Анатолий Рибаков
Трийсет и пета и други години (30)

30.

Не можаха да отидат на премиерата на „Богатири“. Вадим се разболя от стрептококова ангина, боледува тежко, с температура около трийсет и девет, правеше гаргара с риванол, нищо не помагаше, Феня му приготвяше отвари от сушени гъби, на село само така се лекували, и наистина му поолекна, можа поне бульон да пийне… Помоли да му донесат вестниците, доста време нищо не беше чел. Литовски хвалеше „Богатири“ в голяма рецензия в „Советское искусство“, а Загорски — във „Вечерняя Москва“. Вадим не прочете рецензията на Загорски, хвърли вестниците на пода, има време да ги прочете, има време да види и спектакъла, спеше му се.

На 14 ноември се обади Ершилов:

— Още ли не си оздравял?… Но сигурно можеш да четеш вестници? „Правда“ виж, „Правда“.

— Какво пишат? — лениво попита Вадим.

— Публикувано е постановление на Комитета по въпросите на изкуствата, забраняват „Богатири“.

— Сериозно?!

— Сериозно я…

А на 15 ноември пак в „Правда“ бе публикувана статия от Керженцев под заглавие: „Фалшификация на народното минало“. Керженцев бе направил Демян Бедни на пух и прах. В края на статията си той пишеше:

„… в исторически аспект пиесата на Д. Бедни представлява изопачаване на историята, тя е образец не само на антимарксистко, но и просто на лекомислено отношение към историята, оплюване на народното минало… За богатирите Д. Бедни се е сещал само по повод «богатирското хъркане»… представял е руския народ как се «излежава на печката». Това печално изопачаване, чуждо на болшевиките и просто на съветските поети, е сложило своя отпечатък и върху тази пиеса.“

Сега вече Вадим се обаждаше на Ершилов:

— Какво ново? Лежа тук и нищо не знам…

— Разправят, че такова… изритали Демян Бедни от кремълския апартамент — смееше се Ершилов, — разправят, че сега живеел у познати… Скоро ще подберат и твоя Камерен театър, ще видиш. Ще трябва и ти да се включиш.

— Ама как ще се включа и аз? Болен съм, пък и не съм гледал „Богатири“, нали знаеш…

— И да си го гледал, и да не си го гледал, ще трябва да се включиш…

Прав излезе тоя мошеник Ершилов, може и да е знаел нещо, но не му каза. На 20 ноември в „Правда“ бе публикувана статията „Поредица от грешки“, подписана от „Зрител“. На театъра бе нанесен силен удар, както се казва, удар под лъжичката… Вадим я четеше, препрочиташе, отново и отново вземаше вестника.

„Бе направено всичко театърът да се освободи от формалистично-естетското «наследство», да стане жизнен, съдържателен, истински съветски. Но това не бе постигнато. Ръководителят на театъра зле е усвоил политическите уроци…

Скромност — ето какво винаги е липсвало на Камерния театър. Безочлива самореклама — ето какво той винаги е имал в излишък.

Камерният театър неведнъж е поставял политически погрешни пиеси:

«Заговорът на равните» от Мих. Левидов през 1927 г.

«Пурпурният остров» от Мих. Булгаков през 1928 г.

«Наталия Тарпова» от С. Семьонов през 1929 г.

Цялата общественост, включително и другите театри, сурово осъди тези спектакли на Камерния театър и те бяха свалени от неговата сцена…

Ръководителят на Камерния театър А. Я. Таиров упорито продължаваше своята поредица от грешки. През 1931 година той постави абсолютно шовинистичната пиеса «Патетична соната» от М. Кулиш.

После се появи спектакълът «Богатири» — пиеса от Д. Бедни, абсолютно фалшив по своята политическа тенденция спектакъл…

Камерният театър почти бе откъснат от политическия и художествен живот на страната.

Таиров установи в театъра един вид «самодържавие», потискащо всяка проява на творческа инициатива от страна на колектива. А между другото театърът не е бащиния на Таиров.

Камерният театър не съумя да създаде творчески колектив, защото на най-добрите актьори не се дава възможност за изява. Камерният театър изостана от общия напредък на съветското изкуство, той се влачи на опашката…“

Съшия ден на Вадим се обади отговорният секретар на вестника, който често публикуваше негови работи:

— Вадим Андреевич, има мнение, че и ние трябва да откликнем на събитията в Камерния театър. Молим ви да напишете нещо.

