капризи, незаслужаващи да им се обръща внимание, и явно ги приемаше като детски приумици, от които една възрастна дама на петдесет и осем години би трябвало вече да се е излекувала. Но днес тя много грижливо се беше съобразила с всичко. Хлябът беше нарязан така, че да отговаря напълно на представата на мис Мати за съвършенство, защото този бил начинът, който майка й предпочитала. Завесата на прозореца беше дръпната така, че да скрие безжизнената тухлена стена на съседската конюшня и все пак да може да се вижда всяко нежно листенце на тополата, която се разлистваше с пролетна пищност. Марта говореше на мис Мати с тон, който тази добра, с грубоват език прислужничка обикновено съкровено пазеше за малките дечица и с който никога не съм я чувала да се обръща към някой възрастен.

Бях забравила да кажа на мис Мати за пудинга и се страхувах, че може да не го оцени, тъй като днес тя явно нямаше апетит, така че използвах момента, когато Марта изнесе месото, за да я въведа в тайната. Очите на мис Мати се изпълниха със сълзи и тя не можеше да проговори, за да изрази изненада или радост, когато Марта влезе, носейки пудинга високо, а той имаше съвършената форма на полегнал лъв. Лицето на Марта сияеше тържествуващо, когато го сложи на масата с възторженото: „Ето!“ Мис Мати искаше да изрази своята благодарност, но не можеше. Тогава тя взе ръката на Марта и я стисна сърдечно, което от своя страна отприщи сълзите на момичето, а и аз самата едва можах да запазя необходимото спокойствие. Марта се втурна навън, а мис Мати трябваше да се изкашля няколко пъти, преди да може да проговори. Накрая тя каза:

— Ще ми се да запазя този пудинг във витрина, мила моя.

Представата за тоя полегнал лъв с очи от френско грозде, поставен на почетно място на полицата над някоя камина, така ми се понрави, че аз започнах истерично да се смея, което много изненада мис Мати.

— Извинявай, мила, но аз по-рано действително съм виждала и по-грозни неща, поставени във витрина — каза тя.

И аз също, неведнъж, а твърде често, затова веднага станах сериозна и сега вече едва сдържах сълзите си и двете започнахме да ядем пудинга, който наистина беше отличен, само че сякаш всяка хапка засядаше на гърлото, тъй като сърцата ни преливаха от вълнение.

Имаше извънредно много неща, за които трябваше да се помисли, та затова не разговаряхме много този следобед, който премина много спокойно. Но когато Марта внесе самовара, мен ме осени нова идея. Защо мис Мати да не продава чай — да стане комисионер на Източноиндийската чайна компания, която съществуваше тогава? Не виждах какво може да се възрази срещу такъв план, още повече, че предимствата бяха много, разбира се, при положение че мис Мати успее да преодолее чувството за падение и се съгласи да продава чай. Той не беше нито мазен, нито лепкав — мазност и лепкавост бяха две неща, които мис Мати не можеше да понася. Не беше необходима и витрина. Наистина налагаше се да има една малка дискретна табелка, че има право да продава чай, но аз се надявах, че може да й се намери такова място, където никой да не я забелязва. А и чаят не беше някаква тежка стока, та да претовари крехката мис Мати, която нямаше сили. Само фактът, че се купува и продава, беше единствената пречка за моя план.

Докато отговарях доста разсеяно на въпросите на мис Мати — също така несъзнателно долових някакво топуркане по стълбите и шепот пред вратата, която веднъж действително се отвори и затвори като от някаква невидима сила. След малко Марта влезе, теглейки подире си едър, висок млад мъж, пламнал от стеснение, който, за да избегне смущението си, непрекъснато приглаждаше перчема си.

— Моля, госпожице, това не е никой друг, а Джем Хърн — каза Марта, като го представи по този начин. Тя беше така задъхана, че аз като че ли я виждах да се боричка с него, преди да го накара да преодолее неохотата си да бъде представен на тази изискана театрална сцена: гостната на мис Матилда Дженкинс. — И моля, госпожице, той иска да се ожени за мен веднага. И моля, госпожице, ние искаме да си вземем наемател, само един тих наемател, за да свързваме двата края; и ние сме готови да наемем, която и да е удобна къща и, мила мис Мати, мога ли да се осмеля, дали имате нещо против да живеем в една къща? И Джем иска това толкова много, колкото и аз. (Към Джем)… Какъв си дебелак! Защо не ме подкрепиш?… Но той наистина иска да направим така, много иска… нали, Джем?… Само че нали виждате, зашеметил се е, дето трябва да говори пред фини хора.