— Но разбирате ли — каза Вадим, — болен съм, получих ревматична атака след ангината и ми е предписан строг режим на легло. Освен това не съм гледал „Богатири“ именно защото боледувах, а не съм гледал и другите споменати спектакли, или пък не ги помня, защото тогава бях още дете.

— Ще докладвам на главния редактор — кисело отговори секретарят, — не очаквах, че ще ни откажете, Вадим Андреевич.

На 23 ноември на шеста страница на „Правда“ излезе малка бележка: „Колективът на Камерния театър заговори“ с подзаглавие „А. Я. Таиров замазва грешките си“.

Събранието на работещите в театъра продължило два дена, изказали се няколко десетки души, между които най-видните му актьори.

Фенин, заслужил деятел на изкуството: „Принуждаваха актьорите само да възхваляват приетата пиеса, дори и да я намираха слаба.“

Ала най-изненадан бе Вадим от изказването на Ценин: „Таиров не искаше да обсъжда с колектива на театъра работата си върху спектакъла.“

Вадим добре си спомняше Ценин: в „Машинал“ той играеше съпруга, в „Оптимистична трагедия“ — Водача и когато Вадим вземаше онова интервю, Коонен го хвалеше. Виж го ти Ценин!

Ами нали той, Вадим, преди година и половина публикува интервюто си с Коонен! Вярно, може да каже, че са му възложили да вземе това интервю, ала във вестника сигурно помнят, че той го занесе сам. Но основният текст не е негов, а на Коонен, и все пак ремарките са негови, въпросите са негови и в тях личи възхищението му и от театъра, и от Коонен. И между другото може да му напомнят това. Много хора тогава завиждаха на успеха му, сега ще се реваншират.

Май не биваше да отказва на вестника, не успя да подуши нещо. Отговорният секретар доста кисело му отговори: „Ще докладвам на главния редактор.“ И после с намек: „Не очаквах, че ще ни откажете, Вадим Андреевич.“

Че и Ершилов доля масло в огъня. Дойде да му разкаже за разширеното заседание на Комитета по въпросите на изкуствата, на което поканили и него, и Елсбейн.

— Ако не беше болен, и тебе щяха да поканят. Ще прочетеш подробности за заседанието утре или вдругиден в „Советское искусство“, но за теб ще е полезно и предварително да знаеш някои неща: Керженцев обвини Таиров в политическа враждебност.

— Ами „Оптимистична трагедия“? — попита Вадим. — Поне за този спектакъл не бива да забравят. Поне в него не може да има „политическа враждебност“.

— Дори не я споменаха. Керженцев каза: „Камерният театър е опозорено понятие.“

Добре се подреди, няма що… Глупак, защо отказа да напише статията? Дали да каже на Ершилов?

— Обадиха ми се от вестника, помолиха да напиша нещо, но аз казах, че съм болен и не мога.

— Втасал си я… Обади се и кажи, че си оздравял. Веднага се обади. Ще почакам.

Вадим се обади, върна се и каза, че всичко е наред.

— Добре направи: не е хубаво човек да се измъква от впряга.

Вадим извика Феня, помоли я да му донесе още една възглавница, така, полуседнал, ще му е по-удобно да пише. Взе една книга, подложи я под листа, ама не, плъзга се. Потърси с очи по бюрото, по рафта, видя някаква забравена дебела тетрадка — ще свърши работа. Отвори я и се натъкна на нещо преписано от „Chicago Tribune“ от 22 март.

„Надяваме се да ги видим отново. След отпътуването им парижката сцена ще помръкне. С нетърпение ще очакваме завръщането на тези гениални артисти и спомняйки си ги като пример, често мислено ще отправяме поглед към Русия, защото вече знаем, че светлината приижда към европейската сцена от Изток.“

Откъде ли беше това? И си спомни: от брошурката „Политически отзиви на западната преса за гастролите на Московския държавен камерен театър“.

„Гениални артисти!“, „Светлината приижда към европейската сцена от Изток“… Западната преса не случайно ги хвали толкова… Изкуството им явно е удобно на буржоазията.

С неприязън си спомни за Коонен. „Момиче“… Нарича трийсетгодишна жена „момиче“, ама че господарка се намерила, „момиче“ й слугува. И не от щедрост на таланта е простодушна и демократична със събеседника си, а от равнодушие. Все й е едно с кого разговаря, за нея е важен поводът да разкаже за себе си, за своите успехи… Стефан Цвайг, О’Нийл, Жан Кокто…

Прав е в статията си Зрителят: на Камерния театър му липсва скромност. Наистина това тяхното е безочлива самореклама! „Победихме Малий театър в съревнованието…“ Малий театър е жив и ще живее, ама още не се знае дали вие ще оживеете… Малий театър е нужен на народа, нужен е на страната, драга мадам Коонен, обаче още не е ясно дали вие сте нужна на страната. На Запада сте нужна вие, да. Западът ви аплодира… Но от нашия, от съветския зрител вие няма да получите аплодисменти.

 

 

Някой в болницата показа на Андрей Андреевич Вадимовата статия, похвалиха ли го, подиграха ли се: „Яко перо има синът ви.“

Вечерта Андрей Андреевич, както винаги, влезе в стаята на Вадим, придърпа стола до леглото му.

— Прочетох репликата ти. Както разбираш, вече няма да ни приемат в този дом. И ме е страх, че не само в този.

Поседя мълчаливо, взрян в пода, после стана.

— Мери ли си температурата?

— Температурата ми е нормална — измуча Вадим. — Като не ни приемат в този дом, ще се намерят по-добри.

И потъна в хубавия, здрав сън на човек, изпълнил дълга си.

 

 

А на сутринта, както и миналия път, се разнесе телефонен звън. Още сънен. Вадим вдигна слушалката и чу познатия служебен, просташки глас:

— Гражданинът Марасевич? Днес в дванайсет часа трябва да дойдете в НКВД при другаря Алтман, ще получите пропуск в бюрото за пропуски на „Кузнецкий мост“ 24.

Същият кабинет, прозорците с решетки, същият Алтман с военната си униформа, която му виси като на закачалка, същите хлътнали бузи и печални очи.

Той порови в чекмеджето на бюрото си, намери някаква папка, извади протокола от предишния разпит. Препрочете го.

Вадим го следеше с неспокоен поглед, отново го бе завладял животинският страх, не знаеше какво ще му сервира Алтман този път.

След като дочете и последната страница, Алтман, без да поглежда Вадим, тихо и унило попита:

— Не се ли отказвате от показанията си?

— Разбира се, че не, нали съм ги подписал?

— Искате ли да добавите нещо?

Дава му се шанс. Трябва да го използува.

— Вижте сега — подзе Вадим, — миналия път ме питахте за антисъветски разговори. И днес повтарям: с никого не съм водил и не съм могъл да водя никакви контрареволюционни, антисъветски разговори. Но естествено вашият въпрос ме накара дълбоко да се замисля, разбирах, че не случайно сте задали този въпрос, че сте имали някакви основания да го зададете. И предположих, че за такова основание може да е послужил вицът, който разказах на един познат, случайно, но го разказах.

— Какъв виц? — Алтман се облегна назад, приготви се да слуша и за пръв път открито погледна Вадим.

Вадим разказа и самия виц, и от кого го е чул, и на кого го е преразказал. Допълни, че не е придавал значение на вица, разказали му го в присъствието на член на партиен комитет, който изобщо не реагирал на него, дори се засмял. И той, Вадим, го преразказал на своя бръснар, Сергей Алексесвич, когато човек седи на бръснарския стол, все нещо бъбри, още повече че той познава бръснаря от детинство — човекът няма нищо общо с политиката, цялото му отношение към нея се изразява с няколко шеговити думи: „И тук има пръст Лев Давидович.“

Точно тази версия избра Вадим тук, в кабинета, версия спокойна, сдържана и според него убедителна.

Известно време Алтман мълча. Най-зловещо сега беше именно мълчанието му — по този начин той показваше на Вадим своето недоверие, недоволството си. Правеше впечатление на бавномислещ човек.

После Алтман взе лист хартия и каза:

— Повторете: кой ви разказа вица?

Вадим повтори.

— Кога стана това?

Вадим каза месеца, датата не помнеше.

— На кого го разказахте?

И тогава се разбра, че Вадим не знае фамилното име на Сергей Алексеевич. Алтман си записа на листче собственото и бащиното му име и адреса на бръснарницата.