— Не е там работата — намеси се Джем, — а че ти изведнъж така ме изненада, а аз не съм си мислил да се женим толкова скоро. И твоите припрени приказки могат да объркат човек. Не че съм против, госпожице (обръщайки се към мис Мати), само че Марта е винаги много припряна, като й влезе нещо в главата, а женитбата, госпожице… женитбата, ако мога така да кажа, приковава човека. Ами право да си кажа, няма да имам нищо против, след като вече се оженим.

— Моля, госпожице — каза Марта, която подръпваше ръкава му и го побутваше с лакътя си и по всякакъв начин се опитваше да го прекъсне, докато той говореше, — не му обръщайте внимание, той ще се съгласи. Ами че той снощи ме молеше и молеше, и колко пъти ме е искал, още повече, че му казах, че и дума не може да става още много години напред, а сега той просто е стреснат от тази внезапна радост. Нали така, Джем, и ти искаш да си вземем квартирант, както и аз. (Последва силно сръгване в ребрата.)

— Ами да! Ако мис Мати иска да живеем в една къща… иначе нямам намерение да ми се пречкат разни чужди хора — каза Джем с такава липса на такт, че можах да забележа как Марта се вбеси, тъй като се опитваше да представи нещата като че ли тяхното най-голямо желание е да си имат квартирант и че всъщност мис Мати ще изглади пътя им към щастието и ще се окаже най-голямата благодат за тях, ако само се съгласи да живее при тях.

Самата мис Мати беше силно смутена и от двамата. Тяхното или по-скоро Мартиното внезапно решение и желание да се жени я обърка и се изпречи между нея и замисления от Марта план, който тя беше взела присърце. Мис Мати започна:

— Бракът е много сериозно нещо, Марта.

— Действително е така, госпожице — обади се Джем. — Не че имам нещо против Марта.

— Не ме оставяше на мира и все ме питаше да кажа кога точно ще се женим — каза Марта с пламнало лице, готова да се разплаче от яд, — а сега ме засрамва пред господарката ми и пред всички.

— Не, Марта, недей, хайде, недей! Само че на човек му се иска да си поеме дъха — каза Джем, опитвайки се напразно да я хване за ръката. Тогава, като видя, че е по-дълбоко засегната, отколкото предполагаше, направи опит да се овладее и с още по-чистосърдечно достойнство, което само преди десет минути дори не можех да си представя, че притежава, той се обърна към мис Мати и каза:

— Надявам се, че знаете, госпожице, че се чувствам задължен да зачитам всеки, който е добър към Марта. Винаги съм гледал на нея като на своя бъдеща съпруга, а тя неведнъж ми е говорила за вас като за най-добрата жена на света. И макар че простата истина е, че не желая да си правя живота сложен с обикновени наематели, вие във всеки случай, госпожице, ще ни направите чест, ако дойдете да живеете при нас, и сигурен съм, че Марта ще стори всичко, което може, за да се чувствате удобно. А пък аз ще стоя колкото може повече настрана, а това, струва ми се, ще е най-доброто, което един такъв непохватен мъж като мен може да направи.

В това време мис Мати припряно сваляше очилата си, изтриваше ги и отново ги слагаше и все пак успя да каже:

— Моля ви, не избързвайте с женитбата си заради мен! Моля ви, недейте! Женитбата е нещо толкова сериозно и тържествено.

— Мис Матилда ще помисли по вашето предложение, Марта — казах аз. Предимствата, които тяхната идея предлагаше, ми направиха силно впечатление и аз не желаех да изпусна възможността да размислим по въпроса. — Убедена съм, че нито тя, нито аз ще забравим някога твоята доброта, нито пък вашата, Джем.