— Какви други вицове сте разказвали и на кого?

Вадим сви рамене.

— Аз? Вицове? На никого не съм разказвал.

— Искате да ме убедите, че никога през живота си не сте чували друг виц, освен този? В това ли искате да ме убедите?

— Не, разбира се, през живота си съм чувал различни вицове, но на никого не съм ги разказвал.

— Например какви?

— Не си спомням. Във всеки случай не са били политически.

— А какви?

— Обикновени, с битово съдържание…

— Марасевич! На глупак ли искате да ме правите? Не съм глупак, не ме мислете за глупак…

Той отново палачески присви очи и злобно каза, дори не каза, а просъска:

— Тук изобщо няма глупаци.

Изведнъж Вадим си помисли, че той е ненормален. И му стана още по-страшно — от луд човек всичко може да се очаква.

— Но аз не мога да си спомня — измънка Вадим.

— Не можете да си спомните, значи — втренчен с омраза във Вадим, каза Алтман, — а кой ще си спомни вместо вас? Аз ли? Тогава седнете на моето място, а аз ще седна на вашето. — Той стана. — Хайде сядайте де, сядайте — направи крачка встрани, посочи му с ръка, — минавай, сядай тук!

Вадим се смрази от страх, този луд сега ще го убие, ще го застреля с пистолета, закрепен за колана му.

Алтман седна така неочаквано, както беше станал. Отново помълча, замислено и тъжно загледан в ъгъла на стаята, после внезапно попита:

— В Съюза на писателите разказват ли се вицове?

— Сигурно се разказват.

— Отговаряйте точно: разказват ли се или не се разказват. Не „сигурно“, а точно.

— В Съюза на писателите членуват стотици хора.

— Не ви питам колко души членуват в Съюза на писателите, питам ви: разказват ли вицове?

— Някои със сигурност разказват.

— Кои са тези „някои“?

— Не мога да назова конкретни лица…

— „Не мога“ ли?! — Алтман изкриви устни в злобна усмивка. — Кажете по-добре „не искам“… За един виц ви хванахме, него си го спомняте, ако ви хванем за друг, и други ще си спомните, само че ще бъде късно. Добре! Познавате ли Александър Павлович Панкратов?

— Панкратов? А, да, Саша Панкратов, разбира се, познавах го, бяхме съученици.

— Знаете ли къде е сега той?

— Арестуван е, на заточение е. Май в Сибир.

— От кого знаете това?

— Тоест как — смути се Вадим, — живеехме на една улица, учихме в едно училище, всички го знаеха.

— Не, вие наистина ме смятате за глупак — каза Алтман, — искате да ме убедите, че цялата улица само това говори — за арестуването на Александър Павлович Панкратов. Искате да ме убедите, че все още ходите на училище и там не се говори нищо друго, освен за арестуването на Панкратов… Така ли?

— Срещал съм съученици на Арбат и те са ми казвали, че Саша Панкратов е арестуван.

— И толкоз?

— Тоест?

— Какво „тоест“, какво „тоест“?! — пак избухна Алтман. — На руски ви питам — това ли е всичко, което знаете за делото на Панкратов?

— Аз изобщо нищо не знам за неговото дело. Знам, че са го арестували, а за какво не знам.

— Не знаете, значи. Нищо не знаете! Знаете само един виц, през целия си живот сте разказали само един виц.

Алтман млъкна, отново се проточи дълга пауза и накрая неочакваният въпрос:

— Писали ли сте писмо в защита на Панкратов?

— Писмо ли — смути се Вадим, — писмо.

— Да, „писмо“, „писмо“ — пак изкриви устни Алтман, — писали ли сте писмо в защита на Панкратов?

Вадим си спомни трапезарията в апартамента на Лена Будягина, където седяха, когато Нина предлагаше да напишат писмо в защита на Саша, спомни си Лена, и Нина, и Максим. Саша бе арестуван преди две години. Вадим вече беше я забравил.

— Вижте — неуверено подзе той, — когато арестуваха Саша Панкратов, бях на гости у една ученичка Лена Будягина, бяха дошли и други наши съученици.

— Кои?! — прекъсна го Алтман. — Кои конкретно? Говорете конкретно. Марасевич, не усуквайте, не ме карайте да ви измъквам показанията с ченгел. Цяла година си припомняхте вашия бръснар, мислите, че и занапред ли ще бъде така? Не, няма да ви дадем по година за всяко име, имаме начини да ви накараме да мислите по-бързо. Имаме такива средства. И първото средство е да ви оставим тук. Тук, в килията, ще си спомняте по-бързо.

Вадим си пое дъх, ръцете му трепереха, сякаш обръч стягаше главата му.

— Е? — неочаквано тихо и спокойно изрече Алтман — Ще говорите ли?

— У Лена бяхме аз, Нина Иванова и Максим Костин, всички сме съученици…

Алтман си записа имената на листче.

— Разговаряхме за Сана Панкратов. Нина Иванова предложи да напишем заявление до ОГПУ: че познаваме Саша Панкратов като честен комсомолец. Аз възразих, казах че сме познавали Саша Панкратов като добър комсомолец в училище, а оттогава са минали шест години и той може да се е променил, а Лена Будягина…

— Добре, добре — нетърпеливо го прекъсна Алтман, — стига! С една дума обсъждали сте въпроса как да защитите осъден контрареволюционер. Нали така? Как мислите: щом Панкратов е бил осъден по член 58-и, това означава ли, че е контрареволюционер или не?

Вадим би могъл да каже, че тогава Саша още не е бил осъден, само е бил арестуван и те не са знаели, по кой член ще бъда обвинен, и че той, Вадим, наистина се е противопоставил на Нина. Но се страхуваше да противоречи на Алтман, страхуваше се, че той пак ще избухне, затова покорно се съгласи.

— Да, разбира се, щом Панкратов е бил осъден като контрареволюционер, значи е контрареволюционер, несъмнено.

— А вие сте искали да защитите контрареволюционер.

— Но лично аз…

— Какво „лично аз“, „лично аз“… Не ме интересува какво е говорил всеки от вас поотделно. За мен е важен фактът: събрали сте се четирима души, тоест група, и сте обсъждали въпроса как да помогнете на един арестуван контрареволюционер. Смятали сте да пратите писмо в негова защита. Изпратихте ли?

Вадим би могъл да каже, че не са изпратили именно защото той, Вадим, се е противопоставил. Но не смееше да лъже, страхуваше се да не би Алтман да го хване в лъжа и тогава ще стане лошо, много по-лошо. Затова каза:

— Лично аз бях против и затова се обърнахме за съвет към Иван Григориевич Будягин, бащата на Лена, нали знаете, той е заместник на Орджоникидзе, та той каза, че не бива да изпращаме никакво писмо.

— Ето това е, — доволен каза Алтман, — сега е що-годе ясно, наистина не всичко, но някои неща.

Сложи пред себе си бланка за разпит, взе писалката и започна да пише протокол.

Вадим седеше срещу него и не смееше да помръдне.

Алтман писа дълго, отначало надничаше в листчето, където бяха записани Елсбейн, Ершилов и Сергей Алексеевич, после в листчето, където бяха записани Лена, Нина, Макс.

Вадим разбираше, че сега може да извикат тук и съучениците му, и всички, които бе назовал. Е, и какво от това? Не изпитваше угризения на съвестта. Нали него го извикаха, разпитват го, защо да не извикат и тях? Не е казал нито една лъжлива дума, никого не е наклеветил, никого не е предал, каза всичко, както си беше. И ако ги извикат, нека и те кажат всичко, както си беше. Защо трябва да жертвува себе си, в името на какво и на кого? Не, той няма да жертвува себе си, и те могат да не жертвуват себе си — ще кажат истината и нищо лошо няма да им се случи.

Алтман най-сетне свърши с писането и подаде листовете на Вадим.

— Четете, правилно ли съм записал всичко?

Вадим зачете. Всичко беше записано правилно, но се получаваше страшна картина. Вица е разказал Елсбейн в присъствието на Ершилов, а той, Вадим, го е разказал на своя бръснар Сергей Алексеевич. Във всеки разговор Сергей Алексеевич с явна симпатия споменава Троцки. От неговите думи излиза, че всички обвинения срещу Троцки са безпочвени. Заявлението в защита на осъдения контрареволюционер Панкратов е предложила да напишат Нина Иванова. Този въпрос се е обсъждал в жилището на заместник-народния комисар И. Г. Будягин, обсъждали са го той, Вадим, Нина Иванова, Елена Будягина, Максим Костин. По указание на заместник-народния комисар И. Г. Будягин заявлението не е изпратено.