— Ами така си е, госпожице! Разбира се, аз имам най-добри намерения, макар че малко се сащисах от това напиране веднага да се женя, така да се каже, и може да не се изразявам съвсем както трябва. Но, разбира се, че искам. Само дайте ми време да свикна. Хайде, Марта, жено, няма смисъл да плачеш така и да замахваш по мен, щом се приближа.

Последното беше казано под сурдинка и имаше такъв ефект, че Марта се втурна вън от стаята, последвана от любимия си, който тръгна да я успокоява. А мис Мати седна и заплака от сърце, като ми обясняваше, че плачела, защото мисълта, че Марта ще се омъжи толкова скоро, я стреснала и че тя никога нямало да си прости, че е накарала горкото същество да прибърза. Струва ми се, че изпитвах по-голямо съжаление към Джем, отколкото към Марта, но и двете с мис Мати оценявахме напълно добротата на тази честна двойка, при все че не говорехме много за това, а много повече за сполуките й несполуките в брака.

Следващата сутрин, много рано, получих бележка от мис Поул, толкова мистериозно загъната и с толкова восъчни печати по нея, които да осигурят пълна тайна, че се наложи да разкъсам хартията, преди да мога да я разгъна. Когато започнах да чета написаното, едва разбирах какво иска да каже, така заплетено беше, като пророчество на оракул. Във всеки случай разбрах, че трябва да отида при мис Поул в единадесет часа. Числото „единадесет“ беше изписано с букви, както и с цифри, и „преди пладне“ подчертано два пъти, като че ли беше възможно да отида в единадесет през нощта, когато обикновено цял Кранфорд си е легнал и заспал още в десет часа. Нямаше подпис, а само обърнатите инициали на мис Поул „П. Е.“, но тъй като Марта ми подаде бележката с „мис Поул изпраща сърдечни поздрави“, не се нуждаех от никакъв вълшебник, за да ми разкрие от кого е бележката, а ако името на изпращача трябваше да се запази в тайна, добре стана така, че бях сама, когато Марта ми я предаде.

Отидох у мис Поул в определения час. Вратата ми отвори малката й прислужничка Лизи, издокарана като в празник, сякаш някакво голямо събитие предстоеше да се случи в този делничен ден. А и гостната на горния етаж беше подредена съобразно тази представа. Масата беше постлана с най-хубавата зелена покривка за карти и на нея бе наредено всичко необходимо за писане. На бюфетчето беше поставена табла с току-що налято шише игличено вино и бишкоти. Самата мис Поул беше нагиздена като за тържество в очакване на посетители, макар че беше само единадесет часът. Там беше и мисис Форестър, плачеше тихо и тъжно и сякаш моето присъствие предизвика нов прилив от сълзи. Преди още да успеем да се поздравим по един траурно мистериозен начин, отново се чу почукване на вратата и мисис Фиц-Адъм се появи, зачервена от ходене и вълнение. Изглежда, че това беше цялата компания, която се очакваше, тъй като сега мис Поул показа по няколко начина, че е готова да съобщи дневния ред на събранието, като разбутваше огъня, отваряше и затваряше вратата и секнеше носа си. След това тя ни нареди около масата, като се постара да ме настани точно срещу себе си, и най-накрая ме запита дали тъжната новина е вярна, защото тя се страхува, че мис Мати е загубила цялото си състояние и че случаят е именно такъв.

Разбира се, моят отговор можеше да бъде само един и аз никога не съм виждала израз на по-неподправена скръб от тази, изписана по лицата на трите жени пред мен.

— Как ми се иска мисис Джеймисън да беше тук — каза мисис Форестър най-после, обаче, ако съдя по изражението на мисис Фиц-Адъм, тя не можеше да подкрепи такова пожелание.

— Но и без мисис Джеймисън — каза мис Поул с нотка на засегнато честолюбие в гласа, — ние, дамите от Кранфорд, събрани в моята приемна стая, можем да вземем някакво решение. Много добре си представям, че никоя от нас не е това, което наричат богаташка, макар че всяка от нас има добро материално положение, достатъчно да задоволи един изискан, елегантен вкус, и никога няма да си позволи просташка показност.

(Забелязах, че при тези думи мис Поул погледна едно малко картонче, скрито в шепата й, на което предполагам, че беше нахвърляла някои бележки.)