И колкото по-нататък четеше Вадим, толкова повече се свиваше сърцето му. „Сергей Алексеевич споменаваше Троцки с явна симпатия…“ Сергей Алексеевич най-вероятно е доносник (хак му е), но все пак Вадим не може да твърди, че той е споменавал Троцки „със симпатия“, това по-скоро беше насмешка. После — „заявлението“ се обсъждало… „по указание на Будягин“. Това напомня някаква организация. Впрочем зависи как се тълкува.

— Е — чу той тихия бавен глас на Алтман, — какво не ви харесва тук? Съветвам ви да не се задълбочавате в стилистичните и граматичните тънкости. Те не са съществени. Съществено е съдържанието.

Валим никак не бе очаквал да чуе такива думи от Алтман, беше сигурен, че Алтман дори не ги знае, но излиза, че ги знае. Как не можа да усети, че е интелигентен човек?

А междувременно Алтман продължи:

— Кого искате да спасявате? Излишно е. Всеки от тях ще може сам да се оправи. Уверявам ви. А себе си можете да спасите само по един начин: като подпишете протокола. Защо ли? Защото протоколът съдържа истината.

Би трябвало да възрази. Но е безполезно да възразява. Само ще ядоса Алтман. Е, ще постигне промяна на някоя дума, какъв е смисълът? Най-важното е да излезе оттук.

Чувствувайки как Алтман следи ръката му, Вадим подписа протокола.

Алтман взе листовете, сложи ги при протокола, подписан миналия път, затвори папката, прибра я в чекмеджето, облегна се назад, погледна Вадим съвсем другояче, погледна го дружелюбно.

— Вадим Андреевнч, разбирате ли какво подписахте сега?

— Подписах го честно.

— Да, честно, и аз ценя това.

Изчезна палаческото му примижаване, изчезна истеричността, с Вадим разговаряше спокоен, интелигентен, благоразположен човек.

— Повтарям, аз ценя това, ценя го високо, както ценя вашата литературна работа. Оцених високо последната ви статия за Камерния театър. Дори се учудих как сте могли да я напишете така разстроен, а не може да не сте били разстроен след нашето запознанство. Кой знае защо, хората смятат, че е опасно да се запознават с нас, а това не е вярно, полезно е човек да се запознае с нас. Та така статията е хубава, макар че отделни моменти будят не възражения, ами… как да се изразя?… Дребни забележки. Дори не по същество, а по форма. Но не това е най-важното. Най-важното е друго: на ваше място някак бих дезавуирал интервюто с Коонен.

И погледна Вадим.

Вадим беше смаян, не бе предполагал, че Алтман така добре е осведомен за него.

Доволен от впечатлението, което му направи. Алтман продължи:

— Защо мисля така ли? У нас има още много гадове, имате много завистници, именно те ще се заядат: сега другарят Марасевич пише едно, а преди година и половина пишеше друго. Такова нападение трябва да се предвари. Вие сам трябваше да си спомните за интервюто и да покажете, че пороците, в които сега уличават театъра, са му били присъщи още тогава, преди година и половина. Но не сте го направили.

И отново, но този път някак странно погледна Вадим.

— А трябваше. Защото по времето, когато сте хвалили този театър, негов директор е бил закоравелият шпионин и терорист Пикел. Вие четете вестници, нали знаете за какво бе разстрелян Пикел?

— Но аз дори не се познавах с него — смотолеви Вадим.

— Това трябва да се докаже, Вадим Андреевич, а е трудно да се докаже. Вие сте редовен посетител в Камерния театър, може да се каже — негов щатен рецензент, дори ви е запазено специално място на петия ред. И да не сте се познавали с директора на театъра?

— Но аз наистина…

— Добре де — прекъсна го Алтман, — няма да говорим за Пикел, и за театъра няма да говорим, и за изкуството, че инак — той се засмя, и то много симпатично се засмя — този спор ще ни отведе кой знае къде встрани. Искам само добре да проумеете какво си признахте сега. Първо — пред вас са разказали антисъветски виц. Как сте реагирали на това? Дошли сте при нас, в краен случай в партийния комитет, съобщили сте за случката, разобличили сте антисъветчика? Не, обратното. Вие самият сте започнали да разказвате този виц. На кого? На своя бръснар. Само на него ли? Вие твърдите, че само на него. Ние нямаме основания да ви вярваме. Щом сте го разказали на един, може да сте го разказали и на друг. Но във всеки случай вие сте чули вица и ние знаем от кого, знаем и на кого сте го разказали. Случайно ли е това? Понякога такива неща стават случайно, някой случайно чул нещо, случайно го разказал, случва се, макар че ние и това не прощаваме — човек трябва да знае какво разказва. Но това вашето, Вадим Андреевич, не е случайно, далеч не е случайно.

Алтман отново леко примижа, загледан във Вадим, и сърцето на Вадим отново се сви от страх. После погледът му стана нормален и той продължи:

— Защо не е случайно ли? Защото, Вадим Андреевич, вие сте прикрит троцкист.

В отговор на негодуващия жест на Вадим той вдигна ръка:

— Спокойно, спокойно! Събирали сте се цяла група и сте обсъждали писмо в защита на арестуван контрареволюционер. Твърдите, че вие сте били против това писмо. Ще ви повярваме, че сте били против. Но защо сте били против? Защото не бива да се защитава контрареволюционер ли? Не, защото, видите ли, било минало много време от училищните години. Съветски подход ли е това? Не, съветският подход диктува съвсем друга позиция: не искам и няма да защитавам арестуван контрареволюционер, не желая дори да обсъждам този въпрос. Ето това е съветски подход. Вие не сте го проявили. Напротив, участвували сте в обсъждането на този въпрос и сигурно щяхте да подпишете писмото, но Будягин е забранил, а защо е забранил — вие пак не знаете. Не сте се ръководили от гражданската си позиция, а от нечия забрана. А върху каква почва се е формирала вашата позиция? Тя се корени в обстановката, в която сте расли. Вие сте расли в дом, където чужденците са свои хора. Професор Крамер, Росолини — в гласа му личеше погнуса, — ах, ах… А вие сигурен ли сте в лоялността на тези чужденци към нас, можете ли да гарантирате, че те идват у нас само с научни цели? Можете ли?

Вадим потиснато мълчеше.

— Не можете — отговори вместо него Алтман, — а сте седели на една маса с тях, пили сте, яли сте, слушали сте разговорите им и нито веднъж не сте дошли при нас да кажете: Вкъщи чужденците говорят нередни неща. И за един от тях, за един отявлен антисъветчик се е омъжила сестра ви. Мъжът й не само е антисъветчик, той е шпионин, заминал си е навреме, успял е да избяга, успял е да избегне правосъдието. И не е заминал сам, взел е и сестричката ви — и това сигурно не е случайно. Малко ли са в Париж хубавите девойки? Не са малко. Между другото той е имал за годеница момиче от много богато семейство, но го е пренебрегнал заради сестра ви. Ще ви кажа защо го е пренебрегнал: за да може да я изведе оттук. Да, да. И тя не е светица, както се казва, било му е заповядано да изведе и нея, да я спаси, та затова я взема и я спасява.

Той помълча, скръстил ръце на мършавия си корем, гледаше някъде покрай Вадим с печалните си очи.

— Ето какво кълбо се заплита, Вадим Андреевич, лошо кълбо, много неизгодно за вас. Та нали дори само заради вица за другаря Сталин отдавна трябваше да ви вкараме в затвора… А освен вица има и чужденци, и защита на арестувани контрареволюционери. А ние не ви вкарахме в затвора, Вадим Андреевич, ние ви пощадихме… Защо ли? Ще ви кажа направо: ние ви ценим. Ценим ни като критик — той се позасмя, — вярно, не сте Белински, не сте Чернишевски, но в статиите си стоите на правилни позиции. Но е въпрос дали сте искрен, или се преструвате. Според това досие — той кимна към чекмеджето, където бе прибрана папката с протоколите — можем да се съмняваме във вашата искреност, тук има достатъчно основания за такива съмнения. И — той прониза Вадим с продължителния си многозначителен поглед — тепърва ще трябва да доказвате своята искреност. Това е положението, Вадим Андреевич, вие как го преценявате?

Вадим сви рамене.

— Не знам… Всичко излезе толкова нелепо…

— Трябва много внимателно да обмислите поведението си, Вадим Андреевич.