— Мис Смит — продължи тя, обръщайки се към мен (приятелски аз бях известна на цялата компания като Мери, но това беше един тържествен случай), — аз водих личен разговор с тези дами. Сметнах за свое задължение да направя това вчера следобед във връзка с нещастието, сполетяло нашата обща приятелка, и ние всички, до една, се съгласихме, че докато имаме излишни средства, е не само наш дълг, но и наше удоволствие, истинско удоволствие, Мери — тук гласът й почти секна и тя трябваше да изтрие очилата си, преди да продължи, — да дадем това, което можем, за да я подкрепим — мис Матилда Дженкинс. Но като вземем предвид деликатното чувство за независимост в съзнанието на една изискана жена (сигурна съм, че тя отново прибягна до картончето), ние бихме желали да вложим нашата лепта по един таен и скрит начин, така че да не накърним тези чувства, които току-що споменах. И целта, с която ви помолихме да се срещнете с нас тази сутрин, е, че като имаме предвид, че вие сте дъщерята… че вашият баща всъщност е неин доверен съветник по всички финансови въпроси, ние си помислихме, че ако се посъветвате с него, можете да измислите някакъв начин, по който нашият принос да бъде представен като нещо, което законно се полага на мис Матилда Дженкинс, нещо, което тя трябва да получи от… Вероятно вашият баща би могъл да се справи с този неясен за нас въпрос.

Мис Поул приключи посланието си и се огледа за одобрение и съгласие.

— Аз изразих вашето мнение, госпожи, нали? И докато мис Смит премисли своя отговор, разрешете ми да ви предложа една малка закуска.

Моят отговор щеше да бъде кратък. Аз изпитвах в сърцето си по-голяма благодарност, отколкото бях в състояние да изразя с думи, така че само промънках нещо в смисъл, че аз ще предам на баща си това, което мис Поул каза, и ако нещо може да се уреди за милата мис Мати. И тук аз окончателно се разстроих и трябваше да се съвзема с чаша игличено вино, преди да спра сълзите си, потискани през последните два дни. Най-лошото беше, че всички дами се разплакаха в хор. Плачеше дори мис Поул, която беше казвала стотици пъти, че да издаваш чувствата си пред когото и да било, е признак на слабост и липса на самоконтрол. Тя се овладя, изпитвайки леко нетърпение и яд към мен за това, че разплаках всички, и, струва ми се, още повече и за това, че не можах да й отвърна с такава реч като нейната. Ако знаех предварително какво ще се каже и ако имах и аз картонче, на което да изразя преди това чувствата, които вероятно щяха да се надигнат в душата ми, бих се опитала да й доставя удоволствие. При това положение мисис Форестър беше тази, която заговори, след като ние отново се успокоихме:

— Нямам нищо против да заявя сред приятели, че аз съм… Не! Не съм действително бедна, но струва ми се, не може да се каже, че съм богата; бих искала да съм… заради милата мис Мати… но моля, ще напиша на един запечатан лист какво мога да дам. Иска ми се да е повече, мила Мери, действително ми се иска да е повече.

Сега разбрах с каква цел имаше хартия, писалки и мастило на масата. Всяка една от тях написа сумата, която можеше да дава ежегодно, подписа се и загадъчно подпечата листа с восък. Ако тяхното предложение се приемеше, само на баща ми щеше да е позволено да отвори листовете, като запази под клетва тайната. Ако това не станеше, те щяха да получат обратно листовете си.

Когато церемонията приключи, аз станах да си вървя, но като че ли всяка от дамите искаше да си поговори насаме с мен. Мис Поул ме задържа в гостната, за да ми обясни защо в отсъствието на мисис Джеймисън тя е застанала начело на това „начинание“, както й правеше удоволствие да нарича тази своя дейност, а също и да ме уведоми, че е узнала от добър източник, че мисис Джеймисън ще се върне незабавно у дома си, изпитвайки крайно недоволство от своята етърва, която ще се наложи тутакси да напусне дома й и ще трябва, така мислеше тя, да си замине още същия следобед за Единбург. Разбира се, тази новина не можеше да ми бъде предадена в присъствието на мисис Фиц-Адъм, още повече, че мис Поул беше склонна да смята, че годежът на лейди Гленмайър с мистър Хогинс щеше да рухне пред разразилото се недоволство на мисис Джеймисън. Интервюто ми с мис Поул завърши с няколко сърдечни въпроса относно здравето на мис Мати.