— Разбира се, разбира се — замънка Вадим, — за в бъдеще ще бъда по-благоразумен.

— Какво пък, благоразумието е хубаво нещо — съгласи се Алтман, — но какво да правя с това? — той пак кимна към чекмеджето.

— Какво да докладвам на моето началство? Щом прочете това досие, началството ще попита: „В коя килия е този Марасевич?“ Какво ще отговоря аз? „Той обеща да бъде по-благоразумен“ — това ли да отговоря? Тогава в килията, в която би трябвало да сте вие, ще сложат мен. А аз не искам да ме тикнат в килия, Вадим Андреевич, не, не искам.

И отново млъкна.

Вадим не смееше да шавне. Мъчеха го киселини, трябваше да глътне сода, имаше у себе си, винаги си носеше сода, но не смееше да поиска вода.

— И тъй, Вадим Андреевич — неочаквано весело заяви Алтман, — трябва да приключваме това дело. Повтарям: трябва да докажете искреността си. И ако я докажете, всичко това — той почука по чекмеджето — ще изглежда наистина като нелепа случайност. Разбрахте ли ме, Вадим Андреевич?

— Да, да, разбира се.

Той разбираше, много добре разбираше какво искат от него. Разбираше и че ще се съгласи с искането им, но се страхуваше сам да произнесе тези думи.

— Какво „да“, какво „да“ — навъси се Алтман, — какво разбирате?

— Разбирам, че трябва да докажа искреността си.

— А как?

— Не знам… Готов съм. Но… Не знам.

— Какво пък, аз ще ви подскажа — твърдо произнесе Алтман, — вие трябва да ни помогнете в борбата срещу враговете на партията и държавата.

— Но моите статии, моите отзиви…

— Вашите статии и отзиви са ни известни, вече говорих по този въпрос. Но те са свързани с литературата и изкуството, а ние искаме да знаем едно-друго за хората, които се занимават с литература и изкуство, какво представляват те, какво мислят в действителност, какви са действителните им мисли, а не онези, които произнасят по събрания, искаме да знаем какво говорят те не на трибуната. Нужен ни е референт.

— Защо не…

Алтман извади от бюрото си лист хартия, подаде на Вадим писалка.

— Пишете!

— Какво?

— Че сте готов да ни помагате.

— Но аз ще ви помагам, защо трябва да пиша?

— А какво ще докладвам аз там? — Алтман вдигна пръст към тавана. — Че човекът е обещал на думи да помага?

Дръпна чекмеджето, извади папката с протоколите и раздразнено я хвърли на бюрото.

— Тук са вашите дела, гадните ви дела, те са записани, а вие не искате да запишете добрите си дела. На думи, видите ли, обещава да помага. — Той погледна часовника си. — С една дума решавайте, никой за нищо не ви принуждава. Вече два часа си чешем езиците с вас. Както разбирате, аз си имам и други грижи.

Облегна се назад, примижа, на устните му се изписа гнуслива усмивка.

— Решавайте, решавайте.

Вадим топна писалката в мастилницата.

— Какво трябва да напиша?

Зададе този въпрос спокойно, дори с достойнство — сега те са заинтересовани от поведението му.

Бавно, с паузи, неприпряно, но уверено и твърдо Алтман продиктува:

— „Аз, долуподписаният гражданин Вадим Андреевич Марасевич, се задължавам да съобщавам на органите на НКВД за всички действия и разговори, както устни, така и напечатани, които нанасят вреда на съветската власт. Също така по указание на органите на НКВД се задължавам да рецензирам за тях произведения на литературата и изкуството.“ Написахте ли? Е, това е. Не ви задължаваме да ни давате тези сведения с ваш подпис. Всичко се случва: може да се загубят, да ги забравите някъде, а някой да ги намери, не искаме да ви усложняваме живота. Затова е най-добре да подписвате тези съобщения с псевдоним. Може мъжко име, може женско. Ще ви обиди ли женски псевдоним?

Черен хумор, по дяволите, на всичко отгоре се подиграва.

— По-добре мъжко — отговори Вадим.

— Добре… Казвате се Вадим… Искате ли Вацлав? Харесва ли ви — Вацлав?

— Да.

— Добавете тогава: „Ще предавам сведенията си с подпис Вацлав.“ Написахте ли? Сега подпишете… Така. Сложете и датата. Коя дата сме днес?