Слизайки надолу по стълбите, намерих мис Форестър да ме чака пред вратата на столовата, тя ме вмъкна вътре и след като затвори вратата, се опита на два-три пъти да подхване една тема, която явно не й се удаваше, и аз започнах да губя надежда, че ще може въобще да се изясни за какво става дума. Накрая се разбра. Бедната възрастна жена, треперейки през цялото време, ми каза, като че ли това, което си призна, беше голямо престъпление, колко ограничени, съвсем ограничени са средствата й за живеене; признание, което се чувстваше принудена да направи, опасявайки се, да не би да си помислим, че малката лепта, спомената в нейния лист, е пропорционална на любовта и почитта й към мис Мати. И все пак тази сума, от която доброволно се отказвала, представлявала всъщност повече от една двадесета част от средствата, които имала, за да живее, да поддържа къщата и малката прислужничка и всичко останало, както подобава на една Тирел по рождение; а когато целият й доход не възлизал дори на сто лири годишно, лишаването й от една двадесета част от него щяло да я принуди да прави много внимателно икономии и да се отказва от много неща, дребни и незначителни в световен мащаб, които обаче имат различна стойност в счетоводството на едни други тефтери, за които и аз съм слушала. Така й се искало да е богата, каза тя и повтаряше това свое желание, без да мисли за себе си, изпълнена с горещ стремеж и мечти да може да отрупа мис Мати с повече материални блага.

Мина известно време, преди да мога да я утеша и да си тръгна, а когато излизах от къщата, бях пресрещната от мисис Фиц-Адъм, която също имаше да ми каже нещо поверително, но почти съвсем противоположно на това, което бях вече чула. Не й се искало да запише цялата сума, която можела да си позволи да отдели и била готова да даде. Тя ми каза, че няма да може никога да погледне мис Мати в очите, ако реши да й даде толкова, колкото й се иска.

— Мис Мати — продължи тя, — за която знаех, че е такава изискана лейди, когато аз не бях нищо повече от едно селско момиче и идвах на пазара с яйца и масло, и разни такива неща. Защото баща ми, макар и заможен, ме караше винаги да правя това, което майка ми е правила преди мен, и аз трябваше да идвам всяка събота в Кранфорд и да имам грижата да продавам продуктите, да следя цените и какво ли не. Спомням си, един ден срещнах мис Мати по пътя, който води към Кумхърст. Тя вървеше по пътечката за пешеходци, която, както знаете, е доста издигната над пътя и един джентълмен яздеше до нея и й говореше нещо, а тя беше свела поглед към игликите, които беше набрала, и ги късаше, и струва ми се, че плачеше. Но след като отмина, тя се обърна и изтича подире ми, за да попита, о, колко мило го направи, за горката ми майка, която лежеше на смъртно легло. И когато аз се разплаках, тя взе ръката ми в своята, за да ме утеши, а джентълменът стоеше и я чакаше през цялото време, а клетото й сърце преливаше от някаква мъка, сигурна съм в това. А аз си помислих, че за мен беше голяма чест да ме заговори по такъв мил начин дъщерята на енорийския свещеник, която ходи на гости в Арли Хол. От този ден насам я заобичах, макар че може би нямам право, но ако можете да измислите някакъв начин, по който да ми е позволено да дам малко повече средства, без никой да знае, ще съм ви много благодарна, мила моя. А брат ми на драго сърце ще я лекува безплатно с лекарства, пиявици и каквото трябва. Зная, че той и нейно благородие (божичко, никога не съм си мислила в дните, за които ви говорих, че някой ден ще стана снаха на някоя аристократка!) са готови да направят всичко за нея. Ние всички сме готови.

Казах й, че съм убедена в това и обещах какво ли не, притеснена от мисълта, че трябва да се прибера у дома при мис Мати, която с право ще се чуди какво ли е станало с мен — отсъствах вече два часа, без да мога да обясня къде съм била. Тя обаче не беше забелязала как времето върви, тъй като бе заета с безброй дребни приготовления, необходими, преди да направи сериозната стъпка да напусне този дом. Очевидно й доставяше успокоение да се занимава с неща, които щяха да сведат домакинството й почти до минимум, защото тя казваше, че всеки момент, в който се спирала да помисли, я обземал споменът за горкия човек с неговата банкнота от пет лири и имала чувството, че е съвсем непочтена, а ако това кара самата нея да се чувства неудобно, какво ли усещат директорите на банката, които познават много по-добре нещастието, последвало този крах. Тя направо ме ядосваше, като се раздвояваше и изпитваше състрадание ту към тези директори (които си представяше, че са съкрушени и имат угризения на съвестта, че така лошо са стопанисвали средствата на другите хора), ту към тези, които като самата нея бяха потърпевши. В действителност тя смяташе, че бедността като че ли е по-леко бреме от угризенията на съвестта, но лично аз се съмнявам, че директорите ще се съгласят с нея.

Отдавна скътани съкровища бяха извадени на бял свят, за да проверим каква парична стойност имат, която за щастие беше много малка, защото не зная как мис Мати щеше да си наложи да се раздели с такива вещи, като сватбения пръстен на майка й, странната недодялана брошка, с която баща й загрозяваше жабото на ризата си, и така нататък. Във всеки случай стигнахме до известна яснота относно паричната им стойност и бяхме готови да посрещнем баща ми, който дойде на следващата сутрин.

Няма да ви отегчавам с подробностите по деловите въпроси, а и една от причините да не говоря за тях е, че не бях съвсем наясно какво направихме тогава, а и сега не мога да си спомня какво е било. Мис Мати и аз седяхме и одобрявахме сметки, предложения, известия и документи, от които мисля, че никоя от нас не разбираше ни дума. Баща ми беше трезвомислещ човек, решителен, с превъзходни делови качества и ако направехме и най-незначителното запитване или проявяхме и най-малкото желание да разберем нещо, той казваше рязко:

— А? А? Ами че ясно е като бял ден. Какво имате против?

И тъй като не можехме да разберем нищо от това, което той предлагаше, ние се затруднявахме да изкажем някакви възражения; всъщност ние май че изобщо нямахме такива. Така че мис Мати се чувстваше притеснена и веднага се съгласяваше, казвайки: „Да“ и „Разбира се“ независимо от това дали се налагаше, или не, щом баща ми замълчеше. Но когато аз веднъж се обадих и казах в хор с мис Мати: „Положително“, което тя произнесе с треперлив и колеблив глас, баща ми се обърна към мен и ме стрелна с думите:

— Какво положително има тук?

Аз и до ден-днешен не зная за какво е ставало дума. Но за да бъдем справедливи към него, трябва да кажа, че той пристигна от Драмбл, за да помогне на мис Мати в един момент, когато беше трудно да отдели време и когато собствените му работи бяха в доста тревожно състояние.

Когато мис Мати излезе от стаята, за да заръча обяда, силно раздвоена, от една страна, от желанието да почете баща ми с един изискан, вкусен обяд, и, от друга, от съзнанието, че няма право сега, когато беше загубила всичките си пари, да удовлетвори това свое желание, аз му разказах за събранието на кранфордските дами в дома на мис Поул предния ден. Той изтри няколко пъти очите си, докато аз говорех, и когато отново се върнах на Мартиното предложение от предишната вечер, да приеме мис Мати като квартирантка, стана, отиде до прозореца и започна да барабани с пръсти по него. След това се обърна рязко, и каза:

— Виждаш ли, Мери, как този, който води добър и невинен живот, има навсякъде приятели. По дяволите! Бих могъл да направя хубава проповед от това, ако бях пастор, но, ето на, не мога дори да завърша както трябва изречението си… но сигурен съм, че чувстваш какво искам да кажа. Ние двамата ще се поразходим след обяда и ще си поговорим за тези планове.

Обядът бе горещ и вкусен овнешки котлет и малко студено филе, нарязано и запържено. За най-голямо задоволство на Марта изядохме всичко до последна троха. След това баща ми направо каза на мис Мати, че иска да поговори насаме с мен и че ще се поразходим и разгледаме някои познати места, а след това аз ще мога да й предам кой план смятаме, че е желателно да приеме. Точно преди да излезем, тя ме повика и ми каза:

— Помни, мила, че аз съм единствената останала от семейството, искам да кажа, че никой няма да се почувства обиден от това каква работа ще върша. Готова съм да работя всичко, което е добро и честно, и мисля, че ако Дебора знае това, там, където е сега, тя няма много да се тревожи дали живея като дама, или не, защото, нали виждаш, мила, на нея всичко ще й е ясно. Само нека видим какво мога да направя да изплатя задълженията си към горките хора, доколкото мога.

Сърдечно я целунах и изтичах подир баща си. Ето и резултата от нашия разговор. Ако и двете страни са съгласни, Марта и Джем ще се оженят колкото е възможно по-скоро и ще заживеят в сегашното жилище на мис Мати. Сумата, която дамите от Кранфорд се съгласиха да внасят годишно, ще е достатъчна за заплащането на по-голяма част от наема и по такъв начин Марта ще може да използва парите, получени от мис Мати, за покриване на разходи, свързани с някои дребни неща, които правят живота по-удобен. Баща ми имаше известни съмнения относно разпродажбата. Той каза, че за старата мебелировка на енорийската къща няма да се получат много пари, независимо от това колко внимателно е била използвана и с каква почит съхранявана, и че тези средства ще представляват капка в морето от задълженията на Таун ънд каунти банк. Но когато изясних колко много чувствителното съзнание на мис Мати ще се успокои от мисълта, че е сторила каквото е могла, той отстъпи, особено след като му разправих историята с банкнотата от пет лири и той добре ми се накара, че съм допуснала това. Тогава аз намекнах за идеята си мис Мати да увеличи малкия си доход, като започне да продава чай, и за моя изненада (тъй като почти се бях отказала от този план) баща ми се залови за него с всичката си енергия на търговец. Мисля, че той започна да брои пилците, преди още да са се излюпили, защото веднага пресметна, че годишната печалба, получена от продажбата на чай в Кранфорд, би могла да надхвърли двадесет лири. Малката столова щеше да се превърне в магазин без унизителните характерни белези; масата щеше да представлява тезгях, единият прозорец щеше да остане, както си е, а другият щеше да се превърне в остъклена врата. Аз очевидно израснах в неговите очи с находчивото предложение, което бях направила. Надявах се само, че няма и двамата да паднем в очите на мис Мати.

Но тя прие търпеливо и със задоволство всичко, което бяхме уредили. Знаела — каза тя, — че ще направим каквото можем за нея, тя само се надявала, само поставяла условието, че заради своя баща, който е бил толкова много почитан в Кранфорд, ще трябва да заплати всяка стотинка, която се окаже, че дължи. Баща ми и аз се уговорихме да споменаваме колкото е възможно по-малко банката, всъщност изобщо да не отваряме дума за нея, ако не е наложително. Някои от плановете ни очевидно й се сториха малко объркани, но след като още сутринта тя видя колко често баща ми ме срязваше за неумението ми да разбера някои неща, сега не би се осмелила да задава много въпроси. Всичко мина много добре, като от своя страна тя се надяваше, че никой няма да избърза с женитбата само заради нея. Когато стигнахме до предложението да продава чай, забелязах, че то й подейства като шок; не за това, че щеше да накърни доброто й положение в обществото, а само защото нямаше доверие в собствените си сили, че ще се справи в това поприще на живота, и плахо би предпочела малко повече лишения пред едно напрежение, което се страхуваше, че ще е неспособна да издържи. Като видя обаче, че баща ми е склонен, тя въздъхна и каза, че ще направи опит и ако се окаже, че не я бива, разбира се, може да се откаже. Имаше едно хубаво нещо в цялата работа, мислеше, че мъжете никога не купуват чай, а от мъже именно тя се боеше най-много. Те се държаха така рязко и шумно, правеха сметки и бързо изчисляваха рестото! Е, ако можеше да продава захарни бонбони на децата, тя беше сигурна, че ще може да им угоди.